Мери Хигинс Кларк
Къщата (49)

48

Обезумяла, Помили заснова из стаите на долния етаж, но така и не разбра откъде е долетял гласът на Боби. Накрая писъците на Хана стигнаха до съзнанието й и тя хукна нагоре по стълбите към детската стая. Когато влезе при Хана, хлипането беше преминало в хълцане, което я давеше.

— О, милото ми бебче — промърмори Помили, осъзнавайки с ужас, че детето плаче от дълго време.

Взе го на ръце, загърна го с одеялцето и се отпусна на леглото до креватчето.

После се пъхна под юргана, свали презрамката на нощницата и сложи бебето на гърдата си. Не можеше да го накърми, но гърдата й запулсира, когато малките устнички засмукаха зърното. Накрая хълцането спря и Хана заспа успокоена в ръцете й.

Искаше й се да я задържи при себе си, но се чувстваше като разглобена от цялото напрежение. Както преди няколко дни Помили пъхна възглавница в люлката, сложи Хана върху нея, зави я и самата тя потъна в дълбок сън, опряла ръката си на люлката, а едно малко пръстче бе обхванало палеца й.

Звънът на телефона я събуди в осем часа. Хана все още спеше. Помили изтича към спалнята, където имаше апарат.

Беше Адам.

— Да не искаш да кажеш, че двете с Хана още не сте се надигнали? Защо става така, че когато е с мен, тя никога не спи до късно?

Шегуваше се и Помили знаеше това. В гласа му имаше закачливост и нежност. Защо трябваше да търси скрит смисъл във всяка негова дума?

— Ами нали непрекъснато превъзнасяш свежия въздух на брега на океана — отвърна Помили. — Изглежда, Хана най-после ти е повярвала. — Изведнъж се сети за вечерята. — Адам, снощи прекарах чудесно.

— О, радвам се да го чуя. Страхувах се да те попитам.

Точно както предполагах, каза си Помили.

— Някой друг беше ли освен теб, Джон и Елейн?

— Да, Скот Коуви.

— Хубаво. Дадох му ясно да разбере, че трябва да ме уведомява за всяко нещо. Спомена ли за обиска?

— Сподели, че му било неприятно, но не се притеснил.

— Добре. А ти как се чувстваш, скъпа?

Чувствам се прекрасно, помисли си Помили. Въобразих си, че през къщата профучава влак. Въобразих си също, че детето ми ме вика. Оставих Хана да пищи половин час, докато търсех Боби.

— Прекрасно — отвърна тя.

— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?

— Защото си добър адвокат, свикнал да търси във всичко скрит смисъл — с усилие се засмя тя.

— Никакви халюцинации?

— Казах ти, че съм добре — отвърна Помили, като се мъчеше да потисне раздразнението и паниката в гласа си. Адам винаги усещаше, когато нещо с нея не е наред. Реши да смени темата. — Вечерята наистина беше приятна, но винаги когато чуеш Джон да подхваща: „Това ми напомня за една история…“, мисли как да се спасиш. Способен е да говори с часове.

Адам прихна.

— Лейн сигурно е влюбена. В противен случай не би изтърпяла подобно нещо. Пристигам в пет часа.

— Ще те чакам на летището.

Помили изкъпа Хана, нахрани я и я сложи в кошарката насред кухнята. След като бебето се заигра, тя се обади на психиатърката в Ню Йорк, която лекуваше посттравматичния й стрес.

— Малко съм притеснена — започна Помили, като се опитваше да звучи делово.

— Разкажи ми какво чувстваш.

Подбирайки внимателно думите си, тя обясни на доктор Кауфман за това как се е събудила и й се е сторило, че чува тътена на влака, а после гласа на Боби, който я викал.

— И ти реши да не вземаш Хана на ръце, когато тя се разплака?

Опитва се да разбере дали не съм се страхувала да не нараня бебето, помисли си Помили.

— Толкова силно треперех, че се боях да не я изпусна.

— А тя продължаваше ли да плаче?

— Пищеше.

— Много ли се разстрои, Помили?

Помили се поколеба за миг, а после прошепна:

— Да. Исках да спре да пищи.

— Ясно. Смятам, че би било добре да увеличим дозата на лекарството. Миналата седмица я намалих, но може би избързах. Ще ти изпратя една опаковка с бърза поща. Нямам право да го изписвам безплатно, след като ще го получиш от аптека извън щата, в който живееш.

Бих могла да я накарам да го изпрати в кантората на Адам, каза си Помили. Той ще ми го донесе. Но не искам Адам да разбере, че съм й се обаждала.

— Не си спомням дали ви дадох адреса — спокойно отвърна тя.

След като затвори телефона, Помили се приближи до масата. Вчера, когато Джан Пейли си тръгна, тя бързо прегледа папката на Фийби Спрейг със скиците. Търсеше портрет на капитан Андрю Фриман. Сега прекара няколко часа, като преобърна целия архив, но не откри нищо.

Сравни рисунката си с портрета, който беше донесла Джан. Всяка черта от лицето съвпадаше точно. Единствената разлика беше в това, че на копието от библиотеката в Брустър капитанът беше на щурвала на кораба си. Помили се чудеше откъде е могла да знае как изглежда мъжът.

Посегна към скицника. В съзнанието й се оформяше образът на Мехитабел и напираше да бъде нарисуван. Развяна от вятъра, стигаща до раменете кестенява коса, нежно продълговато лице, големи тъмни очи, малки ръце и крака, усмихващи се устни, люшнали се настрани поли на синя ленена рокля с дълги ръкави и дантела на предницата.

Рисуваше бързо и уверено. Пръстите й смело пресъздаваха образа върху хартията. След като свърши, Помили сложи рисунката до портрета, донесен от Джан Пейли, и осъзна какво е направила.

На портрета от библиотеката в Брустър зад фигурата на капитана се виждаха развените поли на роклята, която е носела Мехитабел.

Помили грабна лупата. Едва забележимите отпечатъци върху ръкава на Андрю Фриман от снимката, намерена в библиотеката в Брустър, бяха върхове на пръсти — на пръстите на Мехитабел. Помили гледаше портрета и в главата й изплуваха един след друг въпроси. Дали жената е стояла зад съпруга си на кораба, докато неизвестният художник го е рисувал преди близо триста години? Дали е изглеждала така, както аз си я представям?

Изведнъж й стана страшно. Пъхна трите рисунки в една от папките, взе Хана на ръце и излезе на слънце.

Хана гукаше и дърпаше косата й и докато Помили я освобождаваше от малките пръстчета, й хрумна една мисъл: снощи, когато се събуди от тътена на влака, Хана пищеше.

— Дали влакът не те е събудил и теб? — извика Помили. — Затова ли беше толкова изплашена? О, Хана, какво става с нас? Нима и ти полудяваш заедно с мен?