Майкъл Конъли
Отменена присъда (7)

7.

Вторник, 16 февруари, 17,30 ч.

Отдел 100 беше най-голямата зала в Съдебната палата, запазена за сутрешни и следобедни заседания за определяне на гаранция — двете входни точки на местната съдебна система. Всички обвинени в извършване на престъпление трябваше да бъдат изправени пред съдия в рамките на двайсет и четири часа и в Съдебната палата това изискваше голямо помещение с много места в галерията, където да седят роднините и приятелите на обвиняемите. Залата се използваше за първо явяване пред съда след ареста, когато близките все още имаха наивни представи за дългото, опустошително и тежко пътуване, на което се отправяше обвиняемият. Не беше необичайно да присъстват майката, бащата, съпругата, снахата, лелята, чичото и дори един-двама съседи, дошли да демонстрират подкрепата си и възмущението си от ареста. След осемнайсет месеца, когато делото със скърцане стигаше до финала с произнасяне на присъдата, обвиняемият имаше късмет, ако дойдеше поне скъпата му стара майчица.

Другата страна на портала обикновено беше също толкова претъпкана — с прависти от всевъзможен вид. Прошарени ветерани, отегчени служебни защитници, зализани корпоративни адвокати и ловки прокурори, всички наблъскани в оградената зона или изправени пред стъклената стена на стаята за арестантите и шепнещи на клиентите си.

Този мравуняк се ръководеше от съдия Малкъм Файърстоун, седнал със сведена глава и щръкнали остри рамене, които с всяка изминала година все повече се доближаваха към ушите му. Черната му тога им придаваше вид на свити криле и съдията изобщо приличаше на лешояд, нетърпеливо очакващ да се нахрани с кървавите останки, изхвърлени от съдебната система.

Файърстоун провеждаше следобедното заседание за определяне на гаранции, което започваше в три и продължаваше, докато го налагаше списъкът на арестантите — понякога до късно вечерта. Той беше юрист, който обичаше нещата да се движат. В Отдел 100 трябваше да действаш бързо, иначе рискуваш да те изпреварят. Тук правосъдието представляваше конвейер, който никога не спираше. Файърстоун искаше да се прибере вкъщи. Адвокатите и прокурорите искаха да се приберат вкъщи. Всички искаха да се приберат вкъщи.

Влязох в залата заедно с Маги и веднага видях камерите в ограденото пространство отляво, точно срещу стъкленото помещение, в което вкарваха по шестима арестанти. Този път не ме заслепяваха прожектори и забелязах моя приятел Стикс да монтира триногата си. Той ме видя и ми кимна. Отговорих му.

Маги ме потупа по ръката и посочи мъж, който седеше на масата на обвинението с още трима прависти.

— Онзи в края е Ривас.

— Ясно. Иди се виж с него, докато поговоря със секретаря.

— Няма нужда да го правиш, Холър. Ти си прокурор, забрави ли?

— Да бе! Страхотно! Бях забравил.

Насочихме се към масата на обвинението и Маги ме запозна с Ривас. Прокурорът беше съвсем млад, навярно завършил известен юридически факултет само преди няколко години. Предположих, че си плете кошницата в Окръжна прокуратура и чака благоприятен момент да се изкачи по стълбата и да се махне от ада на заседанията за определяне на гаранция. За което нямаше да му помогне фактът, че идвам от отсрещната страна на пътеката да взема златната ябълка от сегашните дела на службата. По езика на тялото му долових неговата предпазливост. Не бях на масата, на която трябваше. Аз бях лисицата в курника. И знаех, че ще потвърдя подозренията му още преди да свърши това заседание.

След беглото ръкостискане се огледах за Клайв Ройс и го открих да седи до парапета. Разговаряше с млада жена, сигурно негова сътрудничка. Бяха се навели един към друг и гледаха в разтворена папка с дебел сноп документи. Приближих се с протегната ръка.

— Клайв Ройс, британският адвокат! Как я караш, старче?

Той вдигна очи и добре загорялото му лице моментално се набръчка в усмивка. Като съвършен джентълмен, Клайв се изправи, преди да стисне дланта ми.

— Как си, Мики? Много съжалявам, че по това дело ще сме на различни страни.

Знаех, че съжалява, но не чак толкова. Ройс беше изградил кариерата си, избирайки печеливши случаи. Нямаше да рискува безвъзмездно да поеме дело, при това привличащо медийното внимание, ако не смяташе, че ще си осигури безплатна реклама и поредната победа. Беше тук, за да спечели, и зад усмивката му имаше два реда остри зъби.

— И аз. И съм сигурен, че ще ме накараш да съжалявам за деня, в който съм пресякъл пътеката.

— Е, явно и двамата изпълняваме обществения си дълг, нали така? Ти помагаш на окръжния прокурор, а аз предоставям безвъзмездно услугите си на Джесъп.

Ройс още говореше с британски акцент, въпреки че през повече от половината от петдесетте си години беше живял в Съединените щати. Акцентът му придаваше културен и изискан вид, контрастиращ с практиката му да защитава хора, обвинени в отвратителни престъпления. Носеше костюм от габардин с жилетка. Плешивото му теме също беше добре загоряло и гладко, а брадата му — боядисана и оформена до последния косъм.

— И така може да се каже — отвърнах.

— О, къде са ми обноските? Мики, това е моята сътрудничка Денис Грейдън. Ще ми помага в защитата на господин Джесъп.

Тя се изправи и твърдо ми стисна ръката.

— Приятно ми е да се запознаем — казах аз.

Огледах се да видя дали Маги е наблизо, за да ги запозная, но тя се съвещаваше с Ривас на прокурорската маса.

— Е, успя ли да включиш клиента си в списъка? — попитах Ройс.

— Да, той ще е първи от следващата група. Вече бях отзад при него и сме готови да искаме освобождаване под гаранция. Чудех се обаче, тъй като имаме няколко минути, дали може да поговорим в коридора?

— Естествено, Клайв. Хайде да вървим.

Ройс инструктира помощничката си да изчака в залата и да ни повика, когато вкарат следващата група обвиняеми в стъклената клетка. Последвах го през портала и по пътеката между претъпканите редове в галерията. Излязохме през въртящата се врата в коридора.

— Искаш ли да си вземем по чаша чай? — предложи той.

— Едва ли ще имаме време. За какво става въпрос, Клайв?

Той скръсти ръце и придоби сериозен вид.

— Трябва да ти кажа, Мик, че нямам намерение да те излагам. Ти си ми приятел и колега адвокат. Обаче просто си заел губещата страна, нали? Какво възнамеряваш да правиш?

Усмихнах се и се озърнах наоколо. Никой в оживения коридор не ни обръщаше внимание.

— Искаш да кажеш, че клиентът ти е готов да се признае за виновен, за да се измъкне, така ли?

— Напротив. Няма да има никакви пазарлъци. Окръжният прокурор е взел грешно решение и е съвсем ясно, че това е само маневра, в която те използва. Трябва да те предупредя, че ако настоиш да изправиш Джейсън Джесъп на процес, ще се изложиш. Просто трябваше да ти го кажа, от професионална любезност.

Преди да успея да отговоря, Грейдън излезе от залата и бързо се насочи към нас.

— Някой от първата група не е готов, затова са прехвърлили Джесъп в нея и тъкмо го изведоха.

— Веднага идваме — отвърна Ройс.

Жената се поколеба, но разбра, че шефът й иска тя да се върне вътре, и бързо влезе в залата. Ройс отново насочи вниманието си към мен, но аз го изпреварих.

— Оценявам твоята любезност и загриженост, Клайв. Но ако клиентът ти иска процес, ще го има. Ние сме готови и ще видим кой ще се изложи и кой ще се върне в затвора.

— Чудесно тогава. Очаквам го с нетърпение.

Последвах го вътре. Съдът заседаваше и по пътя видях Лорна Тейлър, моята секретарка и втора бивша жена, да седи в края на един от претъпканите редове. Надвесих се над нея и прошепнах:

— Ей, какво правиш тук?

— Трябваше да дойда, за да видя звездния миг.

— Как изобщо разбра? Аз научих едва преди петнайсет минути.

— Предполагам, че в „Кей Ен Екс“ също са научили тогава. Аз вече бях в центъра да търся офис и чух по радиото, че Джесъп ще се яви в съда, затова дойдох.

— Е, благодаря, че дойде. Как върви търсенето? Наистина трябва да се махна от тая сграда. Съвсем скоро.

— След заседанието ми остава да видя още три места. Това ще е достатъчно. Ще ти съобщя окончателния си избор утре, става ли?

— Да, това е…

Чух секретаря да вика името на Джесъп.

— Виж, трябва да вървя. По-късно ще поговорим — казах на Лорна.

— Дай им да разберат, Мики!

Мястото до Маги на масата на обвинението ме очакваше. Ривас се беше преместил на реда срещу портала. Ройс стоеше до стъклената клетка и шепнеше нещо на своя клиент. Джесъп носеше оранжев гащеризон — затворническата униформа — и изглеждаше спокоен и смирен. Кимаше на всичко, което му казваше адвокатът. Стори ми се по-млад, отколкото предполагах. Сигурно бях очаквал всички тия години в затвора да са взели своето. Знаех, че е на четирийсет и осем, но изглеждаше на не повече от четирийсет. Даже нямаше онази типична затворническа бледност. Кожата му беше светла, но имаше здрав вид, особено до прекалено почернелия Ройс.

— Къде ходиш? — прошепна ми Маги. — Мислех, че ще трябва да се оправям сама.

— Просто излязох да поговоря с адвоката. Имаш ли обвиненията под ръка? В случай че се наложи да ги прочета за протокола.

— Няма да се наложи да ги четеш. Само трябва да се изправиш и да кажеш, че според теб има вероятност Джесъп да се укрие и че представлява опасност за обществото. Той…

— Но аз не смятам, че има вероятност да се укрие. Неговият адвокат току-що ми каза, че са готови за процес и не са склонни да преговарят за споразумение. Той иска парите и единственият начин да ги получи, е да се изправи пред съда — и да спечели.

— И какво от това?

Бившата ми жена смаяно впери поглед в натрупаните пред нея папки.

— Магс, твоята философия е да оспорваш всичко и да не отстъпваш. Мисля, че тук това няма да успее. Имам стратегия и…

Тя се обърна и се наведе към мен.

— Тогава просто ще те оставя да се оправяш сам със своята стратегия и плешивото си приятелче от другата страна на пътеката.

После отблъсна стола си назад, стана и грабна куфарчето си от пода.

— Маги…

Тя изхвърча през портала и се насочи към изхода на залата. Проследих я с поглед, знаех, че макар да не ми харесва резултатът, е трябвало да установя границите на нашите прокурорски отношения.

Извикаха името на Джесъп и Ройс се представи за протокола. После се изправих аз и произнесох думите, които никога не бях очаквал да кажа.

— Майкъл Холър от името на Народа.

Даже съдия Файърстоун вдигна очи от катедрата и се втренчи в мен над очилата си за четене. Навярно за пръв път от седмици в залата му се случваше нещо необикновено. Закоравял адвокат представляваше Народа.

— Е, господа, тук имам съобщение, че искате да обсъдим освобождаване под гаранция.

Преди двайсет и четири години бяха обвинили Джесъп в убийство и похищение. Отменяйки присъдата му, Върховният съд не сваляше обвиненията. Това решение зависеше от Окръжна прокуратура. Така че сега той пак се обвиняваше в същите престъпления и неговото пледиране за невинен отпреди двайсет и четири години продължаваше да е в сила. Трябваше да се определи съдия за процес. Искането за освобождаване под гаранция обикновено се оставяше за тогава, само че Джесъп ускоряваше нещата чрез Ройс, като се обръщаше към Файърстоун.

— Ваша светлост, моят клиент вече е бил обвинен преди двайсет и четири години — каза Ройс. — Бихме искали да обсъдим освобождаването му под гаранция и да дадем ход на това дело. Господин Джесъп е чакал много дълго да получи свобода и справедливост. Той няма намерение да се откаже от правото си на съкратен процес.

Знаех, че Ройс ще направи този ход, защото и аз бих постъпил така. Всеки обвиняем в престъпление има право на съкратен процес. Процесите най-често се забавят по искане на защитата или по взаимно съгласие, когато и двете страни се нуждаят от повече време за подготовка. Прилагайки тактика на натиск, Ройс не се отказваше от ускорен процес. След като делото и доказателствата бяха с двайсет и четири годишна давност — да не споменавам, че в момента местонахождението на главния свидетел беше неизвестно, — щеше да е не само разумно, но и естествено да се постави обвинението в цайтнот. С отмяната на присъдата от Върховния съд часовникът беше започнал да тиктака. От този момент Народът имаше шейсет дни да изправи Джесъп на процес. Дванайсет от тях вече бяха изтекли.

— Мога да дам делото на секретаря за определяне на съдия — отвърна Файърстоун. — И предпочитам определеният съдия да разгледа въпроса за освобождаване под гаранция.

Ройс се замисли за миг, преди да отговори, и съвсем леко се завъртя към камерите.

— Ваша светлост, клиентът ми е лежал несправедливо в затвора двайсет и четири години. И това не са само мои думи, такова е мнението на Щатския върховен съд. Сега го доведоха тук, за да го изправят на нов процес. Целият този замисъл няма нищо общо с правосъдието, а с пари и политика. Целта е да се избегне отговорността за незаконното отнемане на свободата на моя клиент. С отлагане за друго заседание ще се продължи с нарушаването на справедливостта, на което Джейсън Джесъп е жертва от над две десетилетия.

— Много добре.

Файърстоун изглеждаше ядосан. Конвейерът беше спрял. Съдията имаше списък, който сигурно отначало бе включвал повече от седемдесет и пет имена, и искаше да отметне всички навреме, за да се прибере за вечеря преди осем. Ройс щеше много да забави нещата с искането си да се обсъди дали Джесъп трябва да бъде освободен до процеса. Но и Ройс, и Файърстоун ги очакваше голяма изненада. Ако Негова светлост не се прибереше навреме за вечеря, причината нямаше да съм аз.

Ройс настоя съдията да пусне Джесъп под СГ, което означаваше, че от него няма да се искат пари, а просто ще го освободят под „собствена гаранция“. Това беше само началото. Той всъщност очакваше свободата на клиента му да бъде обвързана с конкретна цифра, ако изобщо се стигнеше дотам. Заподозрените в убийство не ги пускаха под СГ. В редките случаи, когато в дела за убийство изобщо се определяше гаранция, сумата обикновено беше доста солена. Нямаше значение дали Джесъп може да събере парите от проекта, който го поддържаше, или от сделките за книга и филм, за чиито права уж преговаряше.

Ройс завърши искането си с твърдението, че нямало опасност Джесъп да се укрие, по същата причина, която бях изтъкнал пред Маги. Той нямал интерес да бяга. Имал интерес да се бори, за да изчисти името си след двайсет и четири години несправедливо затворничество.

— В момента господин Джесъп няма друга цел, освен да остане тук и веднъж завинаги да докаже, че е невинен и че е платил кошмарна цена за грешките и простъпките на Окръжна прокуратура.

Докато адвокатът говореше, аз наблюдавах Джесъп в стъклената клетка. Той знаеше, че камерите са насочени към него, и беше заел поза на справедливо негодувание. Въпреки усилията си обаче не можеше да скрие гнева и омразата в очите си. Двайсет и четири години в затвора ги запечатваха завинаги там.

Файърстоун си записа нещо и ми даде думата. Изправих се и зачаках съдията да ме погледне.

— Давайте, господин Холър — подкани ме той.

— Ваша светлост, стига господин Джесъп да покаже документ за местожителство, обвинението не възразява срещу освобождаването му под гаранция.

Файърстоун дълго ме зяпа, докато смели, че отговорът ми е диаметрално противоположен на оня, който бе очаквал. Когато всички присъстващи прависти осъзнаха цялото значение на думите ми, в залата се възцари пълна тишина.

— Правилно ли ви разбрах, господин Холър? — попита съдията. — Вие не възразявате срещу освобождаване под СГ в дело за убийство, така ли?

— Точно така, ваша светлост. Убедени сме, че господин Джесъп ще се появи на процеса. Иначе няма да изкара никакви пари от него.

— Ваша светлост! — извика Ройс. — Възразявам срещу това господин Холър да пълни протокола с такива предубедени твърдения, насочени единствено към присъстващите медии. В момента моят клиент няма друга цел, освен…

— Разбирам, господин Ройс — прекъсна го Файърстоун. — Но мисля, че и вие достатъчно играхте за пред камерите. Да оставим нещата така. По липса на възражение от страна на обвинението, освобождавам господин Джесъп под негова собствена гаранция, щом представи на секретаря документ за местожителство. Господин Джесъп не бива да напуска окръг Лос Анджелис без разрешение на съда, към който бъде насочено това дело.

Той предаде делото на съдебния секретар за определяне на друг отдел за процеса. Най-после бяхме излезли от орбитата на съдия Файърстоун. Можеше пак да пусне конвейера и да се прибере вкъщи за вечеря. Взех папките, които Маги беше оставила на масата, и си тръгнах. Ройс се бе върнал на мястото си до парапета и прибираше документите си в кожено куфарче. Неговата млада сътрудничка му помагаше.

— Как беше, Мик? — попита ме той.

— Кое, да съм обвинител ли?

— Да, прекосяването на пътеката.

— Не много по-различно, да ти кажа честно. Днес всичко си беше чиста процедура.

— Ще те изпекат на шиш, задето остави да пуснат клиента ми на свобода.

— Да вървят на майната си, ако не разбират от майтап. Само гледай да не направи някоя беля, Клайв. Иначе наистина ще си изпатя. Както и той.

— Не се бой, ще се грижим за него. Той е най-малкият ти проблем, нали разбираш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаш много доказателства, не можеш да откриеш главната свидетелка, а ДНК експертизата ще разбие на пух и прах цялата теза на обвинението. Ти си капитанът на „Титаник“, Мики, и Гейбриъл Уилямс те направи такъв. Което ме кара да се питам с какво те е шантажирал.

От всичко, което каза, се чудех само за едно. Откъде знаеше за изчезналата свидетелка. Естествено не го попитах, нито отговорих на заяждането му за шантажа на ОП. Държах се като всички ония свръхсамоуверени прокурори, срещу които се бях изправял.

— Кажи на клиента си да се забавлява, докато е на свобода, Клайв. Защото, щом излезе присъдата, пак ще го приберат на топло.

Ройс се усмихна и рязко затвори куфарчето си. После смени темата.

— Кога може да поговорим за материалите на обвинението?

— Когато поискаш. Ще започна да ги подготвям утре сутрин.

— Добре. Хайде да ги обсъдим по-скоро, Мик, съгласен ли си?

— Както казах, по всяко време, Клайв.

Той тръгна към бюрото на съдебния пристав, най-вероятно за да се погрижи за освобождаването на клиента си. Минах през портала, взех Лорна и двамата излязохме от залата. Навън ме чакаше малка тълпа от репортери и камери. Репортерите ме обстреляха с въпроси защо не съм възразил срещу освобождаването под гаранция. Отговорих „без коментар“ и ги отминах. Те останаха пред изхода да чакат Ройс.

— Не знам, Мики — сподели Лорна. — Според теб как ще реагира Окръжна прокуратура на освобождаването под СГ?

В този момент телефонът в джоба ми започна да звъни. Бях забравил да го изключа в залата. Тази грешка можеше да ми струва скъпо, в зависимост от мнението на Файърстоун за електронните прекъсвания по време на съдебни заседания.

Погледнах дисплея и отговорих на Лорна:

— Не знам, но май скоро ще науча.

Показах й телефона, за да види кой се обажда. На екрана пишеше ЛАОП.

— Ти отговори. Аз трябва да тръгвам. Внимавай, Мики — каза Лорна.

Целуна ме по бузата и се насочи към асансьорите. Приех разговора. Бях познал. Обаждаше се Гейбриъл Уилямс.

— Холър, какво правиш, по дяволите?!

— Какво искаш да кажеш?

— Един от моите хора ми съобщи, че си допуснал да освободят Джесъп под СГ.

— Точно така.

— Тогава пак ще те попитам — какво правиш, по дяволите?

— Виж…

— Не, ти виж. Не знам дали си дал на едно от приятелчетата си от адвокатската колегия каквото е поискало, или просто си глупав, обаче никога не пускай убиец на свобода. Разбираш ли ме? А сега се върни вътре и искай ново заседание за обсъждане на освобождаването под гаранция.

— Няма.

Изтекоха поне десет секунди, преди Уилямс да наруши мълчанието си.

— Правилно ли чух, Холър?

— Не знам какво си чул, Уилямс, но няма да се върна и да искам ново заседание. Трябва да разбереш нещо. Ти ми даде отвратително дело и трябва да положа всички усилия, за да се справя с него. Наличните ни доказателства са с двайсет и четири годишна давност. ДНК експертизата проби грамадна дупка в аргументацията ни и не можем да открием главния си свидетел. И всичко това ми показва, че трябва да направя каквото мога, за да спечеля.

— А какво общо има това с факта, че си допуснал да освободят Джесъп от затвора?

— Не разбираш ли бе, човек? Джесъп е бил зад решетките двайсет и четири години. Това не ти е пансион за благородни девици. Какъв е бил, когато е влязъл там? Сега е по-лош. Ако е навън, сам ще се прецака. И ако се прецака, ще помогне на нас.

— С други думи, ти излагаш обществото на риск, докато този тип е на свобода.

— Не, защото ти ще говориш с ЛАПУ и ще уредиш да го наблюдават. Тъй че никой няма да пострада и те ще могат да се намесят и да го пипнат в мига, в който сгафи.

Последва ново мълчание, но този път чух приглушен шепот и реших, че Уилямс обсъжда ситуацията със своя съветник Джо Ридел. Когато отново заговори, гласът му звучеше строго, но беше изгубил гневните си нотки.

— Добре, ето как ще процедираме. Когато решиш да правиш такива ходове, първо ще ме питаш. Разбра ли?

— Няма да стане. Нали искаше независим обвинител? Е, имаш го. Или го приемаш, или не.

Последва пауза и той прекъсна връзката, без да каже нито дума повече. Затворих телефона и известно време гледах как Клайв Ройс излиза от залата сред тълпата от репортери и камери. Като опитен експерт, той изчака всички да заемат позиция и да фокусират обективите си. После даде първото от дълга поредица уж импровизирани, а всъщност грижливо подготвени изявления за медиите.

— Мисля, че в Окръжна прокуратура са се уплашили — започна Ройс.

Знаех, че ще каже това. Нямаше нужда да слушам останалото. Тръгнах си.