Майкъл Конъли
Отменена присъда (10)

10.

Четвъртък, 18 февруари, 07,18 ч.

Закусваха в мълчание. Маделин Бош човъркаше мюслито си с лъжицата, но не успяваше да сложи много от него в устата си. Хари знаеше, че дъщеря му не е разстроена, защото няма да го има през нощта. Нито защото няма да замине с него. Струваше му се, че „ваканциите“ заради неговите редки пътувания започват да й харесват. Разстроена беше заради начина, по който бе уредил да се грижат за нея, докато отсъства. На четиринайсет, тя се правеше на двайсет и четири годишна и би предпочела просто да я остави сама да се грижи за себе си. Или да пренощува при най-добрата си приятелка малко по-надолу по улицата. И едва на последно място — госпожа Бамбро от училището да остане вкъщи с нея.

Бош знаеше, че тя спокойно може да се оправя и сама, но още не можеше да й го позволи. Живееха заедно едва от няколко месеца — откакто беше изгубила майка си. Просто не беше готов да я остави без надзор, колкото и разпалено да го увещаваше, че е готова.

Накрая той остави лъжицата си и наруши мълчанието.

— Виж, Мади, това е делничен ден и предишния път, когато беше у Рори, двете сте будували цяла нощ, а на другия ден сте проспали повечето часове и вбесихте родителите си и всичките си учители.

— Казах ти, че няма да се повтори.

— Просто си мисля, че трябва да поизчакаме с това. Ще съобщя на госпожа Бамбро, че съм съгласен Рори да дойде при теб, само че не до полунощ. Може да си напишете домашните заедно, или нещо подобно.

— Като че ли ще й се идва тук, когато за мен се грижи заместник-директорката. Много ти благодаря, тате.

Бош едва се сдържа да не се засмее. Този проблем изглеждаше съвсем незначителен в сравнение с преживяното от нея през октомври, когато беше дошла да живее при него. Още ходеше на терапевтични сеанси, които очевидно много й помагаха да преодолее смъртта на майка си. Детективът предпочиташе ежедневно да води спорове за грижите за децата пред онези по-сериозни проблеми.

Той си погледна часовника. Беше време да тръгват.

— Ако си свършила да си играеш със закуската, можеш да си туриш чинията в мивката. Трябва да излизаме.

— Да си сложиш чинията, тате. Използвай правилните думи.

— Извинявай. Свърши ли да си играеш с мюслито?

— Да.

— Добре. Тогава си сложи чинията в мивката. Да вървим.

Бош се изправи и отиде в стаята си да вземе сака си от леглото. Пътуваше с малко багаж, защото очакваше командировката да продължи най-много едно денонощие. Ако имаха късмет, може би дори щяха да хванат късен обратен полет.

Когато се върна, Мади стоеше до вратата с раница на рамо.

— Готова ли си?

— Не, просто си стоя тук за здраве.

Той се приближи и я целуна по темето, преди тя да успее да се отдръпне. Обаче опита.

— Пипнах те.

— Татеее!

Хари заключи вратата и остави сака си на задната седалка на мустанга.

— Взе ли си ключа?

— Да!

— Само проверявам.

Спуснаха се по стръмната улица в мълчание. Когато стигнаха до училището, той видя Сю Бамбро да помага на по-бавните деца да слязат от колите. С две думи, поддържаше конвейера в движение.

— Знаеш реда, Мадс. Обади ми се, прати ми есемес или клип, дай ми да разбера, че всичко при теб е наред.

— Ще сляза тук.

Мади отвори вратата, преди да стигнат до заместник-директорката. Изскочи навън и се пресегна към седалката да си вземе раницата. Бош чакаше знака, че всичко наистина е наред.

— Пази се, тате.

Това беше.

— И ти, миличка.

Дъщеря му затвори вратата. Той спусна стъклото и продължи към Сю Бамбро, която се наведе към отворения прозорец.

— Здрасти, Сю. Малко е разстроена, обаче до следобед ще го преживее. Казах й, че Орора Смит може да дойде, но да не окъсняват. Кой знае, може дори да напишат някое домашно.

— Всичко ще бъде наред, Хари.

— Оставих на кухненския плот чека и малко пари, ако нещо ви потрябва.

— Благодаря, Хари. Само ме предупреди, ако сметнеш, че ще отсъстваш повече от една нощ. От моя страна няма проблем.

Бош погледна в огледалото. Искаше му се да я пита нещо, но не биваше да задържа колите отзад.

— Какво има, Хари?

— Хм, грешно ли е да кажеш „турям“?

Сю се опита да скрие усмивката си.

— Съвсем естествено е да те поправя. Не го приемай лично. Тук им го набиваме в главите и когато се приберат вкъщи, те искат да го набият в главата на някой друг. По-правилно е да кажеш „слагам“.

Бош кимна. Някой от опашката зад него натисна клаксона, навярно баща, който бързаше да остави детето си и да отиде на работа. Бош махна на Сю в знак на благодарност и потегли.

Маги Макфърсън му се беше обадила предишната вечер, за да му съобщи, че няма удобни самолети от Бърбанк и ще вземат директен полет от международното летище. Това означаваше жестоко шофиране в сутрешния трафик. Бош живееше на хълма точно над Холивудската магистрала, но тъкмо тя не можеше да го отведе до летището. Затова мина по „Хайланд“ през Холивуд и пресече до „Ла Сиенега“. В района на петролните рафинерии край Болдуин Хилс имаше задръстване, което изяде почти цялото му време. Оттам продължи по „Ла Тихера“ и когато стигна на аерогарата, трябваше да паркира в един от скъпите гаражи наблизо, защото нямаше време да вземе маршрутка от евтиния паркинг.

След като попълни формулярите за служител на органите на реда и полицай от транспортна полиция го преведе през охраната, Хари най-после стигна до изхода. Последните пътници се отправяха към самолета. Огледа се за Макфърсън, но не я видя и реши, че вече е на борда.

Качи се и мина през задължителното посрещане от стюардесите, отби се в пилотската кабина, показа служебната си карта и се ръкува с екипажа. После се насочи към дъното на самолета. С Макфърсън имаха седалки от двете страни на пътеката на последния ред. Тя вече седеше на мястото си с висока картонена чаша от „Старбъкс“ в ръка. Явно беше подранила за полета.

— Мислех, че няма да успееш — каза прокурорката.

— За малко. Как стигна тук толкова рано? И ти имаш дъщеря като мен.

— Снощи я оставих при Мики.

Бош кимна.

— Точно до изхода, чудесно. Коя е туристическата ви агенция?

— Много са добри, тъкмо затова исках те да го поемат. Ще пратим твоята сметка на ЛАПУ.

— Да бе, желая ви успех.

Той постави сака си в багажното отделение, за да има място да си протегне краката. След като се настани и си закопча колана, видя, че Макфърсън е напъхала две дебели папки в джоба на облегалката пред себе си. Неговите материали по делото бяха в сака му, но нямаше желание да ги вади. Тъкмо беше измъкнал бележник от задния си джоб и се канеше да зададе някакъв въпрос на Маги, когато една от стюардесите по пътеката се приближи и се наведе към него.

— Вие сте детективът, нали? — шепнешком го попита тя.

— Хм, да. Има ли…

Стюардесата не му даде да довърши прочутата реплика на Мръсния Хари^[1] и го информира, че му предлагат незаето място в първа класа.

— О, много любезно от ваша страна, но ще трябва да остана тук.

— Безплатно е.

— Не става въпрос за това. Тук съм с тази дама, а тя ми е шеф. Освен това аз… ние де… трябва да обсъдим разследването, което водим. Всъщност тя е прокурор.

На стюардесата й трябваше известно време, за да схване смисъла на обяснението му, после кимна и каза, че ще се върне в пилотската кабина и ще съобщи на капитана.

— А пък аз си мислех, че вече няма кавалери — рече Макфърсън. — Отказваш се от място в първа класа, за да останеш с мен?

— Всъщност трябваше да й кажа, че го отстъпвам на теб. Това щеше да е истинско кавалерство.

— Опа, тя се връща.

Бош погледна към пътеката. Същата усмихната стюардеса отново се приближаваше към тях.

— В момента разместваме няколко души, за да направим място за двама ви. Елате.

Те се станаха, за да отидат в предната част на самолета. Бош извади сака си от багажното отделение и последва Макфърсън. Тя се озърна към него и се усмихна.

— Моят рицар с потъмняла броня!

— Точно — отвърна Хари.

Местата бяха едно до друго на първия ред. Макфърсън седна до прозореца. Скоро след повторното им настаняване самолетът се отправи на тричасовия си полет до Сиатъл.

— Е, Мики ми каза, че дъщеря ни не се познава с твоята — рече Маги.

Бош кимна.

— Да, явно трябва да променим това положение.

— Определено. Чух, че са на една възраст и след като сте си показали снимки един на друг, сте установили, че дори си приличат.

— Ами майка й малко приличаше на теб. Имаше същия тен.

И огън, мислено добави той. После извади телефона си и го включи, за да й покаже снимка на Мади.

— Удивително — възкликна Макфърсън. — Биха могли да са сестри.

Бош заговори, като не откъсваше очи от фотографията на дъщеря си.

— Последната година беше тежка за нея. Изгуби майка си и се премести да живее от един континент на друг. Остави там всичките си приятели. Гледам да я оставям да се движи със собствен ритъм.

— Още една причина да се запознае с роднините си тук.

Той само кимна. През последната година беше отхвърлил много предложения на Холър да запознаят двете момичета. Не беше сигурен дали колебанието му е свързано с потенциалната връзка между братовчедките или между природените братя.

Усетила, че този аспект на разговора е изчерпан, Макфърсън разгъна масата си и извади папките. Бош си изключи телефона и го прибра.

— Е, с работа ли ще се захващаме? — попита той.

— Малко. Искам да се подготвя.

— Какво ще й кажеш като начало? Мислех да поговорим само за разпознаването. Да го потвърдим и да видим дали е готова пак да даде показания.

— И да не споменаваме за ДНК експертизата, така ли?

— Точно така. Това може да я разколебае.

— Но не трябва ли да знае в какво се забърква?

— По-късно, да. Минало е много време. Аз я проучих. Преживяла е трудни периоди и тежки моменти, обаче изглежда се е оправила. Предполагам, че ще разберем, когато идем там.

— Тогава да импровизираме. Мисля, че ако ни се стори редно, трябва да й кажем всичко.

— Ти решаваш.

— Хубавото е, че ще трябва да го направи само веднъж. Няма да се наложи да минаваме през предварително заседание или пред разширен състав на съдебните заседатели. Джесъп вече е бил съден през осемдесет и шеста и Върховният съд не е отменил тези неща. Тъй че директно отиваме на процес. Тя ще ни е нужна само веднъж и толкова.

— Това е добре. И ти ще се занимаваш с нея?

— Да.

Бош кимна. Предполагаше, че Маги е по-добър прокурор от Холър, и беше доволен, че тя ще се занимава с най-важния свидетел в процеса.

— Ами аз? Кой от вас двамата ще ме поеме?

— Още не сме решили. Мики предполага, че Джесъп ще даде показания. Знам, че го очаква с нетърпение. Но не сме разговаряли кой ще поеме теб. Според мен ще се наложи да четеш пред съдебните заседатели много от показанията от първия процес.

Тя затвори папката и с това явно приключиха служебните въпроси.

Прекараха останалата част от полета в общи разговори за дъщерите им и преглеждане на списанията в джобовете на облегалките. Самолетът кацна по-рано на международното летище Сиатъл-Такома. Взеха кола под наем и потеглиха на север. Шофираше Бош. Автомобилът имаше навигационна система, но от транспортната служба на ОП бяха дали на Макфърсън подробни указания как да стигнат до Порт Таунсенд. От Сиатъл взеха ферибот през залива Пюджет. Оставиха колата и отидоха да пият кафе на закритата палуба. Намериха си свободна маса до прозорците. Бош гледаше навън, когато Маги го изненада със следното наблюдение:

— Не си щастлив, нали, Хари?

Той я погледна и сви рамене.

— Делото е странно. С двайсет и четири годишна давност. Престъпникът вече е в затвора и ние го освобождаваме. Това не ме прави нещастен, просто е малко странно, нали разбираш?

Макфърсън леко се усмихна.

— Не говорех за делото. Говорех за теб. Ти не си щастлив човек.

Бош сведе очи към чашата кафе, която държеше с две ръце на масата. Не заради движението на кораба, а защото му беше студено и кафето го сгряваше и вътрешно, и външно.

— Аха.

Възцари се дълго мълчание. Детективът не бе сигурен какво да разкрие пред тази жена. Познаваше я едва от седмица, а тя вече правеше такива наблюдения за него.

— Всъщност в момента нямам време да съм щастлив — отвърна той накрая.

— Мики ми разказа каквото смяташе, че може да ми каже за Хонконг и случилото се с дъщеря ти.

Хари кимна. Но беше сигурен, че Маги не знае цялата история. Не я знаеше никой друг, освен него и Маделин.

— Да — въздъхна той. — Тя преживя доста тежки неща. Това е проблемът, струва ми се. Ако успея да направя дъщеря си щастлива, и аз ще съм щастлив. Но нямам представа кога ще стане това.

Бош вдигна очи към нейните и видя само съчувствие. На лицето му плъзна усмивка.

— Да, трябва да запознаем двете братовчедки — смени темата той.

— Непременно.