Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seine schnelle Hand, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Робърт Улман. Бързата ръка

Немска, първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-654-011-0

История

  1. — Добавяне

5.

Шерифът прочете написаното върху хартията, изправи се и изгледа спокойно МакКълоус.

— Направо съм щастлив, че Клей се съгласи едва сега.

— Едва сега ли? — ковачът не можеше да проумее О’Рурк.

— Точно така. Това беше щастлив момент. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се!

— Кажи на Клей добре да смаже пушката си. Виждаш ли тази книжка тук? Това са законите. И знаеш ли какво пише в тях? Че всеки гражданин, който стане неволен свидетел на нападение с огнестрелно оръжие върху шериф, има право и е задължен да стреля срещу нападателите. Ясно ли ти е това? Ти и Клей ще държите пушките си в готовност, а когато видим да се появяват ония… разбираш ме какво искам да ти кажа, нали?

— Но, човече, аз мислех, че Хоман…

— Да не би Хоман да е шерифът тук? Разчитам напълно на вас двамата, Джоунъс! Точка! Сега ми предстои да обмисля как е най-добре да се построи този затвор. Мисля си дали да не предвидим в него зала за събрания. Естествено, че на прозорците ще ни трябват солидни стоманени решетки. Всичко трябва да говори за сигурност. Между другото, Джоунъс, аз тренирах през целия ден. Да ти кажа направо — не съм знаел, че имам такова точно око!

Ковачът си тръгна към къщи, клатейки учудено глава. Когато чу всичко, Клей не издържа и се разсмя от сърце:

— Тоя мистър Хоман е голям кутсузлия. Обзалагам се, че няма да получи нито цент. Но всичко влиза в играта. В този театър ролите са разпределени отдавна и всеки трябва да си изиграе своята.

Целият град слушаше грохота от къщата на шерифа. Той продължаваше да тренира. Понякога изстрелите следваха като удари на шевна машина един след друг. Друг път имаше промеждутъци. Чуваше се съвсем ясно кога шерифът улучва консервената кутия. Това не се случваше често.

— Би трябвало някой да му каже, че цялата тая дандания няма никакъв смисъл — измърмори МакКълоус.

Клей се наслаждаваше на хладния ветрец, подухващ от реката.

— Макс знае това. Но струва ми се, че трябва да променим мнението си за този човек!

А Уейд Хоман не беше сменил позицията си пред хотела. Той също се ослушваше след всеки изстрел на шерифа и ето че тръгна към него, запалвайки цигара по пътя си.

О’Рурк забеляза приближаването му. Той зареди празния барабан на револвера си, мушна го в кобура и закрачи към кола, за да сложи нова консервена кутия. Вървейки, той подритваше разпръснатите наоколо десетки гилзи. Хоман изчака, докато О’Рурк се върна обратно, измервайки тридесетина крачки от кола.

— Видях отдалеч, че ковачът беше при теб. За какво те потърси, ако мога да знам?

— Донесе ми писменото потвърждение, че Слоън се отказва от парите.

Шерифът изрече това по възможно най-равнодушния начин, пристъпвайки от крак на крак и трамбовайки леко земята под себе си. Беше си внушил, че така опората му става по-сигурна. И ето че дойде моментът да изкара револвера си и да стреля в целта. Улучи консервената кутия едва на четвъртия път.

— Така значи! — използва Хоман паузата. — Слоън е премислил. Направил е много добре, като се е отказал доброволно от парите. Аз направо съм доволен.

О’Рурк действаше така, като че ли присъствието на Хоман не го притеснява ни най-малко. Зареди отново, взе друга кутия, смени простреляната и се върна обратно на мястото си. Едва тогава погледна Хоман и изрече, все едно че говореше с въздуха:

— Без тези пари градчето ни никога нямаше да има нов затвор.

Затвор ли? Хоман наостри уши като ловджийско куче. О’Рурк бе разкрачил пак смешно крака и, придържайки лакътя на дясната си ръка, се опитваше да налучка оня ъгъл на прицелване, който би го направил по-добър стрелец. Знаеше предварително, че няма да стане нито по-добър, нито по-бърз. Хоман също виждаше това, но на шерифа му беше абсолютно безразлично. Устните на професионалиста убиец се бяха присвили в подигравателна гримаса.

— Момент само! — подвикна той и застана на стрелковата позиция на шерифа. Приближи се до купчината празни консервени кутии, които бяха натрупани малко по-встрани, и взе пет от тях. Постави ги една върху друга, и то върху кутията, която шерифът бе закрепил вече на кола. — Ето така се правят тренировки с револвер! Започваш да стреляш, като улучваш от горе на долу. С всеки изстрел трябва да улучваш по една кутия, и то така, че да не падне по-долната. Братята Пав го могат това и двамата!

О’Рурк изобщо не погледна към него.

— Аз няма да успея никога, но като идея не е лошо!

Хоман стоеше малко встрани и когато ръката на шерифа посегна към револвера, неговото оръжие вече трещеше. С такава бързина, че човек не можеше да различи последователността на изстрелите. След всеки куршум една от кутиите просто изчезваше. Шерифът не бе виждал никога в живота си такава сигурна и бърза ръка. Той наблюдаваше стъписан как професионалистът отива до един сандък и изважда от него една празна бутилка. С бавна стъпка Хоман приближи пак до кола и постави бутилката с гърлото към мястото за стрелба. Обърна се и закрачи към О’Рурк. Спря, почти опрял се в него.

— А сега брой до три!

Думата „три“ още не бе напуснала устните на О’Рурк, когато изстрелът дойде откъм хълбока на Хоман, но шишето на кола не помръдна изобщо! Шерифът започна да се подхилва снизходително и обърна лицето си така, че Хоман да забележи това. Но професионалният убиец беше отишъл вече до кола и се връщаше с бутилката в ръка. Подаде му я безмълвно и когато О’Рурк я пое, очите му се разшириха, а дишането му секна.

Бутилката беше без дъно!

Куршумът бе проникнал безпрепятствено през гърлото и бе избил само дъното.

— Ето какво не могат още братята Пав! Ето сега вече, струва ми се, разбра защо ще паднат покосени от моята ръка. Между другото споменах веднъж, че те са истински негодници.

Шерифът не можеше да откъсне поглед от липсващото дъно на шишето. А Хоман продължаваше да плете мрежата си:

— Би могъл да участваш и ти, шерифе! Да им излезем двамата на Пав! Целият Запад ще узнае, че единият от братята е паднал именно от вашата ръка.

— Я престани най-после! — изръмжа с пресъхнало гърло О’Рурк.

Погледът му бе като прикован в простреляната бутилка.

— Че защо, шерифе? Нещата са толкова прости. Дъглас Пав е идентифициран и остава само да получиш парите от банката на Фарлей. А после двамата с теб ще изчакаме само да се появят Джаки и Дейвид Пав…

О’Рурк хвърли шишето настрани и обърна глава.

— Ти няма да получиш и цент от тези пари! — отсече той.

— А ти, О’Рурк, ще пълзиш скоро в краката ми и ще се молиш на Уейд Хоман да ти помогне, но Хоман ще си седи на верандата, ще се припича на слънцето и ще гледа как един глупак става на решето.

О’Рурк стоеше вдървен, с восъчнобледо лице.

— Имаш пълно право, Хоман! Вярно е, че в началото се обърнах към теб, но сега разбрах, че това е било напълно погрешна стъпка. И тъй като съм убеден в това, няма да ти дам нито цент. Моята работа ще си я върша аз.

— Това последната ти дума ли е?

О’Рурк кимна решително с глава.

Професионалистът с най-бързата ръка го гледаше с високо вдигнати в почуда вежди.

— Е, добре тогава! — отсече той. — Да бъде засега, както искаш! Само че аз я играя тази игра от десет години насам и разбирам нещичко от нея. Не ми се е случвало досега да напусна селище като вашето, без да съм получил възнаграждението за целия си труд. Запиши си го на челото!

Високата фигура се обърна рязко и се отдалечи. О’Рурк гледаше със стиснати устни след нея, вслушан в мелодичното звънтене на шпорите. Последните думи на убиеца показваха ясно, че това, което предстои да се случи, просто вече витае във въздуха.

О’Рурк погледна още веднъж към половинката от шишето, прехапа устни и свивайки юмруци, се запъти към къщата си. Той никога нямаше да се научи да стреля така. Нито след десет часа стрелба, нито след десет години. Сега ставаше дума за съвсем други неща.

Шерифът се отпусна в леглото си и се загледа в тавана. В стъклото на прозореца се блъскаше голяма муха. Бръмченето й изпълваше като че ли целия космос. И въпреки това шерифът имаше чувството, че градът е напълно обезлюдял. Никакъв друг звук не нарушаваше тишината. Ако човек напрегнеше слух, би могъл да долови даже ромоленето на реката. А ония ще се появят между хълмовете, мислеше си О’Рурк. Все някой щеше да забележи тъмните им силуети. През последните нощи имаше пълнолуние. Може би те щяха да пристигнат през нощта? Напълно вероятно бе да си мислят, че ги очаква с оръжие в ръка поне половината град. При мисълта за това О’Рурк започна неволно да се подсмихва. Може би и ония бяха узнали вече, че всичко живо в града трепери като кучета пред камшик. И за тези хора той беше готов да влезе в огъня! Като на филмова лента пред очите му се занизаха спомени: той самият, а на коленете му децата на Кен Хаскил. Люлее ги насам-натам и им се радва. За едното от тях бе жертвал коня си. Жената на Хаскил бе започнала преждевременно раждане и той бе яздил като луд, само и само да доведе лекаря. Ако не беше той, родилката просто щеше да си отиде от загуба на кръв. Ами този белег на ръката му? Остана след схватката с побеснелия негър, подгонил с нож в ръка Роки Стоув. Когато гърмящата змия ухапа детето на Крокър, към кого се обърнаха за помощ те? Към шерифа! Той трябваше да среже кървящата рана и да изсмуче отровената кръв. И всичко се приемаше като нещо естествено. Има си шериф, плащат му се шестдесет долара заплата на месец — това му влиза в задълженията. От къде на къде да очаква от тях да вземат пушки в ръка и да дебнат заедно с него бандитите?

Нима звездата на шериф беше убежище, зад което може да се скрие човек? Какво бе искал О’Рурк досега? Сигурна заплата и спокойствие при това. Но можеше ли да съществува то при тоя напрегнат живот? Все някой ден на човек му се отваряха очите и той откриваше колко е измамна мечтата за спокоен живот. Спокойствие можеше да постигне само този, който вярва в нещо и държи на него докрай. В неговия случай звездата на шерифа бе тази вяра. Но тя се бе появила едва от няколко дни. Затова в този момент не му трябваха нито Слоън, нито Хоман. Шерифът бе длъжен да изясни първо на себе си какво е необходимо да се направи нататък, за да може тази вяра да се задържи.

Навън отекнаха нечии стъпки и О’Рурк разпозна шпорите на Уейд Хоман. Изправи се от леглото и се приближи до прозореца. Той видя как високата фигура на ловеца на хора прекоси улицата и влезе в магазина на Роки Стоув. Малко по-късно Джими Стоув изтича към Дейвид, а оттам към Хаскил и Пиърс, Крокър и Баркли.

Лицето на шерифа прие сурово изражение, когато ги видя да се събират един по един при Стоув. Това бяха все мъже, чиято дума се ценеше в градчето. Уейд Хоман бе взел инициативата. Шерифът знаеше за какво би могъл да ги събере той. След малко те щяха да потеглят като стадо слонове и да спрат пред неговата къща. Крокър щеше да заклати дебелата си глава и ще започне да го убеждава с писклив глас да откупят душевното си спокойствие за тия проклети четири хиляди долара.

— Но ще има да вземате, приятелчета! — каза на висок клас О’Рурк.

Той знаеше, че след родеото в градчето се понасъбраха доста пари. Но всички се страхуваха да ги внесат в банката на Фарлей и ги криеха под дюшеците си. Братчетата Пав трябваше само да се поразтършуват наоколо и всички долари щяха да излязат налице. На Хоман му оставаше само да подръпне тази струна. Да им подхвърли например, че ще си гледа безучастно отстрани. О’Рурк имаше чувството, че чува безличния му глас точно до себе си: „Я се поизтупайте малко, джентълмени! Всеки ще пусне нещичко и ще се получи една закръглена сумичка. Мисля, че тя ще компенсира моите усилия. Няма да допусна Пав да припарят в града. Сметките ще бъдат разчистени някъде в планината. Какво ще направя, след като си получа парите ли? Струва ми се, че никой в Дивия запад не би имал нещо против да поостана за известно време във вашето градче и да им се насладя тук на спокойствие.“

 

 

Клей Алисън стоеше пред вратата на къщата. Обгорялото му от слънцето лице беше спокойно. Дясната му ръка почиваше на ръкохватката на револвера. Клей гледаше към магазина на Роки Стоув. От другата страна бе къщата на шерифа и оттам се чуваше непрекъснатият трясък на револвера му. Клей равнодушно регистрираше попаденията. Джоунъс МакКълоус се бе облегнал тежко на парапета. Револверът на Клей го докосваше почти по рамото. И двамата проследиха високата фигура на Хоман, която изчезна в двора на шерифа. Малко след това последваха изстрелите с бясна бързина, като след всеки един дрънчаха улучените консервени кутии.

— Много е бърз! — дочу ковачът мърморенето на Клей. Много му се искаше да види в този момент как изглежда лицето му, но той остана неподвижен и с гръб към него.

Когато Хоман излезе от двора на шерифа, той видя срещу себе си Клей Слоън. Хвърли дълъг поглед към него и премина на отсрещния тротоар. Понечи да влезе в магазина на Стоув, но се обърна и изгледа още веднъж Клей.

— Струва ми се, че там ще обсъждат нещо! Има си хас Макс наистина да не му е дал парите! — в гласа на ковача се бе промъкнало учудване.

Клей се беше върнал обратно и се бе облегнал на стената на къщата. И двамата видяха как шерифът се появи на прозореца на къщата си и също наблюдава улицата.

Клей промълви:

— Вероятно на Макс О’Рурк все още не му е ясно, че Уейд Хоман е като лавина, чието срутване предизвика именно той. Но ако е разбрал това и е преодолял вътрешния си конфликт, сега шерифът ще заложи на честта и вярата си. Това е една стара песен. В мига, в който един мъж повярва непоколебимо в нещо, той става самотник. Шерифът е в същото положение: оставен е да се бие съвсем сам. И не вярвам да има някакъв шанс в тая битка.

Дорис, която се появи до баща си, изхлипа.

— Но трябва ли да има други битки въобще?

— Ще ги има винаги, докато парите представляват някаква цел. Хоман е от тоя тип мъже. И той няма да се спре. Сега препятствието за него е Макс. Но той е наясно, че звездата на шериф закриля О’Рурк. Затова ще търси друга възможност, обходен път да стигне до четирите хиляди долара, без да влиза в конфликт със законите.

— Имаш предвид, че ще измисли някакъв законосъобразен трик ли? — попита изненадан ковачът.

— Ако намери такъв, той ще го използва със стопроцентова сигурност! Но има и други методи. Действията на човек като Хоман са непредсказуеми. Всичко зависи от това докъде е решил да стигне в намеренията си. Вземе ли веднъж решение, той ще действа бързо и сигурно.

Не беше трудно да се предположи след думите на Слоън, че той някога е срещал в живота си подобен на Хоман „човек“. Ковачът напразно се опитваше да прочете още нещичко по безизразното лице на помощника си. С ужасяваща яснота той бе усетил промяната в Клей. Външно тази промяна се забелязваше трудно. Единственото, което биеше на очи, бе черният колан с револвера. Но за един добър наблюдател не беше трудно да установи, особено след като е живял с Клей, че зад това привидно спокойно изражение е спотаено високо напрежение, което е готово да се взриви на секундата. Ковачът и дъщеря му усетиха, че буйните изблици на Клей са нищо пред тази далеч по-застрашителна спокойна поза, която го бе завладяла. Той се беше изправил до стената и като че ли очакваше да чуе определен сигнал. Изглеждаше като човек, който знае предварително всичко до пълни подробности — това, което става в момента, и онова, което ще се случи напред. И въпреки че не помръдваше, той сякаш чуваше всяка дума, която се изговаря в магазина на Стоув. Клей чакаше като посветен в закономерния ход на историята, докато гласовете отсреща ставаха все по-високи и възбудени. Ясно се различаваха басът на Джак Крокър и тенорчето на Дейвидс. Между тях се врязваше овладяният, спокоен глас на Хоман.

Клей изчакваше. Извади кутия с цигари и докато палеше, продължи да наблюдава над пламъчето магазина на Стоув.

— Може би и аз трябваше да отскоча при тях? — промърмори ковачът.

— Човек трябва да се меси в чужди неща само ако бъде повикан — реагира почти нежно Клей. Той дръпна от цигарата си, наблюдавайки как огънчето изпепелява цигарената хартия. — Освен това изобщо няма да повлияеш на тяхното решение. Със страхливци не може да се разговаря по мъжки. Тях можеш само да ги принудиш на нещо.

МакКълоус трябваше да се съгласи с него.

Уейд Хоман беше първият, който се появи на тротоара. Той почти моментално извърна глава и спря погледа си на Клей. Студените му очи блестяха от задоволство. Беше застанал, висок и застрашителен, до вратата на магазина, от който започнаха да се измъкват като мишки останалите. Джак Крокър се шмугна край него, останалите се изнизаха мълчаливо и поеха в колона към къщата на шерифа. Уейд Хоман се присъедини последен към тях. Клей имаше чувството, че той просто ги кара като овчар.

Скупчиха се пред къщата на шерифа, а от прозорците и вратите наоколо занадничаха любопитни лица. Крокър извика името на шерифа.

О’Рурк се появи на прозореца. Той ги беше забелязал отдавна. Попита навъсено:

— Кажете какво има?

— Искаме да ти поставим няколко въпроса!

— Започнете с първия!

— Знаеш ли, че не сме съгласни с твоето самолично решение как да използваш парите от наградата?

— Знам.

— Смяташ ли, че си дорасъл да се справиш с тия бандити Пав? Имам предвид можеш ли да им попречиш да оплячкосат града?

— Ще се опитам да им попреча.

— Но това никак не ни устройва! Или си в състояние да ги спреш, или не си! Ние мислим, че не можеш. И ти сам знаеш това. Сваляме шапка на смелостта ти да им се противопоставиш при цялата си безпомощност.

— Говори каквото си искаш! — спокойно се обади О’Рурк.

Крокър си пое въздух и продължи, гледайки някъде настрани:

— Ние сме те избрали за шериф и само ние можем да те свалим от длъжността. Затова те молим да ни предадеш значката си, Макс!

Изглежда, само това не бе минало през ума на шерифа. С един скок той прескочи перваза на прозореца си и се намери почти надвесен над Крокър.

— А, така значи! — изрева бясно той. — Може би вече сте ми намерили и заместник?

— Не се ядосвай напразно! — изрече рязко Джак Крокър. — Като шериф трябва да имаш поне малко респект към кмета на града. Ти знаеше как смятахме да използваме тия пари. Но си позволи да пренебрегнеш мнението на всички ни — против благото на града. Искаш да си играеш на герой. Все едно ти е какво би могло да се случи след твоите неразумни действия. Ние обаче се интересуваме от сигурността си. Нали именно заради нея те назначихме за шериф? Ето защо решихме, че ти трябва да ни върнеш шерифската значка. Така че не ни създавай допълнителни трудности!

Лицето на шерифа трепереше. Пределно ясно му беше, че градският съвет притежава властта да му отнеме правомощията.

Уейд Хоман се бе изправил внушително до Крокър. Ето че се чу и неговият режещ глас:

— Я подайте звездичката насам, О’Рурк!

— Не! — отсече яростно Макс О’Рурк. Личеше си, че той потиска с последни усилия невероятната си възбуда. — В договора ми е упоменато изрично, че преди да бъда уволнен, имам четири седмици предупредителен срок.

Крокър извиси глас:

— Точно така! Ние също прегледахме договора. Ще продължим да ти плащаме заплатата още четири седмици. Но наше право е да се откажем веднага от службата ти на шериф. Това именно правим в Мол Тента.

О’Рурк знаеше какво означават тези думи. Цялата истина за трагичното му положение се стовари върху него като лавина. Той знаеше много добре, че на Уейд Хоман изобщо не му е до неговата значка. Целта на Хоман бяха парите, но той не искаше да забрави, че е обиден от някакъв си шериф. Дълбоко в ледено безжалостните му очи О’Рурк прочете присъдата си. И изведнъж нещо в него се преобърна. Изчезна дори последната капчица страх, за О’Рурк нямаше вече никаква опасност, която би могла да го спре. Той виждаше само омразното подигравателно лице на убиеца Хоман и тези непоносими, впили се в него ледено-парещи очи като свредели.

— Никога! — извика той. Беше свил ръцете си в юмруци и се беше изправил срещу всички. — Никога, докато нося тази звезда, няма да позволя тя да бъде окачена на гърдите на един убиец, който иска да спечели чрез нея кървавите си пари!

Крокър повдигна рамене, като че ли искаше да покаже с този си жест, че той е направил всичко, което зависи от него. И кимна с глава на Хоман. В очите му се появиха пламъчета, защото можеше да предположи какво ще се случи нататък.

— Предполагам, че нямате сериозно намерение да ми се противопоставяте да си получа звездата? — обърна се невъзмутимо Хоман към шерифа.

О’Рурк бе извън себе си от яд и думите просто се лееха от устата му:

— Вземи я сам, ако можеш! Стреляй в мен! Убий ме де! Но докато я нося, аз ще бъда шерифът тук!

— Достатъчно! — плю Хоман настрани. Дланта му почти бе опряла до дръжката на колта и О’Рурк знаеше какво ще се случи нататък. — Ти ще трябва да отговаряш за думите си, О’Рурк — отекна гласът на професионалния стрелец, — или ще те накарам пред очите на всички тук да напуснеш града, като се влачиш по корем!

Мъжете до Хоман започнаха да се споглеждат с ужасени очи. Пред тях ставаше нещо, което никой не беше искал. Не трябваше да се стига до смърт! Крокър вече бе отворил уста, за да каже нещо на Хоман, но безмилостният му поглед го накара да си преглътне думите. И Крокър се разтрепери неудържимо…

Точно в този миг непоносимата тишина бе разкъсана от ясен и силен глас. Той дойде някъде отзад.

— Хоман, ако само насочиш револвера към този човек, който изобщо не ти е в категорията, ще те просна в праха!

Високата фигура на професионалния убиец трепна и се обърна бавно назад. Пол Дейвидс отскочи бързо настрани, за да се освободи място за Хоман. И всички видяха Клей. Той се беше отлепил от стената и стоеше разкрачен на тротоара, наблюдавайки недружелюбно убиеца.

— Да приема ли думите ти като предизвикателство към мен, Слоън? — попита уж спокойно той, но си личеше, че гласът му трепти от възбуда.

— Приеми ги като смъртна присъда! — дойде отсеченият отговор.

И тогава целият град стана свидетел как Хоман кимна с глава и се обърна. Ръката на шерифа висеше като подкосена надолу. Огромното му негодувание се бореше с нарастващия ужас и той знаеше, че само трепкането на ръката му ще означава за него сигурна смърт.

— Чакам, О’Рурк! — чу той предизвикателните думи на Хоман.

— Остави го да чака, Макс! — провикна се Клей.

Хоман направи няколко крачки и шпорите му зазвъняха мелодично. Всички бяха притаили дъх и звънтенето бе просто непоносимо. Така че всички запомниха завинаги думите, които произнесе убиецът:

— Аз знаех, че очакваш някой да ти се притече на помощ, О’Рурк. Защото ти спадаш към оня сорт мъже, дето само си отварят устата и забравят, че някой друг може да им ги затвори завинаги.

— Запази спокойствие, Макс! — прозвуча отново гласът на Клей, но О’Рурк не възприемаше вече смисъла на нито една дума.

Той виждаше само омразната уста на убиеца, от която се белееха острите, вълчи зъби. И не се сдържа.

— Ах, мръсно куче! — изрева Макс О’Рурк и посегна към револвера си. — Ах, мръсен помияр! — добави той и се опита да извади колта от кобура му. Но ръката му даже не бе стигнала до ръкохватката, когато отсреща нещо изплющя и ужасен удар в рамото завъртя шерифа около собствената му ос. О’Рурк се строполи със стенание на земята.

Уейд Хоман стоеше пред него с все още димящ револвер в ръка.

— Спри, Макс! Не посягай към револвера! — бе извикал Клей, но викът му бе закъснял.

Измина една дълга, предълга секунда, после още една. Мъжете гледаха като уплашено стадо падналия шериф, а той си лежеше мирничко пред тях, все едно че е заспал. Димът от изстрела дразнеше небцата им, а в главите им цареше пустота. Тя бе разсеяна от новия вик на Слоън.

— Обърни се към мен, Хоман! Но първо постави колта си на неговото място.

Уейд Хоман едва проумя тези думи. По лицето му премина някаква тръпка — не страх, а по-скоро учудване, смайване, че някой може да му се противопостави точно сега.

Той постави тежкото оръжие в кобура си и се обърна назад. Всички мъже наоколо направиха същото движение, като че ли бяха свързани по невидим начин с него.

Клей тръгна към убиеца и спря на около десетина крачки от него.

— Ето че стигна до края на живота си, Хоман! — каза му той. — А сега ще чакам да посегнеш първи към револвера си!

Времето като че ли спря в този миг. В града не съществуваше нищо друго, освен тези мъже, които сега се измерваха с погледи. Мисълта на Уейд Хоман работеше по-бързо от всякога. Но той просто беше изпаднал в цайтнот. Трябваше да изтегли револвера и да стреля — по-бързо от всякога досега!

Нито един от присъстващите не можа да разкаже до края на живота си какво всъщност бе видял в този момент. Просто никой не беше забелязал движение на ръце — само бяха прозвучали два изстрела.

Клей стоеше като вкопан на мястото си с револвер, опрян ниско на бедрото му. От цевта на страшното му оръжие се виеше струйка дим. А Уейд Хоман започна да се клатушка. Ръката му, държаща револвера, се отпусна бавно напред. Тръпка премина през цялата му зловеща и висока фигура. Невероятно учудване разкриви чертите на лицето на убиеца. После револверът се изплъзна от пръстите му и глухо изтрополи на тротоара. Хоман намери сили да сграбчи с лявата си ръка яката на ризата си и после рухна с лице напред. Главата му се удари в бордюра и остана да виси като круша надолу.

— Уейд Хоман проигра шанса си! — прозвуча пак невероятният глас на Клей. — А сега се погрижете за Макс!

С уморено движение Клей мушна револвера в кобура си и се обърна с гръб към тях. На никого не направи впечатление, че походката му е някак си бавна и че той провлачва краката си.

— Боже Господи! — успя да промълви разтърсеният до дъното на душата си Джак Крокър. Едва сега лицето му възвърна обичайния си цвят.

Вик Баркли се бе навел над Макс О’Рурк и извика почти тържествуващо:

— Още е жив! Да го вдигнем и да го пренесем в къщата му!

Крокър си припомни, че Баркли бе единственият човек, противопоставил се на плана им.

— Този Клей Слоън! — почти шепнешком произнесе Кен Хаскил. Той не бе откъснал погледа си от отдалечаващия се Клей. — Да застреля един Уейд Хоман! Това беше най-фантастичното нещо, което съм виждал някога. Да знаете, че ковачът ни е професионален стрелец! — гласът на Хаскил ставаше все по-нисък: — Представяте ли си, джентълмени, какво трябва да му тежи на съвестта, за да се забие в някакво си затънтено селище, маскиран като ковач? Казвам ви! Хоман, пък и самите братя Пав са като палета срещу Слоън!

Баркли и Крокър пренесоха тежко ранения шериф в къщата. Другите продължаваха да обсъждат Слоън.

— Разбирате ли сега защо не се забъркваше в никакви свади? Защо се оставяше да го обиждат и подиграват? — продължаваше Хаскил. — Да подковава като роб две години коне! Защото е искал да скрие своето минало на стрелец. Но защо е направил това, търсейки жалката черупка на нашето градче? Понапрегнете си главичките, господа! Не можете да се досетите, нали? Тогава ще ви го кажа аз. Клей Слоън изобщо не се казва така! Стана ли ви ясно сега? Кой професионалист с такава бърза ръка като неговата ще е спокоен с истинското си име някъде по света? Помислете си колко ли са хората, които е изпозастрелял по пътя си! Може да има сред тях и някой шериф. Ето защо поведението му е било толкова странно и загадъчно за нас. Ето откъде са били ония необикновени чувства на взаимна неприязън, когато се намираме близо до него. Този вълк в овча кожа! Това кукувиче яйце, оставено в тихото гнездо на гугутката! Кой знае в колко градове виси снимката му за издирване. Питам се каква ли е общата бройка на жертвите му?

— Я си затвори най-после устата — подвикна Вик Баркли, който беше излязъл от къщата на шерифа. — Трябва да потърсим доктора колкото е възможно по-бързо.

Очите на дърводелеца се спряха замислено на говорещия допреди малко. И той продължи:

— Не дрънкай, че ще станем за смях на целия щат. Ковачът с най-бързата ръка сред стрелците! Професионален убиец! Абе аз не съм ли ти казвал на теб, че си най-голямото дрънкало в града? На теб ти се виждат призраци посред бял ден.

— Точно така! Хаскил има най-развинтеното чене! — допълни гневно Баркли и сграбчвайки Хаскил за яката, го разтърси силно: — Има ли някой, когото да не си предъвквал с гадната си уста? Ако всичко съвпадаше с приказките ти, то всеки един от нас щеше да е най-големият негодник и парцал. Само ти си невинното агънце!

Точно в този момент Клей беше прекрачил прага на ковачницата.

Баркли отблъсна кльощавото тяло на Хаскил от себе си и се обърна към останалите:

— Аз нямам кон. Ти си най-добрият ездач, Пол. Качвай се на коня и доведи бързо доктора.

— Моят кон куца! — Пол Дейвидс се чудеше как да се откопчи от тази коварна грижа. Той не забравяше, че братята Пав всеки момент можеха да се появят и да го срещнат по пътя. Уейд Хоман беше споменал, че ги очаква по изгрев-слънце утре сутринта, и то от югозапад, където се намираше докторът. Баркли се досещаше какво става в душата му.

— Добре! Аз ще взема „окуцелия“ ти кон и ще потърся доктора!

— Да не забравиш само, че Макс първи посегна към револвера — предупреди го Крокър.

— Е, да! Но след като го раздразнихте докрай. Та той вече не знаеше какво върши. Проклятие, Джак! Аз не съм по-добър от вас, но се срамувам. Да ни вземат дяволите за стореното с Макс!

Разгневен, той премина покрай Крокър, а Хаскил отскочи веднага встрани. Баркли изведнъж спря така плътно до него, че двамата почти опряха носове.

— Продължавай все в същия дух, Хаскил! Нали знаеш оная приказка — къде ще те заведе торният бръмбар, ако вървиш след него? Продължавай да водиш хората все така, а един ден ще си намериш майстора. Той ще ти запуши устата. Но бих искал и аз да присъствам на това събитие…

С широко отворени очи ковачът и дъщеря му проследиха всичко от прозореца на къщата си. Това, което се случи, те го изживяха като лош сън. Дорис замалко да изтича навън. Някаква буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да произнесе нито дума. Тя бе отпуснала ръце, изчерпана докрай.

— Проклятие, каква беда! — мърмореше до нея бащата с напукани от напрежение устни.

Клей премина точно под прозореца. Те чуха скърцането на вратата и после той влезе…

Дорис не издържа и извика. Тя беше забелязала голямото тъмночервено петно на ризата му, което се намираше точно в областта над колана и се уголемяваше с всяка секунда.

— Боже Господи, Клей!

Тя изтича към него. Мислеше само едно: прострелян! Клей беше ранен в областта на стомаха! Още в мига, когато ръцете на момичето го прегърнаха, Клей клюмна глава и се отпусна. Ковачът повдигна тялото на достойния мъж и го пренесе в неговата стая. Там за първи път погледна към раната. Виждаше се само малка закръглена дупчица в областта на диафрагмата. Раната бе наистина в стомаха!

— Не плачи повече, дъще! Сега нямаме време за това! Донеси бинтове! Ще се опитам поне да спра кръвоизлива.

— Но той ще кърви вътрешно, татко! — гласът на Дорис не можеше да скрие напиращите сълзи. — Доктор Уилсън винаги е казвал, че вътрешните кръвоизливи са много по-страшни! О, Господи! Кажи ми как да му помогна! Та той не може да остане тук и да си умре така! Трябва, трябва да се направи нещо за него!

— Успокой се! През войната съм виждал много подобни рани! Няма страшно! Кървенето е от някоя прекъсната веничка на диафрагмата. Марлята ще попие кръвта. По-важното е откъде е минал куршумът. И къде е заседнал.

МакКълоус си припомни времето, когато Клей се бе появил пак така пред тях — с тежка и почти неизлечима рана в гърдите. Но той бе превъзмогнал смъртта. Две години револверът бе лежал заключен в чекмеджето. Две години Клей не беше се докосвал до него. И никой не беше успял да го изведе от контрол — независимо как.

Но ето че отново се бе повторило същото: той лежеше с не по-малко опасна стомашна рана пред тях и като че ли тези две мирни години не бяха съществували. Стори му се, че се намира отново в ранчото си и вижда Клей за първи път. Оня куршум бе минал покрай гръдната кост, без да я закачи. Той бе спрял някъде близо до сърцето и вероятно си седеше още там. МакКълоус бе виждал доста мъже, които бяха оживели след куршум в гърдите. Но ако куршумът преминеше през стомаха и засегнеше някакъв вътрешен орган, нямаше никаква надежда за оцеляване. Ковачът просто не вярваше в чудеса. Въпреки това той грижливо превърза Клей.

— Повече нищо не може да се направи, Дорис! И самият доктор Уилсън щеше да изчака, за да види как се развиват нещата! На Клей не трябва да му се дава от този момент нищичко! Дори капка вода! Той скоро ще дойде на себе си. Остани до него, защото аз имам малко работа навън.