Робърт Улман
Бързата ръка (4)

4.

Нощта спускаше своя черен воал над града. Хоман бе седнал в барчето на хотела и потънал в мрачни мисли, наблюдавайки опустялата улица пред себе си. Този Клей не се побираше в представите му за ковач. Особено днес — с револвера на кръста! Това бе толкова неподходящо за една ковачница. Все едно да видиш лъв, сврян в дупката на хамстер. Именно този револвер не излизаше от мислите на Хоман. Несъмнено Клей беше от най-невероятните и забележителни мъже, които професионалният убиец бе срещал по пътя си. Само да не беше револверът му! Хоман имаше ястребов поглед, трениран да вижда какви ли не оръжия и да ги разпознава веднага. Не му убягваше и най-малката подробност. В края на краищата с тях си изкарваше хляба! Малко се успокояваше от факта, че револверът на Клей не висеше така ниско на бедрото му — нещо типично за хора с бърза, убийствено бърза ръка. Но защо не го напускаше една коварна и тревожна мисъл? Хоман не се съмняваше нито за миг, че Клей можеше да го превъзхожда. Това беше просто абсурдно и все пак! Ами ако се окажеше истина, че именно той е прострелял братята Пав? При такива като него нямаше никакво значение дали са улучени от куршум или не. Мъже като тоя Слоън притежаваха такава нечовешка воля, че успяваха да ликвидират противниците си, дори и след като са получили смъртоносен куршум в собственото си тяло. Самият той се бе измъкнал веднъж с огромно усилие от подобна ситуация. Вярно, че оня мъж нямаше неговата бърза ръка. Той беше улучен в гърдите, но не искаше и не искаше да се строполи. Стоеше прав и концентрираше погледа си с последните остатъци на напускащия го живот, прицелвайки се право в него. И Хоман трябваше да отскочи встрани.

Ако Клей и шерифът успееха да се справят с тия двете братчета Пав, тогава излизаше, че е яздил стотиците мили след тях заради вятъра. Нямаше да получи и цент.

И Хоман пристъпи към барчето.

— Слушай, Джеф — обърна се той като че ли между другото към бармана. — Ти ми беше казал, че никога не си виждал Слоън с револвер на кръста. Вярно ли е това?

— До оня ден — да! Но ето че от вчера го носи.

— Знам, знам. Хората разправят още, че той избягвал всякакви свади. Не можеш ли да си припомниш поне един момент, когато той не е избягнал конфликта? Я се понапрегни малко! Може да е нещо дребно, което да ти се е сторило преди съвсем маловажно. Искам да знам всичко за този човек.

Джеф си наля някакво питие и вдигна чашата към устните си. Но внезапно отпусна ръка.

— Не знам дали това ще ви свърши работа, мистър Хоман, но май че имаше нещичко… Но по-добре да не ви занимавам с такива дреболии.

— Я говори!

— Ами преди родеото имахме гост. Носеше револвера си по същия начин като вас…

Хоман видимо се оживи и се наведе над барплота.

— И какво! Разказвай по-бързо!

— Е, добре! Непознатият си беше предплатил за пет дни. Може да попитате за това и Ферхълс. Най-напред гостът си поспа малко, а следобеда се появи в гостилницата и доколкото знам, просто си обядвал човекът. После разбрахме, че когато се появил в града, между него и Слоън имало някакво недоразумение. Слоън му скочил насреща с ковашките клещи в ръка, държейки, моля ви се, парчето нажежено желязо под носа на госта ни! Вярно е, че не бих могъл да ви опиша всичко с подробности, тъй като лично аз не съм присъствал на случката. Но бях очевидец как тук първо се появи свещеникът Декстър, а веднага след него този Слоън. Той просто нахлу в гостилницата и излезе след десетина минути като ураган. А гостът — забравил съм името му, но то стои вероятно в регистъра ни, — този мъж с револверите, си събра светкавично багажа и напусна на минутата града, без да си потърси депозираните в хотела пари.

Уейд Хоман се запъти към рецепцията и, хвърляйки кос поглед към воднистите очички на Алън Ферхълс, посегна към регистрационната книга. Разтвори я на последната страница и показалецът му спря на името Фред Слокъм.

Хоман остана за миг стъписан, не вярвайки на очите си, а после направо се втурна към барчето.

— Фред Слокъм ли се казваше оня мъж?

Барманът кимна с глава.

Уейд Хоман излезе веднага навън. Небето трепкаше от милиарди звезди, но на него не му беше до тях. Той затърси с нервни движения цигарите по джобовете си. Не можеше и не можеше да ги намери, защото името Фред Слокъм означаваше нещо за него. Фред беше в техните среди един от най-бързите стрелци. Ех, вярно, че не можеше да се мери с него, но разликата им беше, да речем, половината от секундата. В техния занаят това бе непростимо и твърде много. Но все още Слокъм се числеше към асовете и досега не беше намерил майстора си. Или тук беше се случило точно това?

Мъж от калибъра на Слокъм нямаше да подвие опашка току-така!

Хоман вдигна цигарата най-после към устните си и я запали, установявайки, че не е спокоен както преди. Просто не можеше да му излезе от ума фактът, че Слокъм е напуснал града веднага след посещението на този загадъчен Клей! Та Слокъм не би преклонил глава даже пред него, страхотния Уейд! Тогава изникваше логичният въпрос: Кой беше всъщност Клей Слоън?

Револверът му бе стар, а дулото — твърде дълго за един револвер! Нито един професионалист не би използвал подобно оръжие. И все пак! С бързи крачки Уейд Хоман се устреми към ковачницата.

Джоунъс МакКълоус и Дорис не бяха в къщата.

Уейд Хоман и Клей Слоън се изправиха за първи път един срещу друг. Хоман се чувстваше господар на положението, въпреки че невидимите заплашителни флуиди, които се излъчваха от Слоън, пробиваха ледената броня на ловеца на хора.

— И така, търсиш ли нещо, Хоман?

Клей се бе изправил срещу него, без да трепне. Гласът му прозвуча някак весело.

— Не е ли по-добре да седнем там?

— Но ще си държиш ръцете върху масата.

Виж ти! Неволно Хоман си припомни за Фред. Тук имаше нещо! Той се отпусна на един стол и положи ръце върху масата. Клей седна срещу него по същия начин. Нещо в стойката и на двамата показваше, че предстоят да се случват интересни неща.

Хоман се бе разположил като господар. Клей приличаше по-скоро на пружина, извита и напрегната като катапулт. Той бе готов да реагира на секундата. Хоман забеляза това и се замисли още по-сериозно. Окашля се и започна пръв:

— По петите съм на братята Пав вече точно три месеца, Слоън. Яздил съм повече от две хиляди мили непрекъснато по следата им. Хвърлил съм в тая работа пари. Имам разходи по нея, каквито прави всеки един бизнесмен. Така както Джаки и Дейвид ще ми паднат в ръчичките, по същия начин и Дъглас беше мой.

— Убеден съм в това — съгласи се добродушно Клей.

— Радвам се да го чуя от теб. Сигурно си разбрал вече някои неща за мен. И може би си мислиш като останалите хора: неговата работа е проста като фасул! Изстреля си куршумчето, обади се на шерифа, оня установи, че това са наистина търсените бандити и хоп, премийката за тях в джобчето. Немъчени пари, както обичат да казват. А забравят, че за да ги получиш, ръката ти трябва да е по-бърза от техните!

— Аз не мисля като другите, Хоман. Най-малкото пък за теб и хората като теб. Трябва да ти кажа, че мен ме занимават съвсем други неща.

— Въпреки това искам да ти разясня нещо, което все още не знаеш, Слоън. Когато тръгна след дадена цел, аз ставам като къртица. Изследвам основно всичко, което е важно и трябва да се знае за противника ми. Да вземем например начина, по който той извършва престъпленията си. Всеки си има свой почерк. Или, да речем, начина, по който моят човек носи револвера си. Как стреля и точно в кой момент. Темпераментът му, неговите наклонности и предпочитания, дали в момент на опасност той става по-спокоен, или се изнервя. Събирам всяка нишчица, която после ще ми помогне да си изплета собствено мнение по въпроса. Но тия братчета Пав малко ме поозориха. Трябваше да намеря хора, с които са започнали занаята си. Открих любовниците им и ги видях най-после самите тях. Седмици наред ги следвах като сянка, знаех походката на всеки от тях, можех да предвидя в кой момент стават лекомислени и не се съобразяват с никого около себе си. Бях съвсем близо до тях в една кръчма в Чейен…

— И защо не си разчисти сметките с тях там?

По лицето на Хоман не трепна нито мускул.

— Защото възнаграждението за тях се вдигаше просто през седмица. Отначало бяха хиляда долара, за да стигнат преди четири седмици по две на глава.

Клей кимна равнодушно с глава.

— А освен това аз съм от предпазливите в занаята. Срещу трима ще излезе човек, който не е съвсем наред. Аз открих например, че след всеки грабеж братята се разделят и всеки тръгва да пилее плячката си по свой начин. Джаки предпочиташе някоя кръчмарска хубавица. Дъглас се мотаеше няколко дни като вълк-единак из горите, а после се срещаше с Дейвид в предварително уточнено и избрано скривалище. На мен ми беше станало ясно, че те ще направят някакъв удар тук по време на родеото. Аз знам съвсем точно къде са те двамата в момента. Но ще ги чакам тук. Изненадата е най-добрият партньор. Както виждаш, Слоън, подготвил съм нещата си повече от добре.

— Може да се каже и така!

— Тогава няма да ти е трудно да стигнеш до мисълта, че всъщност възнаграждението за Дъглас се полага на мен. И ти ще трябва да ми предоставиш правата си върху тези пари. Тогава градът, шерифът и лично ти ще попаднете под моя защита и ще ви бъдат спестени маса неприятности. Моите права са несъмнени и не мисля, че би се появил някой, който би могъл да ги оспори. Като казвам „би могъл“, аз имам предвид същество, което ще се изправи срещу мен, за да ми каже „Не!“. Трябва да сме наясно, Слоън! Когато искам компенсация за усилията си, аз я получавам до цент!

Лицето на Слоън бе останало абсолютно безизразно.

— Чудесно! Аз нямам намерение да ти се бъркам в занаята. За мен би било най-добре, ако братята Пав изобщо не съществуваха. Но ти ще трябва да се откажеш от желанието да получиш възнаграждението за Дъглас. Казвам ти това, доколкото въпросът е свързан с мен.

— Виж ти! И защо?

— Защото това възнаграждение не съществува за мен.

— Това ли е последната ти дума?

— Абсолютно.

— Но ясно ли ти е, мистър Слоън, че аз ще разговарям по съвсем друг начин с човека, чието твърдоглавие ще ме накара да загубя тия хилядарки?

— Напълно! — отговори Клей и проклетата студена вежливо подигравателна нежност зазвуча пак в гласа му. Хоман си спомни незнайно защо оня Фред Слокъм и започна бавно да проумява, че има насреща си сериозен противник.

— Искам да попитам още веднъж: ясно ли ти е, че този разговор ще се състои, преди още да са се появили братята Пав? И че това ще се наложи като предпазна мярка. Защото късметът би могъл да ти се усмихне пак и да ликвидираш още един от тях.

Очите на Клей се бяха превърнали в късчета лед.

— Всичко е повече от ясно, Хоман!

Погледът на Хоман също замръзна. Теоретически невъзможното досега се бе случило за първи път с него. Един мъж приемаше предизвикателството му с пълно съзнание и запазваше спокойствие, което бе на пръв поглед абсурдно. Но Клей нямаше вид на блъфьор. Всеки можеше да блъфира донякъде, но не и да стигне като него дотук. Никога Хоман не бе чувствал така почти физически опасността, както в този момент. Не можа да издържи повече и се надигна от стола си. Слоън направи същото.

— Сега ми стана ясно, че ръката ти е бърза, Слоън! Проумях нещица, за които хорицата в това градче няма да загреят никога. Но знам също така, че си от породата на наивните глупаци.

Уейд Хоман обърна гръб и напусна стаята. Чуваше се как шпорите му отекват мелодично по дървения тротоар.

Когато ковачът и дъщеря му се върнаха вкъщи, те забелязаха, че Клей се е затворил още повече в себе си. Не го попитаха нищо, защото в последните дни се бяха случили толкова неща, че имаше за какво да се мисли. Дорис беше с бяла превръзка на рамото. Раната й не беше опасна и щеше да зарасне.

МакКълоус първи наруши мълчанието.

— Хора като Уейд Хоман са като пиявици. Ще се отлепят от теб, едва когато са се насмукали с кръв и са станали като балони. Аз мислих по въпроса какво би могъл да предприеме човек в такава ситуация.

— Аз също, Джоунъс! Но съм категорично против да откупя спокойствието си от един платен убиец.

— Това е така, но какво би станало, ако се откажеш от тия пари в полза на града? Нали отначало нямаше нищо против това? Остави ги да правят с тези пари каквото пожелаят. За мен е ясно едно: с тези хора не ни свързва нищичко. Абсолютно нищичко! Трябва да помислим за себе си. За три дни можем да опаковаме целия багаж. Ако им оставим тези пари, никой не може да ни укори за нищо, защото едва ли някой ще се осмели да изисква, след като сам не е пожелал да даде. Помогна на този град с изстрела си. Няма нужда да им помагаш повече. Направи този жест заради мен. Хвърли им тия пари в лицата. Не ми отговаряй веднага. Помисли над думите ми и ще разбереш, че не бих искал от теб нещо, което аз самият презирам. Тук изобщо не става дума за револверите.

— Вярно е, че не става дума за Пав, нито за Хоман, нито за това градче и този момент. Въпросът е, че където и да се появя, се повтаря все същото. И защо трябва да удължавам агонията? Може ли семейството да ме спаси от моята съдба? Не, Джоунъс, тя просто ме следва по петите.

— Правиш грешка, Клей! Изпадаш от едната крайност в другата! Мисля, че сега просто трябва да затегнеш колана си с две дупки навътре.

Клей поклати глава.

— Ех, ако всичко бе така просто, както искаш да ми внушиш ти! Но добре! Ще напиша, че се отказвам от възнаграждението, подписвам го и те моля да занесеш листа на О’Рурк.