Ланс Салуей
Опасно лято (7)

Седма глава

След това всичко беше като в мъгла. Спомням си, че Джейк ме викаше, питаше ме дали съм добре, а аз самата се чудех дали съм жива или не, тъй като ръката ми ме болеше твърде много. После си спомням как той ми помогна да изляза от колата и колко изненадани бяхме и двамата, когато видяхме, че бийтъла изглеждаше в добро състояние, освен един голям щърбел от едната страна и няколко драскотини. Тогава той ме прегърна и постояхме така известно време, опитвайки се да преодолеем шока. Имахме късмет. Ако бяхме излезли от пътя малко по-нататък, щяхме да се катурнем в стръмен каньон. За щастие тук склонът бе по-полегат и нито колата, нито ние самите бяхме пострадали много.

Не съм сигурна какво стана после. Май започнахме да се изкачваме към пътя. Помня, че беше много горещо и всичко под ясното небе изглеждаше сухо и прашно. Накрая излязохме на пътя и спряхме за момент, без да знаем какво да правим. Ясно си спомням, че Джейк се обърна към мен и печално се ухили, а аз се протегнах да избърша праха от лицето му.

— Леля ми ще ме убие — рече той, — никога вече няма да ми позволи да карам колата й.

Помня, че се ядосах и остро му казах:

— Радвай се, че кадилакът не те уби.

Джейк кимна и после бавно продума:

— Този наистина се опита да ни убие. Не мога да повярвам…

— Поне се убеди, че казвах истината — казах аз. — Сега трябва да повярваш, че бях права за онази кола, която ни следеше и за това, че някой иска да ми навреди.

— Трябва — отвърна той, — освен ако катастрофата не е била случайна.

— Случайна? Шегуваш ли се? Как би могла да бъде? Той караше право срещу нас, изтика ни от пътя.

— Знам, знам — рече отегчено Джейк, — не беше случайно. Бе преднамерено. Просто не мога да повярвам, че се е случило.

— Е, случи се! — подхвърлих аз. — Джесика се опита да ме убие!

— Тя не караше автомобила. Беше мъж.

— Зная — намесих се нетърпеливо, — беше Сам — нейният шофьор. Сигурна съм. Тя го е накарала да го направи.

Джейк ме погледна и изведнъж избухна в смях.

— О, не! — рече той. — Това е твърде пресилено, Лаура. Не е бил нито Сам, нито Джесика. Просто някакъв тип, това е всичко. Някакъв луд, който е искал да ни навреди без причина.

Мисля, че тогава тръгнах разгневена, а той ме последва надолу по пътя. Скоро след това, като в отговор на молитва, една патрулна кола се появи отнякъде и спря в прашен облак. След това имам объркани спомени за множество разговори и бързо каране надолу по криволичещи пътища. После тъмният коридор в Саксънууд и някой, който ми помагаше да се кача по стълбите, мисля, че Върна или Мария — тогава хладното спокойствие на стаята ми и приветливото удобство на леглото ми. После съм заспала.

Но не спах дълго. Събудих се от объркан сън за някакъв гигантски кадилак с яростни зъби и се разтреперих ужасно. Почти в същото време вратата се отвори и влезе Върна.

Тя се приближи до леглото и ме погледна разтревожено.

— Лаура, скъпа — рече тя, — докторът е тук. Ей сега ще се качи.

Изправих се в седнало положение и продумах:

— Докторът? Нямам нужда от доктор. Добре съм. Аз…

— Разбира се, че имаш — каза Върна успокоително и ме накара да легна отново, — претърпяла си катастрофа. Сега си в шок и казваш, че те боли ръката. Трябва да те види доктор — тя отиде до прозореца и погледна навън в градината с обезпокоено лице. — Ако можех да намеря Джесика, тя разбира от тези работи. Но я няма цял ден.

— Не! — изкрещях аз и Върна се обърна изненадана. — Не, моля те — повторих аз, този път по-тихо — не искам да я виждам. Тя е тази, която… — После гласът ми замря. Можех ли да се доверя на Върна? Можех ли да се доверя на който и да било от тях?

Тя се върна до леглото и каза напрегнато:

— Какво искаш да кажеш, Лаура? Че Джесика е направила това?

Погледнах я нещастно и поклатих глава. Затворих очи с надеждата, че повече няма да ме пита нищо. За щастие точно тогава дойде докторът и Върна напусна стаята. Беше много нежен, на средна възраст и каза, че няма счупени кости, а само натъртване. Също така каза, че съм в шок и че трябва да полежа няколко дни. После ми рече колко би се радвал да ме види отново, но би желал да е било по друг повод. Той бил доктор на баща ми в продължение на години и ме виждал като бебе. След малко излезе с думите, че щял да остави лекарства на Върна, а после тя се появи отново, носейки поднос със сок, вода и няколко хапчета, които трябвало да изпия веднага.

Следващото нещо, което си спомням, беше, че когато се събудих, Джесика стоеше до леглото ми. Отначало си помислих, че пак сънувам и че кошмарът ми продължава, но щом тя проговори, осъзнах, че бях будна.

— Лаура, скъпа — каза тя, — бях шокирана като чух какво се е случило. Как се чувстваш?

— Добре съм — промърморих аз, — ще се оправя. Изхвърчахме от пътя, това е всичко.

— Това е всичко? — тя беше възмутена. Ако не знаех, щях да си помисля, че наистина беше загрижена. — Това е всичко? Можело е да загинеш!

„Ти разочарована ли си, че не загинах?“ — помислих си мрачно.

Джесика седна на един стол до леглото.

— Знаех си, че можеше да стане нещо — каза тя. — Знаех, че не трябва да се има доверие на Джейк Шенън. Знаех, че не е добър…

— Вината не бе негова! — изкрещях аз. — Другият автомобил се движеше право срещу нас. Джейк ми спаси живота. Той не е виновен. Той е…

— Не се разстройвай — прекъсна ме тя. — Докторът каза, че имаш нужда от спокойствие и почивка. Но не ме интересува какво мислиш, Лаура. Ако не беше излязла с него, това нямаше да се случи. А той прояви нахалството точно сега да се обади. Казах му…

— Джейк се е обадил? Защо не ми каза? Защо не ми даде да говоря с него?

— Защото ти почиваше — отвърна Джесика с досада, — защото беше заспала. Казах му, че си добре, а той рече, че ще позвъни по-късно. Добре ли е така?

Кимнах слабо, а тя се изправи.

— Сега ще те оставя да си починеш още. Скоро Мария ще ти донесе вечерята. Може би един омлет, нещо специално.

— Благодаря — казах аз и се обърнах на другата страна.

Джесика постоя безмълвно до леглото ми и после я чух как тихо излезе от стаята.

Този път не можах да заспя. Чувствах се уплашена. И самотна. Исках да говоря с Джейк. Изведнъж това ми се стори най-важното нещо на света. С него се чувствах в безопасност. Той би знаел какво да направи и как да ми помогне. И тогава си спомних нетърпеливия му глас: „Не мога да повярвам, че Джесика би се опитала да ти навреди“. Той не ми вярваше. Но бе загрижен за мен и знаех, че би ми помогнал.

Когато Мария ми донесе вечерята, я попитах къде е най-близкият телефон. Тя се засмя и рече, че сигурно съм болна. Не съм ли забелязала, че имало телефон в стаята ми, на ниска масичка до креслото? Усмихнах се и казах, че съм забравила, а тя го взе и го сложи на стола до леглото. Реших да се обадя веднага щом излезе от стаята — останалите щяха да вечерят и никой нямаше да ме безпокои.

Отговори ми Етел Шенън. Беше изненадана да ме чуе, но с тревога ме попита как се чувствувам.

— О, така се радвам — възкликна тя, когато я уведомих, че съм добре. — Зная, че Джейк би искал да говори с теб, но тази вечер излязоха с чичо му на гости у приятели в Глендейл. Ще му кажа да ти се обади утре.

Щом затворих телефона, почувствах паника. Нямаше никой, към когото да се обърна. Никой. Бях сама. Изобщо да не бях идвала в Калифорния. Всичко щеше да си бъде наред, ако бях останала у дома с Максин, Джонатан и Аби. Аби. Бащата на Аби живееше в Лос Анджелис и преди да замина, тя ми беше дала телефонният му номер. Може би той щеше да ми помогне, може би щеше да ми повярва, че говоря истината.

С нарастващо вълнение затърсих тетрадката, където бях записала номера на Били Дей. Той беше известна филмова звезда, но го бях срещала няколко пъти, когато ни бе посещавал в Лондон и бях сигурна, че ме помни. Дали?

Намерих номера и избрах. Но сърцето ми спря да бие, когато чух телефонния секретар. Мистър Дей отсъства от града за няколко дни, но ако исках да оставя името си и телефона… Казах на любезния секретар, че няма да оставя името си, а ще се обадя следващата седмица, и му благодарих.

— Всичко хубаво — отвърна той, — приятен ден.

Приятен ден. Това беше смешно. Още повече, че денят отдавна беше превалил. А как мога да прекарам приятен ден, когато…

И в този момент разбрах какво бях чула. Прищракване по линията. Бях задържала малко слушалката на ухото си, след като телефонният секретар бе изключил, и чух прищракване по линията. Някой ме беше подслушвал. Някой ме беше подслушвал на деривата. Някой от къщата.

Не ядох от омлета си. Отказах да докосна и плодовете, които Мария ми донесе по-късно. Не преставах да треперя, а устата ми бе засъхнала от страх. След малко пийнах кафе и взех хапчетата, оставени ми от Върна. Джесика дойде да ми пожелае лека нощ, Тод подаде главата през вратата и аз отново останах самотна и неспособна да заспя. И отново сънувах огромен автомобил с броня под формата на хилещи се зъби, който ме преследваше по дълъг, криволичещ каньон.

Изведнъж се събудих, убедена, че бях чула шум. Остър, внезапен шум на балкона. Изправих се в леглото, втренчила поглед в тъмнината, а сърцето ми биеше като ковашки чук. Отвън имаше някой.

В стаята бе много тъмно, само едно малко снопче светлина се прокрадваше между пердетата. Може би отново сънувах. Но в този момент чух шума още веднъж — отчетлив, тътрещ звук, като че ли някой провлачваше краката си по балкона. И тогава чух още нещо — скърцането на дръжката на френския прозорец.

Отвън имаше някой. Отвън, на балкона. Някой се опитваше да влезе.