Ланс Салуей
Опасно лято (6)

Шеста глава

Изскочих от фолксвагена в мига, в който той спря пред Саксънууд, и се обърнах да погледна кадилака. Голямата лимузина не ни последва до главния вход, а свърна покрай имението към някакъв гараж недалеч. Около него имаше стаи, които предполагам бяха за персонала. Не можах да видя ясно кой караше колата, тъй като носеше шапка с козирка, която засенчваше лицето му, но допусках, че беше Сам. Но можеше да е бил и друг. Дори Тод. Или пък някой съвсем друг.

Джейк изпитателно ме гледаше от колата.

— Какво става? — попита той. — Защо си толкова нервна, за бога?

— Видя ли колата? — попитах го нетърпеливо. — Тази, която ни последва по алеята?

— Видях я — каза той. — Защо?

— Мислиш ли, че беше същата, която тази сутрин се движеше след нас по магистралата?

Джейк сви рамене.

— Не зная. Може би. Не обърнах голямо внимание. Тези лимузини всичките си приличат.

— Сигурна съм, че е същата — казах аз. — Сигурна съм, че…

Спрях като видях учуденото изражение на лицето му. Нервно се засмях и продължих забързано:

— О, не ми обръщай внимание. Въобразявам си. Забрави за това. — Протегнах ръка да докосна неговата. — Просто съм объркана. Всичко тук е толкова вълнуващо и… различно.

— Някои неща навсякъде са еднакви — каза Джейк. — Ела. — Той приближи лицето ми към своето и нежно ме целуна по устните. — Ще ти се обадя утре, става ли?

— Става — прошепнах аз.

Отстъпих назад и той ми махна, преди малкият автомобил да потегли към изхода. После се обърнах, за да вляза в къщата, и се оказах очи в очи с Джесика.

Тя стоеше на входа и щом ме видя, в тъмните й очи проблесна гневно пламъче. След това чертите й се отпуснаха в широка усмивка и тя пристъпи напред да ме посрещне. Колко ли е стояла на вратата и ни е гледала? Какво ли е чула от разговора ни?

— Ще отида да се поизмия. — Тръгнах към стълбите, но тя извика името ми и аз спрях.

Обърнах се с лице към нея, а тя тръгна към мен с протегнати ръце.

— Лаура, мила — започна тя, — нека се споразумеем. Зная, че си разтревожена и объркана от завещанието на баща ти, но не позволявай това да развали пребиваването ти при нас. Нека се радваме на взаимната компания и да оставим другото на адвокатите и брокерите. Съгласна ли си? — Тя пое ръката ми и нежно я притисна.

Погледнах я, отпуснах се и се усмихнах.

— Съгласна съм — казах аз. — Не знаех, че това ще се случи.

— Разбира се, че не си знаела — каза Джесика утешително. — Било е голям шок за тебе. И за всички нас. Ето още една причина, за да се отпуснеш и забавляваш. Нека оставим споровете на професионалистите. Затова им плащат. — Тя пусна ръката ми и се усмихна, а аз се зачудих защо съм била толкова бдителна. — Побързай — рече тя, — ние сме на басейна.

Докато се къпех и преобличах, си спомних какво ми бе казала Джесика и отново се учудих как съм могла да си въобразя, че не ме харесва. И все пак какво трябваше да направя? Бях забелязала погледите й на неприязън, но винаги може да се сбърка, ако се съди за човека само от погледа му. И после оня разговор, който бях подочула: „Трябва да се махне. Трябва да се отървем от нея“. Нямаше съмнение, че бях чула думите достатъчно ясно. Но нямаше и доказателства, че Джесика и Тод са имали предвид мене. Може да са говорили за някоя от прислужниците. Или за някоя друга. Защо непременно трябваше да приема, че са говорили за мене?

После си спомних и думите на Декстър Шенън: „Ако нещо ти се случи, твоят дял от наследството и къщата преминават в ръцете на Джесика“. Не беше ли това достатъчен повод да се отърват от мен?

Излязох на балкона и погледнах в градината. Джесика и Върна си почиваха до басейна, със студени питиета на масата до тях. Равната поляна се простираше в далечината, къпана от непрестанния изкуствен дъжд на скрити пръскачки. Не можех да повярвам, че в тази спокойна обстановка би могла да се крие някаква опасност за мен. Не беше възможно. И тогава си спомних думите на Джесика до олеандъра: „Не е ли странно, че нещо толкова красиво може да бъде толкова смъртоносно?“. И потреперих на слънчевата светлина.

Щом се присъединих към останалите до басейна, забравих страховете си. Джесика ме попита дали имам планове за следващия ден и искрено се зарадва, когато й отговорих отрицателно и й казах, че би било забавно да го прекараме заедно.

— Чудесна идея — каза тя, — заедно ще разгледаме града. Може първо да напазаруваме, а после да отидем на плаж. Ако нямаш нищо против.

— Бих се радвала — отвърнах аз, — искам да видя всичко в Лос Анджелис!

В този момент при нас дойде Тод и ме попита как е минал денят ми. Докато описвах екскурзията ни в Дисниленд, си спомних черния кадилак и ме обзе безпокойство. Къде е бил Тод през целия ден? А Джесика? Ако бяхме следени от нейната кола, никой друг не би могъл да я използува. Пътешествието ни до Дисниленд беше продължило поне шест часа и никой в Саксънууд не би могъл да използува колата през това време. Освен ако тя не е следяла червения бийтъл на Джейк.

— А как прекарахте деня вие? — попитах весело другите. — Обзалагам се, че никой не се е забавлявал като мен!

— Сигурно е така — каза Върна. — Аз си бях тук пред целия ден. Тази градина е толкова красива, че понякога не ми се ходи другаде. Все пак Джесика излезе. Нали, скъпа?

— Само да обядвам с приятели в Пасифик Палисада — усмихна се Джесика. — Нищо интересно.

— Това далеч ли е? — попитах аз.

— Не много — отвърна тя.

— Имаш късмет, че те кара Сам — казах аз. — Сигурно за нула време обикаляш града с кадилака.

Джесика погледна объркано.

— Сигурно — рече тя, — но Сам не е идвал. Карах сама. Взех поршето за разнообразие. Кадилакът го нямаше цял ден. Сутринта той го закара на сервиз.

Загледах се в чашата си. Значи кадилакът го е нямало цял ден или обратно? Може би Сам ни е следял с него?

— Нека помислим как да прекараме вечерта — намеси се в този момент Тод. — Какво ще кажеш, скъпа братовчедке? Хайде след вечеря да отидем в Уестууд на кино. Освен ако — той ме погледна подигравателно, — не си запланувала нещо друго. Може би с Джейк Шенън?

— Нищо не съм запланувала — казах ледено.

Не знаех как да реагирам на поканата на Тод. Той изглеждаше толкова недостъпен и толкова уверен в себе си — не можех да проумея защо искаше да прекара вечерта с мен. Бях много по-млада от него, би трябвало да има с кого да излиза. Освен ако, разбира се, идеята не беше на Джесика.

— Да, бих искала да отида на кино — казах аз, — благодаря.

Почти веднага съжалих, че не отказах. Спомних си деня, прекаран с Джейк, това как ме беше целунал на пътя, и ме обхвана чувство за вина. Но беше твърде късно да променя решението си. Трябваше да изляза с Тод, независимо дали исках или не. Мислено се усмихнах, спомняйки си колко самотна се чувствувах в Лондон и колко сигурна бях, че никое момче не би проявило интерес към мен. А сега излизах с двама чудесни мъже в един и същи ден! Беше трудно за вярване, че всичко това се случва с мене. В Калифорния нещата се развиваха толкова бързо! Може би наистина се намирах по средата на вълнуващ златен сън и всеки момент щях да се събудя и да се намеря у дома в Лондон.

След спокойната вечеря, сервирана както обикновено от усмихнатите, мълчаливи прислужници, двамата с Тод оставихме Джесика и Върна да пият кафето си на терасата и потеглихме с неговото пежо. До Уестууд Вилидж не беше далече. Това бе един квартал до университета с улици, препълнени с кина, книжарници и ресторанти от всякакъв вид. Решихме да отидем на нов филм с Майкъл Дъглас, след което се разходихме малко по пренаселените тротоари, наслаждавайки се на импровизираните представления на улични музиканти и шутове и вкусвайки от вълнуващата студентска атмосфера на квартала.

Тод беше чудесна компания. Изглеждаше прекалено чаровен и всеки път, щом ме погледнеше с ясните си сини очи, краката ми се подкосяваха. Надявах се само да не изглеждам толкова глупаво, колкото се чувствах. Въпреки че беше внимателен и приятелски настроен, Тод си оставаше дистанциран и аз имах усещането, че ме възприема по-скоро като сестра, отколкото като приятелка. Отново се зачудих защо се отегчава да прекарва времето си с мен, вместо да излиза с приятели от своя кръг. Дали просто отделяше внимание на една гостенка от Англия или имаше някаква друга причина?

Преди да излезем вечерта, бях решила да не отговарям на никакви въпроси, свързани със завещанието на баща ми и наследството, но се оказа, че не е трябвало да се тревожа — тази тема въобще не беше засегната. Чудех се дали Тод не беше получил инструкции от майка си да избягва разговори на тази тема. Може би е говорела сериозно, когато ми каза да забравим всичко и да оставим споровете на адвокатите. Надявах се да е било така. Наистина се надявах.

— Благодаря за прекрасната вечер — казах на Тод щом се прибрахме в Саксънууд.

Той ми се усмихна, докато затваряше входната врата.

— Надявам се да е само първата — отвърна той весело.

Не отговорих, а той продължи:

— Всичко е наред, няма защо да се тревожиш, скъпа братовчедке. Няма да ти досаждам с присъствието си — хвърли ми познатия подигравателен поглед, — освен ако ти самата не искаш.

Засмях се.

— Не забравяй, че сме от едно семейство. Помни, че ти си този, който продължава да ме нарича „скъпа братовчедке“.

— Знаеш, че само се шегувам — рече Тод. Сега проницателните му сини очи бяха сериозни. — Освен това знаеш, както и аз, че не сме кръвни роднини.

Почувствах как се изчервявам и бързо погледнах встрани. Но тогава Тод протегна ръка и приближи лицето ми към неговото. Погледна ме в очите и нежно ме целуна по устните.

— Благодаря ти за чудесната вечер, скъпа братовчедке — каза той с усмивка. — Ще се видим утре. — И се затича нагоре по стълбите, оставяйки ме сама и безмълвна в коридора.

 

 

На другата сутрин, за моя голяма изненада, Джесика дойде при мен за закуска.

— Мислех да ти правя компания — каза тя, — още повече, че ще прекараме целия ден заедно.

Усмихнах се и погледнах към огрените градини и ясното синьо небе.

— Имаме късмет — рекох аз, — изглежда днес ще бъде поредният прекрасен ден.

Но щом Джесика ме погледна, като че ли не бях с всичкия си, разбрах каква глупост съм изрекла. Всеки ден в Калифорния бе прекрасен. Нямаше нужда да бъдеш благодарен за великолепното време.

Тогава дойде Мария и ми съобщи, че ме търсят по телефона. Отначало се учудих кой може да е, но после си спомних. Джейк, разбира се.

— Здравей — каза той, — как я караш?

— О, чудесно. — Помислих си дали да му кажа, че съм ходила с Тод на кино, но се отказах. Много харесвах Джейк и не исках да рискувам да го загубя. — Липсваше ми — рекох аз.

— И ти на мен. Някаква възможност да се видим днес?

— Страхувам се, че не. Ще ходим да пазаруваме с Джесика.

— С черния кадилак? — попита той.

Изведнъж ми стана студено. Бях забравила напълно за автомобила. Мислех, че бях убедена, че всичките ми опасения бяха само въображаеми. Сега не бях толкова сигурна.

— Аз… не зная — отвърнах. — Тук май има много коли. — След това, опитвайки се да се пошегувам, казах: — Все пак, ако излезем с кадилака, поне ще зная, че няма да ни следи — но независимо от това, съзнавах, че нямаше нужда да ме следят. Джесика точно щеше да знае къде съм.

— Можем ли да се видим утре? — попита Джейк. — Ще те взема по същото време.

— Добре — казах аз.

— Как искам сега да е утре — рече той дрезгаво и продължи: — Чао, Лаура. — Преди да успея да му отговоря.

— Джейк Шенън ли ти се обади? — попита ме Джесика, когато отново седнах на масата. — Той изглежда приятно момче. Покани го някой път на вечеря!

Вторачих се в нея, неспособна да повярвам на ушите си. Преди два дни тя не говореше нищо добро за него, а сега го канеше на вечеря. Беше непонятно. Може би все пак бе загрижена да излизам с момче, което слабо познавах. Или е била разтревожена, че Джейк гледаше единствено парите ми и можеше да се ожени за мен, за да сложи ръка върху наследството. Може би тя просто искаше да ме предпази от него. А ако Джесика се окажеше права? Ако Джейк не се интересуваше от мен, а само от парите ми? Ако…

Твърдо си казах да не бъда толкова глупава. По-скоро Джесика би се тревожила, ако аз тичах след Джейк, а не обратното. Пък и ако се оженехме, Саксънууд завинаги би се изплъзнал от ръцете й. Тя трябваше да се отърве от нас двамата. Скоро.

Внезапно изпаднах в пристъп на хилене и едва не разлях кафето си. Колко луда съм била. Може би съм получила слънчев удар. Може би затова си представях Джесика като масов убиец. А ако аз и Джейк се оженехме… това би било смешно. Нямах намерение да се женя за Джейк или за който и да било. Поне в близките години. Поне засега.

— Какво има толкова смешно. — Гласът на Джесика разби мислите ми и аз вдигнах поглед и я видях да ме гледа с любопитство.

— О, нищо — отвърнах мигновено. — Само… само една шега, която си спомних от снощния филм.

Тя сви рамене и рече:

— Накарах Сам да докара лимузината към десет и половина. Това удобно ли ти е, Лаура?

Кимнах.

— С кадилака ли ще ходим?

— Така мисля. Няма да губим време за паркиране, ако кара Сам. Това ще ни улесни, повярвай ми.

Сърцето ми замря при мисълта за Сам и черната лимузина и тогава си казах, че няма да мисля за това. Днес щях да се забавлявам каквото и да станеше. Нямаше за какво да се тревожа. Злонамерените мащехи съществуваха само в приказките, а Джесика не ламтеше за парите ми. Бях на почивка в Калифорния, а слънцето грееше. Какво повече бих могла да искам?

В началото на деня отидохме в центъра на града, където Джесика искаше да ми покаже улица Олвера, мястото, на което са се установили първите заселници.

— Това е капан за туристите — обясни ми тя, — но мисля, че ще ти хареса, а ако търсиш необичайни подаръци за у дома, мисля, че не можеш да намериш по-подходящо място от това.

Тя беше права. Калдъръмената улица Олвера се оказа претъпкана с магазини и бутици, в които се продаваха всякакви сувенири. Някои от сградите бяха стари, но повечето от тях бяха специално приспособени да придават атмосферата на автентично мексиканско селище. Помотахме се известно време, наслаждавайки се на представленията на уличните оркестри, наблюдавайки занаяти върху кожа и сребро, учудвайки се на разнообразието на изделията за продан. Дори се снимах на випо. Купих един-два подаръка за семейството ми — цветно, ръчно изработено одеяло — серпе; украсено кожено портмоне; сомбреро, което може би щеше да разсмее Джонатан, но аз с радост почувствах живата мексиканска атмосфера.

— Сега, като контраст на всичко това — уведоми ме Джесика щом потеглихме с кадилака, — ще обядваме в хотел „Бевърли Хилс“. Кой знае, може да попаднем на някои филмови звезди в Поло Лаундж. — Усмихна се. — Трябва да ти кажа, че е забавно да си турист за един ден.

Обядвахме в елегантния ресторант Котъри, огромна розова постройка, оградена от множество тропически градини. Джесика ми каза, че хотелът бил тържествено място за среща на филмови звезди, някои от които наемали бунгала, но аз не забелязах такива — поне от тези, които познавах все пак. Там всеки изглеждаше като филмова звезда, независимо какъв беше всъщност, а аз се чувствах излишна сред толкова красиви хора. Прошепнах това на Джесика, докато сядахме на масата, но тя ме погледна изненадана и рече:

— Но, Лаура, скъпа, изглеждаш толкова свежа и очарователна. Сигурна съм, че в сравнение с теб останалите изглеждат ужасно остарели и неугледни. А сега ти препоръчвам мус от миди. А телешкото с ябълково бренди е просто неземно.

След яденето едва можех да се движа и исках единствено да легна да се наспя, но Джесика само се засмя на предложението ми да прекараме следобеда на басейна в Саксънууд.

— Какво говориш, Лаура — каза тя, — денят едва сега започва.

Енергията й изглеждаше неизтощима.

— Мей стрийт, Санта Моника — подхвърли тя на Сам, щом кадилакът изникна до нас пред ресторанта. — Санта Моника ще ти хареса — рече ми тя. — Разбира се плажът е хубав, но искам да видиш Мейн стрийт. Там е пазарската част, а самата улица е построена като в уестърните.

Лъчезарно й се усмихнах, но сърцето ми замря. Бях се нагледала на магазини, галерии и сувенири за цял живот. Но трябваше да се съглася, че Мейн стрийт беше привлекателна, а в един сувенирен магазин намерих навахско украшение с мъниста, което би било чудесен подарък за Аби. След това Сам ни закара на плажа и аз с наслаждение гледах пясъците и синьо-зелените води на Пасифика, които се простираха до хоризонта. Сам ни стовари на вълнолома и ние с Джесика се разходихме по него, наслаждавайки се на морския бриз и на старомодните забавни колонади, учудвайки се на огромната стара въртележка или карусел, както я наричаше Джесика. После, когато тя вече бе започнала да оклюма, ние се върнахме при колата и каза на Сам да кара у дома. Този път едва дочаках да се завърна сред спокойствието на Саксънууд и хладната, приканваща вода на плувния басейн.

— Екскурзията беше чудесна — казах на Джесика, щом кадилакът най-сетне потегли, — толкова съм ти благодарна.

— И на мен ми хареса — усмихна се тя, — ти си добра компаньонка, Лаура. Сега може би ще полегна за един час. А ти?

— Ще поплувам — отвърнах аз, жадувайки за басейна — едно дълго плуване с ледена напитка. Само не съм сигурна в каква последователност.

Докато лежах на слънце до басейна и се изсушавах след плуването, мислех за прекарания ден и за това колко различно изглеждаше всичко сега. Джесика се бе държала очарователно и приветливо, без никаква следа от враждебността, която бях почувствала при пристигането си в Саксънууд. Сигурно само съм си въобразявала. Била съм толкова уморена и объркана, че не съм мислила правилно. Сега не можех да повярвам, че Джесика искаше да ми навреди с нещо. Погрешно бях възприела разговора, който дочух и само си въобразявах, че кадилакът ме е преследвал. Сега го знаех.

Същата вечер Тод ни уведоми, на вечеря, че щял да ходи с приятели в джаз клуба в Редондо Бийч. Сведох поглед към чинията си, надявайки се против желанието си, че отново ще ме покани с него. Но разбира се той не го направи. Твърдо си казах, че това нямаше значение и едно ранно лягане щеше добре да ми подействува след уморителния ден с Джесика. Но дълбоко в себе си бях горчиво разочарована. Бих дала всичко за още една вечер с Тод. Какво като не се интересуваше истински от мен, достатъчно би било само да бъда с него. След това си казах да не съм толкова глупава. Тод беше много по-голям от мен, а освен това не можех да понасям джаз.

 

 

На другата сутрин бях готова и чаках отпред, когато червеният фолксваген на Джейк се домъкна по алеята. Сърцето ми подскочи от радост, щом видях веселото му луничаво лице да ми се усмихва отвътре и високо се засмях от удоволствие, когато ми извика: „Файтонът ви чака, мадам!“.

— Не беше толкова смешно — каза той, щом седнах до него в колата.

— Не, не беше — отвърнах аз, — просто се радвам да те видя.

Той се засмя.

— Така ли? Наистина ли? — И ме целуна много бавно.

— Къде ще ходим днес — попитах аз, след като накрая успях да го избутам. Не исках целувката да спира, но имах чувството, че някой ни гледа от къщата.

— Където искаш — рече той. — Катманду? Вавилон? България?

— Идиот! — възмутих се аз. — Сериозно, къде ще ходим?

— Мислех за Мълхоланд Драйв и надолу към кината в Юниверсал Сити. След това, някъде на плаж. Може би Лас Тунас или Топанга.

— Звучи ми добре — казах аз, — да тръгваме.

Щом излязохме на Булеварда на Залеза свихме наляво и после пак наляво по Бевърли Глен, отправяйки се към планините, които се издигаха пред нас и се докосваха с брилянтното небе. Докато се движехме, пътят се извиваше като в сенчест каньон. Къщите се гушеха от двете страни на пътя, а зад тях стръмно се издигаха скалисти хълмове, осеяни с храсти и пълзящи растения.

Поради някаква причина, която не можех да си обясня, започнах да се чувствувам нервна. Продължавах да си спомням последното ни пътешествие с Джейк и кадилака, който ни следваше. От време на време поглеждах назад през стъклото, очаквайки да видя заплашителната чернохромова маса на пътя зад нас. Усещах, че Джейк любопитно ме наблюдаваше, когато правех това и се надявах да не ме попита какво има.

След един завой къщите изведнъж изчезнаха и стръмните склонове станаха сухи и скалисти. Дълги, чупливи треви и сиви плевели се увиваха около пътя, а планината беше осеяна с пелинови и трънливи дървета. Продължихме да се изкачваме и щом стигнахме върха, свихме по едно виещо се тясно пътче. След малко стигнахме място, където се откриваше изглед, и Джейк спря.

Изпълзях от колата и щом видях гледката, ахнах. От една страна се виждаше Лос Анджелис, който се простираше чак до хоризонта. А от другата страна на рида — друго море от къщи, чезнещи в далечината.

— Това е долината Хан Фернандо — каза Джейк. — При ясно време от тук се вижда Сиера Мадре. И брегът на Балбоа.

— Толкова е голям — промълвих аз. — Мислех, че Ел Ей свършва при тези планини.

Помълчахме малко, след което Джейк ме прегърна и нежно ме целуна по бузата.

— Днес изглеждаш нервна — каза той и запита, — какво има?

Колебаех се дали да му кажа истината или не. И тогава, като видях загрижеността в очите му, реших да направя решителната стъпка. Казах му за завещанието и за наследството, както и за опасенията ми, свързани с Джесика и Тод. Казах му за подслушания разговор в Саксънууд и за черния кадилак, който ни беше следил до Дисниленд. Дори му признах, че бях разтревожена да не би само да гони парите ми.

Щом свърших, настъпи дълга пауза и тогава Джейк обви ръце около мен и ме целуна. Внезапно почувствах сигурност и безопасност.

— Ти си побъркана — прошепна той, — една прелестна побъркана.

— Да не мислиш, че полудявам? — рекох тревожно, като го погалих с пръст по бузата.

— Не — усмихна се той, — разбира се, че не. Но мисля, че приемаш нещата малко пресилено. Не вярвам, че Джесика Кордел би искала да ти навреди или да навреди на който и да било за такова нещо. Освен това тя е много богата. Няма нужда от парите ти, повярвай ми.

— Значи мислиш, че си въобразявам?

Той ме погледна за миг и бавно кимна.

— Да, така мисля.

Като че ли сянка премина над слънцето. Изведнъж денят не изглеждаше толкова топъл, а светът — толкова лъчезарен.

— Хайде — казах ненадейно, — да тръгваме, ако ще ходим някъде.

Мълчаливо се качихме в колата и Джейк подкара обратно по тесния път. Известно време никой от нас не каза нищо. Безизразно гледах напред към голите планински склонове, които стръмно се спускаха от лявата ни страна.

— Съжалявам, Лаура — обади се Джейк най-сетне, — ти ми поиска мнението и аз ти го дадох. Просто не мога да повярвам, че някой като Джесика би се опитал да ти навреди.

— Всичко е наред — отвърнах схванато, — не се притеснявай за това.

Завихме зад един ъгъл и пътят още повече се стесни. От дясно голи скали се издигаха до небето, а вляво склонът се спускаше в маса от разпилени камъни и шубраци.

И тогава го видях. Кадилакът. Познатият чернохромов автомобил идваше право срещу нас, движейки се много бързо по тесния път. Спомням си, че изкрещях: „Ето я! Колата!“, а Джейк, останал без дъх, извика: „По дяволите! Идва право срещу нас!“.

Той натисна клаксона, но шофьорът на кадилака изглежда не чуваше. Автомобилът продължаваше да се движи точно срещу нас, в противоположното платно на пътя.

— Махай се! — извика Джейк, но това не промени нещата. Черната кола безмилостно приближаваше. За бързо успях да зърна тъмните очи на шофьора под шапката му с козирка, преди Джейк отчаяно да отклони бийтъла от пътя на лимузината и да изхвърчим надолу по склона към разтрошените камънаци.