Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (3)

3.

Осемдесет мили на запад. Градът се наричаше Паловерде и също беше разположен в края на пустинята, във всеки случай не толкова близо до огромната пещ, както Девилс Пойнт. Паловерде беше и по-голям град, тук цареше значително по-активен живот, отколкото в онази дупка на другия край на преизподнята от пепел, камъни и нажежен пясък.

В околните планини имаше няколко мини. Сребърни мини, които без съмнение бяха изживели най-добрите си времена. Добивите не бяха големи, но все пак достатъчни за непоправимите оптимисти, още незагубили надежда. Както навсякъде, и тук имаше рицари на късмета, твърдо решени да направят големия си удар на различни игрални маси.

Тези рицари на късмета бяха не само мъже. От време на време в този несигурен занаят се появяваха и жени. Посветени хора твърдяха, че жените са най-опасните играчи. Причината беше не само в това, че раздаваха необикновено сръчно картите, а и защото доказваха уменията си и в други области.

Шейла беше такъв рицар на късмета, и то от висока класа. Носеше името О’Рурк, което обаче в никакъв случай не означаваше, че това беше истинското й име.

Чувстваше се в свои води на игрални маси от всякакъв род независимо дали монте, рулетка или карти. Владееше майсторски всички игри.

Но с най-голямо удоволствие сядаше на масата за покер.

Покерът беше голямата й страст. По време на напрегнато разиграване направо забравяше за останалия свят. И тя наддаваше до последно, завладяна единствено от желанието да накара противника си да падне на колене. По този начин искаше да докаже силата си.

Прякорът й не беше случаен: Магьосницата на покера!

Тя действително беше дяволски хитра. Някои от онези, които я познаваха отблизо, вече не бяха между живите. В осведомените кръгове се шушукаха някои неща, но никой нищо не можеше да докаже. Тя не позволяваше дори на най-добрите си приятели да погледнат в картите й.

Злите езици твърдяха, че не се доверява дори на самата себе си. Макар че това беше малко преувеличено, все пак съдържаше зрънце истина.

Магьосницата на покера седеше с Алекс Фъргюсън в дневната на луксозния си хотелски апартамент. Освен дневната, той имаше великолепна спалня и комфортна баня. По времето на сребърния бум в хотела бяха вложени немалко пари. Днес той съществуваше повече от блясъка на миналото време.

— Скоро ще си обера крушите от тук — каза Шейла. — Мисля си за Невада, Вирджиния Сити или Рено. Какво ще кажеш?

— Не е лошо — промърмори той уклончиво.

Беше строен, приятен за окото мъж, силен в юмручния бой и бърз в стрелбата. Тя го смяташе за свой телохранител — той се смяташе за неин любовник, което му се позволяваше да доказва от време на време. Но той не беше мъжът, за когото тя тайно копнееше. Може би такъв мъж изобщо не съществуваше. Поради тази причина при определени обстоятелства тя може би щеше да остане завинаги с Алекс, но засега упорито мечтаеше за нещо по-добро.

— Изглежда не си въодушевен — каза тя.

— Не особено. По мое мнение тук се оправяме съвсем прилично. Нима животът, който водим, не е добър?

— Но още колко време? — замислено прошепна тя. — Приходите намаляват. Все повече хора се изселват. В мината добивите отдавна вече не са както едно време. Големите босове изтеглят капиталите си и инвестират на други места. Вчера чух, че Йън Ръшмор иска да се оттегли. Щом той изчезне, тук всичко ще замре. Няма да трае още дълго. Решението ми е окончателно. Заминавам за Невада. Ако имаш желание, можеш да останеш.

— Но все пак не е нужно да пресилваме нещата — отвърна Алекс. — Имаме нещичко за черни дни.

— Аз!

Той я погледна учудено.

— Какво?

Тя се усмихна със снизхождение.

— Ти току-що се обърка — каза тя. — Не ние имаме нещичко за черни дни. Само аз, Алекс. Никога не трябва да го забравяш.

Той сведе поглед. Обзе го ярост. Всеки път трябваше да слуша едно и също. Всеки път тя му натякваше колко е зависим.

Той се постара да прикрие яростта си.

— Естествено, ти печелиш парите — призна той. — Но ако аз не бях твой покровител, то…

— Щях да си намеря някой друг — прекъсна го тя. — Не си прави илюзии, Алекс. Знаеш, че аз много те харесвам, но има една определена граница, която не бива да прекрачваш. Когато става дума за парите, които съм спечелила с толкова труд, не разбирам от шеги.

— Не се вълнувай — нацупи се той. — Плюя на парите ти.

Тя се усмихна нахално.

— Тогава всичко е наред, скъпи.

Тя се изправи, заобиколи масата и целуна Алекс. В този миг той би я отблъснал грубо, но беше твърде предпазлив, за да го направи. Може би и прекалено малодушен. Беше зависим от нея. Без нея едва ли би могъл да води такъв изискан и безгрижен живот. Единственото, което трябваше да върши в замяна, бе да държи досадниците далеч от нея. От време на време се налагаше да затвори завинаги устата на някой мъж. Но тя никога не му беше заповядвала да го прави. Винаги би могла да си измие ръцете. Никой съд на света не би могъл да докаже нейна вина. Такава беше тя. Магьосницата на покера!

 

 

Една млада двойка се упъти от станцията на Уелс Фарго към хотела. Двамата бяха пристигнали с пощенската кола. Направо от Калифорния. Бяха облечени в градски дрехи и изглеждаха много уморени. Не беше необичайно след пътуването, което бяха предприели. Каретата попадна в пясъчна буря и заседна. А когато всичко премина, за лош късмет се счупи оста. Кочияшът и придружителят криво-ляво я поправиха. По разбираеми причини се придвижваха едва-едва. Когато по обяд пристигнаха най-сетне в Паловерде, каретата имаше цял ден закъснение. Пътуването можеше да продължи едва на следващия ден, когато можеше да бъде отстранена повредата. Не можеше да се намери резервна ос.

Младата двойка изглеждаше доволна от прекъсването на изпълненото с несгоди пътуване.

Особено жената — беше много бледа, а бузите й бяха хлътнали, сякаш дълго време е гладувала.

Мъжът беше едър и силен. Носеше двете тежки пътни чанти. Когато жената се спря и дълбоко пое въздух, той веднага ги пусна на земята. Тя се закашля. Мършавото й тяло се разтърси.

Мъжът грижовно я взе на ръце, като че ли се боеше да не се строполи.

Пристъпът на кашлица премина и жената храбро се усмихна.

— Извини ме, Фред. Аз наистина съм голям товар за тебе.

— Ни най-малко, скъпа. За бога, моля те, не започвай отново да се упрекваш.

Той отново вдигна пътните чанти и двамата продължиха нататък. В хотела без никакви затруднения получиха хубава светла стая. Изглежда тук се радваха на всеки новопристигнал гост.

Жената изтощена се отпусна на леглото.

— Прилича ми на сватбено пътешествие — усмихна се тя след известно време. — Чувствам се толкова щастлива, Фредерик. Макар че все още не сме женени.

Той отвърна на усмивката й. Направи го по такъв начин, сякаш искаше да й вдъхне смелост.

— Дали сме женени или не, това е без значение, Мара — каза той. — Ние сме една щастлива двойка. Единствено това е важно. А все някога наистина ще се оженим.

— Пред мирови съдия и свидетел. Искам да бъде прекрасно празненство, Фредерик.

— Обещавам ти, Мара.

Тя замислено погледна скъпия пръстен със смарагд на ръката си.

— Любопитна съм какво ни очаква, Фредерик.

— Аз също — той се засмя. — Девилс Пойнт. Хората трябва да са имали странно чувство за хумор, за да нарекат така града си.

— Намираме се в Дивия запад, Фредерик.

— Дядо ти е успял да натрупа богатство тук — каза той. — Пръстенът, който ти е подарил, сам по себе си е вече малко състояние.

— Може да се каже. Освен това му е струвало немалко да ме намерят — тя с въздишка притвори очи и замечтана продължи: — Все още всичко ми се струва като сън. Като в хубавите приказки. В един момент човек се събужда и се оказва, че всичко е само измислица. Знаеш ли, че най-много се страхувам точно от това. Изобщо не знаех, че имам дядо, който е още жив. Израснах като сираче, никога не съм знаела кои са родителите ми. И сега изведнъж имам дядо. Все още не мога напълно да повярвам. Дали не е заблуда? Може би скоро ще се окаже, че не съм онази, която търсят.

Фред поклати глава.

— Не се безпокой, Мара. Със сигурност това не е никаква заблуда. Иначе той не би поръчал на адвоката да ти предаде пръстена. Както и многото пари за път. Ти си неговата единствена наследница, Мара. Ще се постараем колкото е възможно по-скоро да го направим прадядо, за да изпита още малко радост в края на дните си, скъпа.

Усмивката му не беше искрена, не идваше от сърцето му. Но Мара О’Съливан не го забеляза. Тя не подозираше, че този самохвалко Фредерик Джентри иска да я изиграе.

Запознаха се съвсем случайно и тя беше толкова наивна да му разкаже историята си. Той се присламчи към нея в един ресторант, след като погледът му се спря върху ценния пръстен на ръката й. В тези работи като играч и рицар на късмета той беше обигран.

Мара вярваше, че е успяла да хване чудесна риба, но не знаеше, че е хищен като акула.

— Бих искала сега да поспя — уморено прошепна тя. — Имаш ли нещо против да ме оставиш сама? Сигурно би искал да пийнеш нещо ободрително в бара.

Дали искаше! Вече умираше за една голяма студена бира и няколко силни питиета преди това.

— Ах, не е толкова важно — преструваше се той. — Да ти донеса ли нещо за пиене? Сигурно си жадна.

— О, да. Би било много мило, ако ми донесеш една лимонада.

Той бързо слезе в бара. Поръча лимонада, но едновременно с това гаврътна две чаши бърбън и две минути по-късно се качи с лимонадата в стаята.

Погрижи се за Мара наистина много старателно. Пазеше я като зеницата на окото си, защото се страхуваше, че болестта й би могла да се влоши още повече. Ако не му проработеше късметът, тя би могла да умре, преди още да е получила голямото наследство.

Дотогава трябваше на всяка цена да станат мъж и жена пред закона. Дано само смъртта не обърка плановете му.

Когато Мара изтощена заспа, той излезе на пръсти и безшумно затвори вратата.

Отвън потри доволно ръце. Най-после отново се бе освободил за известно време от този товар. Най-после отново можеше свободно да се отдаде на желанията на сърцето си.

С опитно око вече беше успял да забележи, че в този миньорски град имаше немалко проститутки. Щом се нахранеше, щеше най-напред да потърси публичен дом. При Мара не можеше и да си помисли за тези неща. Трябваше да я щади.

Фредерик Джентри беше опитен мъж. И имаше достатъчно пари, за да се преструва на големец. В джобовете си носеше почти десет хиляди долара. Мара му беше поверила всичко, което притежаваше.

Двестате долара, които Джентри похарчи този следобед, бяха нищо в сравнение с това, което притежаваше.

Забавлява се великолепно, а момичето, което му правеше компания, скоро разбра, че има какво да спечели от него.

Казваше се Луси и беше красиво младо създание. Беше малко разочарована, когато в късния следобед той й обясни, че трябва да се погрижи за болната си жена.

— Ах, ти, негоднико! Чак сега ми казваш, че си женен!

— Още не много дълго, миличка — успокои я той. — На моята старица не й остава много да живее. Но тя ще получи наследство. И тогава всичко ще принадлежи на нас двамата. Не се ли радваш? Трябва само да имаш още малко търпение.

Тя вярваше на всяка негова дума. Не само защото беше млада и неопитна, а и защото Джентри притежаваше умението да убеждава другите.

Напразно Луси трябваше да го чака. Не само тази вечер.

Джентри се прибра при Мара, която лежеше доста отпаднала върху възглавницата. Изглежда, имаше температура. Видът й го хвърли в ужас.

Той се молеше да не се окаже нещо сериозно.

— Ще повикам лекар — реши той.

Доктор Уилиам Алънби успокои и двамата, след като прегледа пациентката.

— Няма нищо страшно — каза той. — Имате нужда от няколко дни почивка, госпожо. След това отново ще се почувствате много по-добре. Вземайте тези капки по няколко пъти дневно. Най-добре ще е, ако още сега изпиете двайсет. След това ще спите дълго и спокойно. Утре сутринта ще се почувствате по-бодра.

Тя заспа дълбоко още щом лекарят си тръгна, след като прибра солидния хонорар.

Фредерик също изчезна. В бара на хотела вече цареше голямо оживление. Погледът му със задоволство се спря върху многото красиви жени, които се бяха събрали тук.

Но и той самият веднага стана обект на много доброжелателни погледи от различни страни. Облечен в своя модерен фланелен костюм, той представляваше приятна гледка.

„Най-после нещо различно, един истински джентълмен“ — помислиха си някои жени, когато го видяха.

Той бързо поведе разговор и се запозна с различни хора. Охотно разказваше на всички, че заедно с жена си пристига от Сан Франциско и пътува за Тексас. Благоразумно премълча, че целта на пътуването им е непознатото на никого пустинно градче с име Девилс Пойнт.

Разговаря и с Шейла О’Рурк — най-изисканата дама сред всички, с които се запозна.

Направи му впечатление, че на пръв поглед тя поразително прилича на Мара. Преди всичко имаше същата червена коса.

— Ирландка ли сте?

— Отгатнахте.

— Както и жена ми — усмихна се той.

Тя повдигна вежди.

— Защо тя не е с вас?

Той й разказа с тъжен глас. И пред нея великолепно изигра ролята си.

— О, много съжалявам — каза Шейла, макар че й беше напълно безразлично.

За сметка на това нещо друго силно я заинтересува. Инстинктът й подсказваше, че този мъж има у себе си прилична сума в брой. Възможно беше скоро да се окаже златна мина. Трябваше да опита.

Не й трябваше много време, за да успее да стигне до целта, защото Фредерик Джентри беше страстен играч.

Всичко започна съвсем безобидно. Шейла О’Рурк се преструваше на наивна и само от време на време показваше част от истинските си възможности.

Но в течение на играта нещата се промениха: ставаше все по-напрегнато, а залозите — все по-високи.

Фредерик Джентри допусна първата си голяма грешка, като пи прекалено много. Втората му грешка беше, че имаше очи само за Шейла. Но и тя умееше да го гледа захласнато и с усмивка да му прави най-ласкави комплименти.

— Имам чувството, че вие сте стара лисица, Фредерик. О, ето сега отново ме надхитрихте.

Усмихна се и премести печалбата към него. Все пак това бяха двеста долара, но го направи, без да й мигне окото.

Самата тя обаче също печелеше от време на време. Той като че ли изобщо не забелязваше, че нейната купчина с пари става все по-голяма, докато неговата все повече намаляваше.

Държеше го здраво в ръцете си. Той вече не можеше да владее мислите си. Беше попаднал във властта на Магьосницата на покера, без дори да разбере.

Разбира се, тя понякога му даваше по мъничко надежда. Поражението не биваше да бъде прекалено внезапно и болезнено за него.

Малко след като премина полунощ, той не притежаваше нищо от парите, които Мара му беше поверила. Това бяха не само парите от непознатия й дядо, част от тях тя сама беше спестила с упорит труд.

Внезапно той напълно изтрезня. Всичката кръв се бе дръпнала от лицето му. О, господи, какво щеше да стане сега?

Какво щеше да каже на Мара?

Изобщо имаше ли някакъв смисъл да се мярка пред очите й? Може би сърцето й би спряло от прекаленото вълнение, когато чуе тази ужасна новина!

Или пък щеше да му каже да върви по дяволите!

Беше напълно объркан.

Магьосницата на покера се усмихна така невинно, сякаш не би могла да убие дори мравка.

— Наистина много съжалявам — каза тя. — Надявам се, че това не е било цялото ви състояние.

— Не, за бога, разбира се, че не — потънал в мисли, Фредерик отхвърли съчувствието й. — За това не бива ни най-малко да се безпокоите. Съвсем определено.

Той отново можеше открито да я погледне в очите. Беше успял да се съвземе. И се ядоса на себе си, че за няколко минути е проявил слабост.

— Искате ли реванш? — попита Магьосницата на покера.

Той изтри с ръка капчиците пот, избили по челото му. По дяволите! Трябваше да разсъждава съвсем хладнокръвно! Тази жена беше проявила съчувствие. Беше уверен, че би могъл да я върти на пръста си. Трябваше само безпогрешно да нагласи нещата!

— Разбира се, искам реванш — усмихна се той. — Но не тази вечер. Когато човек има такъв малшанс, би трябвало да престане да предизвиква съдбата.

Магьосницата на покера показа пълно разбиране.

— Напълно споделям мнението ви, Фредерик. Надявам се, че горката ви жена отново ще се почувства по-добре.

— И аз се надявам.

Той не се осмеляваше да мисли за проблема, който стоеше пред него. Все някак щеше да намери изход. Сега най-напред се нуждаеше от нещо за пиене.

— Не е необходимо специално да търсите пари — каза Магьосницата на покера. — Чувствайте се мой гост. Така е прието.

— Зная, Шейла.

Отидоха в бара. Навсякъде цареше жизнерадостно настроение. И той се смееше с всички. Не биваше никой нищо да забележи. За партията покер не се спомена нито дума. Какво чак толкова се беше случило? Този тъпкан с пари джентълмен безстрастно беше загубил малко състояние, без дори да му мигне окото. Ежедневна история. Може би още утре щеше да си възвърне загубеното.

Магьосницата на покера беше единствената, която знаеше какво става в душата му. По израза на лицето му веднага беше отгатнала, че беше загубил всичко. За тези неща имаше набито око.

Но надушваше, че той крие още нещо. И искаше непременно да разбере. Щом веднъж нещо събудеше любопитството й, тя нямаше мира.

Притежаваше опит и в това да накара един мъж да се разприказва. Трябваше само да използва вродения си чар. На изкуството й да съблазнява досега не беше устоял никой мъж.

Те пиха калифорнийско вино. Познавачите твърдяха, че това е най-доброто вино в света.

Фредерик Джентри ставаше все по-разговорчив. Наистина, бяха му нужни още няколко чаши, преди окончателно да развърже езика си.

— Тук не бих могъл да ти разкажа, Шейла — прошепна той в ухото й, след като за кой ли път си бяха разменили приятелски целувки. — Ако не се заблуждавам, става дума за милиони. Но не бих могъл да ти обясня сега. Това е фантастична история. Шейла, скъпа! Може би ти ще ми се изсмееш. Обещай ми, че няма да го направиш, нали?

— Честна дума, Фредерик.

Малко по-късно двамата бяха горе, в апартамента на Шейла. Тя изчезна в банята. Когато се върна, носеше тънък халат. Гледката беше такава, че Джентри отведнъж отново изтрезня напълно.

Не след дълго се намериха в леглото.

Шейла беше изключително опитна любовница. Никое от необичайните желания на Фредерик не й беше чуждо. Тя дори му показа неща, които той не знаеше въпреки опита си.

През това време продължаваха да пият шампанско. Въз възбудата си Джентри изобщо не забелязваше, че Шейла само докосваше с устни чашата.

Тя го подпитваше умело и той разказваше.

Шейла О’Рурк съвсем се разсъни, когато чу за един богат стар мъж, който вероятно живее на другия край на пустинята в градчето Девилс Пойнт.

Не, там изобщо нямаше богати хора!

Но Магьосницата на покера вече беше слушала разкази за тайнствения Властелин на пустинята, който, както се говореше, беше натрупал огромно съкровище. Като всички здравомислещи хора, Шейла беше смятала тези разкази за плод на фантазията.

Сега обаче мислеше другояче.

Дори в това да имаше само зрънце истина, си струваше да се поогледа в Девилс Пойнт.

Тя отново изчезна в банята. Когато се върна, Фредерик Джентри беше заспал. Лежеше в удобното легло, разперил ръце, и хъркаше.

Наблюдаваше го замислено. Най-накрая решително кимна, наметна един халат и напусна апартамента.

В дъното на коридора се намираше стаята на Алекс Фъргюсън. Той я посрещна с едва прикрита ярост. Искаше му се да я удари, но не смееше.

Тя реагира с пълно безразличие към душевното му състояние.

— Не се горещи! Струваше си. Няма да се местя в Невада.

— Нима?

— Заминавам за Девилс Пойнт.

Той я гледаше с такъв израз на лицето, като че ли току-що го беше ритнал кон.

— Но най-напред трябва да се уреди една малка подробност — каза тя. — Трябва да махнеш този тип от очите ми.

 

 

Фредерик Джентри се чувстваше облекчен и все още радостно възбуден. И в най-смелите си мечти не си беше представял, че всичко ще свърши толкова добре.

Всичко беше отново наред.

Притежаваше всичките пари, които проигра.

— Ето, вземи ги! — добросърдечно му беше казала Шейла. — Аз не бих искала горката ти жена да се безпокои заради това. Цялата тази история би могла да бъде страшен шок за нея.

Тя направо натика парите в ръцете му. Защото имаше добро сърце и разбираше положението, в което беше попаднал.

Каква фантастична жена!

Какво щастие за Фредерик Джентри!

Той излезе като замаян от хотела и се загледа в изгрева. Би могъл да прегърне целия свят.

Тръгна по улицата. Искаше да повърви малко, да подиша свежия утринен въздух, за да може дрехите му да се проветрят и разсъдъкът му малко да се проясни.

Чак след това искаше още веднъж задълбочено да обмисли всичко. Защото имаше нещо, което не му харесваше. Нещо куцаше в цялата работа.

Но защо да си блъска главата!

Нали всичко отново беше наред!

Когато стигна до средата на улицата, чу зад себе си глас:

— Проклет да си, Джентри!

Той светкавично се обърна. Беше просто рефлекс. Вече достатъчно често беше попадал в подобни ситуации.

Пъхна дясната си ръка под изисканото фланелено сако.

От горния етаж на хотела отекна сподавен вик за помощ. Идваше от апартамента на Магьосницата на покера.

Мъжът, който беше повикал Джентри, стреля.

Фредерик отвърна на изстрела.

Остана изправен около секунда. На лицето му беше изписано отчаяние. Той изстреля още два куршума от джобния си „Колт“, после направи две крачки напред, залитна и се строполи по очи на земята.

Мъжът, застрелял Джентри, беше Алекс Фъргюсън.

— Внимавайте за него! — извика той и се втурна обратно към хотела. — Внимавайте, добри хора!

Държеше се така, сякаш не знаеше, че е застрелял Фредерик. Преди окончателно да изчезне в хотела, хвърли още веднъж поглед назад и видя, че от всички страни се стичат мъже и се събират около убития.

Фъргюсън не беше на себе си от вълнение.

— Ела заедно с мене горе — извика той на мъжа от рецепцията. — Трябва да имам свидетел.

Служителят го последва, изпълнен с любопитство. В средата на дневната в луксозния апартамент върху килима лежеше Шейла О’Рурк. Държеше главата си с две ръце и ридаеше.

— Той ме удари — изстена тя. — Струва ми се, че открадна всичките ми пари…

Алекс Фъргюсън пристъпи към прозореца и широко го разтвори.

— Проверете какво има в джобовете си! — извика той.

Това беше сторено веднага. Чуха се възмутени гласове. Вълнението беше огромно.

Ако Фредерик Джентри не беше мъртъв, събралите се мъже биха го обесили на място.

Магьосницата на покера и наемният й убиец си размениха доволни погледи…

— Някой трябва да каже на жена му — въздъхна Шейла. — Нека аз го направя. Имам опит в това.

Мара О’Съливан беше чула изстрелите. Когато непознатата жена влезе в стаята, сърцето й започна бясно да бие.

— Коя сте вие? Какво искате?

Магьосницата на покера пристъпи към леглото.

— Фредерик е мъртъв — студено каза тя. — Искаше да избяга от града, след като ме ограби. Някой го е видял и го е застрелял.

Тя се вгледа в пръстена със смарагд на ръката на Мара О’Съливан. Очите на Магьосницата на покера засвяткаха от дива алчност.

Мара усети опасността. Искаше да скочи от леглото, но се чувстваше като парализирана. Искаше да изкрещи, но другата беше много по-силна. И много по-решителна.

Тя притисна възглавницата към лицето на Мара и я държа, докато момичето престана да мърда.

След това убийцата заличи следите от кратката борба и оправи леглото.

Мара О’Съливан лежеше така тихо и спокойно, като че ли смъртта я бе изненадала в съня й.

Шейла напусна стаята. В коридора стояха неколцина мъже и жени, служители от хотела. Отправиха питащи погледи към Шейла и тя поклати глава. Раменете й се разтърсиха и тя закри лицето си в шепи.

— Вълнението беше прекалено силно за нея — хлипаше тя, преструвайки се на разстроена. — Вече започвам да се упреквам! Всичко това се случи заради мене. О, защо трябваше изобщо да играя покер с Джентри!

После с вик избяга в апартамента си и затръшна вратата. Най-сетне, останала сама, си отдъхна. Хвърли се в леглото и вдигна пръстена срещу слънчевата светлина.

Беше изключително скъп пръстен.

Магьосницата на покера предчувстваше, че държи в ръцете си ключа към приказно съкровище…