Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassiter und die Poker-Hexe, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Допълнителна корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Джек Слейд. Ласитър и Покеровата вещица

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

ISBN: 954-8070-96-0

История

  1. — Добавяне

11.

Те намериха пътя точно както им беше обяснил Ной. Имаше няколко места, където проходът беше затрупан с камъни и изглеждаше напълно непроходим. Но Ласитър слизаше от коня си, взимаше в ръце поводите на първия кон от четворката и го превеждаше през теснините. Останалите животни покорно тръгваха след него, както бяха свикнали. Не беше лесно да преодоляват такива препятствия. На други места скалните склонове бяха толкова близо един до друг, че стените на колата се триеха с камъка. Но двамата достигнаха до малката котловина, за която им беше разказал опитният Ной.

Беше малък зелен остров сред каменната пустиня. Един оазис, за който човек никога не би предположил, че съществува.

Ласитър разпрегна конете, а Мара се постара да му помогне.

— Така си представям и царството на Ной — каза той и я взе в обятията си. — Само че всичко е много по-голямо. Там той отглежда коне, а индианците са засели ниви. Имат всичко, което им е необходимо. Не им се налага да купуват дори сол. Дори и тя се добива на някои места из тези планини.

— Той е умен мъж — каза тя. — Вярвам, че е направил много за тези индианци.

— Сигурно е точно така — отвърна Ласитър. — Цялото му същество е пропито от човеколюбие. Аз много го ценя.

— Аз го обожавам, Ласитър.

Те се целунаха. Бяха едно сърце и една душа. За Ласитър това беше преживяване, което едва ли би забравил някога.

Около тях нямаше нищо друго, освен самотния свят на планината, а над тях бяха луната и звездите. Тихият ромон на извора между скалите и нежният нощен въздух, който галеше пламналите им тела.

Бяха се измили и лежаха голи върху едно одеяло. Отново и отново се прегръщаха пламенно, бурно и същевременно нежно. И за двамата беше като сън, който биха искали да продължат да сънуват безкрайно. Никой не мислеше за драматичните събития, които бяха останали зад гърба им и които може би още им предстояха. Сега не желаеха нищо друго, освен да потънат в забрава и да се наслаждават на мига.

Нищо не беше останало от безчувствеността на Шейла, Магьосницата на покера. Но в един момент приятното опиянение отмина и въздухът не беше вече нежен, а по-скоро неприятно хладен, а с това мислите й отново започнаха да кръжат около други неща.

Жената отново се превърна в Магьосницата на покера. Изкушаваше я мисълта съвсем бавно и предпазливо да обърне първата карта. Ако разкриеше мъничка част от ужасяващата си тайна, би могла да си направи известни заключения.

Но същевременно се питаше дали това е нужно точно сега. Впрочем не трябваше да избързва. Защо да не го остави да живее с мисълта, че тя е истинската внучка на Ной? Тогава животът й в бъдеще би преминал в чудесна хармония. Миналото щеше да бъде мъртво завинаги.

— Обичам те, Ласитър — прошепна тя. — Обичам те от цялото си сърце.

— Ти си чудесна — каза той и я целуна.

Наистина беше чудесна. Беше казал точно това, което мислеше за нея. Беше една от най-прекрасните жени, които някога беше срещал.

Още отсега изпитваше съжаление, че скоро ще трябва да я разочарова. Не можеше да остане. Такъв живот не би бил по вкуса му.

Двамата дълго лежаха мълчаливо, завити с второ одеяло.

— Като момиченце винаги така съм си представяла рая — замечтано прошепна тя. — Когато после видиш истинския живот…

Внезапно тя замлъкна, сякаш уплашена от собствените си думи. Ласитър понечи да каже нещо, но в този момент чуха тропот на копита.

Облякоха се бързо. Когато бяха готови, се появи Ной на своя черен кон.

Двамата отправиха въпросителни погледи към него.

— Всичко свърши — каза той. — Вярвам, че сега няма за какво повече да се безпокоим. Жълтите наметала и другата банда се сблъскаха. Взаимно си нанесоха тежки поражения. Вече едва ли има от какво да се страхуваме.

Плътният му глас изразяваше дълбоко задоволство. А Ласитър си помисли, че с това и неговата мисия е изпълнена.

— Ако сега тръгнем на път, утре по обяд ще бъдем в моята долина — продължи Ной. — Или бихте искали да останем още малко тук?

Усмихваше се като човек, който е добре осведомен за всичко. Той вярваше, че сега голямата му тайна мечта, която засягаше Ласитър и Мара, щеше да се сбъдне.

— Вие сте прекрасна двойка — изрази той на глас мислите си. — Така ми харесва светът! Аз съм сигурен, че заедно ще живеем чудесно.

Мара се хвърли в обятията му.

— Аз съм най-щастливият човек на земята! — възторжено каза тя.

Ласитър стоеше, потънал в мълчание. Двамата погледнаха към него и той се усмихна. Още отсега знаеше, че ще му е страшно трудно да разочарова тези двама души.

— Ласитър, защо не казваш нищо? — извика Мара. — Или още не си разбрал за какво става дума?

— Напротив, разбрах — отвърна той. — Но така внезапно не мога да реша. Имам нужда от още малко време за размисъл. Не ми се сърдете.

Тя пристъпи към него и го целуна.

— Още сега знам как ще изглежда твоето решение — засмя се тя. — Искаш да ме държиш докрай в напрежение, негоднико. Но няма да успееш. Не можеш толкова лесно да ме заблудиш.

Тримата се засмяха от сърце. Бяха в настроение, по-добро от което не можеше и да бъде…