Рекс Стаут
Улика — нула (6)

VI

Жената административен тип беше все още с палто от норка, или по-право го носеше със себе си, но вече не бе толкова чевръста. Както казах, по-рано, тази сутрин бях определил възрастта й някъде между двайсет и шейсет, но изнурителните преживявания през деня я бяха приближили повече до действителността, и сега вече бих й дал четиридесет и седем. Обаче се държеше. След всичко, което бе преживяла, тя сложи палтото си на един стол в този късен час, седна на друг, кръстоса крака, извади цигара, позволи ми да я запаля и ми благодари за пепелницата, като все пак ни даде да разберем, че е спокойна, хладнокръвна и владее положението.

Мнението ми, че е административен тип, бе потвърдено от протоколите. Тя наистина се казваше Агата Аби и беше отговорен редактор в списание „Мода“, което не четях редовно. Крамър й обясни защо е повикана тук и какъв е Улф, а Улф се прицели и стреля право в центъра на мишената.

— Мис Аби, предполагам, че предпочитате да си легнете, а и аз предпочитам същото, затова няма да си губим времето. Ето три неща, отнасящи се до вас. Той вдигна един пръст. — Първо. Твърдите, че никога не сте виждали Лео Хелър. Доказано е, че до днес не сте посещавали жилището му, но дали сте се виждали другаде с него ще бъде внимателно проучено от хора, снабдени с негови снимки. Те ще разпитват хора в службата ви, в квартала ви и на други подобни места. Ако се установи, че фактически сте се срещали и сте разговаряли с него, това няма да ви се хареса.

Улф вдигна два пръста.

— Второ. Отказахте да обясните защо сте ходили при Хелър. Това не означава, че сте престъпница, тъй като повечето хора имат частни проблеми, които наивно и ревниво пазят в тайна, но вие съвсем неблагоразумно държите на своето, дори след като ви обяснихме, че такива сведения трябва да дадат всичките шест лица, посетили Хелър тази сутрин, и ви уверихме, че сведенията ще си останат в тайна, освен ако не се окаже, че могат да послужат като улики в съдебен процес срещу убиеца. Най-накрая вие все пак дадохте тези сведения, но едва след като ви стана ясно, че в противен случай ще разследват щателно личните ви работи и постъпките ви.

Вдигна три пръста.

— Трето. Когато най-после са измъкнали сведенията от вас, те са се оказали горе-долу празни приказки. Заявили сте, че сте искали да възложите на Хелър да открие кой е откраднал някакъв пръстен от едно чекмедже на писалището ви преди около три месеца. Това е детинска глупост. Допускам, че дори пръстенът да е бил застрахован, сигурно сте искали да откриете виновника, а полицията ви е разочаровала; но щом имате достатъчно ум, за да получите и да заемете високоплатена длъжност в крайно конкурентна област, положително сте знаели колко е глупаво да вярвате, че Хелър може да ви помогне. Дори и да не беше шарлатанин, дори честно да прилагаше с навестен успех теорията на вероятностите, за да решава сложни проблеми, откриването на един крадец на дребно измежду сто възможни крадци явно е било задача, неподходяща за неговите методи, дори несъвместима с неговите претенции.

Улф помръдна главата си с два сантиметра наляво, после надясно.

— Не, мис Аби, това няма да мине. Аз трябва да зная дали сте се срещали с Лео Хелър и по-рано и какво сте искали от него при всяка среща.

До този момент връхчето на езика й се бе показало четири пъти, за да оближе устните. Тя заговори със сдържан, тънък, твърд като стомана глас:

— Вие, мистър Улф, изглежда, придавате на това огромно значение.

— Не става дума за мен. Този въпрос си е от огромно значение.

Пронизителните й тъмни очи се насочиха към Крамър.

— Вие сте инспекторът, натоварен с този случай, нали?

— Да.

— Споделя ли полицията скептицизма на мистър Улф?

— Можете да смятате казаното от него за казано от мен.

— Значи каквото и да ви кажа за причината да се срещна с Хелър, вие ще го проверите? Ще го проверите, нали?

— Не непременно. Ако всичко съвпада, ако не можем да го свържем с убийството и ако става дума за нещо лично, няма да се занимаваме повече с това. Ако се наложи да извършим някаква проверка, ще бъдем внимателни. И без това има толкова много невинни граждани, които вече ни се сърдят.

Тя отново стрелна с очи Улф.

— А вие, мистър Улф? Ще се наложи ли да проверявате?

— Искрено се надявам да не стане нужда. И аз се присъединявам към мистър Крамър.

Тя огледа всички наоколо.

— А тези хора?

— Те са компетентни доверени помощници. Ако не си държат езика зад зъбите, ще загубят работата си.

Връхчето на езика й се подаде и пак се скри.

— Не е достатъчно, но какво да правя? Щом трябва да избирам или това, или всички нюйоркски детективи да ме тормозят, бога ми, приемам първото. Преди десет дни се обадих по телефона на Лео Хелър, той дойде в кабинета ми и прекара два часа там. Беше по служебен въпрос, не личен. Ще ви кажа точно какъв, защото не умея да се преструвам. Сглупих много, като казах, че става дума за откраднатия пръстен.

Беше и ужасно неприятно, но все пак продължи:

— Казахте, че съм била достатъчно умна, за да заемам добре платена длъжност в крайно конкурентна област, но ако знаехте… Това не е област, а клетка за диви зверове. Шест тигрици се мъчат да се докопат до моята длъжност и ако тази вечер всички те умрат, утре ще има други шест на тяхно място. Разчуе ли се защо съм ходила при Лео Хелър, свършено е с мен.

Връхчето на езика се показа между устните и пак се скри.

— Ето такова е положението ми. Списание като „Мода“ има две главни задачи — да осведомява и да прогнозира. Американките искат да знаят какво се произвежда и се носи в Париж и Ню Йорк, но още повече искат да знаят какво ще се произвежда и ще се носи през следващия сезон. Осведомителната част на „Мода“ е доста добра — аз се справям успешно, — но през последната година прогнозите ни се оказаха абсолютно погрешни. Имаме връзки, но нещо се обърка и най-големият наш съперник ни направи за смях. Още една такава година, дори още един сезон само, и — край.

Улф изсумтя.

— За списанието ли?

— Не, за мен. Затова реших да си опитам късмета при Лео Хелър. Бяхме поместили статия за Хелър и вече се бях срещала с него. Мислех да му дам всички данни, които имаме — а имаме много — за модата, за цветовете и модните тенденции през последните десет години и да го накарам да предвиди какви са вероятностите в нашата област за следващите шест месеца. Трябваше да дойде в редакцията да прегледа материалите ни и, разбира се, аз бях принудена да скрия целта на посещението му, но това не беше никак трудно. Искате ли да знаете какво им казах, че върши?

— Мисля, че не е нужно — промърмори Улф.

— И така, Хелър дойде. А на другия ден му телефонирах, но той ми отговори, че ще му трябва най-малко една седмица, за да установи дали разполага с достатъчно данни за съставянето на формула. Вчера му се обадих пак и ми каза, че трябвало да обсъдим нещо и ме помоли да го посетя в дома му тази сутрин. Отидох. Останалото ви е известно.

Тя млъкна. Улф и Крамър се спогледаха.

— Бих искал — рече Улф — да узная имената на шестте тигрици, които се домогват до длъжността ви.

Тя пребледня. Никога не бях виждал руменина да се отцежда напълно от нечие лице, и то така бързо.

— Дяволите да ви вземат! — процеди тя с горчива ярост. — Значи и вие сте подлец като всички останали!

Улф вдигна ръка.

— Моля ви, госпожо. Мистър Крамър ще говори само от свое име, а аз не искам да ви предам на враговете ви. Желая само…

Той млъкна, защото публиката си отиваше. Тя стана, взе коженото си палто от другия стол, метна го на ръката си, обърна се и закрачи към вратата. Стебинс погледна Улф, Улф поклати глава и Стебинс тръгна подир жената.

Когато той излизаше от стаята по петите й, Крамър му подвикна:

— Доведи Буш! — После се обърна към Улф, за да протестира. — По дяволите, тя ти беше в ръцете. Защо я остави да се измъкне?

Улф направи гримаса.

— Отрепка. Жалка отрепка. Тя е женомразка до мозъка на костите си; а сега стана и мъжемразка. Беше онемяла от яд и нямаше смисъл да я задържам. Но вие я задържате, нали?

— Точно тъй, задържаме я. И за какво? — Крамър стана от стола си и впери убийствен поглед в него. — Кажи ми ти за какво! Освен да измъкнеш това от жената, няма нито една…

Той пак се разбесня. Аз не пропускам нито една възможност да се възмущавам от инспектор Крамър — това ми прави удоволствие и подобрява апетита ми, — но трябва да призная, че в случая той като че ли имаше право. Все още не бях видял, нито чул за какъвто и да било намек, че този ключ към загадката, за който разправя Улф, може да се окаже нещо повече от обикновено шикалкавене. А беше два и половина след полунощ, петима бяха „обработени“, оставаше само един. Затова когато Крамър се озъби на моя работодател, аз нито му изръкоплясках, нито му поднесох орхидея, ала дълбоко в себе си усещах, че някои от чувствата, които изразяваше, не бяха чак толкова неоснователни. Той все още продължаваше да се зъби, когато вратата се отвори и Стебинс въведе шестия ни клиент.

След като го заведе до мястото, заемано преди това от другите, с лице към Улф и Крамър, сержантът не седна на стола до стената, който бе удостоявал с вниманието си тази вечер. Вместо това тръшна туловището си на един стол от лявата страна на Крамър, на почтително разстояние от обекта. Това беше интересно, защото значеше, че обявява Карл Буш за свой избраник, и макар Стебинс често да грешеше, знаех, че неведнъж се бе оказвал и прав.

Карл Буш беше зализаният хитър мургав дребосък с пригладена на темето коса. В показанията му между другото бях забелязал съкращението НСИ, което значи Няма Средства за Издръжка, но това беше просто шаблонен израз. Подробните сведения за него не оставяха никакво съмнение за източниците, от които изкарваше пари. Той беше третокласен бродуейски шарлатанин. Не се подвизаваше нито в театъра, нито в спорта, нито в киното, нито се занимаваше с някаква престъпна дейност, ала познаваше всички хора в тези сфери и докато из центъра на града хвърчаха банкноти и влизаха в мрежите на ловците, законни и незаконни, той владееше стотина дребни похватчета да прибере нещо и за себе си.

Сега тонът на Крамър явно беше по-различен.

— Това е Нироу Улф — изръмжа той. — Отговаряйте на въпросите му. Чувате ли, Буш?

Буш каза, че чува. Улф, който го изучаваше навъсено, заговори:

— Нищо няма да постигна, мистър Буш, ако започна с обичайните празни приказки. Аз прочетох показанията ви и се съмнявам дали има смисъл да се опитвам да ви объркам така, че да ви хвана в някакво противоречие. Но вие сте имали три разговора с Лео Хелър, а те не са описани в показанията ви, само са споменати накратко. Искам подробности за тези разговори, доколкото може да ги възстанови паметта ви. Започнете с първия, отпреди два месеца. Какво точно говорихте тогава?

Буш поклати бавно глава.

— Невъзможно, мистър.

— Не ми трябва дума по дума. Колкото можете.

— Хм.

— Няма ли да се опитате?

— Вижте кво. Ако ви заведа на кея и поискам от вас да прескочите до Бруклин, какво ще направите? Ще кажете, че е невъзможно, пък и защо да си мокрите краката. И с мен е същото.

— Казах ви да отговаряте на въпросите му — тросна се Крамър.

Буш театрално протегна ръка в умолителен жест.

— Какво искате, да съчинявам измислици ли?

— Искам да правите каквото ви наредих, доколкото е възможно.

— Окей. Така ще е добре. Казах му: „Мистър Хелър, името ми е Буш, аз съм посредник.“ Той запита какъв посредник и аз отговорих: на куп хора, които искат да им посреднича; просто се пошегувах, ама видях, че му липсва чувство за хумор, та зарязах това и му обясних точно. Казах му, че всевъзможни хора искат много да знаят кой кон ще спечели дадено състезание още в деня преди надбягването или поне един час преди него, чел съм в каква област работи той и мисля, че може да помогне да удовлетворим тази нужда. Той отговори, че много пъти е мислил да приложи метода си в тази област, но не искал да го прилага сам за лични нужди, защото не обичал да залага, а съставянето на формула само за едно състезание изисквало страшно много проучвания и щяло да струва толкова много, че не би било изгодно за никого, ако не направи голям залог.

— Вие перифразирате — възрази Улф. — Предпочитам точните думи, които сте си разменили.

— Толкова мога, мистър.

— Добре. Продължавайте.

— Казах, че лично аз не обичам да залагам големи суми, ама все пак нищо няма да става слепешката, няма да има скрито-покрито, защото говоря за цяла организация. Разполагах с цифри, които можех да му покажа. Да речем, че „обработваше“ по десет състезания седмично. В състояние бях да намеря веднага най-малко двайсет клиенти. Не беше нужно да е някакъв всемогъщ бог и да познава винаги: достатъчно беше да улучва четирийсетина процента от резултатите и щяхме да имаме такъв наплив, че с нищо не можеш да го заприщиш. Щяхме да имаме един милион клиенти, стига да искахме, но не ни трябваха толкова. Щяхме да подберем сто хиляди, не повече, и всеки щеше да залага по един цент седмично, което, ако умея да смятам, щеше да прави по десет хилядарки на всяка неделя. Така ще…

— Какво? — избухна Улф. — Десет хилядарки на всяка какво?

— Неделя.

— Искате да кажете седмица?

— Разбира се.

— Отде, по дяволите, измъкнахте тази дума?

— Някакъв умник я разпространи миналото лято.

— Невероятно. Продължете.

— Докъде бях… А, да. Това прави половин милион доларчета на година, и щяхме да си ги делим двамата с Хелър. От моята половина щяхме да покриваме текущите разходи, а от неговата той щеше да покрива разноските за получаването на сведенията. Без да се напъва, щеше да изкарва чисти сто хиляди, а и аз нямаше да бъда чак толкова зле. Не подписахме договор, ама той подуши изгодата и след още два разговора се съгласи да направи опит при първите три състезания. При първото посочи фаворита, един кон на име Бяла вода, и той спечели, но, какво ти, това беше само леко упражнение за тоя дявол. При следващото имаше два фаворита с равни шансове от общо девет коня на хиподрума, ама Хелър позна победителя, един кон на име Аламинут; то когато залагаш на два коня по равно, няма какво да се паникьосваш. Но чуйте за следващия.

Буш зажестикулира театрално за по-голям ефект.

— Ето какво стана. Залогът за това животно беше четирийсет срещу едно, но можеше да бъде и четиристотин срещу едно. Конят беше същинска хиена — хилави мускули и възпалени стави на име Нула. Само името му Нула беше достатъчно, за да го прокълнат всички светии, пък и като погледнеш тая кранта отдалече, веднага ще си представиш консервирана храна за кучета. Когато Хелър спря избора си на него, аз си помислих, охо, тоя май е откачил, няма да се хвана. Е, нали искате да ви кажа какво точно си казахме с Хелър. Ако ви спомена някоя и друга дума, дето изрекох, когато тоя кон, Нула де, спечели състезанието, ще ме пратите в затвора. Хелър не само заложи цяла хилядарка, но и задигна повечето от… Какво правите, задрямахте ли?

Всички погледнахме Улф. Той се беше облегнал назад със здраво стиснати очи и не мърдаше, само устните му ту се издуваха, ту се свиваха, пак се издуваха и свиваха. Ние с Крамър и Стебинс знаехме какво значи това: нещо бе клъвнало на въдицата му, той я бе дръпнал и уловил риба. По гърба ми полази тръпка. Стебинс се изправи, пристъпи една крачка и застана до Буш. Крамър се мъчеше да изглежда скептично настроен, но не успя; и той се вълнуваше като мен. Доказателството беше, че не отвори уста; само седеше, като нас бе вперил очи в Улф, следеше движенията на устните му, сякаш те бяха кой знае какво.

— Дявол да го вземе! — възмути се Буш. — Да не е получил припадък?

Улф отвори очи и се наведе напред.

— Не, сега нищо ми няма — отсече той, — но през цялата вечер бях припаднал. Мистър Крамър, ще бъдете ли тъй добър да отстраните мистър Буш? Временно.

Без да се колебае, Крамър кимна на Пърли, а Пърли докосна рамото на Буш и двамата излязоха. Вратата се затвори подире им, ала след не повече от пет секунди се отвори пак и Пърли беше отново при нас. И той като шефа си и мен искаше колкото се може по-скоро да хвърли око на рибата.

— Наричал ли си ме някога, без да се церемониш, тъп и изкуфял дъртак? — обърна се Улф към Крамър.

— Аз не си служа с такива думи, но сигурно съм те наричал.

— Сега вече имаш право да ме наречеш така. И най-лошото ти мнение за мен е далеч по-добро от сегашното ми мнение за себе си. — Той погледна часовника, който показваше три часа и пет минути. — Сега ни трябва подходящ мизансцен. Колко от подчинените ти са в къщата?

— Четиринайсет-петнайсет.

— Всички да дойдат, имаме нужда от присъствието им. Половината да си донесат столове. Разбира се, да дойдат и шестимата, които разпитахме. Това няма да ни отнеме много време — може би един час, макар че се съмнявам. Няма да проточа работата чак толкова.

Крамър явно беше на обратното мнение.

— Ти вече проточи работата предостатъчно. Искаш да кажеш, че си готов да назовеш името на онзи?

— Не съм готов. Аз нямам ни най-малка представа кой е. Но съм готов да нападам така, че да разоблича него — или нея, — иначе въобще няма да имам мнение за себе си. — Улф сложи длани на бюрото си; за него това беше енергичен жест. — Дявол да го вземе, нима не ме познаваш достатъчно добре, за да се досетиш кога съм готов да ударя?

— Отлично те познавам. — Крамър погледна сержанта си, пое дълбоко въздух и го изпусна. — Ох, по дяволите! Хайде, Пърли, събери публиката.