Рекс Стаут
Улика — нула (2)

II

Казах на цербера, че ще се опитам да му взема автограф от Нироу Улф и записах името му в бележника си: Нилс Лам. В това време момичето стоеше с лице към нас и ни гледаше навъсено. Беше двайсет и три-четири годишна, стигаше до брадата ми и ако лицето й не бе сбърчено, вероятно щеше да заслужава внимание. Тъй като не показваше никакъв признак на смущение, както се бе вторачила в непознат човек, аз също не виждах причина да се смущавам, но все трябваше да се каже нещо, затова попитах:

— А вие искате ли?

Тя наклони глава на една страна.

— Какво да искам?

— Автограф. Или от Нироу Улф, или от мен, избирайте.

— Охо. Вие сте Арчи Гудуин, нали? Виждала съм и снимката ви.

— Тогава аз ще ви дам автограф.

— Аз… — Тя се поколеба, после взе решение. — Искам да ви попитам нещо.

— Да чуем.

Някой влезе тичешком от улицата — чевръста женска с палто от норка, административен тип, около двайсет и шейсетгодишна, и ние с момичето се дръпнахме настрана, за да й отворим път към асансьора. Новодошлата съобщи на Нилс Лам, че има среща с Лео Хелър и отказа да даде името си, но когато Лам настоя, го изплю; Агата Аби, рече, и той я пусна да вземе асансьора. Момичето ми каза, че е работило цяла нощ и била уморено, та отидохме на една пейка до камината. От близко разстояние пак бих казал, че е на двайсет и три-четири, но сигурно някои или нещо я измъчваше. Естествено питах се наум каква ли е нощната й работа.

Тя отговори на негласния ми въпрос:

— Името ми е Сюзан Матуро и съм дипломирана медицинска сестра.

— Благодаря. Вие вече знаете моето, аз пък съм дипломиран детектив.

Тя кимна.

— Тъкмо затова искам да ви попитам нещо. Ако наема Нироу Улф да разследва една… една работа, колко ще ми струва?

Повдигнах раменете си с един-два сантиметра и пак ги отпуснах.

— Зависи от много неща. Естеството на работата, времето, което ще му отнеме тя, колко ще си блъска главата, финансовото ви положение…

Млъкнах, без да довърша, за да отвърна на суровия поглед, насочен към нас от един друг новодошъл — слаб, висок, костелив екземпляр в кафяв костюм, който имаше голяма нужда от гладене, с издута чанта под мишница. Когато погледите ни се срещнаха, той престана да ме гледа, обърна се и закрачи към асансьора, без да каже нито дума на Нилс Лам.

Аз продължих разговора си със Сюзан Матуро.

— Имате ли вече фактите или само опипвате почвата?

— О, имам ги. — Тя захапа устната си със зъби — хубавя зъби и нелоша устна — и постоя така известно време, загледана в мен. После продължи: — Това бе жесток удар за мен и положението става все по-лошо, вместо да се оправи. Започнах да се страхувам, че ще се побъркам, и реших да намина при тоя Лео Хелър и да видя какво може да направи, затова дойдох тази сутрин, ала докато седях в чакалнята му — там имаше вече двама души, мъж и жена, — изведнъж ме обзе чувството, че просто съм озлобена и отмъстителна, а мисля, че всъщност не съм такава… почти съм сигурна, че никога не съм била…

Очевидно се нуждаеше от известно съчувствие, затова я уверих:

— Не изглеждате отмъстителна.

Тя докосна ръкава ми с връхчетата на пръстите си, за да ми благодари.

— Затова станах и си тръгнах, а после, когато излизах от асансьора, чух този човек да споменава името ви, разбрах кой сте и изведнъж ми хрумна да помоля вас. Запитах колко ще ми струва, ако Нироу Улф се залови с разследването, но въпросът ми беше прибързан, защото всъщност искам да му опиша случая и да го помоля за съвет дали изобщо да се разследва.

Тя беше страшно сериозна и много развълнувана, затова си придадох подходящо изражение и заговорих с подходящ за случая глас.

— Вижте какво — казах й, — за такъв подход към мистър Улф, щом няма изгледи да получи голям хонорар, е необходима известна специална подготовка, а аз съм единственият специалист в тази област. — Погледнах ръчния си часовник и видях, че е 10 часът и 19 минути. — Имам среща, но мога да ви отделя пет минути, ако искате да ми изложите основните факти; тогава ще ви кажа мнението си. За какъв удар става дума?

Тя ме погледна, стрелна с очи Нилс Лам, който не беше в състояние да се отдръпне достатъчно, за да не чува, дори да искаше, и погледът й отново се спря на мен. Лицето и потръпваше, тя стисна силно зъби, после се отпусна и заговори:

— Щом започна да разказвам за това, нещо засяда в гърлото ми и ме души, тъй че пет минути няма да бъдат достатъчни, а бездруго имам нужда от стар и умен човек като Нироу Улф. Бихте ли ми уредили среща с него?

Обещах да се опитам. Казах й, че трудно може да се намери в границите на града друг човек, който да желае повече от мен да помогне на едно привлекателно момиче, изпаднало в беда, но ще бъде напразно пилеене на време и на усилия, ако я заведа при Улф и той я отреже. Макар да не съм нито стар, нито умен, ще трябва поне да ми обрисува подробно положението, за да мога да си съставя мнение или да й помогна. Съгласи се, че това е разумно, даде ми адреса и телефонния си номер и се уговорихме да се свържем по-късно през деня. Отидох да й отворя вратата и тя излезе.

Докато се изкачвах с асансьора, часовникът ми показваше 10 часът и 28 минути — значи все пак не пристигах навреме, но имахме още половин час до началото на работния ден на Хелър. На петия етаж една табелка на стената срещу асансьора гласеше: „ЛЕО ХЕЛЪР, ЧАКАЛНЯ“, стрелка сочеше надясно, а в края на тесния коридор надписът над едната врата подканяше: „ВЛЕЗТЕ.“ Аз свърнах наляво, към другия край, където натиснах копчето на звънеца до друга врата, при което забелязах, че е леко открехната. Тъй като никой не се отзова на първото ми позвъняване, нито на второто, което бе по-продължително, бутнах вратата, прекрачих прага и извиках името на Хелър. Никакъв отговор. Никой не се виждаше наоколо.

Мислейки, че Хелър навярно е в чакалнята и скоро ще се върне, аз се озърнах да видя как изглежда свърталището на един пророк. Направиха ми впечатление някои очебийни особености. Вратата от метал, беше дебела седем-осем сантиметра — за сигурност, за звукоизолация, а може би и за двете. Ако имаше изобщо някакви прозорци, те бяха зад плътните драперии; меката изкуствена светлина идеше от някакви тръби точно под тавана. Имаше климатична инсталация. Всички шкафове на картотеката, заемаща цялата стена, имаха ключалки. Подът, без килими, беше застлан с някакъв кадифеномек материал и стъпките едва се чуваха.

Дебелата врата служеше за звукоизолация. При влизането си аз почти я бях затворил и вътре цареше пълна тишина. Никакъв градски шум не можеше да се чуе, макар че звънът и грохотът на Лексингтън Авеню трябваше да долитат от едната страна, а на Трето Авеню — от другата.

Прекосих стаята, за да хвърля око на бюрото, ала в него нямаше нищо особено с изключение на това, че беше два пъти по-голямо от обикновените бюра. Между другото на него имаше поставка за книги с непривлекателни заглавия, старинно сметало от слонова кост или негова имитация и купчинка бележници с нормална големина. Тук-там бяха пръснати отделни листове, а върху първата страница на един бележник бяха написани някакви формули, наподобяващи драсканиците на Айнщайн. Освен това имаше една съборена чаша с подострени моливи, разпръснати по особен начин до ръба на бюрото.

Бях тук от десет минути, но нямаше и помен от Хелър; а в единайсет часа, когато, както винаги, Улф щеше да слезе в кантората след утринното си заседание с орхидеите, желателно беше да съм там. Затова излязох, оставяйки вратата открехната, както я бях намерил, тръгнах по коридора към вратата на чакалнята в другия край и влязох.

В тази стая нямаше нито климатична инсталация, нито звукоизолация. Някой бе открехнал един прозорец и шумът нахлуваше отвън. На столове седяха петима души; трима от тях бях виждал вече: мъжагата с тъмносиния балтон и меката шапка, чевръстата женска с кожа от норка, която се бе представила като Агата Аби, и високия кльощав екземпляр с чанта. Нито един от другите двама не беше Лео Хелър. Единият беше мургав дребосък, зализан и хитър, с пригладена на темето коса, а до него — угоена, надута като топка матрона с резервна брадичка.

Обърнах се към събранието.

— Идвал ли е мистър Хелър?

Двама поклатиха глави, а мургавият екземпляр каза дрезгаво:

— Не се мярка до единайсет часа и си чакайте реда.

Благодарих му, излязох и се върнах в другата стая. Още нямаше помен от Хелър. Не си направих труда да извикам повторно името му, тъй като дори и да ме чуеше, трябваше да си тръгна незабавно. Тъй че излязох. Долу в преддверието казах пак на Нилс Лам, че ще видя какво мога да направя за автографа. Навън реших, че нямам време да вървя пеш, затова спрях едно такси. Прибрах се в кантората и след не повече от двайсет секунди чух Улф да слиза с асансьора.

Чудна работа. Аз съм силен в догадките и имах известни успехи по време на службата си при Улф, ала тоя ден нямах и най-слабо предчувствие за надвиснала опасност. Може да си помислите, че тук е идеално място да правиш догадки, но не, не ме осени и най-слабо прозрение. Аз бях много весел, когато запитах Улф как върви войната с трипсите, и по-късно, следобеда, докато набирах номера, даден ми от Сюзан Матуро, макар че, трябва да призная, малко се оклюмах, като не получих отговор, защото се надявах да видя някой ден как изглежда, когато не е намръщена.

Но още по-късно, малко след шест часа, когато се позвъни и отидох да отворя, през огледалното стъкло на вратата видях на стълбищната площадка инспектор Крамър от манхатънския отдел „Убийства“. Долната третина на гръбначния ми стълб реагира моментално, ала не претендирам, че съм имал някакво предчувствие, защото в края на краищата един инспектор от отдел „Убийства“ не обикаля да звъни по вратите, за да продава билети за Годишния бал на полицаите.

Въведох го в кантората, където Улф пиеше бира и гледаше навъсено тримата американски сенатори, които се представяха по телевизията.