Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Карсингтън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 93 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 9

По-голямата част от тълпата се стопи в нощта — поне тези, които можеха да се движат. Първите трима пияници все още лежаха там, където бяха паднали.

Бенедикт забеляза, че и от Томас нямаше следа. Надяваше се, че лакеят е тръгнал след изчезналата двуколка. Тъй като нея в момента я нямаше наоколо Бенедикт и мисис Уингейт не можеха да изчезнат. Нямаше как да се измъкнат бързо от Колнбрук, нито къде да се приютят, за разлика от местните.

Мъжът, който прочете Закона против нарушителите на обществения ред се представи като Хенри Хъмбър, съдържател на странноприемница „Бикът“ и местен полицай. Той беше широкоплещест мъж на около четиридесет години, на който изглежда, не му се удаваше да упражнява своята власт достатъчно често. Начинът, по който оглеждаше нападалите мъже и счупените прозорци, надничаше тук-там и си водеше бележки в един малък тефтер, не предвещаваше нищо добро. Бенедикт беше убеден, че Хърбърт ще им създаде неприятности. Двамата мъже, които го придружаваха бяха високи и мускулести и очевидно присъствието им беше с цел да смажат всеки опит за съпротива.

Въпреки това, ако Бенедикт можеше да каже истината, щяха съвсем лесно да се справят със ситуацията. Достатъчно бе да използва провлачения леден тон, с който се справяше с парвенютата и глупаците и да каже, че пътува по спешна работа. Само трябваше да напише името и адреса на своя адвокат на гърба на една от визитните си картички и да я даде на полицая. Не беше чак толкова далеч от цивилизацията, че никой да не е чувал за него. Тези, които знаеха името му щяха да се досетят кой е баща му.

Тогава щяха да го оставят да продължи по пътя си. Дори, някой щеше да се увери, дали разполага с превоз и отпочинали коне. Щяха да му предложат да се освежи и вероятно, да му поднесат извинение за „недоразумението“.

Но Бенедикт не можеше да каже истината. Не можеше да разкрие кой е или да се държи както обикновено. Сам лесно би преодолял социалните последици от сбиването с група селяни само на осемнадесет мили от Лондон. Хората щяха да предположат, че е бил нападнат или грубо провокиран. Всички знаеха, че за разлика от брат си Рупърт, черната овца в семейството, лорд Ратборн няма навика да се бие или да става за посмешище.

Обаче Бенедикт не беше сам. Придружаваше го красива, известна и твърде вълнуваща жена. Освен това бе смела и вероятно луда.

Той все още едва можеше да повярва, че тя скочи от двуколката право в битката. Удряше с камшика около себе си забележително силно и ефективно. И определено смая мъжете. Бенедикт чу някои от тях да пищят като момичета и да бягат към края на тълпата. Ако той самият не беше толкова зает, щеше да се разсмее.

Собственото му поведение също бе невероятно, но не чак толкова смешно. Беше се сбил с тълпа пияни селяни — истински скандал. Заради жена. Струваше му се, че се е държал съвсем разумно. Бе видял, че мъжът е напълно пиян. А знаеше, че човек не можеше да се разбере с пияници, нито да очаква от тях да се държат разумно. Осъзнаваше, че най-мъдрото решение би било да се махне от тях.

Пренебрегна безсрамните обиди, които захвърлиха по него. Но откри, че му е трудно да не обръща внимание на грубите забележки, насочени към мисис Уингейт, въпреки това стисна зъби и ги изтърпя.

Но мъжът дръзна да я докосне. И Бенедикт поиска да го убие.

Тя стоеше до него и стискаше ръката му. Светлината от прозорците на странноприемницата и от фенерите на мъжете беше достатъчна, за да разкрие нарастващото й възмущение, докато Хъмбър мърмореше за външните хора, които идвали в мирните села и нарушавали обществения ред.

Огромните й сини очи се разшириха и проблеснаха, прекрасните й гърди се повдигаха и спадаха, а меките й устни бяха разтворени от възмущение и удивление.

Възбуден, както всеки нормален мъж, от вълнуващата картина на едва сдържани емоции, Бенедикт се забави само за секунда да я предупреди да се сдържа.

Точно когато отвори уста, за да го направи, тя избухна:

— Не мога да повярвам на ушите си. Трима пияни мъже ни заговарят посред нощ, докато ние преминавахме мирно през града. Единият от тях ми посегна. Моят съпруг защити честта ми. Тълпата се изля на улицата и се опита да го убие. И сега ние сме виновни?

Хъмбър отвърна, че мъжете очевидно са били прекалено пияни, за да стоят на краката си, камо ли да наранят някого, а хората са излезли на улицата единствено, за да защитят приятелите си. Той посочи жертвите наоколо и счупените прозорци на близките сгради. Преди мисис Уингейт да успее да изтъкне още доводи, Томас се появи от мрака, като водеше конете. Бенедикт с облекчение забеляза, че те все още бяха впрегнати в двуколката, която не изглеждаше много повредена.

— Ваша е нали? — попита Хъмбър. — Както и слугата предполагам? Така, той трябва да дойде заедно с вас, а двуколката с конете ще останат в „Бикът“. Ще си ги получите обратно, веднага след като изясните проблема с мировия съдия в понеделник.

— Понеделник? — извикаха в един глас Бенедикт и Батшеба.

— Скуайър Пардю няма да заседава дотогава — отговори Хъмбър. — Съпругата му е категорична, че не иска да вижда злодеи в приемната си в събота и неделя.

Както повечето провинциални магистрати, скуайърът провеждаше незначителните дела в своята приемна. Също като колегите си, той познаваше повърхностно закона и решенията му се основаваха на разбирането му за здрав разум, разкрасено от личните му пристрастия и, много вероятно, от тези на жена му. Това не го правеше непременно лош съдия и не беше повод за притесненията на Бенедикт. Обезпокои го името, с което беше добре запознат и възможността някой вече да е събудил мировия съдия и да му е казал за сбиването. Пардю може би вече пътуваше насам. Той беше невероятен интригант и клюкар.

Бенедикт сведе глава и прошепна на Батшеба:

— Не трябва да се бавим повече тук. Не мога да рискувам среща с Пардю. Той ме познава — и продължи по-високо: — За мое най-голямо съжаление, понеделник няма да бъде…

— Ооооох — извика мисис Уингейт. Пусна го, направи няколко колебливи крачки към Хъмбър и припадна.

Бенедикт не заподозря нищо в началото. Когато тя сложи ръка на главата си и започна да се олюлява, той спря да диша и да мисли. Дори посегна да я хване. Но тя падна срещу Хъмбър, който я хвана вместо него.

Сърцето на Бенедикт започна отново да бие, когато с присвити очи наблюдаваше как тя започна да се мята и върти, докато не се озова лице в лице с мъжа, а бюстът й се притисна в гръдния му кош.

Хъмбър не изявяваше никакво желание да му я върне и Бенедикт незабавно започна да обмисля убийството му.

Обаче в този момент, се появи огромна жена с фенер. Тя носеше мъжка пелерина над това, което трябваше да бъде нощницата й. Все още беше с нощната си шапка, очевидно смяташе, че ще я предпази от хладния въздух. Тя се насочи към тях с изпитателно изражение.

— Хъмбър — каза тя. — Защо се забави толкова?

Мисис Уингейт издаде лек стон. Хъмбър набързо прехвърли отпуснатия, добре оформен товар на Бенедикт.

— Берта — отвърна той. — Защо си тръгнала да ме търсиш по това време? Ще се разболееш, казвам ти.

— Как можех да заспя при цялата тази врява? — настоя Берта.

Мисис Уингейт изохка отново.

Бенедикт погледна надолу към жената, чезнеща в ръцете му. Тя беше загубила бонето си и косата й се беше разпуснала. Главата й бе отметната назад, откривайки бялата й шия. Твърдите й, закръглени гърди бяха повдигнати нагоре. Меките й устни се бяха раздалечили, очите й бяха затворени…

Той знаеше, че тя се преструва, но това бе единственото, което осъзнаваше. Мозъкът му не функционираше и наполовина толкова добре, колкото някои, разположени по-ниско, части от тялото му.

Тя беше мръсна и разчорлена от скорошното сбиване и това само влошаваше нещата.

Бенедикт искаше да разкъса всяка изцапана и износена дреха по нея, да я съблече съвсем гола и да…

… я измие…

… бавно…

… от върха на главата й до пръстите на краката й.

С доста усилия той успя да се върне към действителността.

— Скъпа моя, — изрече задавено. — Кажи нещо.

Миглите й потрепнаха и тя постепенно започна да идва на себе си. По-точно да се преструва, че идва на себе си.

Тъй като Бенедикт отчаяно се нуждаеше да възвърне разума си, започна да се оглежда за място, където да я остави.

Първите двама пияници лежаха кротко до пейката, където бяха паднали и хъркаха силно. Бенедикт изрита единият от пътя си и сложи Батшеба на пейката. Преди да успее да се отдалечи, тя го дръпна за ръката.

Въпреки че се нуждаеше да се отдалечи от нея, Бенедикт предпазливо седна на пейката. Напомняйки си, че трябваше да се държи като неин съпруг, обгърна раменете й с ръка и се опита да не мисли за къпане и вани.

— Скъпи мой, страхувам се, че болестта ми се влошава. Това не е добър знак — нов припадък толкова скоро след последния. — Изхлипа леко тя.

А, тя умира, ето какво било.

— Не, не, ти си по-добре — отговори Бенедикт, докато потупваше ръката й. — Това беше от шока, всичките тези мъже, виковете и насилието. Просто си се уплашила.

Но не и наполовина колкото мъжете, които се срещнаха с дръжката на камшика, можеше да се обзаложи Бенедикт. Тя беше направена от солидно парче трънка.

Батшеба поклати глава.

— Не, чувствам се все по-слаба — промълви каза тя с прелестна тъжна смелост. — Толкова се надявах да видя скъпата Сара преди… преди… е, ти знаеш.

Бенедикт не знаеше, но беше схванал основното и продължи играта.

— Ще я видиш скоро, мила моя, обещавам.

— О, иска ми се да е така — каза тя. — Това беше последното нещо, което пожелах. Но до понеделник… може да е прекалено късно. Не съм сигурна, че ще съм достатъчно силна.

Нежната сцена беше привлякла вниманието на другата двойка, така както мисис Уингейт възнамеряваше да стане.

— Дамата е болна? — попита мисис Хъмбър и погледна съпруга си.

— Е, кой би предположил? — отвърна той. — Чувстваше се, искам да кажа изглеждаше ми съвсем здрава. И чух, че била доста пъргава с камшика само до преди малко.

Бенедикт внимателно помогна на мисис Уингейт да се облегне на стената на странноприемницата, след това се изправи и се присъедини към двойката.

— Ако можехте да я видите на безмилостната дневна светлина, щяхте да разпознаете признаците — им каза той тихо. — Не знам откъде е намерила сили да ми се притече на помощ. Беше безотговорно от нейна страна, въобще не беше разумно… в нейното състояние… но тя притежава огромен к-кураж — той остави гласът му да се пречупи.

— Тя беше невероятно енергична за болна — отбеляза Хъмбър.

— Решена е да види сестра си, въпреки че пътуването може да бъде фатално за нея — продължи Бенедикт. — Смея да се надявам, че я води някакъв силен инстинкт. Може би докторите грешат и срещата със сестра й и смяната на въздуха ще я укрепят. Виждате ли, отчаянието е това, което ни накара да пътуваме толкова късно. Тя се страхува, че няма да успее да види сестра си навреме.

Мисис Хъмбър се намръщи още повече.

— Тя не беше ни най-малко болна преди малко — каза Хъмбър. — Ти не можа да я видиш тогава, Берта.

— Видях достатъчно — каза съпругата му.

— И само погледни какво е направил пък той — продължи мистър Хъмбър, като кимаше с глава към нападалите си съседи. — И всички тези изпочупени прозорци. Скуайърът ще иска да разбере…

— Да, бе. Много го е грижа скуайърът за всичките ти приятели пияници, които си трошат главите. Нека те да платят за счупените прозорци. Не ми говори ти за Скуайъра. Да не съм вчерашна?

— Виж сега, Берта… — започна Хъмбър.

— Не започвай с това „Виж сега, Берта“ — прекъсна го тя. След което се обърна към Бенедикт: — Съжалявам за неприятностите ви, сър — каза тя. — Но ако бях на ваше място, не бих пътувала толкова късно с дамата. От една страна, нощният въздух няма да й донесе нищо хубаво. От друга, по това време плъзват предимно пияни глупаци и развратници. Красиво същество като нея може само да предизвика най-лошото у тях. Тръгвайте сега, само че ако бях на ваше място, щях да я позагърна повечко.

След няколко минути, Бенедикт, мисис Уингейт и Томас бяха в двуколката и напускаха Колнбрук.

Никой от тях не забеляза скуайър Пардю, който яздеше по главния път. Той спря от едната страна, за да остави двуколката да мине. Остана там, прикрит от сенките и проследи намръщен как се отдалечават.

 

 

— Отървахме се на косъм — каза Ратборн на Батшеба, след като прекосиха следващия мост. — Мислех си да дам знак на Томас, после да те грабна и да притичам като луд до двуколката. Сметнах, че ако ги изненадаме, главорезите на Хъмбър няма да са достатъчно бързи, за да ни спрат и ще успеем да се измъкнем.

— Тази идея беше по-добра от моята — каза тя. — Но видях жената да се приближава и да падна в ръцете му беше единственото нещо, за което се сетих.

— Идеята ти беше брилянтна — отвърна той. — За Бога, сцената беше възхитителна. По-добра от всяка театрална комедия.

Той прехвърли поводите в ръката, в която държеше камшика и я прегърна през раменете. Тя почувства брадичката му върху главата си.

— Ти си чудесна — каза той, сниши дълбокия си глас и добави: — Малко луда, за да скочиш да ме спасяваш, но и прекрасна в същото време.

Тя искаше да се сгуши по-близо до него. Сега, когато всичко бе свършило, забеляза, че се е разтреперила.

— Страхувах се, че ще те наранят — каза тя.

Прегръдката му се затегна.

— Наистина ли? — той прочисти гърлото си. — Бих казал, че не се изплаши, колкото онези мъже, когато скочи между тях — продължи той с по-безгрижен тон. — Каква картина беше само!

— Упражнявала съм се — отговори тя и си припомни коя и каква е, а след това се насили да се отдръпне от него.

Изглежда, че и Ратборн бе дошъл на себе си. Не се опита да я прегърне отново, а пое поводите в лявата си ръка, изправи рамене и съсредоточи вниманието си към управлението на двуколката.

— По време на войната семейството ми пътуваше из Континента — каза Батшеба. — Баща ми ме научи да използвам пистолет и камшик, в случай че срещнем скитащи групи войници. Но се оказа, че много повече проблеми ни създадоха многобройните жертви на измамите му, отколкото мародерстващите войници.

— Ако дъщеря ти е изобретателна и наполовина, колкото теб, не бих се притеснявал въобще за Перегрин. Знам, че той може да се защитава и сам, ако се стигне до там. Повече от ловък е с юмруците, както неотдавна е разбрал Нат Дигърби. Във всеки случай, те ще са в пълна безопасност до следващата спирка.

— В относителна безопасност, да — каза тя. — Но ние закъсняваме. Колко ни остава до Солт Хил?

— Още около три мили — отговори той.

— Карай по-бързо — каза тя.

 

 

От бързането нямаше никаква полза.

Във „Вятърната мелница“, съдържателката — мисис Едкинс им каза, че от пощенската кола е слязъл само един пътник. Била възрастна дама, която в момента спяла в една от стаите. Оказа се, че няма да се наложи да я събуждат, за да я разпитват, защото мисис Едкинс вече бе поговорила с нея на дълго и на широко.

Тя разказа на Батшеба и Ратборн всичко, което бе научила от възрастната си гостенка. В Кранфорд Бридж пощенската кола беше взела две момчета, които пътували към дома си от Лондон, за да видят своята умираща майка. Възрастната дама ги съжалила и им дала няколко монети. Не били много — тя не пътувала с голяма сума — но щяло да покрие пътуването им до Туайфърд.

Батшеба погледна към Ратборн.

— Колко далеч е Туайфърд? — попита тя.

— На около дванадесет мили — отвърна той. — Колко досадно. Надявах се, да се изкъпя, преди да продължим. Изглежда, ще трябва да се задоволя с помпата в двора.

— Изпробвали сте издръжливостта на конете и сте претърпял инцидент, нали? — попита мисис Едкинс, като го оглеждаше отгоре до долу. Независимо от изцапаното му лице, липсващи копчета, размъкнатата риза, измачканите панталони и одраскани ботуши, погледът й беше изпълнен с горещо възхищение.

— Имахме спор с група пияни глупаци в Колнбрук — каза Батшеба.

— Трябваше да видите противниците ни — добави Ратборн, а тъмните му очи блеснаха, — след като съпругата ми приключи с тях.

Той се обърна и тръгна по тясната пътека, която водеше към задната част на странноприемницата. Батшеба го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше и се зачуди, как можеше да изглежда така привлекателен, дори измачкан и рошав, докато тя…

Всичките й мисли се изпариха, когато погледът й се спусна надолу по широките му рамене, към тесните му бедра. Походката му беше странна.

Тя забърза след него.

— Ранен ли си? — го попита.

— Разбира се, че не съм — отговори той и продължи да върви. — Искам само да си плисна малко студена вода, за да се освежа.

Той сякаш подпираше дясната си страна.

— Ранен си — каза тя. — Трябва да ми позволиш да те прегледам. Може да си пукнал ребро.

— Нищо не съм пукнал — отговори той. — Само мускулите ми са напрегнати. Не съм свикнал да хвърлям хора срещу врати и мускулите ми са се схванали и отслабнали от липсата на употреба.

— Мисис Едкинс! — извика тя.

Съдържателката се появи в коридора.

— Съпругът ми е ранен — й каза Батшеба. — Бих искала малко топла вода.

— Не, определено не искаш. Мисис Едкинс, в никакъв случай не се притеснявайте за топла вода или за нещо друго — той хвърли на Батшеба един непозволяващ възражение поглед. — Минава два часа след полунощ. Няма да държиш всички будни и да преобърнеш тази странноприемница само, защото имам мускулен спазъм.

След това се обърна и потрепна отново.

— Не му обръщайте внимание, мисис Едкинс — каза Батшеба. — Той е мъж, а вие знаете какви са мъжете.

— Настина знам — отговори тя. — Въобще не ме притеснявате. Постоянно сме на крак с всичките екипажи и карети, които преминават оттук. Ще имате гореща вода след миг. И нещо за хапване, може би и нещо за пиене, което да подкрепи джентълмена?

— Не — отговори Ратборн, с възможно най-заповеднически тон. — Абсолютно н-н… — Устните му потрепнаха и от тях се отрони задавен звук.

Батшеба се загледа в него разтревожено.

И тогава от него се разнесе невероятно гръмогласен смях, който разтърси стените на коридора.

 

 

Веднъж щом започна, беше като отприщил се бент. Бенедикт не можеше да спре да се смее. Отново и отново виждаше в съзнанието си сцената, в която вторият пияница направи грубото си предложение на мисис Уингейт и тя му отговори с възхитително прозаичен тон: „Не тази вечер. Имам главоболие.“

След това си спомни как тя падна в ръцете на Хъмбър и изражението на съпругата му, както и нейната кратка и ясна забележка: „Видях достатъчно“. После, безсилен да спре, продължи да се смее, на моменти два пъти по-силно.

Бенедикт се облегна с ръка на стената и се опита да си поеме дъх — но тогава пред очите му се появи мисис Уингейт, която удряше някого по главата и раменете с дръжката на камшика, спомни си как мъжът вдига ръце да се защити и това го накара да избухне отново.

Нямаше представа колко дълго бе продължило това. Знаеше само, че когато най-накрая утихна, бе замаян и останал без дъх. Трябваше да положи усилия, за да остане прав, избърса очите си и със залитане продължи надолу по коридора към задната част на странноприемницата и навън към помпата.

Докато вървеше, усещаше върху себе си очите на двете жени.

Все пак, те само го наблюдаваха. Не го последваха, за да се погрижат за него, така че всичко беше наред. След малко го навести Томас, но това влизаше в задълженията му.

Отвън, след като Бенедикт изми повечето мръсотията от себе си и се охлади с няколко градуса, Томас му предложи кърпа и му каза, че се радва да види господаря си без сериозни наранявания.

— Разбира се, нищо ми няма — отвърна Бенедикт. — Нямах никакъв проблем с тези нахалници, освен когато ме повалиха на земята. Можеше да получа сериозни наранявания тогава, ако мисис, ъм… моята скъпа съпруга… не се беше намесила — тихо се засмя той.

— Мисис Уудхаус, сър — каза Томас. Приближи се и продължи по-ниско, защото, както беше отбелязала мисис Едкинс, наоколо не всички бяха заспали. Най-вече дворът, изглеждаше по-оживен от останалата част на странноприемницата, с всичките превозни средства, които пристигаха на интервали през нощта, за да сменят конете си. Солт Хил беше поредната натоварена спирка.

— Мадам каза на съдържателката, че вие сте мистър и мисис Уудхаус — обясни Томас. — Но не можах да разбера дали ви е дала християнското име Джон или Джордж.

— Едва ли има значение как ме е кръстила — каза Бенедикт. — След малко ще сме тръгнали.

Томас се прокашля. Господарят му го погледна. Дворът на странноприемницата беше добре осветен. Въпреки това, беше трудно да разчете изражението на слугата.

— Какво има? — попита Бенедикт.

— Мисис Уудхаус се сдоби с личен салон — каза Томас. — Щях да дойда по-бързо, но тя поиска да запаля огъня.

— И ти й се подчини — отвърна Бенедикт, — макар да знаеше, че моето желание е да тръгнем възможно най-скоро.

— Да, сър.

— Страхуваш ли се от нея, Томас?

— Видях я да скача от двуколката, когато мъжете ви повалиха. Реагира бързо, а трябваше да го сторя аз. Не мога да спра да мисля, че тя пое вашата защита толкова присърце. Ако въпросът е дали да се страхувам или не, милорд, предпочитам да не ме включва в черния си списък. Така че запалих огъня, както поиска тя.

— Разбирам — отвърна Бенедикт.

— Поръча гореща вода, превръзки и храна — продължи упорито слугата. — Каза, че трябва да хапнете нещо — веднага след като се погрижи за нараняванията ви.

— Нямам никакви наранявания. Не го ли казах вече?

— Милорд, не искам да съм невъзпитан, но дамите винаги искат да ни дават лекарства, да ни превързват или да ни слагат лапи — обясни Томас. — Няма значение дали мъжът се нуждае от това или не. Трябва да ги изтърпим, за да направим дамата щастлива и да спестим времето за спорове.

Въпреки че видя простата мъдрост в гледната точка на Томас, лорд Ратборн също така разбра каква самоубийствената глупост бе да позволи на Батшеба Уингейт да го докосне, дори само за да го намаже с лекарство. Самоконтролът му и без това показваше тревожни пукнатини. При сбиването, при прегръдката в двуколката, пристъпът на смях. В момента далеч не беше спокоен и се чувстваше все по-изморен, което никак не му помагаше да се контролира.

Ако тя го докоснеше, ако бе твърде близо до него за дълго време, а той нямаше друго сериозно занимание, като управлението на двуколката, което да задържа вниманието му и да го отвлича от нея бе твърде вероятно да направи фатална грешка.

Не, Бенедикт не можеше да последва съвета на Томас. Той не можеше да си позволи да се поддаде на опасенията на мисис Уингейт или на женската й нужда да се грижи за някого.

Твърдо решен, върна кърпата на слугата си. Прокара ръка през косата си, която, без съмнение стърчеше на къдрави кичури. Изкушаваше се да попита Томас дали изглежда зле, но устоя на импулса.

Това не беше честно. Той и Рупърт бяха наследили цвета от майка си, но косата на Рупърт никога не ставаше на смешни къдрици и не щръкваше в краищата по този абсурден начин.

Не че завиждаше на брат си Рупърт, който винаги се оказваше в някоя нелепа ситуация и животът му беше пълен хаос. Бенедикт никога нямаше да успее да разбере как разумната, логично мислещата Дафне, толерираше непредсказуемостта, неорганизираността и безредието на съпруга си.

Във всеки случай, видът на косата му не бе от значение. Не присъстваше на бал в Алмак. Не бе изложен на оглед, нито се опитваше да открие и спечели Безупречната Съпруга.

Нещо повече, Дългът и Разумът му забраняваха да се опитва да бъде привлекателен за Батшеба Уингейт.

И така, с надеждата, че не прилича твърде много на клоуна Грималди[1], Бенедикт тръгна обратно към странноприемницата и към личния салон, решен да сложи всичко, включително и Батшеба Уингейт, на място.

Бележки

[1] Джоузеф Грималди (1778–1837) е бил най-популярният от всички английски клоуни. Известен е като първия клоун с „бяло лице“. — Б.пр.