Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Карсингтън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 93 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Батшеба установи, че буйният нрав е присъщ не само за нейния клон на семейството. Вече знаеше, че ужасните ДеЛус не бяха единствените, които можеха да впечатляват с драматизма си. Вчера бе прекалено развълнувана, твърде ясно осъзнаваше, че не е добре дошла и се опитваше да посрещне твърдо болката и разочарованието, за да успее да огледа внимателно заобикалящите я. Във всеки случай, Мандевил бе влетял като ураган, истинско Вестготско нашествие, и бе заел централно място на сцената.

Но бе забелязала Нортуик. Въпреки че бе казал само няколко думи и изглеждаше доста отегчен, тя бе усетила, че я изучава подробно. Без съмнение успя да я притесни много повече от открито враждебния си баща. Явно Нортуик не бе толкова глупав, колкото изглеждаше.

Тя седна на най-близкия стол, с лудо препускащо сърце. Знаеше, че Ратборн ще бъде разкрит рано или късно. Но да го очакваш, не беше същото като да видиш, че се е случило. Той, от своя страна, изобщо не изглеждаше притеснен.

— О, значи не се хванахте на историята с „лудия брат Дерек“.

— Знам, че Батшеба Уингейт няма братя и сестри — каза лорд Нортуик — а лорд Ратборн има няколко. Един от тях се казва Рупърт. Запознах се с Рупърт Карсингтън преди няколко години. Тогава той и един мой братовчед се скараха с някакви момчета по време на състезание по борба. Мистър Карсингтън хвърли един от нападателите си в коритото за водопой. Разпознах стилът на бой и силната физическа прилика. А сега ще бъдете ли така добър да ми разясните какво става, сър?

— Освен че не съм Дерек, с умственото разстройство, останалото е както разказа Мисис Уингейт вчера — отвърна Ратборн. — Търсим племенника ми и дъщеря й. Седнете, моля ви. Нямате нищо против да закусите с братовчедка си, предполагам?

Последва отекваща тишина. Някакъв вид изпитание или предизвикателство. Беше от онова мълчаливо разбирателство, което владеят мъжете. Език, който Батшеба не разбираше напълно. След това лорд Нортуик каза.

— Без да се засягате сър, но предполагам се изясни, че бих повярвал на братовчедка си толкова, колкото бих успял да преместя един от камъните в Стоунхендж.

Изражението на Ратборн застина. Явно езикът на мъжете не бе достатъчен и беше време тя да се намеси.

— Това е напълно достатъчно — каза Батшеба. — Лорд Нортуик не е длъжен да ме харесва или да ми вярва. Главната ни грижа е да открием децата.

— Точно за това съм тук — отвърна лорд Нортуик. — Дойдох, защото Мисис Уингейт каза, че момчето на Атертън е изчезнало. Знам, че един от синовете на лорд Харгейт е женен за една от сестрите на Атертън. Когато се появихте, сър, предположих, че вие сте този син. След като нещата стоят така, реших, че случката с изчезналия племенник е вярна. Въпреки това, остават още много въпроси. Чудя се, защо не се представихте и бяхте облечен странно? Не мога да си обясня поведението ви. Нищо не съвпада с това, което съм чел или чувал за лорд Ратборн.

Бенедикт не каза нищо, само го гледаше хладно. Не възнамеряваше да обяснява, дори на човек със същия ранг.

Лорд Нортуик сви рамене.

— Във всеки случай, главната ми грижа е момчето на Атертън. Никак не съм изненадан, че е бил заблуден от въпросното младо момиче. Скъпите ми братовчеди, неведнъж, са постъпвали по този начин и с други хора.

Включително и с теб, можеше да добави той, но само погледна красноречиво към Ратборн.

Бенедикт бе придобил отегчено изражение.

— Смятам, че най-важният въпрос е, накъде е поел племенникът ми и как най-бързо да го настигнем. Мистър ДеЛус каза, че искате да ни съдействате да разрешим този проблем, или не съм разбрал?

Лорд Нортуик отмести поглед от Батшеба към Ратборн. Стисна зъби и каза:

— Знам дълга си, сър. Разбира се, че ще ви окажа всякакво съдействие.

 

 

Лондон

Вдовстващата графиня Харгейт си легна много късно и се събуди много рано. Така, според внуците й, успяваше да научи всичко за всеки, преди останалите. Обемът на кореспонденцията й бе далеч по-голям от този на Крал Джордж VI, премиер-министърът му, и целият му кабинет взети заедно. Прекарваше по-голямата част от деня си в леглото, като четеше писмата и им отговаряше. Въпреки това й оставаше достатъчно време да поклюкарства с приятелките си, известни сред внуците й като „Харпиите“, да поиграе вист и да тормози семейството си. Рано следобед, в понеделник бе приключила частта с тормоза и нареди да извикат най-големия й син.

Лорд Харгейт я завари в будоара й сред огромни купчини възглавници. Облечена, както винаги, във величествения стил, популярен през младостта й, включващ достатъчно коприна, сатен и дантела, за да се драпира два пъти катедралата „Свети Павел“ отвън и отвътре.

Той я поздрави с целувка и точно, когато попита за здравето й, тя размаха писмо пред лицето му и каза:

— Не ме занимавай с глупости! В какво си се забъркал, Харгейт? Внукът ми е избягал с леконравна, чернокоса жена, дочувам. Сбил се е и е станал за смях по пътя за Бат.

— Източникът ти греши — отвърна каза лорд Харгейт. — Рупърт е на сигурно място в Лондон при съпругата си. Планират ново пътуване до Египет, скъпа. И двамата знаем много добре, че Рупърт няма да избяга с никой друг, освен с Дафне. Той е напълно…

— Не той — прекъсна го майка му. — Как може да си толкова глупав, Нед? Защо изобщо ще си правя труда да те викам, ако Рупърт е сторил нещо абсурдно? По-скоро бих те повикала, ако по някакво странно стечение на обстоятелствата направи нещо разумно. До колкото ми е известно, му се е случи веднъж, когато се ожени за умното, червенокосо момиче с хубава зестра. След това чудо, което ни споходи преди няколко месеца, не очаквам друго до края на живота си.

— Тогава твоят източник без съмнение е объркал някое от моите отрочета с един от братовчедите ни — каза лорд Харгейт. — Джофри заведе семейството си в Съсекс, за да посетят семейството на съпругата му. Алистър е в Дарбишър, където очаква раждането на внука ми. Дариъс замина, за да го подкрепя в трудния момент. Не е възможно някой от тях да се е озовал по пътя за Бат през последните дни.

— Пропускаш един син.

— Не може да имаш предвид Бенедикт — каза лорд Харгейт.

Тя му подаде писмото.

 

 

Батшеба се огледа наоколо със свито сърце. Трогмортън беше огромен. Обширни градини, оформени симетрично или несиметрично, обграждаха имението. От тях се преминаваше към голям парк, а отвъд него се простираха плантации и ферми. Дойдеха ли до тук децата, лесно можеха да останат незабелязани дни, може би и седмици, за Оливия това щеше да е лесно като детска игра.

Паркът беше гъсто залесен. Храмове, ротонди, руини, малки изкуствени пещери и какви ли още не скривалища осейваха пейзажа. Селска къщурка, използвана за пикници през лятото се криеше между елите. В края на езерото имаше рибарска колиба. Обширните земи бяха устроени не само за семейни забави, но и за големи събирания с много гости. Въпреки че лорд Мандевил и семейството му посещаваха Лондон за кратко, в никакъв случай не можеше да се каже, че страняха от обществото. Във вторник и четвъртък къщата бе отворена за външни посетители. Беше твърде лесно да се влезе в имението и да се броди из него.

Семейната гробница не беше част от обиколката и се виждаше само от определени места. Въпреки че се издигаше на възвишение в югозападната част на парка, дърветата наоколо я закриваха от погледите на простолюдието обикалящо къщата и градините, които се простираха от източната страна на имота.

В момента Батшеба, Ратборн и лорд Нортуик стояха встрани, на друго възвишение, издигащо се малко по-нависоко. Бяха пред Ню Лодж, постройка, датираща от времето на Елизабет, както ги уведоми Нортуик. А Томас бе отишъл при гробницата да проучи местността. Можеха да го видят от възвишението.

Както Нортуик поясни, тук бе най-удобната позиция за наблюдение на мястото, където почиваха предците им. От тук гледката на Батшеба беше чудесна — римски храм, украсен със сложни орнаменти и резби. Няколко широки стъпала водеха до постройката, чиито покрив бе поддържан от коринтски колони. Широка алея се спускаше по възвишението и се разклоняваше в тесни пътечки. Една от тях водеше до Ню Лодж, обграждаше я и продължаваше надолу по склона. Друга пътека проследяваше контура на долната част на хълма, откъдето нови алеи криволичеха през залесения склон и стигаха до пътеката, заобикаляща езерото.

— Гробницата е сравнително нова — обясни лорд Нортуик. — Започнали да я строят няколко години след като Едмънд ДеЛус сменил професията си. Брат му Уилям и мой дядо, идвал често и стоял наоколо, за да наблюдава строителите.

— Чудесно място за тайни срещи — отбеляза Ратборн. — Кой се е срещал с любимата си тук, дядо ти, или черната овца на семейството — брат му?

Нортуик повдигна вежда.

— Ратборн е нещо като детектив — каза Батшеба. — Вещ е по отношение на престъпното съзнание.

— Не дразни лорд Нортуик — намеси се Бенедикт. — Знаеш много добре, че нямах предвид престъпно поведение.

— Стори ми се, че разчиташ мислите ми доста добре.

— Така е, защото си прозрачна — отговори й той.

Тя се извърна с пламнало лице.

— Просто изучавах местността — продължи с дълбокия си глас Ратборн. — Отдалечена е от имението и околните постройки. Считам, че Уилям е бил най-големият син. Аз също съм най-големият и от дете съм свикнал да защитавам по-малките си братя и сестри. Нещо като майчинския инстинкт на мисис Уингейт, който често е в разрез с логиката. Смятам, че Уилям се е ръководел от подобно бащинско чувство или задължение.

— Чух, че сте изключително умен — каза Нортуик. — Предположенията ви са правилни. Баба ми също вярваше, че Уилям и Едмънд са се срещали тук. Тя казваше, че Едмънд е получавал големи суми в заем, които никога не е върнал.

— Това ми изглежда много по-вероятно от варианта Едмънд да е влагал в Трогмортън, както обича да си представя семейството ми — отбеляза Батшеба.

— Почти съжалявам, че ще осуетим плана на хлапетата — заключи замислено Ратборн. — Много бих искал да видя как ще разкопаят мястото. Ще бъде чудесна практика за Перегрин.

Бенедикт вече бе разяснил на Нортуик амбициите на момчето.

— Трябва да призная, че и аз съм любопитен — добави Нортуик. — Ако нямаше да докара апоплектичен удар на баща ми, бих окуражил децата. Иска ми се да знам с какво смятат да копаят. Но някой трябва да ги наблюдава, за да сме сигурни, че няма да съборят орнамент върху главите си или да се изтърколят по стъпалата. Вчера забелязах няколко пропукани камъка, които трябва да се огледат. Това не е единствената повреда в Трогмортън.

— Винаги има проблеми — съгласи се Ратборн. — Колкото и да е прилежен отговарящия за имота, все се налага да се отложи някоя работа за сметка на друга. Работната ръка никога не достига. Трябва да се има предвид и времето. Явно толкова е могло да се направи.

— Имате опит в управлението на имот, доколкото виждам — констатира Нортуик.

Ратборн се усмихна леко.

— Не ми позволяваха да бездействам. Баща ми ме приучи на работа още в ранно детство.

— В такъв случай разбирате опасенията ми — каза лорд Нортуик. — Инциденти могат да се случат винаги, без значение какви предпазни мерки сме взели. Проблемът е в това, че младите не са особено предпазливи. Ако се придържат към пътеките през деня, ще са в относителна безопасност. Но подозирам, че тези двамата ще се прокраднат нощем, което кара кръвта ми да се смрази.

— Никога ли не сте се измъквал нощем, когато сте бил малък, лорд Нортуик? — попита Ратборн.

Батшеба погледна към Бенедикт. Той не се усмихваше, но тя долови смеха в гласа му.

— Правил съм го и точно за това се безпокоя — каза Нортуик. — Казах на пазачите да държат кучетата завързани. Предупредих всички да са предпазливи. Но въпреки това, ако някой се стресне през нощта, първо действа, а после мисли.

Да предупреди всички бе от първостепенна важност и забави срещата му с Батшеба и Ратборн. Лорд Нортуик се зае незабавно да уведоми персонала си, местните полицаи и почти всеки в околността. Дори изпрати съобщение до пазача на бариерата в Бристол.

— Предвидил сте всичко — каза Ратборн. — Вече дишам по-леко.

— Въпреки че се надявам лорд Лайл да е достатъчно разумен и да не влезе в имението през нощта, ще наредя някой да пази гробницата, след като се стъмни — допълни Нортуик. — Така ще можете да отпочинете. Ще намерите всичко необходимо вътре — той кимна към къщичката. — Прислужник ще ви донесе вечеря, докато останалите сме около масата. Лакеят ви ще се погрижи ли за останалото, или да изпратя един от нашите да му помага?

— Наистина, няма нужда да ни носите храна — каза Ратборн. — Можем да вечеряме и по-късно, когато се върнем в „Кингс армс“.

— Но вие няма да се връщате в странноприемницата — поясни Нортуик. — Приготвих Ню Лодж за вас. Нелепо е да губите време в пътуване напред-назад. Ще ви е далеч по-удобно, уверявам ви. Милейди и аз сме отсядали много пъти тук, когато къщата ни се е струвала като затвор.

Трогмортън Хаус имаше сто и петдесет стаи. Лорд Нортуик несъмнено е търсел уединение, което бе разбираемо. Дори и членовете на най-сплотените семейства си омръзват понякога. Изненадващото в случая бе, че е вземал съпругата си със себе си. Батшеба осъзна, че лорд Нортуик имаше романтична душа. И съпругата му бе част от романтиката. Той обичаше жена си и къщичката беше любовното им скривалище. Въпреки това, позволяваше на презряната си братовчедка да го омърси с присъствието си. Но тя нямаше време за подобни разсъждения.

Питър ДеЛус се появи, препускащ насреща им.

— Идват насам! — извика той. — Видели са ги тази сутрин при бариерата на Уолкот.

Първите капки дъжд закапаха докато Питър ДеЛус ги уверяваше, че Перегрин и Оливия, са в отлично здраве и настроение. Пътували с търговец, на име Гафи Типтън, познат на пазача на бариерата.

— Разпространили сме навсякъде — каза Питър. — С малко късмет, някой от нашите мъже ще намери Типтън и младите ви скитници още преди да е паднала нощта.

Малко след тези обещаващи новини лорд Нортуик и синът му си тръгнаха. Небето потъмня и дъждът се усили. Пренебрегвайки протестите на Батшеба, Бенедикт загърна раменете й с палтото си. Дъждът се заизсипва като из ведро и ги принуди да влязат вътре. Така или иначе навън не се виждаше нищо. Семейната гробница бе изчезнала зад сивата завеса на пороя.

— Дотук с наблюдението — каза Ратборн и се отдръпна от прозореца. — Чудя се къде ли отиде Томас.

— Някъде на сухо, надявам се — отговори Батшеба.

— Не се съмнявам, че е усетил промяната във времето и е предприел разумни мерки. Той е човек от село — припомни си Бенедикт.

Тя свали мокрото палто и потрепери.

— Ще запаля огъня. Да се молим коминът да не пуши — каза той.

Коминът, както и цялата стара постройка бяха поддържани чудесно, за успокоение на Бенедикт. Той не си спомняше кога за последно му се бе налагало да накладе огън. И се надяваше обстоятелствата да са на негова страна.

Батшеба стоеше до прозореца. На каменната полица над камината имаше кутия с борина. Той я отвори, огледа предпазливо съдържанието с надеждата дървесината да е суха.

— След малко ще те стопля — обеща той.

— Не ми е студено.

— Трепериш — настоя Бенедикт и се зае да запали дървата.

— Сигурно е последствие от изненадата — отвърна тя.

— Каква изненада?

— Лорд Нортуик. Никога не бих предположила, че няма да се подчини на баща си.

— Нортуик не е дете. Мъж със здрави морални принципи ще постъпи както подобава. В края на краищата ще послуша съвестта си. Както многократно ми напомни, това не е средновековието. Мандевил може да изисква сляпо подчинение, но Нортуик не е задължен да му го даде.

Той се съсредоточи върху проблесналата искра.

— Не беше длъжен да позволи на порочната си родственица да омърси любовното му гнездо с присъствието си — отбеляза тя. — И двамата разбрахме, че е такова. Ти също долови нотката в гласа му, когато говореше за дамата си.

Бенедикт подухна нежно към треската. Малко пламъче възнагради усилията му. Внимателно приближи огънчето до разпалките.

— Чух — каза той, без да отделя поглед от трепкащия пламък. Беше забелязал мекия тон, с който Нортуик произнесе милейди, и му завидя. — Може би моето безгранично съвършенство компенсира твоето безпределно несъвършенство. Или пък Нортуик е забелязал с какъв копнеж ме гледаш и се е смилил над теб.

— Не те гледам така — отвърна тя.

Бенедикт я погледна и повдигна вежда. Батшеба се отдръпна от прозореца.

— Имаш богато въображение — му каза тя и вирна брадичка. — Намирам те просто за поносим.

Подпалките пропукаха. Пламъците се надигнаха и бързо обгърнаха дървото. Огънят затанцува, издигна се нагоре, пращеше и пукаше, а дъждът барабанеше по покрива и прозорците.

— Каква сладка лъжкиня си. Като Шехерезада, никога не мога да отгатна каква поразителна измислица ще съчиниш следващия път.

— Не съм…

— Погледни, красива принцесо — той се изправи и махна с ръка към резултата от работата си. — Запалих огън за вас.

Тя погледна към камината. След миг красивите й устни се извиха леко.

— Какъв изискан огън само, Ратборн. С дърва. Колко разточително.

— Това е любовно гнездо — отвърна й Бенедикт. — С дърва е по-романтично. Миришат по-добре от въглищата. Това тук не е по-разточително, от всичко останало наоколо. Забеляза плантациите, предполагам.

— Забелязах всичко. Знаех, че Трогмортън е огромен имот. Не очаквах обаче да е чак толкова обширен. Като малко кралство е.

— Както повечето големи имения.

— Никога не съм яздила през имение, в компанията на собственика, който да ми разкаже историята му и да ми разкрие плановете си за бъдещето — каза Батшеба — Това променя възгледите.

— Нортуик обича това място — отбеляза Бенедикт.

— А ти? Ти обичаш ли семейното ви имение?

— Имаш предвид грамадата в Дарбишър? Да, не съм равнодушен, въпреки че животът ми изглежда принадлежи на Лондон. Но в Лондон имаш само една къща. В провинцията, къщата е част от огромен свят, който се простира назад през поколенията. Накъдето и да погледна, виждам делата на предците си.

— Точно това ме порази днес. Големите имения винаги са ми се стрували като паметници. Никога не бях осъзнавала истински, че в тях кипи живот.

— Това е защото никога не си била част от подобно място.

— Но Едмънд ДеЛус е бил. Джак също — Батшеба поклати глава. — Представях си, че разбирам Едмънд, защото си мислех, че разбирам Джак. Всеки от тях е бил по-малкият син, живял в сянката на брат си. Всеки от тях е бил наясно, че никога няма да управлява семейното кралство. Били са дейни мъже, но твърде недисциплинирани за военен живот, където са могли да сторят велики дела и да станат герои. Вместо това са предизвикали грандиозни скандали.

— Сега обаче, не можеш да разбереш, защо са пожертвали всичко това — Бенедикт кимна към прозореца, където зад дъждовната завеса се простираха хиляди акри имот.

— Не знам какво да мисля — тя се премести по-близо до камината и седна на стола до нея, с притеснено изражение. — Ако бях израснала на такова място, щях ли да съм истински щастлива в две тесни стаички, в най-бедната част на града? Или препускайки от едно чуждо място към друго, за да се крия от тези, на които дължа пари?

— Според мен зависи от това, с кого споделяш стаите или кой бяга заедно с теб.

Батшеба вдигна очи и срещна погледа му.

— Не ме гледай така — му каза.

Бенедикт се приближи и коленичи пред нея.

— Как? — попита той, взе ръката й и я положи в своята.

— Сякаш би живял така… с мен — отвърна тя.

— О, не бих. Нямаше да мога. Не ми е присъщо. Аз винаги съм бил наследникът. Свикнал съм с изобилие, не с лишения. Не съм научен да бягам, а да отстоявам правата си. Обучен съм да съм устойчив, защото от мен зависят твърде много неща, разбираш ли? — и отново се загледа през прозореца. — Земите в Дарбишър, малкото ни кралство, стотици животи — без да броим добитъка.

Батшеба изучаваше дълго лицето му. Бенедикт не криеше нищо. Вече не беше сигурен дали може да скрие нещо от нея, дори и да искаше. Въпреки това, знаеше, че тя няма да повярва на онова, което вижда в очите му. И защо, след като той самия едва го вярваше?

Тя се предаде и с унила усмивка протегна ръка и леко погали лицето му.

— Не, ти си твърде интелигентен и отговорен, за да опозориш живота си и да причиниш нещастие на семейството си заради жена. Това е едно от нещата, които харесвам у теб, Ратборн. Въпреки че си доста небрежен, което ме безпокои.

Той извърна глава и целуна дланта й.

— Научи се да броиш. Интелигентен и отговорен правят две неща. Кажи ми какво друго харесваш у мен.

Тя спусна ръката в скута си.

— Няма да изброявам. Списъкът със съвършенствата ти е твърде дълъг… а аз съм прекалено уморена.

Разтревожен той огледа лицето й. Толкова ли беше бледа през целия ден? Преди малко трепереше. Да не би да е болна?

— Мислех, че си спала спокойно снощи. Не бях при теб, да те държа будна.

— Беше там, въпреки това.

— Притеснявала си се за мен. Колко пъти да ти казвам…

— Не ми го повтаряй — тя се изправи внезапно и се отдалечи. — Ти си безупречен, но имаш аристократично слабо място. Не съм сигурна на какво се дължи. Може би на това, че винаги е имало някой, който да ти проправя път. Може би това издига стената между теб и обикновените хора. Богатството и привилегиите могат да изолират дори и филантроп като теб, Ратборн.

— Това ми е известно. Не го ли казах сам преди малко? Не съм подготвен за обикновен живот, още по-малко бедняшки или скитнически.

— Ще бъдеш наранен — проплака тя. — Ето това не разбираш, и не знам как да те накарам да прозреш какво е. Онази пустота, която ще изпиташ, унижението, което трябва да понесеш. Не искам да узнаеш какво е. Не искам да бъдеш наранен, заради м-мен.

— Мило мое момиче — той се приближи до нея и я обгърна с ръце.

— Ето виждаш ли? — гласът й се разтрепери. — Глупав мъж. Вече те е грижа за мен.

— Мъничко, може би.

— Доста си подхождаме — каза тя. — Това е проблема, колкото и невероятно да звучи.

— Истина е — продължи той. — Харесвам компанията ти почти толкова, колкото харесвам лицето и фигурата ти. Ужасно е да го осъзная, несъмнено.

Батшеба положи глава на гърдите му.

— Не съм достатъчно благородна, за да ти устоя, когато си наблизо — призна тя. — Трябваше да те отблъсна преди седмици. Знаех го. Бях сигурна, че ще ми донесеш неприятности. Но вече е късно да се вайкам — вдигна глава и го погледна със сините си очи, блестящи от непролети сълзи. — Това си казах и снощи. Важното сега е, че и двамата сме разкрити, и нищо на света не може да ни помогне да го скрием. Скандалът е неизбежен. Но, аз измислих начин, да намалим последиците.

— Знам какво ще кажеш, спести си го, изключено е.

Тя се отдръпна от него.

— В мига, в който открием децата, вземам Оливия и заминаваме.

— Няма да го направиш.

— Бъди разумен, Ратборн. Колкото по-бързо изчезна от очите ти, толкова по-бързо ще изчезна и от ума ти.

— Не и от ума ми.

— Не мислиш трезво, изслушай ме.

Той стисна челюст.

— Добре, слушам.

— Веднъж, свързани ли са имената ни, повечето хора ще предположат, че сме имали връзка. Обаче, ако замина, ще бъде съвсем мимолетна. В твоя случай просто една незначителна грешка, в моя — типичната за ужасната ДеЛус безнравственост. Ще има лек повей от клюки, които бързо ще бъдат изместени от следващия скандал.

Звучеше доста логично, проклета да е.

— Не съм чувал нещо по-идиотско — каза той.

— Не е така, напротив, напълно разумно е.

— Вече правихме любов, лудетино. Няколко пъти. Забрави ли, че бебетата имат нещо общо с това? Предлагаш да заминеш, кой знае къде, а може да носиш детето ми?

— Това е невъзможно. Използвай главата си, милорд. Нали си детектив. Бях щастливо омъжена цели дванадесет години, а имам само едно дете. Нещо да ти говори?

— Всъщност нищо. Аз не съм Джак Уингейт.

Тя се засмя и се върна до прозореца. Дъждът продължаваше да вали все така силно.

— Няма нищо общо с Джак. Зачевах няколко пъти и помятах.

— О! — възкликна той.

Почувства облекчение, заради нея самата. Раждането беше доста рисковано, дори и за привилегированите. Принцеса Шарлот, наследницата на трона, беше починала при раждане преди четири години.

Проблемът беше, че така и не се бе научил да се самозалъгва. Знаеше, че е твърде голям егоист, за да бъде облекчен. Наясно бе, че е разочарован. Разтревожен също, защото приемливите доводи се изчерпваха.

— Не можеш да заминеш. Не е добре за Оливия.

— Взела съм и това предвид. Може да е добре за нея, ако я заведа на правилното място — в една от немските провинции, където учителите са много стриктни.

— Батшеба.

— Нещо се мержелее в далечината, някой идва — посочи тя.

Бенедикт се приближи до прозореца и забеляза голямото неясно петно. Отиде до вратата и я отвори, преди новопристигналият да успее да почука.

Дъждът се стичаше по шапката и палтото на Томас, който стоеше на прага и държеше голям пакет.

— Изглежда дъждът ще продължи и през нощта, милорд. Ето защо донесох някои неща от къщата. Ще ви изпратят вечеря малко по-късно, засега вземете тези сандвичи, чай и шишенце с нещо по-силно, в случай, че стане студено. Температурите спаднаха значително от сутринта досега.

 

 

Въпреки че мъжът не изглеждаше като полицай от Боу стрийт, Оливия беше виждала доста такива, за да го разпознае дори и в пороя. Видя го да се промъква откъм конюшните. После застана на прага и изчака Гафи да повери коня на коняря.

Оливия и Лайл стояха под навеса на странноприемницата, на сухо. Но щом странният мъж се появи, тя грабна Лайл за ръка и го придърпа на тъмно.

— Какво има? — попита той.

Тя посочи към непознатия, който разговаряше спокойно с Гафи. Търговецът се намръщи, свали шапката си и се почеса по главата.

След това мъжът извади една монета.

— Бягай — каза Оливия. — Просто бягай.