Лора Лей
Вълкът на Елизабет (22)

Глава 21

— Достатъчно си шумна, за да се събудиш мъртва — каза рязко Даш, когато Елизабет се плъзна покрай ъгъла на хижата две сутрини по-късно. Пот капеше от сплетената й коса и надолу по лицето й, дрехите й бяха мокри от нея.

Тя се бе промъкнала по пътя надолу до това място за два пъти повече време, отколкото би трябвало да й отнеме, и бе пренебрегвала половината от това, което той й бе казвал по пътя. Първото нещо, което Даш бе доловил, бе уханието й, просто защото Елизабет не проверяваше посоката, от която духа вятърът. Беше чул шума от заобикалянето на малкото сечище преди пет минути, идващ от напълно противоположна посока от тази, от която би трябвало.

Младата жена спря и се намръщи, сините й очи блестяха от гняв.

Гърдите й се повдигаха от напрежение и нервност, и Даш се съмняваше, че би могла да чуе, ако някой се промъква зад нея, от ударите на собственото си сърце.

— Бях безшумна, по дяволите. Не издадох нито звук.

— Смяташ ли, че бих те излъгал? — изръмжа той. — Чух приближаването ти преди пет минути. Ако това беше имението на Грейндж, пазачите вече да са те съборили, съблекли и изчукали. Казах ти, Елизабет. Безшумно. Показах ти как.

Беше строг с нея. Но ако той можеше да я чуе от такова разстояние, тогава онези проклети кучета, патрулиращи имението на Грейндж, също щяха.

— Колко по-безшумна трябва да бъда? — Елизабет бе изтощена, раздразнена и готова да го разкъса.

— Дяволски по-тиха — каза остро Даш. — Обърни се, закарай задника си обратно до началната точка и опитай отново. Грейндж се връща в имението си след две седмици. Това е. Тогава идва края на обучението и идва време за убиване. Няма да бъдеш готова.

— По дяволите, няма — изръмжа тя. — Мамка му. Ти си Порода. Разбира се, че ме чуваш. Грейндж не разполага с Породи в редиците си, нали?

— Не, не разполага — каза той тихо, с лека усмивка, овладявайки инстинктивното желание да я закриля. — Той има кучета. Големи, жестоки кучета, обучени да чукат любопитни малки момичета, които идват пълзящи в имението. Ти вече го изживя, бейби. Сега искаш ли да се пробваш и с истински животни?

Лицето й пламна от ярост, а устните й изтъняха, когато го погледна студено.

— Тази сутрин си много духовит — подигра се Елизабет. — Жалко, че не си добре обучен като кучетата на Грейндж.

Тя се завъртя на пети и тръгна обратно да заобиколи хижата, докато Даш усещаше как обиден гняв потича в тялото му. Засили се след нея, решен да я научи, че войниците никога не отвръщат дръзко на треньорите си. Не и без да им се размине.

Когато заобиколи стената на хижата, имаше не повече от секунда предупреждение, преди краката му да излетят изпод тялото му, събаряйки го по гръб от яростния удар на Елизабет. Острият край на една пръчка се притискаше в гърлото му.

— Сега, голямо момче, предлагам да закусим — озъби се жената, извивайки устни в подигравателен триумф, когато той присви очи към нея. — Кой казва, че не мога да бъда безшумна?

Беше го победила. Проклета да е, беше го изиграла толкова бързо, че той дори не бе помислил, че може да се окаже толкова подла.

Даш вдигна ръка и издърпа пръчката от нея, захвърли я настрани, взирайки се в Елизабет.

— Следващият път, когато си над мен така, по-добре да си гола — изръмжа той.

— Следващият път ще ти сритам топките, задето си толкова оскърбителен — озъби се тя в отговор.

Даш не се съмняваше, че ще го стори. Ако имаше възможност.

Мъжът се надигна, после се изправи на крака, докато тя стоеше и го гледаше триумфиращо.

— Добре се справи. Не достатъчно, но добре.

Елизабет въздъхна тежко.

— Не достатъчно? — тя сложи ръце на бедрата си, докато го гледаше намръщено. — Повалих те. Честно. Как така не е достатъчно добре?

— Защото ти вярвам и имах допълнителна пречка; заради това, че толкова силно искам да те чукам, че не мога да те смятам за истинска заплаха. Лош ход от моя страна. Няма да направя тази грешка отново — проклет да бъде, ако гордостта му може да понесе това.

Бяха работили през по-голяма част от сутринта. Даш я бе измъкнал от леглото преди зазоряване, беше я завлякъл до върха на възвишението над хижата и й бе казал да чака, преди да тръгне обратно надолу. По пътя нагоре, той я бе научил как да се движи през храсталаците, да запазва стъпките си тихи, а дишането си бавно и спокойно. Как да върви, какво да е темпото на стъпките й и как да се движи, без да причинява звукови вълни.

Не че бе очаквал тя да се изкачи така добре, както го бе сторила. Всъщност го бе изненадала. Но можеше да бъде по-добре. Ако инстинктите му бяха прави, Елизабет имаше потенциала да се движи така безшумно, както всеки роден ловец. Тя беше готова да работи за това, което има нужда да знае. А това бе наложително. Младата жена разбираше, че се нуждае от това, което Даш й преподаваше, точно както и той самият го осъзнаваше.

— Това е слабо оправдание — изсумтя най-сетне тя, преди да се обърне и да тръгне обратно към предната част на хижата. — Имам нужда от душ и закуска. Ще опитам отново по-късно, след като го обмисля.

Елизабет разкърши рамене, гласът й беше замислен, сякаш й бе хрумнало нещо, за което не е толкова сигурна, а дупето й изпълваше дънките й като съновидение.

Даш направи гримаса, когато пенисът му запулсира, а страстта му сякаш достигна най-високото си ниво. Не я бе докосвал от онзи ден в ранчото на Майк. Прибързаното тръгване, изтощителният полет и пътуването до хижата отнеха най-малко двадесет и четири часа. И двамата се бяха сринали в леглото и бяха заспали като мъртви, веднага след като изядоха набързо приготвената храна.

Обучението беше започнало вчера, веднага след като излязоха от хижата, а вечерта, по обратния път, докато почти я носеше, той знаеше, че сексът няма да бъде начело на списъка с приоритетите й. Но в неговия се издигаше бързо към челните позиции.

Младият мъж я проследи как изчезва в спалнята на малката хижа и няколко минути по-късно чу пускането на душа с пълна сила. Набързо приготви закуска — два големи, пухкави омлета, пържени картофки и портокалов сок. На плота бе оставено прясно сварено кафе. Когато Елизабет излезе от спалнята, почти половин час по-късно, Даш седеше на масата.

— Яж. Ще упражняваме самозащита след като се нахраним, после ще си дадем почивка до вечерта.

Даш седна срещу нея и са зае със собствената си закуска. Беше питателна, обикновена и проста, с високо съдържание на въглехидрати, протеини и калории. Елизабет щеше да се нуждае от енергия, за да преживее следващите две седмици. Тя беше отпаднала, уморена. Вече не живееше на разбити нерви и страх. Адреналинът беше този, който засилваше сетивата и даваше една допълнителна острота, пък била тя и изкуствена. Сега, тя трябваше да научи сетивата си да работят в правилната посока. Без нерви. Без адреналиновата бомба, която ситуацията на живот и смърт, пред която бе изправена преди, й беше дала.

Тя пое дълбоко въздух, но вместо да отговори, само кимна. Движението привлече вниманието на Даш към гърдите й. Освободени, без сутиен, те пак бяха зрели и пълни, закръглени малки хълмчета. Ръцете го сърбяха да ги улови и гали. Даш умираше да я вземе отново. Да разбере дали усещанията са толкова интензивни втория път, или всичко това е било една илюзия.

Обучението първо, напомни си той, довършвайки храната си, след това се облегна назад, за да се наслади на кафето си. Беше първата му чаша от дни насам и проклет да бъде, ако не му бе липсвало. Кофеинът удари сетивата му почти незабавно, карайки го да потисне един звук на наслада.

Елизабет не беше толкова сдържана. В гърлото й завибрира дълъг, нисък звук на одобрение, когато затвори очи, наслаждавайки се на вкуса, както и на въздействието на кофеина. Изражението й показваше чиста чувствена наслада и когато преглътна горещата течност, езикът й се подаде да улови една избягала капчица на долната й устна.

Пенисът на Даш потрепна при спомена. Представи си как тя бе облизала устните си по този начин веднъж и преди. Когато бе поела с езика си последната капка от копието му, останала там след любовната им игра, малко след като той бе отдръпнал Елизабет от пениса си, точно преди Майк да ги прекъсне.

— Почти забравих колко е хубаво — въздъхна Елизабет, когато отвори очи и погледът й срещна неговия.

По страните й незабавно се плъзна топлина, когато очите му попаднаха на влажните й устни.

— Довърши кафето си — Даш се изправи на крака и разчисти чиниите от масата. — Искам да започна да те уча да се биеш с нещо повече от нерви и страх. Трябва да запазиш главата си ясна, за да бъде ефективно. Да нанасяш удар, който ще извади от строя, вместо просто да зашемети. Ако само зашеметиш врага си, рискуваш да изникне зад теб по-късно. Ако го осакатиш, можеш да го обезвредиш за неопределено време. Накратко убийството е най-добрият ти залог.

— Ако той е врагът, защо просто не го убия? — Елизабет също се изправи и тръгна към каната с кафе, за да напълни чашата си отново. — Не забелязах да се грижиш особено да обезвредиш онзи тип, когото уби в апартамента.

— Нямаше друга възможност — Даш сви рамене. — Той беше насочил пистолет в лицето ми и натискаше спусъка. Беше въпрос на избор, да убия или да бъда убит. Аз избрах да живея. Като обикаляш, оставяйки мъртви тела след себе си, привличаш повече внимание, отколкото е необходимо.

— Да, по-добре е да имаш глутница побеснели врагове по петите си — изкоментира сухо жената, повдигайки чашата към устните си.

— Ключът е в това да попречиш на врага си да разбере кой си и защо нападаш — каза Даш, опитвайки се да сдържи частицата гордост в гласа си. Мамка му, тя беше кръвожадна като дявол. Това му харесваше. Нямаше да се уплаши, ако се наложеше да се пролее кръв, но трябваше да научи, че има различни категории врагове. Само най-високото ниво заслужаваха смърт. — Мъртвите тела оставят следа заради простия факт, че някой има специфичен начин на убиване. Моят е ножа. Ако оставям камари тела след себе си, медиите ще започнат да крещят предупреждения. Някой, с когото съм работил, ще чуе и незабавно фактите около убийството ще го направят подозрителен. Така първата плочка от доминото пада и поваля останалите.

— Тогава научи друг начин на убиване — дяволски очевидно бе, че тя се наслаждава на кафето, както и на кръвожадните, малки фантазии, които сигурно имаше сега.

Даш въздъхна.

— Не си толкова корава, колкото се преструваш, че си, бейби. Отнемането на живот не е толкова лесно.

— Убийството на Грейндж няма да ме накара да изгубя дори миг от съня си. То ще ми помогне да спя по-добре — увери го Елизабет, а гласът й стана по-твърд. — Не се заблуждавай, Даш. Ако можех да убия онези копелета, без бебчето ми да види, през последните две години, щях да го направя. Нямаше дори да се замисля.

Даш кимна.

— И аз нямаше да те виня, Елизабет. Но вълнението при битка и хладнокръвното убийство са две различни неща. Точно сега, ти мислиш, че не са. Изпълнена си с ярост и жажда за отмъщение, и това е добре. Това ще те поддържа силна. Ще те накара да учиш. Но когато настъпи времето за убиване, няма да бъде толкова лесно. Дяволски трудно е да дръпнеш спусъка и да знаеш, да знаеш в душата си, че човекът, когото си погубила не заслужава повече шансове да живее.

— Мислех, че си по-суров от това, Даш.

Елизабет го изненада с безчувствените си думи. А може би не, помисли си Даш. Тази ярост бе кипяла вътре в тялото й от дълго време, подсилвайки се с всеки удар срещу нея и дъщеря й.

Мъжът въздъхна уморено.

— Първото убийство, което извърших, Елизабет, бе на едно чудовище. Аз знаех, че той е чудовище. Беше измъчвал хора, взети за заложници. Беше превърнал добри, силни жени в изпотрошени човешки останки. Той нямаше с какво да се оправдае. Освен с едно нещо. Мъжът бе роден глупак, без капчица човечност. Почти бе съсипал малката си съпруга, но след като тя му ражда дете, той започнал се отнася с нея като със съкровище, защото това дете я обича. Задачата ми бе да го хвана, за да осигуря освобождението на двама от моите хора, които мъжът бе затворил в една подземна стая, близо до къщата. Нямах избор. Въпреки това знаех, че майката и детето ще пострадат. Сторих това, което трябваше. Той или моите хора. Аз направих своя избор. Но ще съжалявам за това до края на дните си. Почти всеки си има слабо място. Някъде, по някакъв начин. Той не заслужаваше да живее, защото нищо в този свят не бе в безопасност, освен това дете и майка му. Но ако тя някога научи самоличността на човека, който е натиснал спусъка, ще тръгне да преследва. Знаех го тогава. Знам го и сега.

Елизабет довърши кафето си, върна се обратно и си наля трета чаша. Когато приключи, се обърна назад и го погледна с любопитство.

— Трябва ли сега да съжалявам за Грейндж? — попита хладно.

Даш поклати глава.

— Не, бейби, не очаквам това от теб. Бих се изненадал, ако го почувстваш. Той не заслужава съжалението ти. Изборът на живот и смърт е пред теб. Ти си тази, която трябва да живее с взетото решение, която трябва да ляга и да заспива с мисълта за него. Само запомни това, което ти казах. Когато въпросът е за твоя живот или техния, е различно. Когато е хладнокръвно, ти не си повече от животното, което презираш. И тогава, става дяволски трудно да се спи нощем. И дяволски трудно да си спомняме какво ни прави хора. Сега си довърши кафето, за да мога да те науча как да се биеш.

 

 

Елизабет наблюдаваше как Даш разчиства всекидневната, избута мебелите до стената, преди да разгъне голямата подложка за упражнения, която бе взел от Майк. Той се движеше бързо и грациозно за мъж. Без излишни движения, без лутане. За няколко минути подложката бе разгъната и Даш се обърна към нея с вдигнати вежди.

Елизабет вдигна безмълвно чашата си с кафе. Не беше приключила. И не можеше да се опита да се съсредоточи върху това да му позволи да я учи как да се бори в развълнуваното състояние, в което бе в момента ума й.

Би ли могла хладнокръвно да убие Грейндж? Сега този въпрос я преследваше. Преди беше толкова сигурна. Беше се убеждавала, че може лесно да изстреля един куршум между очите му и никога да не се замисли втори път. Навсякъде. По всяко време. Сега Каси не беше с нея. Нейната невинност нямаше да пострада от това, че майка й пролива кръв.

Елизабет се извърна от Даш и се загледа през прозореца над мивката, докато той се премести на подложката и започна серия от упражнения за загряване. Гората беше гъста, защитаваща, скриваше идеално малката хижа.

Сигурно място, така го бе нарекъл Даш. Един колега войник ми го зае. Не е голяма работа.

Приятел. Елизабет бе забелязала, че всеки е познат, колега войник, член на Специалните части. Той имаше връзки до ада и обратно и гласът му отразяваше уважение и често привързаност към всеки човек, за когото говореше. Но никога не ги наричаше приятели. Никога не позволи на гласа си да издаде връзката, която Елизабет можеше да усети, че ги свързва заедно. Те бяха част от една мрежа на честта, на посвещение един към друг.

Даш бе убил, за да спаси нея и Каси. Бе убил, за да спаси своите хора. Той бе убивал в разгара на битка и не се бе запитвал за животите, които отнема. Да убие или да бъде убит. Но нямаше да го направи хладнокръвно. А Елизабет ужасно се страхуваше, че тя може.

Грейндж беше чудовище. Докато беше жив, щеше да представлява заплаха за Каси. Никога нямаше да спре в желанието си да я притежава. Хора като него никога не спираха.

Младата жена отпи от чашата, спомняйки си за двете години, прекарани в бягане. Животите на хората на Грейндж, които бяха отнети. Случаите, в които я бяха преследвали безмилостно, безчувствено. Когато тя довърши кафето си и докато изплакваше чашата, осъзна, че мъглата от гняв и болка, която я бе изпълвала през последните месеци, бавно се бе подсилвала вътре в нея.

— Елизабет? — жената погледна в отражението на прозореца и видя Даш зад себе си, взиращ се в нея нежно.

Тя преглътна тежко.

— Това прави ли ме също чудовище, Даш? — попита го. — Лоша ли съм?

Ръцете му се отпуснаха на раменете й и той я придърпа към гърдите си, срещайки погледа й в прозореца пред тях.

— Няма нищо по-опасно от един прозорец, Елизабет — изрече Даш, вместо да отговори на въпроса й. — Ти се чувстваш в безопасност в къщата. Всеки би се чувствал. Хората не мислят за прозорците. Но преследвачите — да. Те наблюдават прозорците, скрити, сигурни, а погледите им са устремени към тези малки квадрати, докато чакат целта да премине, да спре и да се възхити на гледката. Тогава те сграбчват.

Елизабет погледна шокирано назад към него.

— Тогава защо стоим тук?

— Ти винаги си уязвима. Всеки е. А ти си достатъчно умна, за да знаеш, че това, което идва, обикаля наоколо. Грейндж е чудовище. Ако направи така, че досието на Каси да постави в опасност теб или мен, тогава е мъртъв. Това е. Ако не от твоята ръка, то ще е от моята. Природата се грижи за страдащите, бейби. В крайна сметка Грейндж ще загуби, ако не скоро, то по-късно. А когато това стане, поне дузина чудовища ще заемат мястото му. Такъв е пътят на злото. Винаги. — Даш я дръпна от прозореца и я поведе към подложката. — Сега се приготви, защото ще те съборя по задник.