Лора Лей
Вълкът на Елизабет (15)

Глава 14

Утрото дойде прекалено бързо. Елизабет седеше в кабинета, притихнала и с празен поглед, докато Даш и Майк Толър стояха пред нея. Плановете, които Даш бе направил, без одобрението й, бяха лудост. Някак си, докато нощта се превръщаше в ден, тя бе разбрала, че това ще се случи. Беше слушала меките, подобни на издаваните от кученце звуци, докато тя спи, и бе разбрала, че Даш ще й отнеме бебчето.

Нямаше значение, че Елизабет знае, без сянка на съмнение, че той иска единствено да я защити. Нямаше значение, че защитата си имаше цена. Всичко, което тя знаеше, беше, че кулминацията на двегодишната битка, бягане и криене, приключва с това.

Младата жена седна на износения диван и погледна двамата мъже, ръцете й се пъхнаха между коленете й, усещайки се объркана, откъсната от света около себе си. Нейното бебче, детето, което бе отгледала, е било нещо повече от един експеримент за другите. Тя и дъщеря й бяха използвани по ужасяващ начин. Едно малко момиченце е било принудено да порасне прекалено бързо. Да види ужаса на един живот, който не би трябвало никога да познае. И сега, те искаха да го разделят с майка му.

— Не — Елизабет запази гласа си спокоен и умерен. Даш не изглеждаше изненадан.

Не трябва да бъде изненадан, помисли си тя. Той трябваше да знае, че никога не би се съгласила. Налагаше се Даш да измисли друг план.

— Елизабет — въздъхна младият мъж. Звукът бе изпълнен със съжаление. — Чуй ме, бейби. Ако тръгнеш с нея, тогава никога няма да можем да накараме Грейндж да излезе от имението си в точното време. Ще приберем Каси на безопасно място, след това ще се погрижим за чудовището. Това е единственият начин, по който можем да действаме.

Трябваше да съществува друг начин, защото тя нямаше да приеме този.

— Каси остава с мен — Елизабет се изправи на крака, гледайки спокойно към мъжете, изумена от самата себе си, както и липсата на ярост, страх или гняв.

Тази сутрин би трябвало да се разкрещи. Вътрешностите й би трябвало да бъдат тресяща се развалина при мисълта за това, пред което е изправена дъщеря й. Елизабет не би трябвало да бъде в състояние да функционира нормално, като се има предвид шока, в който знаеше, че навлиза.

— Елизабет — Даш пристъпи пред нея, когато тя понечи да напусне стаята. — Нямаме избор — тя спря, преди да се докосне до него. Не можеше да го докосне. Не можеше да позволи топлината му да проникне през ледената защита, с която бе обвила сърцето си. Втренчи се в гърдите му за няколко дълги секунди, видя колко добре военната тениска обгръща очертаните му мускули, как се разтяга и се приспособяваща към извивките на тялото, за което тя жадуваше толкова силно. Едно тяло, което не биваше да докосва. Което нямаше право да желае.

— Разбира се, че имаме — сви рамене жената, когато най-сетне погледна нагоре към него. — Ще направим същото, каквото направиха Котешките породи. Ще отидем при медиите.

Елизабет почти усети как въздухът около нея запращя, зареден с гняв и назряващ протест. Това бе едно просто решение. Котките го бяха направили и сега бяха толкова надеждно защитени и независими, че никой не смееше да се забърка с тях, от страх от обществено недоволство. Дъщеря й можеше да бъде защитена по същия начин, нали?

— Медиите? — произнесе Даш внимателно. — Помисли върху това, Елизабет. Каси не е пълнолетна и не разполага с подкрепата на Прайд. Нещо повече, не е била създадена в лаборатория. Била е зачената по естествен път, което вдига залога по начин, който никога не би могла да си представиш. Ти си само една жена и учените, които ще имат огромно желание да сложат ръце върху Каси, за да я изследват — той изрече последната дума подигравателно, — могат да измислят всякакъв вид обвинения срещу теб. Ти ще се превърнеш от една майка, бореща се да спаси рожбата си, в алчен продажник, използващ детето си, за да постигне това, което иска. Могат да те обвинят в убийството на Дейн. Да направят така, че да изглежда, че ти си в съюз с Грейндж…

Младата жена поклати отчаяно глава, паниката изгаряше гърдите й.

— Не…

— Ще го направят, Елизабет — Даш запази гласа си тих, почти зловещ. — Изслушай ме. Чуй това, което ти казвам, защото знаеш, че е вярно. Могат и ще го направят. Каси е необикновена. Освен това могат да я използват. Не си мисли, че ще можеш да спечелиш срещу тях. Ако отидеш при медиите сега, преди да е обявена като Порода и под тяхна защита, тогава ще я загубиш завинаги.

Елизабет преглътна трудно, докато го гледаше в очите и виждаше пълното му убеждение, силата на вярванията му. Не бе помислила за това, не се бе сетила, че те ще се опитат да й отнемат детето, че биха могли да манипулират ситуацията по такъв ужасен начин. Тя погледна към Майк Толър. Лицето му беше мрачно, а погледът му загрижен, когато кимна в съгласие. Те могат да го направят, сякаш крещеше изражението му. И щяха да го направят.

Оставаше ли й друга възможност, освен тази, да се раздели с детето си?

— Но тя ще бъде без мен — прошепна Елизабет, като се обърна отново към Даш, обвивайки защитно ръце около гърдите си. — Трябва да ги накараш да ми позволят да отида с нея.

Не можеше да си представи да бъде разделена от Каси. Да не е до нея, когато има кошмари, когато е изплашена. Ами ако се случи нещо. Ако не е до нея, как щеше да бъде сигурна, че дъщеря й е в безопасност?

— Грейндж познава навиците ти, бейби — продължи Даш. — Той вярва, че никога няма да оставиш Каси да отиде някъде сама. Няма да очаква това. И тогава, когато сме готови, ще го оставим да си помисли, че те е открил. Ако изчезнеш с Каси, тогава той ще потъне вдън земя, ще се скрие, докато получи шанс да я вземе. Шанс, който ти няма да можеш да предвидиш. Трябва да го отстраним, Елизабет. Това е единственият начин.

Да го отстранят. За миг, споменът за репортажа по телевизията проблесна в съзнанието й. Главорезът на Грейндж, намерен в локва кръв, с прерязано гърло. Професионално убийство — бе заключил репортера. Даш го бе отстранил, окончателно.

— Да го убиеш? — попита тя слабо. Никога не бе убивала човек. Но също така никога не бе имала възможност да се доближи до гърлото на Грейндж.

— Само ако се налага — обеща й Даш, но тя видя чистата ярост в очите му. Елизабет имаше чувството, че той ще го направи „наложителен“ случай. — Първо трябва да се погрижим за безопасността на Каси. След това ще видим какво можем да направим с Грейндж. Може да имаме късмет и той да се вслуша в здравия разум — сви рамене Даш.

Елизабет примигна. Очите му блестяха диво, а тонът му ясно отразяваше надеждата, че Грейндж няма да е склонен да се вслуша в здравия разум. В този момент, Даш приличаше на това, което е бил създаден да бъде — един див, безмилостен ловец.

— Значи, отиваме на лов? — попита тя бавно.

Усмивката, която премина по лицето на Даш, беше почти като ръмжене.

— Много добре казано — той кимна, изглежда идеята му харесваше.

Елизабет го наблюдаваше внимателно. Докато го правеше, усети как горещата ярост пълзи по ръбовете на щита, който се бе опивала да създаде през изминалата нощ. Терънс Грейндж бе преследвал нея и Каси в продължение на две години, убивайки всеки, който би им помогнал, заставайки на пътя на всеки шанс, който Каси би могла да има за нормален живот.

Той го бе направил от алчност и жажда за власт. Да притежава някой толкова уникален, толкова необикновен, и да го използва за собствените си ексцентрични, извратени цели. Той беше демон. Едно чудовище, което няма да спре, докато не унищожи Каси.

Елизабет пое дъх силно и спокойно.

— Научи ме да ловувам — тя се втренчи в Даш, позволявайки на гнева да се засили, усещайки как защитата се руши. — Сериозно, Даш. Научи ме как да го правя.

Нямаше да стои настрана. Ако трябваше да го направи по неговия начин, тогава и тя щеше да се бие. А тя знаеше, че Даш може да я научи как да го прави.

Очите му се присвиха и това, което проблесна там би трябвало да я ужаси. Беше страст. Гореща. Гладна. Сякаш мисълта на Елизабет, да се бие редом с него, разпали един пламък, който той нямаше намерение да потиска.

— Да те обуча? — попита я внимателно. — Сигурна ли си, че това е, което искаш, Елизабет? Можеш да направиш това по безопасен начин. Аз нямам нищо против да нося основната тежест на работата. Знам как.

Устните й изтъняха, а ноздрите й пламнаха, когато главата й се надигна и срещна погледа му директно. Тя разбираше много добре факта, че той знае как да се справи. Даш си беше такъв, готов да се погрижи за всичко, независимо дали битката бе негова, или не.

— Тя е мое дете — каза Елизабет решително. — Нашите животи бяха унищожени. Ако трябва да изпратя детето си надалеч, за да го предпазя, тогава някой трябва да си плати за това. Вината е негова.

Така че той трябваше да си плати. Елизабет остави тези думи неизречени.

Даш се загледа в нея няколко дълги, мълчаливи секунди. През това време топлината сякаш започна да нараства в очите му, във въздуха около него. Младата жена очакваше всеки миг пламъците да започнат да галят тялото й. Той приличаше на човек, който е готов да се отдаде на всичките си порочни желания, независимо дали има зрители, или не.

— Майк — промърмори мъжът. — Мога ли да поговоря насаме с Елизабет?

Дотук с публиката. Елизабет потисна трепета от безпокойство, който премина по тялото й.

Майк се надигна бавно на крака и прочисти гърлото си.

— Ще бъда в кухнята, за да подишам чист въздух. Така или иначе, тук стана прекалено горещо за мен — той беше ухилен до уши, когато мина покрай тях.

Щом вратата се затвори, Даш се обърна бавно към жената.

— Ще те чукам — каза той тихо, без съмнение в гласа, че това няма да се случи. — Ако те тренирам, ще направя повече от това да те науча как да стреляш или как да се биеш. Няма да бъда в състояние да го спра.

Елизабет облиза устни нервно.

— Ще го направиш, така или иначе. И двамата го знаем — това бе нещо, което бе приела, докато лежеше в прегръдките му миналата нощ. Нямаше начин да се скрие. Той можеше да я има тогава. Можеше да я вземе там, в неговата спалня, и тя не би направила нищо, за да го спре.

Даш поклати предупредително глава.

— Това е различно, Елизабет. Да те защитавам и да се бия редом с теб са две различни неща. Ако си достатъчно силна, за да тръгнеш да отмъщаваш, значи си достатъчно силна, за да понесеш всичко, което аз съм. Всяка част от мен. Готова ли си да приемеш това?

Елизабет се намръщи.

— Какво? Нима чукаш по различен начин от другите мъже? — озъби се най-сетне тя. — Какво повече би могъл да направиш?

Даш закрачи около нея. Всъщност, можеше да се каже, че я дебнеше, докато я наблюдаваше внимателно.

— Обзалагам се, че Дейн те е чукал в мисионерската поза. При изгасена светлина. Малко въртене в тъмнината, едно или две изсумтявания и край — отвращението към другия мъж, въпреки че бе мъртъв, беше очевидно.

Елизабет се изчерви. Описанието бе твърде близо до истината.

— Е, и? — сви рамене тя. — Какво ще направиш ти? Ще оставиш лампите светнати?

Даш беше зад нея, главата му се наведе близо до нейната и устните му доближиха ухото й.

— Някога била ли си яздена? — попита той дрезгаво, възбудено. — Вземана ли си коленичила, защото страстта е толкова гореща, толкова силна, че не може да бъде отхвърлена? Дрехите ти да бъдат разкъсани от тялото ти, да бъдеш обладана толкова дълбоко и силно, че да не можеш да направиш друго, освен да крещиш от върховното удоволствие?

Очите на Елизабет се разшириха, а сърцето й внезапно запрепуска в гърдите й. Тя поклати глава бавно, опитвайки се да проговори.

— Не — изпъшка най-сетне.

Даш не я докосваше, но гърдите й бяха подути, зърната й — втвърдени почти болезнено, а вагината й бе влажна от гъстите сокове на желанието.

Ръката му се придвижи по извивката на дупето й, игнорирайки изненаданото й трепване.

— Ами тук? — буквално изръмжа мъжът. Звукът подразни гръбнака й, но вместо страх, предизвика силна възбуда, която младата жена не можеше да отхвърли.

Гладът му пулсираше във въздуха около нея. Беше дълбок, изгарящ и караше утробата й да се свие в отговор.

— Какво? — попита объркано тя. Представата за това как я язди, как я обладава, все още владееше съзнанието й.

— Била ли си чукана в стегнатото дупе, Елизабет? — попита той, а очите й се разшириха шокирано от изненада. — Знаеш ли, че всеки път, когато те гледам как вървиш, когато гледам как хубавото ти задниче се върти, всичко, за което мога да мисля, е как потапям пениса си вътре в него?

Сякаш това бе възможно! Той се опитваше да я изплаши. Опитваше се да я накара да се отдръпне, беше сигурна в това. А тя нямаше намерение да го прави.

— Престани — Елизабет отскочи от него и се обърна яростно. — Защо се опитваш да ме сплашиш по този начин? Имам право да направя това, Даш.

Изразът в очите му беше почти плашещ. В съзнанието му нямаше жажда за кръв, вместо това, главата му бе изпълнена с представата за горещ секс.

— Ти не разбираш — Даш поклати глава бавно, устните му се извиха в дива усмивка. — Все забравяш, че аз не съм просто един войник, бейби. Аз съм Порода. И ми повярвай, когато ти казвам, че никога друг мъж няма да те чука като мен. Никога няма да бъдеш обладавана по начините, по които аз ще го сторя. Мога да те защитя и по този начин да овладея някои по-трудни аспекти на страстта си, за известно време. Но ако трябва да те тренирам, да те обучавам да се биеш редом с мен, тогава ще ти се наложи да ме вземеш. Всеки път. Ще имаш всичко, което съм, Елизабет, и то не само човека, който искаш да бъда. Сега направи своя избор. И да знаеш, веднъж направиш ли го, няма връщане назад. Без хленчене, без цупене, без фалшиви оправдания. Ще приемеш всичко.

Устата й бе пресъхнала, но други части от тялото й бяха прекалено влажни, за да се чувства комфортно.

— Ще ме изнасилиш ли? — попита Елизабет подозрително. Никой мъж нямаше да я вземе, освен при нейните условия. Дейн не го беше правил и беше дяволски сигурно, че и Даш не би.

Даш наклони глава, по лицето му премина спокойна увереност.

— Няма да се наложи.

— Не означава не — каза тя лаконично. — Ще спазваш ли това?

Мъжът кимна незабавно.

— Разбира се — след това се усмихна с тази усмивка, която я правеше повече от неспокойна. — Но можеш да кажеш не, след събитието обаче. Съгласна ли си?

Елизабет го погледна сардонично.

— Съгласна. Но заради тази самоувереност може да паднеш на задника си, приятелю.

— Или върху твоя — измърмори Даш. — Споразумяхме ли се?

Тя се съгласи да позволи дъщеря й да бъде взета от нея. Да бъде оставена под закрилата на едни непознати. Да се довери на мъже и жени, които не познаваше. Но също така знаеше за ада, в който са живели тези мъже и жени. Били са преследвани, предадени. Те щяха да се грижат за Каси, да я защитават с живота си, точно както се защитаваха един друг. Но бебчето й щеше да остане без нея. За известно време.

Елизабет пое дълбоко дъх и преглътна тежко.

— Споразумяхме се.

О, Боже! Ако очите му можеха да станат по-горещи, то сега щеше да бъде точният момент. Златистокафявите ириси бяха почти кехлибарени, блестящи от страст. Ноздрите му пламтяха, а изражението му натежа от чувственост.

— Знаеш ли, че мога да помириша възбудата ти? — попита Даш тихо. — Знам кога сладката ти топлина потича за мен, Елизабет. Знам кога нежната ти вагина е покрита с хлъзгава роса, подготвяйки се за мен. Точно както сега. Това те кара да искаш да се съпротивляваш, нали? Кара те да се подмокряш и възбуждаш от представата да противопоставиш ума си срещу моята издръжливост. Точно както мен ме прави твърд. Толкова твърд, че ходенето може да се превърне в проблем.

Лицето й пламна от срам, защото наистина беше влажна и с всяка изминала секунда се овлажняваше все повече. Трябваше да мисли за Каси, за тежката раздяла, която й предстоеше, но вместо това, всичко, което си представяше, бе Даш и глада, който нарастваше помежду им.

Погледът й трепна към дънките му, след това бързо се върна на лицето му. Този цип заплашваше скоро да се пръсне. И Даш беше прав. Това я караше да иска да се съпротивлява. Той възнамеряваше да я вземе, да я накара да се предаде. Елизабет можеше да го види в изражението му, да го чуе в гласа му. Никога не се бе предавала пред никого. И нямаше намерение да започва с Даш.

Младата жена облиза устни, облекчавайки болезнената сухота, след това преглътна тежко, докато той следеше всяко нейно движение.

— Върви при Каси — изръмжа най-сетне Даш. — Махни се от мен, преди да те взема още сега. Кейн и братята му, както и няколко Породи от основния Котешки Прайд, ще бъдат тук тази нощ. Приготви се, Елизабет, защото когато си тръгнат, ще разбереш какво означава да бъдеш моя жена.

Тя отстъпи бавно. Не бягаше, уверяваше се сама, вместо това упражняваше изключителна предпазливост.