Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’homme du banc, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Жорж Сименон. Мегре и човекът на пейката

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №18

Преводач: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Френска, I издание

Дадена за печат на 12.V.1980. Подписана за печат на 4.VII.1980

Излязла от печат на 24.VII.1980. Формат 32/70/100 Изд. №1366

Печ. к. 10,5 Изд. к. 6,80. Усл. изд. коли 7,96

Страници: 168. Цена 1.00 лв. ЕКП 95366 21331 5637-37-80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

Georges Simenon. Maigret et l’homme du banc

Presses de la Cité, Paris

История

  1. — Добавяне

Глава IX
Нетърпението на съдията Комелио

— Вие ли сте, Мегре?

— Да, господин съдия.

Беше неизбежният телефонен разговор за деня и имаше ли сътрудник в кабинета, Мегре не пропускаше съучастнически да му намигне. Той винаги се обръщаше към съдията с подчертано благ глас.

— Какво става с делото Туре?

— Всичко е наред!

— Не ви ли се струва, че то доста се проточи?

— Нали знаете, долнопробните престъпления винаги отнемат време.

— Сигурен ли сте, че наистина става въпрос за долнопробно престъпление?

— Още от началото вие самият казахте: „То съвсем се набива в очи.“

— Вярвате ли на всичко, което ви разказа този Шрамек?

— Убеден съм, че казва истината.

— В такъв случай кой е убил Туре?

— Някой, който е искал да му вземе парите.

— Постарайте се все пак да ускорите нещата.

— Обещавам ви, господин съдия — отвърна Мегре, макар че не правеше нищо и в момента беше зает с други две дела, които поглъщаха по-голяма част от времето му.

При все това Жанвие, дребничкият Лапоант и още един човек се редуваха денонощно да наблюдават дома на улица „Ангулем“ и телефонът продължаваше да бъде включен към подслушвателната уредба.

Комисарят не се занимаваше повече нито с госпожа Туре, нито с дъщеря й, нито с младия Жорис, който отново беше започнал да работи по цял ден в книжарницата на булевард „Сен Мишел“. Сякаш никога не е познавал тези хора.

Колкото до обирите, вече бе предал работата на колегата си Антоан и той почти всеки ден разпитваше Джеф Клоуна, наречен още Акробата. Мегре го срещаше понякога в коридора:

— Как е?

— Добре, господин комисар.

Беше студено, но вече не валеше. Собственичката на дома на улица „Ангулем“ все още не беше намерила нови наематели и двете стаи стояха празни. А трите момичета, които живееха при нея, не смееха да се отдадат на обичайните си занимания, защото знаеха, че сградата е под наблюдение. Излизаха рядко, само да хапнат в някой близък ресторант или да купят колбаси. От време на време ходеха и на кино.

— Какво правят по цял ден? — попита веднъж комисарят Жанвие.

— Спят, играят на карти или редят пасианси. Има една, казва се Арлет, винаги ми се плези, когато ме види от прозореца. Вчера промени тактиката, обърна се, вдигна си пеньоара и ми показа задника си.

Специалната оперативна група в Марсилия се беше заела с издирването на ножа. Търсеха го не само в града, но и в околните селища. Проявяваха жив интерес също и към определени хора, които бяха „отскачали“ до Париж през последните месеци.

Всичко това се вършеше без трескава суетня и без видими резултати, но съвсем не означаваше, че Мегре е забравил господин Луи. Веднъж дори, минавайки по съвсем друг повод по улица „Клинянкур“, той спря колата пред магазинчето на Леон, като предварително се беше погрижил да купи сладкиш за старата госпожа.

— Все още нищо ли не сте открили?

— И то ще стане някой ден.

Не каза на бившата машинописка с какво се е занимавал господин Луи.

— Знаете ли защо са го убили?

— Заради парите му.

— Че толкова много ли е имал?

— Изкарвал е доста.

— Горкият човек! Да го убият тъкмо когато най-после е стъпил на краката си.

Не отиде да посети господин Семброн, но го срещна край пазара за цветя и двамата се поздравиха.

И ето че една сутрин му казаха, че го търсят от Марсилия. След продължителен телефонен разговор той се качи на горния етаж в Картотеката, в която близо час преглежда досиетата. После слезе в Архивния отдел и там дълго се бави.

Беше почти единадесет часа преди обед, когато тръгна с колата:

— На улица „Ангулем“.

Дежурен пред дома беше дребничкият Лапоант.

— Всички в къщи ли са?

— Една излезе. Пазарува из квартала.

— Коя?

— Олга. Чернооката.

Мегре позвъни. Пердето помръдна. Отвори му, влачейки крака, Мариет Жибон, собственичката.

— Я гледай! Този път големият шеф лично си е дал труд да дойде! На вашите хора не им ли омръзна да висят на улицата?

— Арлет горе ли е?

— Искате ли да я извикам?

— Предпочитам аз да се кача.

Тя остана долу, в коридора, разтревожена, а комисарят се изкачи по стълбите и почука на една от вратите.

— Влезте!

Беше по пеньоар, както обикновено, излегнала се в неоправеното легло и четеше евтин роман.

— А, вие ли сте?

— Аз съм — отвърна той, като остави шапката си върху скрина и седна на един стол.

Жената изглеждаше изненадана и леко развеселена.

— Не свърши ли тази история най-после?

— Ще свърши, когато открием убиеца.

— Ама вие още ли не сте го открили? Аз пък ви мислех за умна глава. Не ви притеснявам, надявам се, че ви посрещам по пеньоар.

— Съвсем не.

— Впрочем вие сте свикнали.

Без да става, тя леко се помръдна и пеньоарът се разтвори. Но Мегре сякаш нищо не забелязваше и младата жена язвително му подхвърли:

— Така ли ви действува на вас?

— Кое?

— Това, което виждате.

Комисарят седеше все така невъзмутимо и тя започна да нервничи.

— Искате ли? — направи тя красноречив циничен жест.

— Благодаря.

— Благодаря, да?

— Благодаря, не.

— Ех, и вие сте един…!

— Много ли ви е приятно да се държите вулгарно?

— Вие какво сега? Да не вземете и да ме ругаете?

Въпреки това загърна полите на пеньоара и седна на края на леглото.

— Какво по-точно искате от мен?

— Родителите ви все още ли мислят, че работите на авеню „Матиньон“?

— Какви ги разправяте?

— Работили сте една година при „Елен и Елен“, модистката на авеню „Матиньон“.

— Е, и какво от това?

— Питам се дали баща ви знае, че сте променили професията си.

— Вас какво ви засяга?

— Добър човек е баща ви.

— Стар глупак е той.

— Ако научи какво вършите…

— Защото вие имате намерение да му кажете?

— Може би.

Този път не успя да скрие тревогата си:

— Вие да не сте ходили в Клермон-Феран? И да сте се срещнали с родителите ми?

— Още не…

Скочи от леглото, спусна се към вратата и рязко я отвори. На прага стоеше Мариет Жибон, която сигурно подслушваше.

— Карай! Няма защо да се притесняваш!

— Мога ли да вляза?

— Не. Остави ме на мира. И да не си посмяла втори път да ме шпионираш!…

Мегре не мръдна от стола си.

— Е, и? — подсети я той.

— Какво? Какво искате?

— Знаете много добре.

— Не. Не знам. Аз обичам да съм съвсем наясно.

— В тази къща живеете вече шест месеца!

— И какво от това?

— Прекарвате по-голямата част от деня тук и не може да не знаете какво става.

— После?

— Един човек е идвал тук редовно, но след смъртта на господин Луи повече не е стъпвал.

Зениците и сякаш се стопиха. Още веднъж отвори вратата, но вече никой не подслушваше.

— Във всеки случай този някой не е идвал при мен.

— А при кого?

— Вие трябва да знаете. Аз най-добре ще направя да се облека.

— Защо?

— Защото след този разговор няма да бъде много полезно за мен да се мотая повече тук.

Свали пеньоара, но вече без никакви задни мисли, грабна гащета, сутиен и отвори гардероба.

— Трябваше да се досетя, че нещата ще стигнат дотук — говореше тя като на себе си. — Ама и вие май сте много отракан!

— Това ми е работата — да арестувам престъпници.

— Арестували ли сте го вече?

Облякла беше рокля от моаре и червеше устните си.

— Още не.

— Знаете ли кой е той?

— Вие ще ми кажете.

— Много сте сигурен.

Мегре извади от джоба си портфейла, а от него снимка на около тридесетгодишен мъж, с белег на лявото слепоочие. Тя я погледна, но не каза нищо.

— Той ли е?

— Вие, изглежда, така мислите.

— Лъжа ли се?

— Къде ще отида, докато го заловите?

— Някъде, където един от инспекторите ми ще бди над вас.

— Кой?

— Кого предпочитате?

— Черноокия с голямата коса.

— Инспектор Лапоант.

Мегре посочи пак снимката и попита:

— Какво знаете за Марко?

— Че е любовникът на хазайката. Мислите ли, че точно тук трябва да говорим за това?

— Къде е той?

Отговор не последва. Тя безредно хвърляше в един голям куфар рокли и други лични вещи, с явното желание да се измъкне колкото се може по-бързо от този дом.

— Разговора ще продължим навън.

А когато Мегре се наведе да вземе куфара, тя възкликна:

— О, въпреки всичко вие сте бил и галантен!

Вратата на салона долу беше отворена. Мариет Жибон стоеше неподвижно на прага с помръкнало лице и тревожен поглед:

— Къде отиваш?

— Където ме заведе комисарят.

— Арестувате ли я?

Не смееше да пита повече. Проследи ги с поглед, докато излязат, после се приближи до прозореца и повдигна пердето. Мегре внесе куфара в колата и каза на Лапоант:

— Ще изпратя някой да те смени. А ти веднага ще дойдеш при нас в пивница „Република“.

— Добре, шефе.

Даде нареждания на шофьора, без да се качва в колата.

— Елате.

— В пивница „Република“?

— Засега да.

Беше на две крачки. Избраха място в дъното.

— Трябва да се обадя по телефона. А вие най-добре ще направите да не се опитвате да изчезнете.

— Разбрано.

Свърза се с Префектурата и инструктира Торанс. После се върна на масата и поръча два аперитива.

— Къде е Марко?

— Не знам. Когато дойдохте първия път, хазайката ме накара да му предам по телефона да не звъни, нито да се появява до второ нареждане.

— Кога точно му се обадихте?

— Половин час след като си отидохте, от един ресторант на булевард „Волтер“.

— Лично с него ли се свързахте?

— Не. Обадих се на един сервитьор от бара на улица „Дуе“.

— Как се казва?

— Феликс.

— А барът?

— „Покер със зарове“.

— Оттогава насам тя няма ли никакво известие от него?

— Не. И се измъчва. По-възрастна е от него с двадесет години и си мисли, че той постоянно тича подир жените.

— В него ли са парите?

— Не знам, но идва в този ден.

— Кой ден?

— В понеделник, когато господин Луи е бил убит.

— В колко часа дойде?

— Към пет следобед. Затвориха се в стаята на хазайката.

— А тя не е ли влизала при господин Луи?

— Възможно е. Не обърнах внимание. Той си тръгна след около час. Чух как се затръшва вратата.

— Тя не се ли опита да се свърже с него чрез някоя от вас?

— Предполагаше, че ни следят.

— Подозираше ли, че телефонът й се подслушва?

— Разбра номера с лулата. Хитра е. Не я обичам особено много, но е нещастна жена. Луда е по него. Просто се е поболяла.

Дребничкият Лапоант ги завари спокойно да си бъбрят.

— Какво ще пиеш?

Не смееше да погледне момичето, но затова пък то го оглеждаше с усмивка.

— Същото.

— Ще я заведеш в някой спокоен хотел и ще вземете две свързани помежду си стаи. Няма да се отделяш от нея, докато не ти кажа. След като се настаните, позвъни ми, за да знам къде се намирате. Не е необходимо да отивате много далеч. Смятам, че ще намерите каквото ви трябва в хотел „Модерн“. За предпочитане е никой да не я вижда и да се храни в стаята си.

Като ги гледаше човек как излизат двамата от заведението, би казал, че тя, а не той поема закрилата му.

Минаха още два дни. Някой — никога не се разбра точно кой — беше предупредил Феликс, сервитьора от бара на улица „Дуе“, и той бе потърсил по-топло местенце при един приятел, у когото го откриха чак на втория ден вечерта.

Мина едва ли не цяла нощ, докато го накарат да признае, че познава Марко, и да научат адреса му.

Марко беше напуснал Париж и се беше установил в едно ханче, в което се събираха въдичарите по Сена. Но по това време на годината той се бе оказал единственият клиент.

Докато го обезвредят, успя да стреля два пъти, но не рани никого. Откраднатите от господин Луи пари носеше у себе си, в специален колан, който сигурно му беше ушила Мариет Жибон.

— Вие ли сте, Мегре?

— Да, господин съдия.

— Какво става с делото Туре?

— Вече е приключено. След малко ви изпращам убиеца и съучастничката му.

— Кой е той? Наистина ли се оказа долнопробно престъпление?

— По-долнопробно от това не може и да бъде: съдържателката на един съмнителен дом и любовникът й, марсилски гангстер. Господин Луи е бил толкова наивен, че е криел парите си върху гардероба и…

— Какво казвате?

— … Все пак е трябвало да му попречат да забележи, че парите вече ги няма. С това се заел Марко. Междувременно откриха кой е продал ножа. До довечера ще имате рапорта ми…

Предстоеше му най-неприятното. Мегре се труди над този рапорт цял следобед, прехапал език като ученик.

Вечерта — бяха вече се нахранили — той си спомни за Арлет и дребничкия Лапоант.

— По дяволите! Забравих нещо!

— Важно ли е? — попита госпожа Мегре.

— Струва ми се, че не е чак толкова важно. И без това вече е доста късно, може да се почака до утре сутринта. Ще си лягаме ли?

Край
Читателите на „Мегре и човекът на пейката“ са прочели и: