Жорж Сименон
Мегре и човекът на пейката (3)

Глава III
Ровкото яйце

Мегре обядва сам в един ъгъл на пивница „Дофин“. Това бе знаменателно, още повече че нямаше никаква спешна работа, за да не се прибере в къщи. Голяма част от инспекторите обикновено тук си пиеха аперитива и сега го проследиха с поглед, докато отиваше към масата си, винаги една и съща, до прозореца, през който се виждаше Сена.

Въпреки че не бяха от неговия отдел, те многозначително се спогледаха. Когато Мегре започваше да пристъпя така тежко и да гледа леко отнесено, което хората тълкуваха просто като лошо настроение, в Следствената полиция знаеха какво означава това. И дори и да предизвикваше по някоя и друга тънка усмивчица, той неминуемо будеше уважение, защото всичко завършваше почти винаги по един и същ начин: някой — мъж или жена — признаваше извършеното престъпление.

— Хубаво ли е телешкото със сос?

— Разбира се, господин Мегре.

Съвсем несъзнателно той погледна сервитьора по същия начин, по който би гледал един предполагаем престъпник.

— Бира?

— Половин бутилка червено бордо.

От любов към противоречието. Ако бяха му предложили вино, щеше да поръча бира.

Още не беше стъпвал в кабинета си. Идваше от Семброн на „Ке дьо ла Межисри“ и тази среща бе оставила у него тягостно чувство.

Първо беше телефонирал у господин Макс Каплан, но му отговориха, че е във вилата си в Антиб и не знаят кога ще се върне в Париж.

На „Ке дьо ла Межисри“ вратата на жилищния блок се гушеше между два магазина за птички и голяма част от тротоара бе заета с клетки.

— Господин Семброн? — запита той портиерката.

— На последния етаж. Няма опасност да сбъркате.

Напразно търси асансьор — нямаше и изкачи шестте етажа пеша. Сградата беше стара, стените — тъмни и мръсни. Най-горната площадка се осветяваше от малък фенер, а вляво от вратата висеше усукан в червено и черно кордон, също като колан на пеньоар. Дръпна го и вместо звън отвътре се чу някакъв слаб и много смешен звук. Сетне долови леки стъпки; вратата се отвори и се показа призрачно лице — дълго, бледо и кокалесто, — със силно набола безцветна брада и сълзящи очи.

— Господин Семброн?

— Аз съм. Бъдете така добър да влезете.

Дори и тези няколко думи не можа да каже и се задави в кашлица.

— Моля за извинение, бронхитът ми…

В жилището се носеше сладникава и отблъскваща миризма. Чуваше се свистенето на газов котлон. Вреше вода.

— Комисар Мегре, от Следствената полиция…

— Да. Очаквах да дойдете, вие или някой от вашите инспектори.

Върху масата, покрита с кадифена покривка на пера, каквито има вече само на битпазар, сутрешният вестник бе отворен на страницата, където с няколко реда се съобщаваше за смъртта на Луи Туре.

— Вие сигурно щяхте да се храните?

До вестника имаше чиния, чаша с вода, оцветена с една-две капки вино, и парче хляб.

— За никъде не бързам.

— Моля ви, не се притеснявайте заради мен.

— И без това яйцето вече е станало твърдо, така че…

Старецът се осмели най-после да отиде да го донесе и свистенето на газта престана.

— Седнете, господин комисар. Няма да е зле да свалите палтото си, защото тук е много топло заради бронхита ми.

Сигурно бе на годините на майката на госпожица Леон, но за него нямаше кой да се грижи. И, изглежда, никой не идваше да го навести в този дом, чийто единствен разкош бе изгледът към Сена, а отвъд нея — към Съдебната палата и пазара за цветя.

— Отдавна ли не сте виждали господин Луи?

Разговорът продължи половин час заради пристъпите на кашлица и заради това, че господин Семброн ядеше яйцето си невероятно бавно.

Какво в крайна сметка беше научил Мегре? Нищо повече от това, което знаеше вече от портиерката и от госпожица Леон.

И за Семброн закриването на фирмата „Каплан“ се беше оказало истинска катастрофа, само че той дори не се бе и опитал да намери другаде работа. Имаше спестявания. В продължение на много години беше мислил, че ще бъдат достатъчни да осигурят старините му. Но след многобройните девалвации на франка му беше останало буквално точно толкова, колкото да не умре от глад и това ровко яйце беше сигурно единственото му свястно ядене за деня.

— Добре, че живея тук от четиридесет години.^[1]

Беше вдовец, без деца, нямаше никакви други близки.

Но без никакво колебание беше заел на Луи Туре исканата от него сума.

— Каза ми, че е въпрос на живот или смърт, и разбрах, че не ме лъже.

Госпожица Леон също му беше заела парите си.

— Върна ми ги след няколко месеца.

През тези именно месеци обаче никога ли не го е осенявала мисълта, че господин Луи изобщо може да не се появи? В такъв случай с какво щеше да плаща единственото си ровко яйце на ден?

— Често ли ви идваше на гости?

— Идвал е два или три пъти. Първият път беше, когато ми върна парите. Подари ми и лула от морска пяна.

Стана и отиде да я вземе от една етажерка. Сигурно и тютюна пестеше.

— Откога не сте го виждали?

— Последният път беше преди три седмици, на една пейка на булевард „Бон Нувел“.

Може би кварталът, в който бе работил цял живот старият счетоводител, е означавал много за него и той понякога е ходел там на своего рода поклонение.

— Говорихте ли?

— Седнах до него на пейката. Поиска да ме почерпи в едно съседно кафене, но аз отказах. Имаше слънчице: побъбрихме, погледахме минувачите.

— Носеше ли жълти обувки?

— Не погледнах обувките му. Изобщо не обърнах внимание.

— Той не ви ли каза с какво се занимава?

Господин Семброн поклати глава. Същата тактичност като у госпожица Леон. Мегре започваше да ги разбира. И да се привързва към господин Луи, макар да бе видял само недоумяващото му пред смъртта лице.

— Как се разделихте?

— Стори ми се, че някой обикаля около пейката и му прави знаци.

— Мъж ли беше?

— Да. На средна възраст.

— Как изглеждаше?

— Като всички, които стоят по пейките в този квартал. Той най-после се престраши да седне, но не ни заговори. И аз си тръгнах. А когато се обърнах, те вече приказваха.

— Спокойно?

— Не изглеждаше да се карат.

Това бе всичко. Мегре си беше тръгнал и след известно колебание да се върне ли в къщи, или не, се бе озовал в своя ъгъл в пивница „Дофин“.

Денят беше мрачен. Сена влачеше безцветни води. С кафето поръча още един малък калвадос, после се запъти за Префектурата. В кабинета му го чакаше цял куп книжа. Малко по-късно съдията Комелио му се обади по телефона:

— Какво мислите за делото Туре? Тази сутрин прокурорът ми го възложи и ми съобщи, че вие сте се заели с него. Предполагам — долнопробно престъпление?

Вместо отговор Мегре предпочете да промърмори нещо, което не беше нито „да“, нито „не“.

— Семейството настоява да прибере тялото. Не исках да предприемам нищо без съгласието ви. Ще имате ли още нужда от него?

— Прегледа ли го доктор Пол?

— Току-що ми съобщи по телефона рапорта си. Писмената справка ще получа тази вечер. Ножът е засегнал дясната камера на сърцето и смъртта е настъпила почти моментално.

— Няма ли никакви други следи от наранявания или удари?

— Не, никакви.

— В такъв случай не виждам причина семейството да не прибере тялото. Само че бих искал да изпратите дрехите му в лабораторията.

— Добре. Дръжте ме в течение.

Съдията Комелио рядко биваше толкова внимателен и любезен. Сигурно защото в пресата почти не се говореше за случая, а и той бе решил, че става въпрос за долнопробно престъпление. То не го интересуваше, не интересуваше никого.

Мегре разрови с ръжена жарта в печката, натъпка лулата си и почти цял час се занимава с административна работа: резолираше едни документи, подписваше други, обади се също няколко пъти по телефона.

— Мога ли да вляза, шефе?

Беше Сантони, облечен, както винаги, с безупречна елегантност, и както винаги, лъхащ на бръснарски одеколон. Затова и колегите му често го закачаха:

— Миришеш на мадама!

Сантони сияеше:

— Струва ми се, че открих сериозна следа!

Без да трепне, Мегре вдигна към него големите си мътни очи.

— Да ви кажа първо, че фирмата, в която работи малката — „Жьобер и Башьолие“, — се занимава с погасяването на просрочили падежа си полици. Няма големи сделки. Всъщност какво правят те: откупват на по-ниска цена най-безнадеждните полици и намират начин да си получат парите. И не е толкова административна работа, колкото тормоз по домовете. Госпожицата работи в кантората на улица „Риволи“ само сутрин, а следобед обикаля длъжниците.

— Разбирам.

— Повечето са все прости хорица. То на такива можеш да хвърлиш прах в очите и да ги накараш в крайна сметка да си извадят стотинките. Не съм се срещал с началниците. Чаках навън да стане време за обедната почивка и гледах да не ме види госпожицата. Спрях една служителка, вече във втора младост, която, естествено, не обичаше много колежката си.

— И резултатът?

— Нашата Моник си има приятел.

— Името му знаеш ли?

— Чакайте, сега ще ви кажа, шефе. Познават се от около четири месеца и обядват всеки ден заедно в един скромен ресторант на булевард „Севастопол“. Момчето е съвсем младо — на деветнадесет години — и е продавач в една голяма книжарница на булевард „Сен Мишел“.

Мегре си играеше с наредените на бюрото лули и въпреки че още пушеше, започна да пълни друга.

— Хлапето се казва Албер Жорис. Исках да видя как изглежда и затова отидох в ресторанта. Голяма блъсканица. Най-после открих Моник, но беше сама на масата. Седнах и аз, на друго място, ала обедът беше отвратителен. Госпожицата изглеждаше доста нервна и не откъсваше очи от вратата.

— Не дойде ли?

— Не. Тя направи всичко възможно, за да проточи колкото се може повече обеда. В такива заведения, нали знаете, сервират бързо, но и не обичат много хората да се застояват. На края вече нямаше как, трябваше да стане. Но още около четвърт час се въртя пред ресторанта.

— После?

— Беше толкова погълната от собствените си тревоги, че не ме забеляза. Тръгна към булевард „Сен Мишел“ и аз я проследих. Знаете сигурно онази книжарница, която е на ъгъла, има и открити щандове навън.

— Знам.

— Влезе там и попита нещо един от продавачите. Той я отпрати на касата. Виждах я как настойчиво говори, обяснява. На края си тръгна разочарована.

— Не я ли проследи?

— Мислех, че е по-добре да се заема с младежа. На свой ред и аз влязох в книжарницата и попитах управителя дали познава някой си Албер Жорис. Отговори ми, че го познава, но че работи само сутрин. И тъй като аз се изненадах, обясни ми, че това често се практикува при тях, защото обикновено наемат студенти, а те рядко могат да работят по цял ден.

— Жорис студент ли е?

— Не бързайте. Исках да разбера от колко време е в книжарницата. Трябваше да проверяват по счетоводните книги. Там е от около година и нещо. Отначало работел по цял ден, но преди около три месеца казал, че ще ходи на лекции по право и може да идва само сутрин.

— Имаш ли адреса му?

— Живее с родителите си на авеню „Шатийон“, срещу църквата „Монруж“. Не съм свършил. Албер Жорис не се е явил днес на работа. Такова нещо му се е случвало само два или три пъти за цяла година и винаги е предупреждавал по телефона. Днес не.

— Бил ли е на работа вчера?

— Да. Помислих си, че това ще ви интересува, и взех едно такси до авеню „Шатийон“. Родителите му, скромни, почтени хора, живеят в един извънредно чист апартамент на третия етаж. Заварих майката да глади.

— Каза ли й, че си от полицията?

— Не, обясних, че съм приятел на сина й и че трябва веднага да го видя…

— И тя те изпрати в книжарницата?

— Отгатнахте. Не подозира нищо. Излязъл тази сутрин в осем и четвърт, както обикновено. Никога не е и чувала за лекции по право. Мъжът й е обикновен чиновник в една фирма за продажба на едро на платове на улица „Виктоар“. Не са толкова богати, че да издържат студент.

— И какво направи тогава?

— Излъгах, че сигурно става въпрос за друг Жорис. Попитах я дали няма някоя снимка от сина си. И тя ми показа една на бюфета в трапезарията. Наивна женица, не подозира абсолютно нищо. Мисли само да не й изстине ютията или да не изгори дрехите. И аз, естествено, продължих в същия дух…

Мегре не каза нищо, но и не прояви ни най-малък ентусиазъм. Явно беше, че Сантони е отскоро в неговия отдел. Всичко, което казваше, дори и начинът, по който го казваше, беше съвсем чужд на атмосферата, в която Мегре обикновено работеше със сътрудниците си.

— Като си тръгвах, без да ме забележи…

Комисарят протегна ръка:

— Дай!

И таз добра, да не се досети, че Сантони е отмъкнал снимката! Беше на слабо момче, явно нервна натура, с дълги коси, което сигурно се харесваше на жените и не можеше да не го знае.

— Това ли е всичко?

— Ще видим дали ще се прибере тази вечер в къщи.

— Да, ще видим — въздъхна Мегре.

— Вие сякаш сте недоволен?

— Напротив.

Имаше ли смисъл да му обяснява. И Сантони щеше да се научи, както се бяха научили другите. Винаги ставаше така, когато вземаше инспектор от друг отдел.

— Не проследих момичето, защото знам къде да го намеря. Всеки ден в пет и половина или в шест без четвърт най-късно минава през кантората, за да внесе събраните пари и да направи отчета си. Искате ли да отида?

Мегре се поколеба дали да му каже да не предприема повече нищо. Но щеше да бъде несправедливо, защото инспекторът се беше доста потрудил.

— Провери само дали ще се върне в кантората и дали после ще вземе влака.

— А може би приятелят й ще я намери?

— Може би. В колко часа обикновено се прибира в къщи?

— Вечерят в седем часа. По това време той винаги е там, дори ако трябва да излиза по-късно.

— Предполагам, че нямат телефон.

— Нямат.

— А при портиерката.

— Мисля, че не. Но ще проверя. И той веднага запрелиства телефонния указател, съставен по улици.

— Мини оттам след седем и половина и поразпитай портиерката. Остави ми снимката.

След като веднъж Сантони я беше взел, най-разумното бе да я задържат. Можеше да потрябва.

— Вие тук, в кабинета, ли ще бъдете?

— Не знам къде ще бъда, но ти поддържай връзка с Префектурата.

— Дотогава какво да правя? Има още почти два часа.

— Слез долу в отдела за даване под наем на мебелирани стаи. Може би ще откриеш в картотеката фиш на името на Луи Туре.

— Смятате, че той е държал стая в града?

— А къде мислиш, че е оставял жълтите обувки и ярката връзка, преди да се прибере в къщи?

— Вярно!

Бяха минали повече от два часа, откакто се бе появила в следобедните вестници снимката на Луи Туре. Съвсем малка фотография, сбутана в един ъгъл на страницата, със следните няколко реда:

„Луи Туре, убит вчера следобед в една сляпа уличка до булевард «Сен Мартен». Полицията следва определена следа“

Последното не беше вярно, но вестниците винаги подсилват нещата. Странно все пак, че още никой не беше се обадил по телефона. А може би само така му се струваше, защото чакаше именно това, откакто бе влязъл в кабинета си, убивайки времето с текуща работа.

Почти винаги в подобни случаи хората за добро или за зло си въобразяват, че са виждали жертвата. Или че са забелязали да броди подозрително лице около мястото на престъплението. После се оказва, че подобни показания са в по-голямата си част съвсем неверни. Макар че именно чрез тях обикновено се стига до истината.

От три години насам господин Луи, както го наричаха бившите му колеги и портиерката от улица „Бонди“, тръгвал от Жювизи с един и същ сутрешен влак и се прибирал с един и същ вечерен влак и всеки ден вземал храната си за обед, завита в парче мушама, така както бе правил през целия си живот.

Какво обаче е вършел, след като е слизал на Лионската гара? Това все още беше загадка.

С изключение на първите месеци, през които по всяка вероятност е търсел отчаяно работа. И той като толкова други сигурно се е редял на опашка пред редакциите на вестниците, за да хукне веднага на посочените в съобщенията адреси. Или пък се е опитвал да продава прахосмукачки по домовете?

Не е успял да се справи, тъй като се наложило да вземе пари назаем от госпожица Леон и от стария счетоводител.

След това в продължение на още няколко месеца следите му се губеха. Трябвало е не само да си осигури доход, равностоен на заплатата му при Каплан, но и да намери пари, за да изплати двата си дълга.

През цялото време той се е прибирал вечер в къщи, все едно че нищо не е било, както всички други след един цял работен ден.

Жена му не се беше усъмнила в нищо. Нито дъщеря му. Нито двете му балдъзи. Още по-малко баджанаците му, които работеха в железниците.

И ето че един хубав ден пристигнал на улица „Клинянкур“ с парите, които дължал на госпожица Леон, с подарък за нея и сладкиши за старата й майка.

Без да се броят жълтите обувки на краката му!

А дали тези жълти обувки не бяха отправната точка на симпатията, която Мегре изпитваше към нещастния човек? Така или иначе той не искаше да си го признае, защото сам дълги години бе мечтал за жълти обувки. Такава беше модата тогава заедно с бежово пардесю, много късо, което наричаха „пръц-пръц“.

В първите години след женитбата си той се бе решил да си купи такива обувки и се изчерви, когато влизаше в магазина. А той беше точно на булевард „Сен Мартен“ срещу театър „Амбипо“. Не посмя да ги обуе веднага, а когато ги показа на жена си, госпожа Мегре го погледна, изсмя се странно и рече:

— Ти какво, да не вземеш да ги обуеш?

Той никога не ги сложи. Жена му отиде да ги върне под предлог, че му стискали.

А Луи Туре си беше купил жълти обувки и за Мегре това бе много показателно.

Преди всичко беше акт на вътрешно освобождение, готов бе да се закълне, че е така, защото с прословутите жълти обувки на краката Туре се е чувствувал свободен човек; което означаваше, че жена, балдъзи и баджанаци са нямали никаква власт над него, докато не обуе отново черните обувки.

Този жест криеше и още нещо. На времето, когато Мегре беше купил своите жълти обувки, полицейският комисар в квартал Сен Жорж, където работеше тогава, му бе съобщил, че получава десет франка увеличение, десет истински франка от онова време всеки месец!

И господин Луи сигурно се е почувствувал най-после с пари в джоба. Беше подарил лула от морска пяна на стария счетоводител, върнал беше парите на двамата, които единствени му бяха гласували доверие. И ето че изведнъж започнал да им ходи на гости, като по-често се отбивал у госпожица Леон. Отивал да навести и портиерката на улица „Бонди“.

Защо никога не им е казвал с какво се занимава?

Уж съвсем случайно портиерката го зърнала на една пейка на булевард „Сен Мартен“, в единадесет часа преди обед.

Не го заговорила, заобиколила, за да не я види. Мегре я разбираше добре. Смутила я бе пейката. Да видиш човек като господин Луи, който цял живот е работил по десет часа на ден, да мързелува на някаква пейка! И то не в неделя, нито в края на работния ден! А в единадесет часа преди обед, когато в канцеларии и магазини кипи усилена работа!

И пак на една пейка бе забелязал съвсем неотдавна своя бивш колега господин Семброн. Този път на булевард „Бон Нувел“, на две крачки от булевард „Сен Мартен“ и улица „Бонди“.

В оня следобед господин Семброн не бе проявил тактичността на портиерката. Или пък Луи Туре го е забелязал първи?

Среща ли е имал с някого бившият магазинер? Кой можеше да бъде човекът, който се е въртял около пейката, сякаш е чакал да му направят знак, за да седне?

Господин Семброн не беше го описал, сигурно не му е обърнал внимание. Но казаното от него бе във висша степен показателно:

„Като ония, които по цял ден стоят по кварталните пейки.“

Един от онези индивиди, без определена професия, които прекарват с часове по пейките и разсеяно гледат минувачите. Но тези от квартал Сен Мартен не приличат на своите събратя от определени градинки или озеленени площадчета, като например в района на парка Монсури. Повечето от тях са рентиери.

А рентиерите не сядат по пейките на булевард „Сен Мартен“. Най-много да се отбият на терасата на някое кафене.

От една страна, бяха жълтите обувки, от друга — пейката, но да свърже двете заедно комисарят все някак не успяваше.

И на края най-важното, налице бе фактът, че към четири часа и половина в един дъждовен и мрачен следобед господин Луи се бе озовал неизвестно защо в една задънена уличка и че някой, проследил го безшумно, му бе забил нож в гърба само на десетина метра от гъмжащия от хора булевард.

Снимката му се бе появила във вестниците, но никой не се обаждаше. Мегре продължаваше да резолира рапорти, да подписва различни формуляри. Навън сивото мрачно небе се прихлупи още повече, притъмня. Запали настолната лампа и когато видя, че часовникът над камината показва три часа, стана и взе палтото си от закачалката.

Преди да излезе, надникна в стаята на инспекторите.

— Ще се върна след един-два часа.

Нямаше смисъл да взема кола. Само на няколко крачки от Префектурата скочи в един автобус и скоро слезе на кръстовището на булевард „Севастопол“ и Големите булеварди.

Предния ден, по същото време Луи Туре е бил все още жив. И той е бродил из квартала, без да бърза, докато дойде време да смени жълтите си обувки с черни и да тръгне за Лионската гара, за да се прибере в Жювизи.

По тротоарите се движеше гъста тълпа. На кръстовищата трябваше дълго да се чака и се струпваха истински човешки гроздове, които хукваха напред още при първия сигнал.

„Сигурно тази пейка ще е“ — помисли си Мегре, забелязвайки една пейка на срещуположния тротоар на булевард „Бон Нувел“.

Нямаше никой на нея, но отдалеч се виждаше парче смачкана хартия и той бе готов да се обзаложи, че е мазна хартия, в която са увивали колбаси.

Проститутки бяха обсебили тротоара на ъгъла на булевард „Сен Мартен“. Някои бяха влезли в малък бар, където четирима мъже играеха на карти около кръгла масичка.

Вътре зърна позната фигура — беше инспектор Ньовьо. Почака го да излезе, но едно от момичетата помисли, че се е спрял заради нея; той поклати разсеяно глава: „Не.“

Щом като Ньовьо беше тук, сигурно вече ги е разпитал. Беше от този квартал и познаваше всички момичета от занаята.

— Как е? — попита го Мегре, когато инспекторът излезе от бистрото.

— И вие ли дойдохте?

— Да хвърля само един поглед.

— А аз обикалям тук от осем часа сутринта. И съм разпитал поне петстотин души.

— Откри ли къде се е хранел?

— Откъде знаете?

— Предполагам, че за обед е идвал тук, в квартала, а той е човек, който ще си избере постоянно заведение.

— Ей там… — посочи Ньовьо един ресторант с достопочтен вид. — Бил е постоянен клиент.

— И какво разправят?

— Сервитьорката, която го обслужвала — защото той сядал винаги на нейна маса в дъното, до бара — е една тъмнокоса кобила с косми по брадата. И знаете ли как му викала?

Откъде можеше да знае комисарят!

— „Сладкият“… Тя ми каза.

„И така, сладкият ми, какво ще хапнете днес?“

На него му било много драго, поне така твърди тя. Говорел с нея за това, за онова, но никога не я ухажвал.

Сервитьорките имат два часа почивка, между обеда и зареждането за вечерята.

И както изглежда, много пъти, когато излизала към три часа, забелязвала господин Луи на някоя пейка. Той винаги й махвал с ръка.

Един ден тя му подхвърлила:

„Ей, сладкият ми, изглежда, не си давате много зор!“

Казал й, че работи нощем.

— И тя повярвала ли му е?

— Да. Изглежда, го обожава.

— Чела ли е днешния вестник?

— Не. Аз й казах, че е убит. Не можеше да повярва. Ресторантът не е много луксозен, но не е от ония, евтините, с обявеното за деня меню. Всеки ден господин Луи е имал на масата си по половин бутилка хубаво вино.

— Други хора виждали ли са го тук, в квартала?

— Около десетина, поне досега. Едно от момичетата, които стоят там, на ъгъла, го е срещало почти всеки ден. Първия път се опитало да го прикотка. Той отказал мило, спокойно, без да вдига много врява, и оттогава винаги, когато се срещали, то го закачало: „Е, може би днес?“

Шегували се и двамата. Той дори му намигвал, когато тръгвало с клиент.

— Не е ли ходил при нито едно от момичетата?

— Не.

— А те виждали ли са го с жена?

— Видял го е един от продавачите в бижутерийния магазин.

— До който е бил убит?

— Да. Когато показах снимката му, един го позна:

„Това е симпатягата, който купи пръстен миналата седмица!“

— Млада ли е била жената?

— Не особено. Продавачът не й обърнал внимание, защото ги сметнал за женени. Запомнил само, че била със сребърна лисица и имала гердан с пандатиф от четирилистна детелина. „Продаваме същите“ — обясни ми той.

— Скъп ли е бил пръстенът?

— Позлатен, с фалшив диамант.

— Нищо ли не са говорили пред него?

— Държали се като съпрузи. Не си спомня точно какво са казали. Нищо особено.

— Ако я види, може ли да я познае?

— Не е много сигурен. Била облечена в черно, носела ръкавици. Забравила едната, след като мерила пръстена. Върнал се да я вземе господин Луи. Тя го чакала пред вратата. По-висока била от него. След това я хванал подръка и тръгнали към площад Република.

— Това ли е всичко?

— И за това ми трябваше доста време. Започнах от по-горните улици, някъде около улица „Монмартр“, но там нищо не можах да науча. А, да не забравя. Знаете къде продават гофрети на улица „Луна“, нали?

Приготвяха ги, кажи-речи, на открито, в ония дюкянчета, подобни на навеси, както по панаирите, и още от ъгъла се усещаше приятната им миризма.

— Продавачите си спомнят за него. Изглежда, много често ходел при тях и винаги купувал три гофрети, но не ги изяждал там.

Тези гофрети бяха огромни. Рекламата гласеше, че са най-големите в цял Париж, и малко вероятно беше след един обилен обед господин Луи да ги изгълта и трите.

А и не беше човек, който би си позволил да яде на пейка. Дали не са се подслаждали заедно с жената с пръстена? В такъв случай тя не трябваше да живее много далеч.

Може би пък бяха предназначени за човека, за когото споменаваше господин Семброн?

— Да продължавам ли?

— Разбира се.

Мегре изпита лека тъга. Така му се искаше той сам да се заеме с тази работа, както на времето, когато беше най-обикновен инспектор.

— Къде отивате, шефе?

— Ще ида да хвърля един поглед.

Не се надяваше на нищо, но тъй като беше само на стотина метра, прииска му се да види още веднъж мястото, където господин Луи бе убит. А и часът бе приблизително същият. Само че днес нямаше мъгла. В уличката пак беше съвсем тъмно, още повече че след ярко осветената витрина на бижутерийния магазин мракът изглеждаше съвсем непроницаем.

Покрай вафлите и мисълта за панаира на Мегре изведнъж му мина през ум, че може би най-обикновена физиологична нужда е накарала господин Луи да се вмъкне в уличката, но един писоар точно насреща опровергаваше предположението му.

— Да можех само да открия жената! — въздъхна Ньовьо, когото сигурно вече го боляха краката след толкова много ходене.

Мегре обаче държеше да открие човека, който седнал на пейката, след като мълчаливо поискал разрешение, докато господин Луи разговарял със счетоводителя. Затова оглеждаше внимателно всички пейки. Наблизо се беше разположил стар скитник с бутилка червено вино до себе си. Не можеше да бъде той. Иначе господин Семброн щеше да каже: „Скитник.“

Малко по-нататък седеше пълна жена, видимо от провинцията, с отекли крака, която почиваше, докато чакаше мъжът й да излезе от тоалетната.

— На твое място по-малко бих се занимавал с магазините, отколкото с хората по пейките.

В началото на кариерата си той достатъчно дълго беше имал работа с джебчии и дребни мошеници, за да знае, че всяка пейка си има своите постоянни посетители, които идват винаги по едно и също време.

Минувачите не ги забелязват. Много рядко човек ще погледне насядалите по пейките. Но затова пък те се познават помежду си. Та нали така, съвсем случайно, на една пейка в градинката на улица „Анверс“, докато чакаше часа си при зъболекаря, госпожа Мегре бе попаднала на дирите на един убиец, завързвайки безобиден разговор с майката на едно момченце!

— Не искате ли да направим хайка?

— В никакъв случай! Просто ще сядаш по пейките и ще завързваш разговор с хората.

— Добре, шефе — отвърна с въздишка Ньовьо, далеч неочарован от подобна перспектива, пред която дори уморителното обикаляне пеша беше за предпочитане.

Не му минаваше и през ум, че комисарят би дал много, за да бъде на неговото място.