Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (9)

Глава 8

Ако сте си наумили нещо е по-добре да продължите напред, дори и да се препънете в някой камък, отколкото да разбиете главата си в назъбена скала, без да сте предприели нищо.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Само след час Дугъл реши, че в София наистина има нещо циганско. Макар че Посейдон превъзхождаше напълно кобилата на София, той едва успяваше да поддържа темпото й. А тя дори го изпреварваше на моменти, по дяволите.

Разбира се, ако познаваше по-добре терена, досега щеше да е сложил край на тази безсмислица. Но колкото и да му се искаше да покаже на тази хитруша кой от двамата е по-добър ездач, Дугъл не желаеше да излага на опасност Посейдон.

Гледката на грациозната София, препускаща напред го беше раздразнила достатъчно, за да започнат да се струпват тъмни облаци по небето над тях, но тогава Дугъл осъзна, че да остави прелестната мис МакФарлин да го изпревари си има и своите предимства. Първото от тях беше, че можеше да се наслаждава на тънката й талия и прелъстително заобленото й дупе.

Очите му не можеха да се откъснат от нея. Прекрасно. Просто прекрасно. Раздразнението му започна да отлита бързо, докато погледът му се плъзгаше по сапфирено синия костюм за езда, който, със семплата си линия, стоеше като излят върху тялото й и обгръщаше нежно бедрата й, докато тя препускаше пред него върху дамското седло с развети поли. Екстравагантната шапчица, със спускащ се от нея дълъг шал, допълваше картината.

Дугъл никога не бе срещал жена с толкова неподправена красота. Тя струеше от цялото й същество. А на него му ставаше все по-трудно да си напомня, че се опитва да му отнеме къщата.

След като излязоха от малката горичка София, забави хода на кобилата си и това позволи на Дугъл да се изравни с нея. Тя погледна нагоре към надвисналите облаци, които вече бяха започнали да се разпръскват.

— За миг си помислих, че ще завали.

Очите на Дугъл се спряха върху бялата дантела, украсяваща съблазнителното дълбоко деколте на костюма й.

— Не мисля, че ще вали.

Тя вдигна поглед към него, а очите й отразяваха наситено синия цвят на дрехата й.

— Но небето… — Тя погледна нагоре и присви вежди. — Сега е съвсем ясно, а само преди десет минути изглеждаше така сякаш ще се разрази буря?

— Вятърът е разпръснал облаците.

— Да, но… — Очите й не се отделяха от него, а сините им дълбини бяха изпълнени с подозрение.

— Но какво? — попита той внимателно.

Тя отвори устата си, след това я затвори.

— Нищо — измърмори. — Трябва да се връщаме, започва да става горещо.

Значи апетитната София бе чула за проклятието на МакЛийн. То беше част от живота на Дугъл, за която той не искаше да мисли, ако не се налага. Пренебрегвайки явното й любопитство, той каза само:

— Да, затопля се.

— Да оставим конете да повървят — предложи тя и се наведе напред, за да потупа кобилата си по врата.

Това предостави на Дугъл още по-прекрасна гледка към деколтето й.

— Съгласен съм да оставим конете да вървят по целия път обратно — каза той и дръпна юздите на Посейдон, за да се изравнят двата коня. — Вие бяхте тази, която имаше желание да препуска лудо на идване.

София се изправи и по устните й разцъфтя разцъфна доволна усмивка.

— Не сте свикнал да ви побеждават, нали?

— Не — отвърна той прямо. — Посейдон може да надбяга кобилата ви и вие го знаете много добре. Но не исках да рискувам като препускам по непознат терен. Може да има заешки дупки.

— Да. Заешки дупки. Разбирам.

Той се замисли как да се защити, но тогава забеляза блясъка в очите й. Малката палавница се опитваше да го дразни. По някаква причина, това оправи настроението му и той каза с усмивка:

— София, любов моя, не се опитвайте да изкушавате един грешник. Не ме е страх от вас или от коня ви и проклет да съм, ако не го знаете!

— Сигурна съм, че имате основание да не искате да се състезавате — продължи тя със сериозен тон, но в очите й проблясваха весели искри. — Само че не съм сигурна за истинската причина.

— Основанието да не се състезавам, е, че не искам да рискувам да нараним животните, а истинската причина е, че искам да остана насаме с вас, колкото се може по-дълго. А когато се върнем в къщата, това ще е доста по-трудно.

Тя повдигна вежди, бузите й леко порозовяха и промълви:

— О!?

Устните на Дугъл се разтегнаха.

— Само това ли ще кажете? След всичките тези преструвки? Вие сте истинска драка, милейди.

— Изобщо не съм такава.

— Никоя жена не би си го признала, въпреки че повечето са точно такива. — Той посочи към обраслия с дървета хълм над долината. — Кажете ми, целия имот ли е толкова залесен?

— Има няколко горички, а останалата част е дадена под наем на фермери. Наемателите ни се справят много добре. През последните години направихме някои подобрения, а новата система за напояване помага много през сухия сезон.

Гласът й беше изпълнен с гордост, каквато само дългите години грижи за собствена земя можеха да придадат. Дугъл я долови, защото брат му Хю беше обсебен от същото. С него не можеше да си поговориш, без да научиш какви количества продукция очаква да бъдат произведени, колко телета ще се родят и още куп подробности, за които дори не си го попитал. Как така дъщерята на един комарджия се вълнуваше от подобни неща?

— Напоителната система ни отне почти две години, защото… — Тя долови развеселения поглед на Дугъл и бързо добави: — Или поне така чух.

— Разбирам. — Беше разбрал също, че София МакФарлин изпитва нещо повече от обикновена привързаност към земите си. Той посочи към една малка къщичка със сламен покрив, сгушена в долината. — Това на някой от вашите наематели ли е? Струва ми се, че е в чудесно състояние.

Тя погледна към къщата и повдигна рамене.

— Предполагам. Не бях я забелязала.

Сега тя излъчваше хладно спокойствие. А целият й ентусиазъм бе прикрит под булото на безразличието. Разочарованието, което почувства, го изпълни с решимост да свали маската, която бе надянала.

— Колко наематели имате?

— Четиринадесет семейства, някои от тях са тук от три поколения.

— Интересно. След като тази земя е моя сега, ще трябва да науча повече за нея.

Прелестното лице на София стана напълно безизразно. Тя се обърна, за да погледне пейзажа, разпрострял се пред тях — пурпурните планини в далечината, мъгливата долина и зелените поля, ширнали се между тях.

Тя посочи към един стръмен хълм, обсипан с големи камъни.

— Голяма част от земите са неизползваеми. Почвата е скалиста и неплодородна.

— Изглежда, все пак може да се използва.

— Не, не може — каза тя рязко. — Освен това, от другата страна на хълмовете има блато. Никой не живее там заради мъглата, а и се носят ужасни слухове.

— Ужасни слухове?

— Да, местността е обрасла с гъсти гори. — София снижи гласа си. — Говори се, че има вълци, големи колкото човек.

— Харесвам вълците — каза меко Дугъл. — И колкото са по-големи, толкова по-добре.

Тя премигна.

— Те са идеални за лов. А аз съм запален ловец. — Той се огледа наоколо, като очите му се спираха на някои определени места. — Както може би вече сте се досетила.

Лицето на София пламна, нежна розовина плъзна по светлите й бузи. Тя се бе загледала в нещо, а Дугъл се наслаждаваше на прекрасния й профил и извивката на плътната й долна устна. Устата й сякаш молеше да бъде вкусена, а той изгаряше от желание да го направи.

Дугъл нямаше навика да пренебрегва желанията си. Когато искаше нещо, си го вземаше. Беше толкова лесно и нямаше никаква причина с нея да е по-различно.

Тя може и да се държеше малко по-смело и загадъчно, но той беше сигурен, че ще спечели. Беше напълно убеден и това го накара да се усмихне.

Когато преминаха под един огромен дъб, периферията на шапката на София хвърли сянка върху очите й.

— Чудих се за нещо.

— За какво?

— Защо човек като вас иска място като МакФарлин Хауз? — При този въпрос той повдигна вежди, а тя повдигна рамене и продължи: — Особено тук, в този пущинак.

— Аз и братята ми израснахме в провинцията. Майка ми почина, когато бях малък, а баща ми беше убеден, че децата се нуждаят от много чист въздух и колкото по-дълго са навън, толкова по-малко вероятно е да изпочупят всичко в къщата.

В очите й пламнаха весели искри.

— Така ние прекарвахме много време като ловяхме риба в потоците, яздехме по поляните и се забърквахме във всевъзможни неприятности.

— Споменахте братята си преди малко. Колко са?

— Чети… — Той спря по средата на думата и стисна силно устни. — Трима.

Тя го изгледа любопитно.

— Трима? Не изглеждате много сигурен.

Посейдон се изви на една страна и Дугъл забеляза, че стиска юздите така, сякаш животът му зависи от тях. Най-малкият му брат бе починал преди две години, но все още му беше трудно да говори за това. Направи усилие да каже спокойно:

— Имам трима братя.

— О! — само промълви София, а недоверието не пролича в тона й.

Дугъл се поколеба. Не беше свикнал да споделя с никого, но… защо пък не? Може би и тя щеше да се отпусне, ако й разкриеше малко от себе си. Съвсем мъничко.

Той се стегна и се насили да каже:

— Имах още един брат, Калъм. Той беше най-малкият.

Тя мълчаливо чакаше.

— Той… умря. — Думата, заседна в гърлото му и остана там, докато Дугъл си помисли, че ще се задуши. Силата на емоциите го порази; винаги бе смятал, че е над тези неща. Но това беше останало в миналото. Понякога успяваше да спомене името на Калъм без проблем, само за да го прониже като нож следващия път.

По дяволите, емоциите бяха причината за смъртта на Калъм и проклет да е, ако и той им се поддаде, затова заяви с хладен тон:

— Семейството ми не ви засяга.

София настръхна и каза рязко:

— Извинете ме, че започнах този разговор. Трябва ли да приема, че сте изморен от дългата езда? — Тя се наведе напред, а бузите й пламнаха. — Което ще обясни защо станахте толкова докачлив и раздразнителен.

Никога досега, откакто бе станал зрял мъж, никой не беше посмял да го нарече докачлив или раздразнителен. Изведнъж около тях профуча горещ вятър.

— Съжалявам, ако нежеланието ми да обсъждам семейството си с вас ви е разстроило, но не смятам, че е необходимо.

Тя стисна устни и се обърна на другата страна.

— Въобще не е необходимо да разговаряме, милорд. Можем да продължим в мълчание.

Той се намръщи.

— София, аз…

— След като искате да се държим официално, то за вас съм мис МакФарлин.

Тя излъчваше такава хладна любезност, че раздразнението на Дугъл нарасна. Над тях облаците започнаха да се събират отново.

— Не се превземайте — рязко каза той. — Само защото не желая да говоря за…

София пришпори коня си и изведнъж препусна и се отдалечи толкова бързо, че Дугъл не успя да реагира.

По дяволите тази жена! Как смееше? Черни буреносни облаци настъпваха от север и покриха небето. Дугъл заби пети в хълбоците на коня и препусна след нея.

София чу тропота от копитата на Посейдон, когато конят и разяреният му ездач почти я настигаха. Тя се наведе ниско напред и отново пришпори кобилата си. Внезапно задуха силен вятър, който брулеше листата и огъваше дърветата край пътя. Шапката отлетя от главата й, отнесе фибите й и се издигна в небето с развято шалче. Косите й се разпиляха, но тя ги отметна назад и продължи да препуска. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, когато къщата най-сетне се появи пред очите й. Въпреки че Дугъл почти я беше настигнал, тя все още имаше шанс да достигне сигурността на дома. Трябваше да успее, защото ако той я хванеше…

Гръм удари едно дърво до пасбището и то избухна в пламъци, от които се посипаха запалени трески. Кобилата на София се подплаши и запрепуска още по-бързо.

Мили Боже, възможно ли е историите за проклятието да са истина? Отговорът на този въпрос стана ясен само преди миг. Когато Дугъл МакЛийн започна да се ядосва…

София зърна Посейдон с крайчеца на окото си. Той я настигаше!

Тя се втурна лудо през портите. Точно когато вече виждаше конюшнята пред себе си, една ръка в ръкавица се пресегна пред нея, сграбчи юздите и принуди и двата коня да спрат.

Малката кобила тръсна глава в знак на протест, но Дугъл дръпна силно юздите и тя скоро се подчини на волята му като дишаше тежко.

Господарката й гневно изгледа МакЛийн.

— Как си позволявате да хващате коня ми така?

— А вие как смеете да ми се подигравате така? — попита на свой ред той и слезе от коня, като полагаше неимоверни усилия да се успокои. Бурята, която всеки момент щеше да се разрази над главите им, сякаш молеше да бъде освободена. МакЛийн почти усещаше натиска й, но отказа да се подчини.

Шелтън бързаше през двора, за да ги посрещне.

— Ето ви и вас, милорд. Видях бурята и си помислих…

Конярят, изведнъж доловил напрежението между Дугъл и София, млъкна и започна да отстъпва назад, а погледът му се насочи нагоре към надигащата се буря.

Дугъл му хвърли юздите на конете и нареди:

— На едно от пасбищата гори дърво. Погрижи се някой да отиде да провери.

Шелтън въздъхна.

— Не отново… — започна той, но спря и погледна неспокойно към София. — Аз самият ще отида.

— Благодаря ти. Конете потичаха доста. Моля те, погрижи се добре за тях.

— Да, милорд.

Дугъл се насочи към София, за да й помогне да слезе от коня. Тя сграбчи силно лъка на седлото и го погледна гневно, сякаш го предизвикваше да се опита да я свали.

— Хайде — каза той нетърпеливо, когато стигна до нея. — Ще завали.

Въпреки че можеше и да не завали, ако тя престанеше да бъде такъв проклет инат.

Кокалчетата на София бяха побелели от стискане, но тя заяви твърдо:

— Не!

Силен гръм падна зад къщата, а светкавицата освети за миг цялата околност. Конете се подплашиха, но конярят ги държеше здраво.

— Извинете ме, мис — започна нервно Шелтън. — Но може би ще е най-добре да направите това, което господарят иска.

— Мога да сляза и сама. — Тя погледна Дугъл в очите. — Няма да ме изплашите по този начин. Освен това нямам намерение да се поддавам на евтини театрални трикове — посочи тя към буреносното небе.

— Боже! — промълви Шелтън и закри очите си с ръка.

Само след миг Дугъл вече не беше просто ядосан, а разярен, и облаците сякаш оживяха. В същия момент осъзна, че това момиченце бе свело вековното тайнствено и драматично проклятие до евтин театрален трик. Не знаеше дали да се ядосва ли или да се разсмее, но някак само след един поглед към невероятните й сини очи, смехът надделя.

— Освен това — продължи тя силно възмутена, — няма да се изплаша от няколко проклети капки дъжд!

Шелтън изстена високо.

— Оле, пак се започва!

Но нищо подобно не се случи. Вместо това Дугъл започна да се смее.

София го попита недоволно:

— Вие присмивате ли ми се?

— Не, скъпа. Смея си на двама ни. Дори не може да пояздим около къщата, без да се състезаваме. Обречени сме да се предизвикваме постоянно и ако не се погрижим за това, темпераментът ми може да ни изпържи като наденици на шиш.

Нейните устни потрепнаха в отговор.

— Няма да обърна особено внимание на това сравнение.

— Аз пък нямам време да бъда внимателен, любов моя. Всеки момент ще завали, така че ще трябва да се задоволите с надениците.

Тя се разсмя и смехът й беше като камбанен звън, който стопи целия му гняв. Дугъл също се засмя, а Шелтън въздъхна дълбоко и облекчено.

МакЛийн още се смееше, когато я свали на земята. Тя беше толкова нежна и деликатна, че ръцете му обгръщаха напълно талията й. Беше забравил колко е миниатюрна, докато седеше на седлото и препускаше смело.

Това още веднъж го накара да си представи как го язди, стегнатите й бедрата обгръщат неговите, а пищните й голи гърди почти се докосват до…

Отърсвайки се от фантазиите си, той я пусна рязко на краката й. След това погледна към Шелтън, за да го подсети да отведе конете в конюшнята.

София погледна към Дугъл и отметна разпилените по раменете си коси.

— Имате ужасен характер.

— Това е проклятието на моето семейство.

Тя погледна нагоре към облаците.

— Значи проклятието наистина съществува?

Той потрепна вътрешно. Семейното проклятие не беше тема, която можеше просто да бъде спомената, жените неизбежно искаха да научат повече. А близостта на София бе така възбуждаща, че да разговаря бе последното нещо, за което имаше желание в момента.

Той сви рамене и промърмори неясно:

— Може би.

Не можеше да откъсне очи от прелъстителните й влажни устни. Полагаше всички усилия, да не я целуне. Ръцете му се стегнаха около талията й.

Тя се изчерви и се опита да отстъпи назад, но Дугъл не й позволи да се отдръпне.

Тя присви очи и каза с хладен тон.

— Поне успяхме да обиколим земите. Страхувам се, че не са много добре поддържани; трябва да го знаете, след като поемате собствеността.

Изведнъж Дугъл усети, че е уморен от преструвките й. Искаше тя просто да му кажа истината — че не иска той да вземе къщата й — въпреки че нямаше никаква представа как щеше да й отговори. Не беше романтичен, не правеше големи подаръци само защото очите на една жена имат необикновен тюркоазен оттенък; освен това не беше и глупак, който би се огънал пред женските сълзи.

Той беше човек на здравия разум и не позволяваше на емоциите да го ръководят. Но сега, поради причини, които му бяха напълно непонятни, искаше да е честна с него.

Тя плесна с ръце по бедрата си, а вятърът разпиля златистите кичури върху лицето й.

— Всеки друг щеше да ми е благодарен за честността.

Думите й го подразниха и той я нападна:

— Трябва ли да считам, че вината за това е на небрежността на баща ви?

Очите й проблеснаха.

— Баща ми е добър стопанин.

— И затова къщата е в толкова лошо състояние?

Тя отвори устата си, за да възрази и той си помисли, че въпросът му никак не й се понрави, защото нямаше как да го опровергае.

— Баща ми отсъства често.

— Но някой е посадил прекрасните цветя покрай езерото. Този някой е отделил доста време и за градината зад къщата. — При нейния изненадан поглед той сухо добави: — Знаете, че не съм сляп, нали? — Погледът му се плъзна по гърдите й, които представляваха интригуваща гледка под тесния костюм за езда. — Виждам, и то много добре!

Бузите й пламнаха и тя отново се опита да се отдръпне.

Зад Дугъл се чу силен трясък, сякаш някой бе затръшнал голяма врата и очите на София се разшириха.

— Ангъс, недей! — извика тя.

— Проклето копеле, такова! — изрева Ангъс.

Дугъл се обърна точно навреме, за да посрещне огромния юмрук, който се стовари върху окото му. Бързата реакция на София, която сграбчи с всички сили огромната ръка на Ангъс, успя да омекоти удара. Иначе, Дугъл нямаше просто да пропадне в мрака с насинено око, както се случи, но можеше и да е мъртъв. Вместо това, юмрукът на Ангъс се заби в лицето му, завъртя го и го повали на земята като отсечено дърво.