Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (4)

4.

Залата за пристигащи на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив беше претъпкана и шумна. Туристи по тениски и шорти се бутаха с треперещите пред Бог хареди в черни костюми и шапки. Съобщения на английски и иврит отекваха между дългите бетонни стени. Залязващото слънце проникваше през западните прозорци и терминалът сияеше от заслепяващата му оранжева светлина.

Бяха отминали дните, когато Дилайла се чувстваше тук като у дома. Макар работодателите й да поемаха разходите за прибирането й в родината, за да се види с родителите и близките, годините под прикритие в чужди държави я бяха отчуждавали все повече и повече, докато накрая бе изгубила безвъзвратно усещането си за роден дом. Страната беше нейната, но Дилайла вече не беше същата. Извънредните мерки за сигурност, които съпътстваха тези посещения — фалшиви документи, дегизировка, мерки против проследяване — допринасяха за това. Вече се чувстваше по-удобно да си поръчва кроасан с шоколад на френски в Париж, отколкото да дава напътствия на иврит на шофьора на таксито в Тел Авив. Каза си, че това е естествено и донякъде желано следствие от предаността й към работата, но все пак й беше непривично да усеща как забравя коя е, или поне коя е била. Понякога смисълът на всичко й се струваше толкова далечен, толкова абстрактен. Понякога се чудеше дали и другите оперативни агенти изпитват същите чувства, но знаеше, че няма да е много умно от нейна страна да обсъжда съмненията си с когото и да било. Даваше си сметка, че ако работеше нещо друго, нарастващото отчуждение от неща, които й се бяха стрували изконно нейни, щеше да се нарича просто „цената на бизнеса“.

Нейният бизнес беше това, което родните й медии наричаха сикул мемукад, или „целенасочена превенция“, евфемизъм, който тя предпочиташе пред откровеното „наемен убиец“. Според нея първото определение беше по-описателно и по-свързано с целта да се спаси животът на хора, отколкото с целта те да бъдат изличени от лицето на земята. Дилайла не беше от тези, които натискаха спусъка, но понякога й се щеше да е. В крайна сметка на мъжете със снайперите се падаше по-лесната част от разделението на труда. На тях не им се налагаше да познават набелязания. Нито да прекарват време с него. И със сигурност не и да спят с него. Приближаваха се до мишената само един път, само за миг, след което си свършваха работата и си отиваха. Емоционалният еквивалент за тях беше раздялата след случаен секс за една нощ, докато за нея бе като развод след продължителен брак.

И все пак Дилайла тайно се гордееше, че се жертва, гордееше се, че го прави, защото е убедена, че така трябва, а не заради признанието на колегите си. Признание, смешна работа. Лоша слава беше по-уместното определение. Шефовете признаваха уникалния й талант и го използваха с безжалостна пресметливост, но дълбоко в себе си тя знаеше, че я смятат за опетнена по някакъв начин от това, което искаха да върши. Най-свестните й началници се чувстваха неудобно в присъствието на жена, която си проправяше пътя към набелязаните през леглото, която всяка вечер спеше с тези чудовища, която знаеше, дори когато ги приемаше в тялото си, че ги води към смъртта им. А по-малко свестните й началници я смятаха за курва, поне така подозираше.

Понякога изпитваше леден гняв към мъжете, които хранеха подобни мисли; друг път ги съжаляваше. Проблемът им беше, че не могат да се издигнат над мъжката си природа. Бяха си елементарни: движещата им сила беше похотта. И затова си мислеха, че и жените са същите. Идеята, че една жена може да спи с мъж по други, по-пресметливи причини и дори заради сигурността на държавата, ги изкарваше от равновесие. И ги караше да се съмняват дали не са също толкова уязвими, колкото жертвите на тази жена, а това ги изнервяше. Ако жената беше привлекателна, те тайно я желаеха и нервността се превръщаше в агония. Клеймото „курва“ беше техният начин да си вдъхват увереност, че контролът е в техните ръце.

Зачуди защо й се бяха обадили да се прибере. С настоящата й операция нещата вървяха добре. В момента залагаше „медения капан“ на живеещ в Париж саудитски дипломат, който се беше отклонил от повелите на уахабитските си религиозни убеждения заради дългата й естествено руса коса и начина, по който тя се разпиляваше по раменете й; заради сините й очи, безкрайно очаровани, разбира се, от плахите му ласкателства; заради омайващото й западно деколте, откриващо порцелановата й кожа. Мъжът беше останал поразен от историята й за отсъстващия съпруг и копнежа й за истинска любов и вече беше почти готов да чуе сърцераздирателната случка, че някой е научил за забранената им страст и сега я изнудва със заплахата да я разкрие — разкритие, което включваше и саудитеца, разбира се, — освен ако той не направи определени неща, сами по себе си тривиални, но които с времето щяха да го компрометират все повече и повече, докато паднеше безвъзвратно в ръцете на нейните хора. Защо я викаха у дома, когато беше толкова близо до успеха? Бяха използвали обичайните канали за свръзка, без да й подават сигнал за прекратяване на операцията, което означаваше, че не е в опасност и че операцията не е компрометирана. Но това правеше причините за повикването още по-мистериозни.

Документите й бяха изрядни, а ивритът, макар вече не всекидневният й език, все още й беше майчин, поради което тя и ръчната й чанта преминаха бързо през митническата проверка. Хвана такси пред терминала и се отправи към центъра. Трябваше да стигне до „Краун Плаза“ на „Хаяркон“ — приятен, анонимен хотел за бизнесмени, — това бе мястото на срещата. Участниците щяха да пристигнат и да си тръгнат поотделно, за да запазят тайната, и след това този хотел нямаше да се използва отново с месеци. След срещата щеше да се обади на родителите си и да отиде да ги види, и да преспи в къщата им в Яфа. Никога не им се обаждаше предварително; те разбираха, че работата й, каквато и да беше тя, изключва предупрежденията. Но, първо работата.

Смени няколко таксита, приложи и други техники, за да се убеди, че никой не я следи. Когато се увери, че няма опашка, се отправи към хотела. Взе асансьора направо до четвъртия етаж и пое към стая 416. Не й се наложи да я търси дълго — пред нея пазеха двама мъже в униформи със слушалки в ушите и автомати „Узи“ в ръцете. Набиващата се в очи охрана беше необичайна. Със сигурност ставаше нещо.

Единият мъж огледа личната й карта. Очевидно удовлетворен, отвори вратата и бързо я затвори зад гърба й. Вътре трима мъже седяха около масата. Познаваше двама от тях — Боаз и Гил. Третият беше може би с около двайсет години по-възрастен от тях и й отне известно време да се сети кой е. Беше го срещала само веднъж.

Боже! Директорът. Какво правеше тук?

— Дилайла, шалом — поздрави възрастният мъж и стана от стола. Приближи се, за да се ръкува с нея, и продължи на иврит: — Или може би трябваше да кажа бонжур? На френски ли предпочиташ да говорим?

Стана й приятно, че я попита. Излизането и влизането под прикритие, смяната на две съвършено различни самоличности причиняваше доста стрес. Тя поклати глава и му отвърна на иврит:

— Не, тя няма работа тук. Да я оставим да спи. Ще се събуди, когато се прибере в Париж.

Той кимна и се усмихна.

— И това ще й се стори сън — сетне посочи другите двама. — С Боаз и Гил се познавате, нали?

— Да. Работили сме заедно.

Мъжете станаха и също се здрависаха с нея.

Боаз беше един от най-добрите им специалисти по ИВУ — импровизирани взривни устройства. Дилайла го харесваше, всички го харесваха. Когато обстоятелствата налагаха, се държеше сериозно, но по душа си беше момче, понякога непослушно, и имаше заразителен смях, преминаващ на моменти дори в кикот. Никога не я беше свалял и се държеше с нея повече като със сестра, отколкото като с колежка, което беше нещо рядко в организацията. Ако директорът го нямаше, щеше да го прегърне.

Гил беше друга работа — мрачен, темерут и напрегнат. Хората му се възхищаваха, но се чувстваха неудобно в компанията му поради една и съща причина: беше извънредно добър в работата си. При две от задачите на Дилайла Гил беше стрелецът. И в двата случая се беше появил като от нищото, за да изстреля куршум 22-ри калибър в окото на жертвата, след което беше изчезнал дори без да раздвижи въздуха. Когато се налагаше, работеше и в екип, но Дилайла знаеше, че в сърцето си е единак, който е в стихията си, когато безшумно преследва плячката.

Веднъж в една квартира на организацията във Виена й беше предложил да правят секс. Поведението му беше грубо и прямо и не й се понрави увереността му, че е едва ли не длъжна да удовлетвори желанията му. Знаеше, че сексът би му дал някаква власт над нея — именно затова го беше пожелал, — и нямаше никакво намерение да разкрива, и то пред колега, част от загадъчността си и един от малкото си лостове за влияние. Отказът й беше толкова недвусмислен, колкото и неговото предложение. Нямаше намерение да прави от мухата слон — не й се случваше за първи път, но при редките им срещи след това той се държеше като човек, който не е забравил обидата. Някои мъже се чувстваха унизени от отказа на жената и Дилайла подозираше, че Гил е от този тип.

Масата беше подредена за четирима, което й подсказа, че не очакват други хора. Седнаха. Директорът посочи сандвичите.

— Хапни нещо.

Тя поклати глава. Все още се чувстваше неловко.

— Вечерях в самолета.

Гил си взе сандвич и отхапа, Боаз вдигна чайника и й се усмихна.

— Чай?

Тя му се усмихна в отговор и протегна чашата си.

— Благодаря.

Боаз сипа чай на всички. Известно време ядоха и пиха чай мълчаливо. След това директорът поде:

— Дилайла, нека ти обясня защо те повикахме. Сигурно се чудиш.

Тя кимна.

— Прав сте.

— Имаме проблем в Манила. Смятаме, че можеш да ни помогнеш да го разрешим.

Имаме проблем, помисли си тя. Космонавтите от „Аполо 13“ не бяха ли казали същото, когато корабът им се бе повредил? Употребата на първо лице множествено число беше не по-малко интересна и донякъде притеснителна.

— Да? — каза и се зачуди какво ще последва.

— Наскоро използвахме наемник за една работа в Манила. Полуяпонец на име Джон Рейн.

Дилайла отвърна без колебание:

— Да, аз бях посредникът в началния етап.

За секунда се зачуди дали директорът не я пързаля. Ако проблемът беше дотолкова сериозен, че да наложи присъствието му на срещата, значи е бил запознат с всички подробности, включително и с нейното участие на ранния етап. Сигурно я пробваше и търсеше възможност да прецени реакцията й.

— Разбира се — продължи той. — С Рейн сте се запознали в Макао. Операцията „Белгази“.

— Да.

— Всичко, което успяхме да научим за този човек, включително и твоята оценка, подсказваше, че той е изключително надежден.

„Включително и твоята оценка.“ Нещо се беше объркало и сега щяха да й трият сол на главата.

— Да — повтори, разбрала, че колкото по-малко си отваря устата, толкова по-добре.

Директорът замълча, за да отпие от чая си, и Дилайла схвана, че така се опитва да я накара да говори. Устоя на порива да каже нещо и също отпи от чая си. След малко той продължи.

— Рейн беше нает да отстрани човек на име Манхайм Лави. Наричат го Мани. Израелски гражданин, в момента живее в Южна Африка. Има бизнес контакти на Филипините, а по-късно се оказа, че е създал там и второ семейство. Наскоро установихме, че е станал предател. Споделял е уменията си за правене на бомби — доста сериозни умения — с нашите врагове.

Директорът нямаше да й казва всичко това, ако не се налагаше. Значи без формалности, но вече бе включена в операцията. Споменаването на нейната оценка бе намек, че част от вината за въпросния проблем е нейна; информацията, която споделяше в момента, й даваше да разбере, че носи отговорност за решаването на проблема.

Погледна към Гил.

— Защо сте използвали наемник? Защо сте изнесли операцията извън нашия кръг?

— Защото Мани има покровители. Смятаме, че е вербуван от ЦРУ. А ЦРУ не реагира благосклонно, когато „приятелски“ разузнавания елиминират сътрудниците му.

— Затова сте въвлекли наемник, а той е оплескал нещата, така ли?

Гил присви очи, а Дилайла му се усмихна, за да му даде да разбере, че току-що е получил една недвусмислена майна, задето е хвърлил вината върху нея. Реакцията й целеше и още нещо: да покаже на директора, че макар да познава Рейн, не възнамерява да омаловажава провала му, нито да го защитава по какъвто и да било начин.

— Ти ни каза, че бил надежден — обвини я Гил и тя остана доволна от раздразнението в гласа му.

Директорът размаха ръка като баща, въдворяващ ред сред децата си, които се карат на масата за вечеря.

— Няма значение как се е стигнало дотук. Важното е какво ще правим оттук нататък.

Всички млъкнаха и той продължи:

— Рейн се е опитал да очисти Мани в тоалетната на някакъв мол в Манила. Мани се е измъкнал, но Рейн е убил трима други. Един бодигард — Директорът замълча и я погледна. — И двама служители на ЦРУ.

Отново замълча, за да й даде възможност да осъзнае информацията. Дилайла не каза нищо, но мислено простена: „О, Боже“. След малко попита:

— ЦРУ може ли да свърже тази каша с нас?

— Именно това е въпросът — отвърна директорът.

— Ето какво знаем — намеси се Боаз. — Вчера Рейн се е обадил, за да ни осведоми за случката. Проследил Мани и семейството му в един мол — местна жена и дете. Когато изглеждало, че жената и момчето си тръгват, Рейн решил, че Мани ще използва тоалетната, и се скрил там да го причака. Мани действително влязъл, но след това се появило и детето. Рейн видял момчето и се разколебал.

— Очевидно не причинява вреда на жени и деца — подметна Гил.

Дилайла го изгледа.

— Това дразни ли те?

— Зависи доколко е оплескал нещата.

Тя се извърна отново към Боаз.

— И какво е станало после?

— Бодигардът нахлул вътре. Според Рейн Мани е натиснал някакъв паникбутон, за да го извика. Рейн обезоръжил бодигарда, но точно тогава пристигнали двамата от ЦРУ. Не ги познава и все още не знае кои са, доколкото ни е известно. Те също били въоръжени.

— Рейн избил всички, освен Мани — обади се Гил.

Дилайла го погледна.

— А детето?

Гил сви рамене, все едно въпросът нямаше връзка с темата.

— И него не е убил.

Дилайла пак премести поглед към Боаз.

— Успели ли са Мани и момчето да огледат Рейн?

— Рейн казва, че не е сигурен.

Гил избухна:

— Глупости на търкалета. Няма начин в цялата суматоха някой да не е видял лицето му. Огледали са го добре и той си го знае. Иначе щеше да ни каже, че се е измъкнал чисто. Както и да е, в случая Рейн има интерес да омаловажава разкриването си. Но разумното е да приемем, че щом според неговите признания Мани го е видял, значи го е видял доста добре.

Нямаше смисъл да спори. Кимна.

— Та ето какво е положението — продължи Гил. — Мани е изплашен до смърт. В момента седи някъде с шефовете си от ЦРУ. Те му показват снимки на известните азиатски оперативни агенти. Купчината от снимки е доста голяма — половин метър, ако не и повече. Ако имат снимка на Рейн и Мани го разпознае, ЦРУ ще се заеме с него. И то сериозно.

Дилайла разбра накъде вървят нещата. Из главата й се замота един и същи рефрен: мамка му, мамка му, мамка му. Не каза нищо.

— Мани има много врагове — поде отново Гил, — но можем спокойно да приемем, че когато ЦРУ изготви списък, ние ще сме сред първите в класацията. А ако пипнат Рейн, статусът ни ще се промени от „основен заподозрян“ в „доказано виновен“.

За момент всички замълчаха. Директорът погледна Дилайла и въздъхна.

— Нали разбираш какъв е залогът?

Тя кимна.

— Не само твоята кариера — продължи той. — Нито тяхната — посочи първо Боаз, после Гил, остави коментара да увисне във въздуха и пак се обърна към нея. — Дори не и моята. Ние ще сме само първите пострадали. Правителството с пълно право ще ни пожертва моментално, за да ограничи щетите. Но ако щетите не могат да бъдат ограничени… не ми се приказва. Става дума за милиарди долари помощ от САЩ. Да не говорим за доставките на оръжие. Или за достъпа до сателитни изображения и друго разузнавателно сътрудничество. Проумяваш ли за какво става дума? Няма да е проблем само за нас. Ще стане геополитически проблем. Трябва да си възвърнем контрола над ситуацията.

— Проумявам — каза тя.

Той кимна, привидно удовлетворен, и заговори отново:

— Разкажи ни тогава доколко отблизо познаваш този човек.

Трябваше да предвиди подобен въпрос. Сега вече й стана ясно. Сви рамене.

— Пътищата ни се пресякоха в Макао. Едни хора — стрелна с очи Гил — искаха да го премахнат, защото преследваше Белгази и можеше да го ликвидира, преди ние да постигнем целта си. Аз твърдях, че има по-добър начин действията му да бъдат забавени.

— И не беше права — възрази Гил. — Вярно, че нещата се подредиха добре, но си беше чист късмет. Рейн можеше да убие Белгази, преди да получим каквото ни трябваше.

— Аз го контролирах — заяви тя и моментално съжали, че се е хванала на провокацията.

— Значи си прекарала известно време с него? — попита директорът.

Дилайла отново сви рамене.

— Вече ви казах. Убедих го да не предприема нищо известно време, точно толкова, колкото ни беше нужно. След това го проследихме до Рио. Отидох там и си свърших работата. После Боаз и Гил поеха нещата. Всичко това го има в досието на операцията.

— По онова време как се свързваше с него? — попита Гил.

Майната ти, Гил, на теб и на игричките ти.

— Ти не си ли чел досието? — попита го с невинна усмивка.

Той стисна зъби и се опита да си възвърне позициите.

— През някакъв чатрум ли беше?

— Питаш, защото не си спомняш ли? Не е характерно за теб да забравяш подробности, Гил. Обикновено помниш всичко.

Челюстта му отново се стегна. Дилайла знаеше, че ще я намрази, задето го беше злепоставила пред директора, особено по този манипулативен начин, но в момента дребната й победа й доставяше огромно удоволствие.

— Сега можеш ли да се свържеш с него? — попита Гил, изоставяйки играта, която беше загубил.

— Не знам. Навярно, ако още поддържа чатрума и го проверява.

Гил понечи да се намеси, но директорът вдигна ръка.

— Дилайла. Познаваш ли този мъж по какъвто и да е начин, неотразен в досието?

— Не разбирам какво имате предвид — естествено, че разбираше, но дяволите да я вземат, ако отговореше на такъв въпрос, без поне да го накара да изпита неудобството, че го е задал.

— Имали ли сте… лични отношения?

Дилайла замълча, след което каза:

— Няма да отговоря.

С периферното си зрение долови възхищението и съчувствието в погледа на Боаз. В очите на Гил видя изненада от начина, по който си подритва трудовата книжка — нещо, което самият той никога не би имал смелостта да стори. Горкият Гил. Не проумяваше, че предимството й в тази игра се дължи на малоценността на залога за нея. Гил се издигаше в йерархията. Искаше да направи кариера. Докато за нея този път бе затворен. След няколко години щеше да е прекалено стара, за да върши досегашната си работа, тогава щяха да я настанят в някоя канцелария или да й осигурят преподавателско място и всеки щеше да я прескача, пренебрегва и накрая забрави. Какво имаше да губи?

Директорът забарабани с пръсти по масата.

— Причините да те питам не са лични. Професионални са. Тази информация може много сериозно да повлияе на бъдещите ни действия.

Дилайла го погледна в очите.

— И все пак няма да ви отговоря. Не мога да позволя да прекрачите тази граница днес. Ако се поддам, ще си позволите да я прекрачите и утре.

Директорът я изгледа продължително, след което се усмихна на куража й и не настоя повече. Дилайла оцени деликатността му. Но от друга страна, защо да настоява? С отказа си да отговори, тя вече му беше дала отговора.

Гил изглеждаше объркан, а след това и сконфузен. Не му се вярваше, че току-що е отбелязал точка пред директора.

— Дилайла — обади се Боаз. — Смяташ ли… дали ще успееш да стигнеш близо до Рейн?

— Имаш предвид, дали ще успея да ви го доставя?

Боаз кимна.

— Не знам. Ще опитам.

Тримата мъже се размърдаха едва забележимо на столовете си, сякаш от раменете им се беше стоварила голяма тежест и в този момент й стана пределно ясно за какво си бяха говорили преди появата й: „Дали е спала с него? Дали ще направи каквото искаме? Можем ли да й имаме доверие?“

— Не разбирам за какво съм ви аз — рече на глас. — Вече се познавате с него и би трябвало да имате връзка.

— Ако сега поискаме да се срещнем, той ще заподозре нещо — каза Боаз. — Нужно ни е да приспим бдителността му.

— Разчитаме ти да разсееш подозренията — намеси се Гил. — Защото си най-добра тъкмо в това — тонът му намекваше, че макар и полезни, способностите й също са донякъде подозрителни.

Тя го погледна, но не отвърна на този коментар.

— Как смятате да го направите?

Гил махна с ръка, сякаш това беше най-лесната част.

— Свържи се с него. Отведи го някъде на романтична почивка. Изчакай подходящия момент и се свържи с мен.

— Кой ще стреля?

— Аз.

— Той те познава. Как смяташ да се приближиш?

— Изобщо няма да ме види.

Дилайла едва сдържа смеха си.

— Ти май не разбираш с кого си имаш работа.

— Той прецака нещата. Затова ще умре.

Дилайла се сети за начина, по който Рейн се беше справил с мъжа в асансьора в Макао. Както си говореше най-спокойно с нея, така в следващата секунда, без никакъв преход, му беше строшил врата.

— Ако те види, ще разбере, че съм го предала.

— Тогава го направи ти.

Дилайла не отговори.

— Няма да ме види — увери я Гил. — А ти и без това умееш да се грижиш за себе си.

Настъпи продължително мълчание. Дилайла беше свикнала да взема решения бързо и когато директорът заговори, вече беше решила.

— Ще направиш ли каквото искаме от теб? — попита я внимателно и с открит поглед.

— Някога да съм отказвала? — отговори му с въпрос.

— Никога — обади се Гил и в тези три срички Дилайла чу ехото на думата „курва“.

Погледна го. Когато заговори, гласът й бе от ледена коприна.

— Е, има един случай, когато отказах, Гил.

Той се изчерви, а тя се усмихна, завъртайки ножа. Макар да му беше напълно ясно какво става, директорът се направи, че не разбира.

— Значи уредихме нещата.