Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (22)

22.

Спах като мъртвец през цялото време до Сеул. Имаше петчасов престой, но оттам пътят до Токио беше кратък.

Зачудих се къде да отседна. Когато живеех тук, поддържах връзка с няколко хотела, които ми пазеха куфарите, докато съм „извън града“, ей така, за всеки случай. Но уговорките бяха много отдавнашни и не бях сигурен дали въпросните хотели още ми пазят нещата. А дори да ги пазеха, не знаех дали някой междувременно не беше открил тези уговорки. Реших, че ще е по-безопасно да намеря нещо ново.

Пристигнах на летище „Нарита“ в ранния следобед. Взех експресния влак до централната гара на Токио и отидох пеша, без никакъв друг багаж освен куфарчето, до „Четирите сезона“ в Марунучи. Попитах имат ли свободни стаи. Само един апартамент, така казаха. Заявих, че апартаментът ме устройва.

От магазина с надути цени във фоайето си купих тъмнозелен панталон и тъмносин мериносов пуловер. В апартамента се изкъпах и се избръснах с любезно оставените от хотела самобръсначка и други принадлежности. Извиках камериерката и й казах, че бих желал да се възползвам от услугата за гладене на дрехи до един час. Костюмът ми изглеждаше все едно съм живял в него.

Отидох в Гинза, за да си купя чисто бельо, риза и други необходими на един беглец вещи. Времето беше студено и ясно — любимото ми в Токио — и вятърът определено хапеше по зимному. Беше ми хубаво, че съм се върнал. Дори ми се струваше странно редно.

Докато вървях, се оглеждах, по-скоро да се насладя на околностите, а не за да гледам кой ми върви зад гърба. Пейзажът се беше променил малко от последното ми посещение. Някои магазини бяха различни, бяха изникнали нови сгради и „Старбъкс“ беше продължил кудзу инфилтрацията си в приземните части и фоайетата. Но духът на града си беше същият: начинът, по който можеш само с няколко крачки да преминеш от сумрака на подлеза на метрото в бляскавите магазини из Гинза; усещането за пари, които се печелят и харчат, за осъществени и пропаднали мечти; красивите хора в магазините и бабичките с остри лакти по спирките на метрото; усещането, че всички, покрай които минаваш — зад витрините на скъпите ресторанти, по тесните тротоари, в усамотената тишина на малките храмове, — искат да са тук, в Токио, тук и никъде другаде.

Сетих се за Ямаото и се зачудих кога, ако изобщо някога, щеше да стане безопасно да се прибера в Токио. Колкото и да обичах Рио, не го чувствах като свой дом и докато вървях из Токио, подозирах, че никога няма да го почувствам.

Купих каквото ми трябваше и се прибрах. Съвършено изгладеният ми костюм вече висеше в просторния дрешник на апартамента. Преоблякох се, излязох от хотела и се отправих към магазин за мобилни телефони, където си взех апарат с ваучер. Използвах го да се обадя на Канезаки.

— Хай — отговори той.

Отвърнах му с обичайното „здрасти“. Настъпи пауза. След това той каза:

— Ти си в Токио.

Аха, безспирният марш на идентификацията на обаждащия се и други такива сложни технологии.

— Да. Реших да те информирам какво открихме за онова в Манила. Освен това мисля, че и ти ми дължиш малко информация.

— Аз не успях да науча кой знае колко…

— Престани да ме будалкаш. Знаеш, че се вбесявам.

Поредната пауза.

— Къде си?

— В момента те наблюдавам.

— Наблюдаваш ли… какво искаш да кажеш?

Усмихнах се и си го представих как се озърта през рамо или през прозореца на кабинета.

— Шегувам се. На една станция на метрото съм. На изхода към „Марунучи Юг“.

— Аз съм близо до посолството. Да се видим след десетина минути, какво ще кажеш?

— Става. Обади ми се, като дойдеш.

Затворих.

Не мислех, че ще е склонен да доведе компания. И определено не му бях оставил време. Но въпреки това пресякох улицата и заех позиция за наблюдение на изхода. Старите навици умират трудно.

След десет минути той слезе от едно такси, сам. Застана на тротоара, защото знаеше, че преди да дойда, ще искам да го видя.

Направих един кръг, като използвах за прикритие таксита и пешеходци, след което се приближих откъм сляпото петно в зрението му. Но той се обърна, преди да се приближа достатъчно и да кажа „та-да“. Браво на него.

— Здрасти — поздрави ме и се усмихна. Протегна ръка и се здрависахме.

— Дай да се махаме оттук — предложих. — Съмнявам се, че правителството си губи времето да ви следи вас, шпионите, но все пак.

През следващия половин час проверявахме дали сме сами, след което влязохме в „Цута“ — кафене на „Минами Аояма“, в което обичах да ходя. Последния път бях тук с Мидори. Бяхме изкарали прекрасен следобед, странен предвид обстоятелствата, но пълен с безумни и глупави надежди. И беше много отдавна.

Седнахме един срещу друг на една от двете маси и си поръчахме еспресо. Вдигнах поглед към него. За последно се бяхме видели преди година и сега ми се стори остарял и помъдрял. Беше придобил някаква липсваща преди увереност, нова плътност, някаква тежест. Осъзнах, че Канезаки вече не е хлапе. Занимаваше се със сериозни неща и те на свой ред го бяха оформили. Както казваше любимият философ на Докс, когато погледнеш в бездната, бездната също поглежда в теб.

Известно време си бъбрихме за незначителни неща. На другата маса седяха две възрастни дами. Съмнявах се, че разбират английския, на който разговаряхме с Канезаки — съмнявах се, че дори ни чуват, — но през цялото време говорехме много тихо.

След като кафетата пристигнаха, рекох:

— Мисля, че е време да си разчистим сметките.

Той отпи от чашката си, кимна одобрително и отвърна:

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

Знаех, че в крайна сметка ще ми каже. Давах си сметка, че ще ме накара да изкопчвам информацията, за да почувствам, че съм спечелил нещо и че придобитите сведения са ценни. Щеше ми се да пропуснем началните стъпки на този танц, но Канезаки винаги го играеше.

Е, сигурно имаше начин да ускоря нещата.

— Може да е съвпадение — подхвърлих, — но всеки път, когато се чуехме или си пишехме през последните дни, нещата, които ти казвах, моментално излизаха във „Вашингтон Пост“.

Той не отговори нищо, но по устните му плъзна едва доловима усмивка.

— Е, ако искаш да научиш какво стана в Манила и току-що в Хонконг, ще трябва ти да започнеш пръв.

Взех чашката си и се облегнах на стола. За момент оставих аромата да витае покрай лицето ми, след което отпих малка глътка. О, много добро кафе. Силно, но не натрапчиво; горчиво, но не прекалено екстрахирано; леко, но с плътността на букета от аромати. Пил съм кафе в Париж, Рим и Рио, По дяволите, даже в Сиатъл съм пил, където напитката е местната религия. Но по мое мнение нищо не може да се сравни с кафето на „Цута“.

Канезаки изчака доста време, за да ме убеди, че говори само защото съм го притиснал. Бях изпил половината си еспресо, когато наруши мълчанието.

— Откъде знаеш за Хонконг?

Сигурен бях, че ще се пречупи, и не успях да сдържа усмивката си.

— Защото идвам оттам.

Канезаки вдигна поглед.

— Мама му стара.

— Е? Този път започваш ти.

Той въздъхна.

— Добре. Хилгър е провеждал частна операция.

— Какво означава „частна“?

— Не се изразих правилно. Получастна. Нали се сещаш — като пощите: частни са, но ги субсидира държавата.

Канезаки отпи от чашата си.

— Какво е разузнаването за политиците? Продукт. Дори ние в общността му викаме така. Политиците наричаме „консуматори“. А какво искат всички консуматори?

— Ниски цени — изказах предположение.

Той се изхили.

— А ако консуматорът е толкова богат, че цената не го интересува?

— Тогава богат избор.

Той кимна.

— Точно така. И ако не ти харесва какво предлагат в един магазин, похарчваш парите си в друг. Виж какво направиха Щатите в Ирак. Не им хареса какво им казват от ЦРУ, пратиха там отряд от Пентагона и напазаруваха от тях.

— Значи Хилгър…

— Погледни на нещата по следния начин: съществува основа за конкурентен свободен пазар на разузнавателна информация. Независимо от съществуващата по закон структура, политиците винаги търсят разни други възможности, които да удовлетворят изискванията им, а ако не съществуват, да си ги създават.

Отпих от еспресото.

— Хилгър такава възможност ли е?

Той кимна.

— Вече почти десет години Хилгър гради собствена мрежа. В известен смисъл създаде частна разузнавателна агенция и продуктът му е добър. Доста политици разчитат на него.

— И какво стана? ЦРУ да не изревнува?

— Не е там работата. Много е ясно, че той може да прави неща, които Управлението не може — най-малкото при него няма правителствен надзор. Но не в това е проблемът. Той си е лична неправителствена институция.

— А ти какво правиш тук с мен?

Канезаки замълча. След това отговори:

— Хилгър беше покварен. Нямам предвид само двата милиона долара, които взе миналата година в Квай Чунг. Нещата са доста по-лоши. Помниш ли онзи щатски дипломат, когото убиха преди няколко години в Аман?

Кимнах.

— Направи го Хилгър, който си градеше легенда.

Това потвърждаваше чутото от разговора в Китайския клуб. Кимнах отново.

— Виж сега — продължи той, — според теб защо ни е толкова трудно да проникнем в терористичните мрежи? Защото има един прост тест за прием: убийство на високопоставен американски служител или друга жестокост. Ако можеш, значи си вътре. Е, ЦРУ не може.

— Но Хилгър очевидно може.

— Може и го направи. Той получи достъп до терористите, като сам стана терорист. Убийството в Йордания, сделките с Белгази, когото ти ликвидира миналата година, черен пазар на оръжие, пране на пари… Имам доказателства, че е знаел предварително за взрива в Бали. Двеста души загинаха там. За двете бомби в Джакарта също. И след всичко това мислиш ли, че изобщо си спомня кой е и какво прави?

— Не знам.

— Това е като „теорията за лудия“ на Никсън. Ако искаш хората да те мислят за луд, започваш да правиш луди неща. Което по нищо не те отличава от лудите. Каква е разликата?

— Кажи защо подаваше информация на „Пост“?

Той сви рамене.

— Трябваше да окажа натиск върху мрежата на Хилгър. Публичността е натиск.

— В първата статия се твърдеше, че онези двамата са действащи агенти, а не бивши.

— Както вече ти казах, бяха бивши агенти. Но ако в статията се напише, че са настоящи, в Ленгли щяха да се изправят пред повече въпроси и на Хилгър щеше да му стане по-напечено.

— Значи „добре осведомените източници“, за които се споменаваше в статията…

— Да, с него говориш.

Кимнах одобрително.

— Ами „Гирд Ентърпрайзис“?

— Една от основните компании на Хилгър, така си мисля. Скоро ще разберем. Медиите се нахвърлиха като лешояди.

— След като ти им го подхвърли.

— Разбира се — отвърна и за момент доста ми заприлича на Тацу.

— Сигурен ли си, че дискредитирането на Хилгър е правилно? — попитах. — Той доста се беше доближил до онзи Ал Джиб…

— Али Ал Джиб ли? — възкликна и очите му се разшириха.

— Да познаваш друг?

— Откъде знаеш?

— От срещата им в Китайския клуб в Хонконг снощи.

— Среща… мамка му! Ал Джиб сега къде е?

— Според мен вече са извадили трупа му от пристанище „Виктория“. Освен ако не е доплувал до брега с пет куршума в тялото.

Канезаки невярващо поклати глава.

— Значи ти си бил в Китайския клуб?

Свих рамене.

Той отново поклати глава.

— Някой трябва да ти даде медал.

— Ще се задоволя и с пари. А ти откъде знаеш, че Хилгър не е разработвал Ал Джиб и че не се е опитвал да го вербува? Ал Джиб можеше да го отведе до други източници.

Канезаки си пое въздух и го изпусна.

— Кой може да каже какво Хилгър е възнамерявал да прави с Ал Джиб? Този човек е мръсник.

Отпих от чашката.

— И сега какво ще стане с него?

Той сви рамене.

— Не мисля, че има големи шансове, но още не разполагам с цялата информация. Какво се случи в Китайския клуб?

Разказах му, като изпуснах участието на Докс и Дилайла.

Той не продума нищо, докато говорех, само невярващо клатеше глава. Когато свърших, каза:

— Значи си очистил и Мани. Не мога да повярвам. Настина трябва да ти дадат медал.

— Как не ми хрумна преди седмица да те питам какво даваш, ако ги очистя? Сигурно бих могъл да се пенсионирам.

— Това ще бъде тежка загуба. Навярно не е редно да те питам този път за кого си работил?

— Навярно.

— Добре. Мога и сам да се сетя.

— Сещай се каквото искаш.

— Е, от разказа ти съдя, че Хилгър едва ли ще оцелее. Всичките му покровители ще се изпокрият за нула време.

— Не знам. Този тип умее да оцелява. Виж как извъртя нещата в Квай Чунг миналата година, а освен това пипна и два милиона долара. Не бих го подценявал.

— Не го подценявам.

Допих си еспресото и оставих чашката на масата.

— Продължаваш ли да поддържаш връзка с Тацу? — попитах.

— От време на време — отвърна предпазливо и аз разбрах, че е доста често.

Кимнах.

— Общувай повече с него. Той е извървял тясната пътека, по която ти преди известно време пое, и е успял да не падне. Това е рядък случай. Няма да ти навреди, ако научиш тайната му.

— За каква пътека говориш?

— Тази, в чийто край целта оправдава средствата.

Той кимна.

— Е — изправих се аз, — след като току-що съм елиминирал две позиции от несъществуващия списък с терористи на Чичо Сам, предполагам, че мога да разчитам ти да платиш кафето.

Той стана и се усмихна.

— За мен ще е удоволствие.

Погледнах го.

— От собствения си джоб ли ще го платиш? Или ще се бръкне правителството?

— Аз ще платя.

Протегнах ръка и стиснах неговата.

— Кио цукеро йо — казах. Пази се.

— Со шимацу — отвърна той. Ще се пазя.