Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (4)

Глава трета

На Алекс му отне почти четири часа да открие местонахождението на Джак. Той опита в дома на Камила и измъкна дамата и джентълмена в леглото й от шумен сън.

Само че, мъжът в постелята й не бе Джак, а стария Амбъркромби. Очевидно гривната на Алекс се бе оказала недостатъчна, за да отклони дамата от увлечението й.

Амбъркромби се ядоса, че го прекъсват и заплаши, че ще изпрати секунданти сутринта, докато Алекс не обясни, че е очаквал да намери Джак в компанията на госпожата. Амбъркромби отстъпи, само когато Алекс обеща да каже на приятеля си, че Камила е изглеждала изключително доволна. Обещание, което Алекс даде с удоволствие и се закле да зарадва Джак с историята… точно преди да го убие.

Когато напускаше къщата, Камила слезе долу и му довери съмненията си, че Джак е изпратил цветя на госпожа Ганет на Торнтън стрийт.

— О, и милорд? — извика тя, когато Джак изхвърча по входните стълби.

— Да?

Дамата вдигна ръка и намести няколко кичура непокорна червена коса.

— Благодаря ви за гривната — на китката й блестеше дрънкулката, за която Джак бе настоявал, че е изключително важна да задържи вниманието на любовницата му.

Значи тя бе запазила взетото и бе продала сърцето си.

„Умна жена“, реши Алекс, докато завиваше към Торнтън стрийт.

Изглежда Камила не бе сгрешила за Джак. Той бе на топло и уютно в удобното легло на госпожа Ганет.

Алекс не можеше да разбере какво прави красивата кокетка с Джак. Вероятно бе видяла гривната на Камила. Това изглеждаше най-вероятната причина, имайки предвид одобрителните погледи, които тя отправяше към него, след неочакваната му поява и сприхавото му представяне. Отбеляза си да каже на тази фуста, че няма да има повече гривни за негова сметка. Веднага след като пребиеше любовника й.

Джак не бе толкова доволен да види приятеля си. Той се възстановяваше от отвратителните последици след вечер, прекарана в пиене и липса на сън, а също и от активните забавления през останалата част от нощта.

— Седжуик, какво правиш тук, мътните те взели? — оплака се той уморено, точно преди Алекс да го хване за врата и да го измъкне от леглото на жената.

— Какво, по дяволите — изломоти той, докато се извиваше в стегнатата хватка на Алекс. — Да не си полудял?

— Щях да те попитам същото — Алекс затегли протестиращия си приятел надолу по стълбите, през входната врата.

— Хайде, добри човече. Просто ме пусни и остави госпожа Ганет да ни донесе кана с кафе. Можем да обсъдим това с ясни глави. Страхувам се, че все още съм малко подпийнал от снощи — Джак отново опита да се измъкне от хватката на Алекс, но безуспешно. — Да не е заради облога, който направих с Клифтън? Уверих го, че нямаш нищо против.

„О, чудесно. Още един обещан облог от мое име“. Алекс се огледа нагоре и надолу по улицата и забеляза идеалния лек за тежкото положение на Джак, което сам си бе докарал. Горкият пияница изобщо не разбра откъде му е дошло в неговото объркано състояние. Но щом Алекс го хвърли в дървеното корито за поене на коне, елегантния женкар се изправи разярен и с по-прояснен поглед.

— По дяволите, човече! — разпени се той. — Какво ти става?

Алекс го хвана за яката и отново го бутна долу. Джак се изправи, плюейки вода и проклятия, като фонтана на Версай.

— Идиот такъв, пусни ме — юмруците му се свиха безпомощно, докато го потапяше отново.

Но този път Джак не се изправи. Всъщност той започна да потъва надолу.

Пряко волята си, Алекс изпусна една въздишка и се пресегна, за да извади приятеля си.

Точно когато хвана Джак, приятелят му избухна в ярост, хвана ръката на Алекс и го дръпна в калната вода.

Двамата се въргаляха, проклинаха и разменяха юмруци. Накрая излязоха на улицата и започнаха да се карат, като двойка незрели младежи.

От близките къщи се появиха светлини, дамите любопитно взеха да надничат през прозорците, за да видят бъркотията. Джентълмени, които се бият за дама не бяха необичайна гледка в тази част на Лондон и ако не друго, това спечелваше на обекта на подобна ярост, популярност за следващите няколко месеца. А тогава всеки искаше да има своя версия на събитието.

Джак удари Алекс в челюстта със свит лакът и го просна на земята. Госпожа Ганет го аплодира от стълбите на входа, но ентусиазма й беше малко преждевременен. Щеше да е нужно доста повече от това, за да бъде спрян барона, който замаяно се изправи на крака и с изненадваща скорост стовари силен удар върху нищо неподозиращия Джак. Сега бе ред на другия мъж да се озове по гръб върху калдъръма. От там той силно изстена.

— Седжуик, какво, по дяволите, ти става?

Алекс го сграбчи за ризата и го изправи. Просто не беше достойно да пребива, вече повален човек.

— Съпругата ми — каза той и отново го удари.

Джейк се олюля от удара.

— Емалийн? Какво общо има това с мен? — той успя да избегне следващия удар и си спечели време да изтрие част от кръвта от носа си.

— Не ми се прави на невинен, простак такъв — каза Алекс и се приближи, повишавайки глас. — Знам дяволски добре, че си наел онази уличница да се представя за моя съпруга — той замахна с юмрук за следващия удар, но нещо в обърканото изражение на Джак го спря.

— Аз… съм я наел? — Алекс отново замахна към окървавения му нос. — Че от къде бих намерил пари за това?

Ръката му замръзна насред въздуха и се отдръпна назад, готова за удар. Това звучеше напълно правдоподобно.

Междувременно Джак продължи с протестите.

— Освен това си помислих, че ти си наел момичето, за да държиш Хюберт на разстояние. Откакто е пристигнала се правех на добър приятел и я посещавах, за да се уверя, че никой няма да я разпитва.

Той запремигва с окото, което Джак не бе успял да насини.

— Не си я наел?

— Не — каза Джак с цялата честност, която можеше да притежава един мошеник.

Алекс отпусна юмрука си. Погледна нагоре и надолу по улицата и осъзна, че този път самият той бе изнесъл обичайното представление.

„Барон Седжуик вдига скандал на Торнтън стрийт“.

От това щеше да излезе прекрасна история.

За щастие, Джак никога не се сърдеше за дълго. Придърпвайки парчетата от ризата си в опит за благоприличие, той попита:

— Искаш да кажеш, че всичко това беше само защото си мислел, че аз съм наел тази женичка?

Алекс кимна.

Джак избухна в смях.

— Предполагам, че си ме издирвал из целия град?

Алекс затвори очи и кимна.

— Вдигнах Амбъркромби от леглото на Камила, като мислех, че си ти.

Джак изсумтя.

— Надявам се, че си докарал сърцебиене на стария развратник. Но щом като нощ прекарана в леглото на Камила не е достатъчна, за да го изпрати преждевременно в гроба, мога да се закълна, че той ще доживее до сто и ще си прави удоволствието като краде любовниците ми.

Сега Алекс се разсмя. Джак закачливо се заклатушка, обви ръка около рамото на Алекс и го насочи към бордюра. Те изкачиха стълбите към къщата на госпожа Ганет, където гостоприемната жена донесе кана с гореща вода, легени, чисти кърпи и останалите дрехи на Джак. След това дамата прояви добър усет и остави господата да се разберат над бутилка бренди.

След като направиха всичко възможно да поправят очевидните щети, Джак се отпусна в един стол и погледна приятеля си.

— Искаш да кажеш, че и ти не си наемал тази Емалийн?

— Не! — каза Алекс. — Запомни, аз съм този, който не искаше някаква досадна женска да се бърка в живота ми от самото начало.

— Има и по-лоши неща от жена в живота — каза Джак, вдигайки вежди към тавана, където се намираше уютния будоар на госпожа Ганет. — Освен това, твоята Емалийн е хубавелка и няма да е толкова лоша гледка, с която да се събуждаш сутрин — ухили се той. — Защо не я задържиш за известно време?

Естествено, че Джак ще предложи подобно нещо. Мъжът, който никога не мислеше за последствията.

Да задържи Емалийн? Невъзможно. Не беше ли достатъчно лошо, че гледката как тя става от леглото му като Венера, завинаги щеше да остане запечатана в паметта му? Щеше да му е изключително трудно дори да влезе в спалнята си, без отново да си спомни за нея. По-добре да я пропъди от живота си, преди да е имала възможност да издълбае още по-незаличими спомени в съзнанието му.

— Наистина, Алекс, колко вреди е нанесла? Значи е забелязана в града — от кого? Лято е, наоколо няма никой твърде важен.

— Опитай с Хюберт и лейди Лилит.

— По дяволите! — Джак изцеди една кърпа в легена и я постави на окървавения си нос. — Това определено усложнява нещата, но може и да не е чак толкова зле. Не може да са били толкова дълго в града, че да открият истината.

— Всяка минута, през която тази жена общува с Хюберт е пълна катастрофа.

Джак свали кърпата.

— Е, това ще го накара да спре да дебне наоколо. Сега, след като я е видял с очите си, може би ще сложи край на проклетите си подмятания и въпроси за жена ти.

В това имаше смисъл.

Джак се пресегна за друга кърпа, потопи я във водата и я подаде на Алекс.

— Окото ти изглежда, като на самия дявол. Съжалявам за това.

— Не, аз се извинявам задето помислих най-лошото за теб — каза му Алекс и трепна, като допря кърпата до бързо подуващото се око.

Джак се засмя.

— Признавам, че изглеждаше като нещо, което аз бих сторил.

— Да, наистина се усещаше твоя почерк.

Приятелят му кимна и се зае да опипва носа си.

— Е, ако ти не си я наел и със сигурност аз не съм го направил, тогава кой?

Алекс погледна приятеля си.

— Не знам. Но смятам да разбера. Веднага след като я изхвърля от живота си.

— Е, едно е сигурно — заяви Джак. — Докато тя е наоколо, никой няма да те нарече досадник.

 

 

Когато Седжуик се върна в лондонската си къща, слънцето бе изгряло и денят блестеше ярко.

За настроението му обаче не можеше да се каже същото. Беше мокър, в окаян външен вид и не бе спал добре от четири дни. И все още се налагаше да се погрижи за належащите въпроси. Първо отстраняването на двамата Денфорд, а после и на Емалийн. Докато изкачваше парадните стълби, той изправи рамене и се подготви за предстоящата битка.

Джак бе прав, когато каза, че добре се е наредил. Не можеше просто да изхвърли Емалийн, без да се появят въпроси. Особено, когато Хюберт и лейди Лилит бяха в града. Не, единственото решение бе да изпрати роднините си на продължително пътуване и да поправи щетите, нанесени от ненавременното пристигане на Емалийн. И по-важното, да намери кой я е наел.

Той влезе с ускорена крачка в къщата и се отправи към трапезарията, където Емалийн, лейди Лилит и Хюберт закусваха в разточително пиршество. Ароматът на шунка и пушена риба му напомни, че заедно със съня не бе получавал и прилична храна от дни.

Симънс, който първоначално се стресна от раздърпания вид на Алекс, се върна към безопасността на професионалното си държание и не каза нищо. Вместо това, той взе чиния и започна да я пълни с любимата храна на барона.

Алекс забеляза, че поне някои неща в живота му протичаха по реда си. Но дори докато стоеше до вратата и се взираше в тази зловеща сцена на домашно блаженство, от другата страна на масата долетя писък.

— Седжуик! Скъпи! Какво се е случило с теб?

След миг, Емалийн бе до него и се взираше с ужас в лицето му. Тогава тя отстъпи също толкова бързо назад и сбърчи нос. Очевидно бе доловила някаква миризма от него. За Бога, той вонеше до небесата.

— Имаш ли нужда от студен компрес? Хирург? Гореща баня?

— От нищо нямам нужда — каза той.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да, добре съм — каза й той и профуча край нея към масата. Тя ухаеше на виолетки и изглеждаше красива и сияйна като лятно утро. Русата й коса танцуваше на къдрици покрай тила й. Роклята й, семпла и модерна, само му напомни за чувствените извивки и гъвкавите крака, които бе успяла да прикрие. Той отново погледна към нея и трепна.

„Проклятие! Трябваше да се съсредоточи. Първо Денфорд, после Емалийн.“

— Какво се е случило? — попита тя, като се взираше в нараняванията по лицето му.

— Беше… нападение — каза той, толкова равнодушно, колкото успя. По-добре още една малка лъжа, отколкото истината. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да започнат да го разнасят из целия град, затова че се е бил с Джак на „Торнтън стрийт“.

Не че клюкарите от този западнал квартал, нямаше да се втурнат да спекулират веднага наоколо с радостно хихикане от спектакъла, на който бяха станали свидетели тази сутрин. Но щеше да отнеме около седмица, преди сплетните им да стигнат до висшето общество. А дотогава, той щеше да е на път обратно на север и всички тези проблеми щяха да са само един далечен спомен.

— Разбойници! — ахна Емалийн и покри устата и носа си с кърпичката в ръката си. — Сигурен ли си, че не си пострадал? Не си ги убил, нали?

Лейди Лилит елегантно повдигна вежда при това твърдение.

— Не, нищо толкова зловещо — каза Алекс, въпреки че никой от истинските му роднини не изглеждаше особено разтревожен от изявлението му. — Достатъчно е да се каже, че те бяха отблъснати, а аз незасегнат.

Загрижеността й щеше да е трогателна, ако тя му беше съпруга, но в случая изпълнението й само добави нов детайл към драмата, която той не искаше да играе пред домакинството.

— Колко страшно — каза Емалийн. — И колко ужасно за теб.

— Да, много страшно — повтори лейди Лилит, а ужаса й най-вероятно бе предизвикан от факта, че той е преживял изпитанието.

Навярно това бе отговора — да се самоубие и да остави двамата Денфорд да се оправят с невъзможната Емалийн. „Така им се пада“, помисли той, докато се настаняваше на мястото си начело на масата. Въпреки че му се искаше да живее достатъчно дълго, за да види изражението на Хюберт, когато братовчед му преглежда катастрофата, която представляваха сметките й.

Междувременно, Емалийн му бе наляла чаша чай и разговаряше със Симънс за нещо.

— Никога не трябва да се притесняваш за Седжуик — каза тя, заставайки зад стола му. — Той е изключително способен, когато се стигне до стълкновение. Той ме спаси от трима нещастни бандити в деня, в който се срещнахме. Спомняш ли си, Седжуик?

„Бандити? Денят, в който се срещнахме?“ Предчувствие за бедствие пролази по гръбнака му. И със сигурност не помагаше това, че сега бе спечелила напълно задълбочено вниманието на Хюберт и лейди Лилит.

„Не, по дяволите“, искаше му се да й каже. „Прекрати това незабавно.“

Той скоро откри, че малката невинна лъжа, която бе измислил, под вещото й ръководство бе разцъфнала в приказка от хиляда и една нощ, която караше дори театралните трагедии да изглеждат глуповати.

— Той те е спасил? — попита Лилит. Тя остави ножа и вилицата си и скръсти ръце в скута си. — Колко забележително.

— О, да, беше ужасен ден — каза й Емалийн и постави ръка на челото си.

— Ужасен казваш? — попита Хюберт, вдигайки накрая поглед от вестника си. — Толкова страшен, колкото всичко това?

— О, да. Бях в Англия от не повече от ден, когато каретата ми бе нападната от крадци. Кочияшът и лакеят бяха победени, а скъпата ми придружителка, госпожа Уудгейт припадна незабавно — Емалийн въздъхна и поклати глава, докато ръцете й мачкаха кърпичката, сякаш опасността бе точно пред вратата им.

На Алекс от своя страна, му се искаше тя наистина да бе нападната и по този начин да бъде спасен от необходимостта да чуе някога тази нагла лъжа.

— Колко ужасно е било за теб — каза лейди Лилит, въпреки че тонът й предполагаше, че не вярва и на дума от драматичното изпълнение на Емалийн.

— Да, ужасно! — съгласи се Хюберт, отново с повече ентусиазъм от съпругата си, което му спечели мрачен поглед от лейди Лилит.

— Да, но колкото и мъчително да беше, това ме доведе до скъпия ми Седжуик — каза Емалийн и ръцете й леко се отпуснаха на раменете му. — Последното нещо, което помня, е гледката как той язди по билото на хълма с изваден пистолет, огромното му черно наметало се развява от вятъра, докато препуска на път да ме спаси.

— Седжуик с пистолет? — попита лейди Лилит. — Е, това е новина за всички нас — тя насочи скептичния си поглед към него. — Не знаех, че си такъв рицар.

— Не беше кой знае какво — каза той напълно правдиво.

Като не искаше да отстъпи все още, Емалийн продължи.

— Всичко, което си спомням, е, как Седжуик язди напред. Точно тогава бях улучена от заблуден куршум и изпаднах в безсъзнание. За съжаление не мога да си спомня нищо друго, докато не се събудих по-късно, а красивия лик на Седжуик, изпълнен със загриженост бе първото нещо, което видях.

Хюберт изпухтя, сякаш никога не бе чувал подобна глупост.

Както и Алекс, но на него не му допадна грубото предположение на Хюберт, че съпругата му лъже. Нямаше значение, че тя не бе негова жена.

Но Емалийн атакува безпощадно антипатията на Хюберт Денфорд. Челото й се повдигна в царствена арка, когато се обърна към него. Бавно ръката й се вдигна нагоре и издърпа назад изкусните модерни къдрици, подредени около лицето й.

Това разкри истински, но очарователен белег.

Седжуик премигна и погледна отново. Исусе, тя бе простреляна. Кое бе това елегантно, деликатно изглеждащо създание, което криеше такива тайни? Бе живяла такъв живот?

— О, Боже — успя да изпелтечи Хюберт, като изглеждаше така, сякаш е на път да върне закуската си.

Лейди Лилит сподели шока на съпруга си, но след миг, като благовъзпитана дама, отклони поглед. Но не преди очите й да се присвият в обмислена преценка.

Емалийн намести къдриците обратно и красивата й уста понечи да се отвори, сякаш имаше намерение да добави още към този спектакъл, така че Алекс я спря, преди да им е показала нещо друго.

— Знаеш ли, вероятно мога да се възползвам от студен компрес — обяви той.

— Ако мислиш, че имаш нужда — каза тя, видимо разочарована от прекъсването му.

— Да — каза той твърдо, хвана я за ръка и я насочи през стаята.

— О, щом искаш — въздъхна тя.

— Искам — той я извлече от трапезарията, нагоре по стълбите до първата площадка, напълно забравил плана си да изгони двамата Денфорд. — Мисля, че се разбрахме да си останеш в леглото тази сутрин. Да се преструваш на болна — въпреки добрите намерения, погледът му се отклони към линията къдрици на челото й.

„Простреляна? Била е простреляна?“ Той не мислеше, че познава някой, който да е бил прострелян. Не и някой, който е оживял след това. Поглеждайки към нея се зачуди, с какво толкова е заслужила подобна съдба.

Изведнъж по-ранните му планове да я изхвърли на улицата вече не изглеждаха толкова добре обмислени. Нещо в Емалийн го бе докоснало — не само вбесяващата й радост от живота, а нещо толкова крайно неочаквано и уязвимо в предизвикателния начин, по който предостави на Денфорд поглед в минало си, което никой от тях не можеше да си представи.

— Страхувам се, че беше невъзможно да си остана в леглото — каза му тя, като се отърси от хватката му и ръката й се вдигна инстинктивно още веднъж към белега под линията на косата й.

— Невъзможно? — попита той. — Защо? — колко му беше да имитира мигрена или някое женско неразположение? Изпълнението й от преди малко доказваше, че бе много добра актриса.

— Седжуик, скъпи, това е нелепо хрумване. Как бих могла да се престоря на болна? Погледни ме — изглеждам ли болна?

Тя отстъпи, за да може да я огледа. Той се почувства така, сякаш я поглъща като освежителен нектар. Никога преди не бе виждал някой или нещо да озарява къщата му на Хановер скуеър, както Емалийн. Когато се усмихнеше, очите й сияеха, бузите й заблестяваха и порозовяваха. Нейната жизненост бе заразна, треска за живот, отхвърляща болнавото съществуване, което той й бе наредил да приеме. Нямаше начин Емалийн да изглежда ни най-малко болна.

Което само прибавяше още към проблемите му.

Алекс се наведе и снижи гласа си.

— Съпругата ми не би трябвало да пращи от здраве.

— Но, не виждаш ли — каза тя и сведе мигли кокетно, — твоята любов и възхищение ми помогнаха напълно да се възстановя от моите болести?

Той стисна зъби. „Умна нагла кокетка.“

Тя се промъкна близо до него и прошепна:

— Задръж ме, Седжуик. За кратко.

Да я задържи? Тялото му се напрегна от изкушението, което му предлагаше. Тя беше, като игрив вятър през прашния му живот и изведнъж всичко, което искаше, бе да отвори широко прозорците и да я приветства с добре дошла.

Какво бе казал Джак? „Докато тя е в живота ти, никой няма да те нарече досадник.“

— Обещавам, няма да те притеснявам — добави тя, подслаждайки изкушението.

Притеснение? О, тя щеше да е много повече от това. Още двадесет и четири часа в къщата и щеше да го оплете, като риба в мрежа. Щеше да го накара да повярва, че мъжете наистина имат красиви и опияняващи съпруги, като тази пред него. И тогава се видя да върви до нея, да отмята косата й настрани, за да целуне розовите й устни, да усеща тялото си възбудено и съживено и да знае, че тя…

— Не — бързо каза той.

Мили Боже, да я задържи? Какво правеше, дори само като обмисляше такова предложение? Алекс не бе сигурен, какво върна разума му, дали бяха все още мокрите му дрехи или вероятно лъхащата миризма на кон напълно проясни обърканите му сетива, но бе убеден в едно нещо със сигурност.

— Както казах снощи, в мига, в който се отърва от лейди Лилит и Хюберт, те искам вън от тук.

— Да, Седжуик — каза тя, като послушната, покорна Емалийн, която винаги си бе представял. Само ако искрата в очите й не разкриваше истинските й мисли. — Пожелавам ти успех.

Алекс изправи рамене.

— Аз все още съм господарят на тази къща. И когато кажа на Денфорд да си вървят, те ще го направят.

Тя отново кимна и се наведе напред.

— Всъщност разбирам, защо искаш да си заминат. Те са ужасно изморителни — тя направи пауза и загриза долната си устна. — Предполагам, че не е любезно да говоря така лошо за роднините ти и предполагам, че ако аз имах роднини, не би ми харесало някой да говори така за тях. Но истината е, че ако имах братовчеди, като господин и госпожа Денфорд, честно, не знам дали щях да призная съществуването им — и тогава нахалната малка лисица му намигна.

Въпреки усилията си, Алекс се усмихна. Още веднъж веселия й дух го приканваше към поразиите й. Той даде всичко от себе си, за да се възстанови, като опита да мисли за лоялността към семейството, но дори това не успя да помогне. Вместо това, той й каза:

— Ще си взема вана и си лягам.

Стори му се, че тя понечи да му предложи помощ, но на него не му бе нужна такава. Отклони я с поклащане на глава.

— Можеш ли да не създаваш проблеми, докато стана и измисля план как да отстраня братовчедите си?

„А ти да ги последваш веднага след това.“

Тя махна с ръка.

— Разбира се, Седжуик. Имам повече от достатъчно занимания, докато си почиваш.

Той не знаеше, дали му хареса да чуе това.

— Без повече разкази от Бенбъри^[1].

Тя имаше нахалството да изглежда обидена.

— Милорд, аз никога…

— Да, да, знам…

— Това беше чудесна история — каза тя и отново почука челото си. — Много по-добра от някой отегчителен разказ, че си ме взел, понеже е било въпрос на чест или някоя друга скучна безсмислица — тя се обърна, за да слезе по стълбите, но се спря. — Между другото, как се срещнахме?

Той се сепна.

— Предложих ти, след като баща ти почина. Смятах, че е въпрос на чест.

Тя поклати глава.

— О, Седжуик, ужасен си с тези неща. Как си успял да ме опазиш така добре скрита за толкова дълго?

— Не беше проблем, докато ти не реши да нахлуеш в живота ми — сопна се той. Историята бе достатъчно задоволителна за него и останалите от висшето общество. — И много по-добра от тази измислица, че си била нападната и простреляна.

— Но, Седжуик, аз бях простреляна — каза тя и отправи поглед в основата на стълбището. В очите й отново се появи пресметливата, странна светлина, разказваща истории. Предупредителната камбана в него започна да звъни и той едва чу промърморването й. — О, проклятие, какво прави тя?

И като светкавица, тя отново го атакува, този път, като обви ръце около врата му и каза високо:

— Скъпи Седжуик, ти винаги ще бъдеш моят странстващ рицар — и тогава, преди да е успял да я спре, тя го възнагради с ласката на устните си.

В този миг мнението му за брачните отношения се промени напълно и безвъзвратно.