Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (14)

Глава тринадесета

Дори сега, три дни по-късно, докато изпълняваше някои поръчки на Малвина, Емалийн все още бе развълнувана и объркана от странното признание на Седжуик.

„Моят щастлив ден.“

Не бе сигурна, дали това бе просто поредния комплимент или прочувствено признание. Но каквото и да беше, той продължаваше да показва уважението си към нея по хиляди начини.

Нощта след пикника, когато пристигнаха у дома, те игнорираха разпитите свързани със странното им облекло, протестите на Хюбърт за времето и всички останали въпроси. Имаха очи само един за друг. Качиха се горе и се строполиха върху огромното легло с преплетени тела и необуздано желание.

Правиха любов два или три пъти, дори Емалийн не можеше да си спомни точния брой. Страстта, която той предизвикваше у нея, заслепяващото пробуждане, което пораждаше с докосването, бедрата и целувките си, я зашеметяваха.

Следващия ден не бе по-различен. Докато направляваше работата или се срещаше с търговците, винаги щом се обърнеше, откриваше, че я наблюдава. С извивка на устните и бляскав страстен поглед, той я примамваше на горния етаж и отново се озоваваха в обятията си, нехаещи за приказките, които влюбеното им поведение пораждаше у слугите.

Сутринта щом отвори очи, видя, че спалнята й бе пълна с букети от жълти рози. Ароматът бе опияняващ. Когато му се отблагодари малко по-късно, признателността й бе безкрайна…

Не говореха за бъдещето, нито за това, което щеше да последва, след края на уговорката им. Тя нямаше никакво желание да мисли за това — не и когато имаха още десет невероятни дни и нощи, след които трябваше да си тръгне.

Изгубена в тези мисли, тя прекрачи бордюра на Бонд Стрийт, почти препречвайки пътя на приближаваща карета. Когато спря пред нея, очите й попаднаха на изографисаната отстрани емблема. Ненапразно бе наизустила „Дебрет“, тъй като веднага разпозна герба пред себе си. Херцогът на Сечфийлд. Бе срещнала наследника му маркиз Темпълтън на вечерния прием у лейди Оксли.

Емалийн вдигна поглед към откритата карета — най-вече от любопитство да види херцога, когото по-голямата част от обществото считаше за дяволско страшилище, но видя, че е празна. Тогава погледна към капрата и зяпна.

— Ти! — тя затвори уста и зажонглира с пакетите в ръцете си. Как бе възможно? Трябваше да е мъртъв. И тъй като явно не беше, какво, по дяволите, правеше, разхождайки се с каретата на херцог Сечфийлд така, че всички да го видят?

— И аз се радвам да те видя, дребосък.

Емалийн се намръщи.

— Не ме наричай така — тя се огледа наляво, после надясно, опитвайки се да определи, накъде е най-подходящо да избяга. Щом започна да се отдалечава, проклетия човек подръпна юздите и я последва.

— Качвай се, дребосък, трябва да говоря теб.

— Не мисля — скастри го тя, завъртя се на пета и пое в обратната посока.

Когато хвърли поглед през рамо, разбра, че той няма да се откаже. И още по-лошо, пришпорваше конете и тежката карета бързо завиваше, въпреки натовареното движение по оживената улица. Спря до нея, докато тя изчакваше на ъгъла, за да пресече.

— Качвай се, дребосък, или ще кажа на господаря Темпълтън, коя всъщност си ти.

Господарят му? Никога не бе чувала Елтън да нарича някого свой господар. И, разбира се, той трябваше да избере маркиз Темпълтън — защото разкриването на нейната идентичност пред вятърничавия, склонен да сплетничи господин, си плачеше за изнудване.

Е, поне можеше да намери известно успокоение в това, че някои неща никога не се променят.

— Ела с мен — каза й той.

Тя присви устни и кимна. За нейна изненада, Елтън понечи да слезе и да й помогне като примерен кочияш, но тя махна с ръка.

— Няма нужда. Стигнала съм до тук и без твоята помощ и, смея да кажа, че мога да продължа по същия начин — тя сама си отвори вратата и нахвърля пакетите си на седалката зад Елтън.

Нагласи полите си и се качи. Когато се настани, той погледна през рамо към нея.

— „Хановер Скуеър“, милейди?

Знаеше къде живее? О, това бе по-лошо, отколкото си мислеше. Тогава осъзна, че той очаква потвърждението й и кимна. Нямаше смисъл да отрича истината.

— Нека бъде „Хановер Скуеър“ — каза той сваляйки шапка.

Тя скръсти ръце на гърдите си и погледна встрани. Елтън хвана юздите и насочи екипажа към уличното движение. Емалийн прокле факта, че бе наела карета. Но Седжуик бе взел файтона, а Хюбърт екипажа, така, че нямаше избор, освен да напазарува за Малвина с превоз под наем.

Но поне не бе взела със себе си някой от слугите на Томас — можеше да си представи, какво биха си помислили те при факта, че познава кочияша на Темпълтън.

Пътуваха известно време, преди той да проговори отново.

— Как си?

— Достатъчно добре — наистина ли го интересуваше? Беше потресена. Толкова пъти бе спала на студено. През повечето време преживяваше чрез ума и уменията си с картите, а той разговаряше с нея така, сякаш бе прекарала последния месец на почивка в Брайтън.

— Опитах се да те открия — каза той тихо.

Тя трепна. Лъжец.

— Е, изглежда е така, макар че бих добавила, с шест години закъснение.

— Да — не звучеше много доволен.

— Няма да ти дам никакви пари — заяви тя.

— Не си спомням да съм ти искал.

Все още не.

— Какво правиш тук?

— Бих те попитал същото — представяш се за съпруга на някакво конте. Лейди Седжуик, мисля — неодобрението в гласа му опъна нервите й.

Значи бе разбрал и за това. Не беше нужно да пита как. Вероятно я бе забелязал да си тръгва от дома на лейди Оксли. Ако не бе толкова разсеяна онази нощ, можеше и да го види.

Седжуик. Той бе виновен. Разсейваше я от задачата й. И то по начини, които никога не си бе представяла. Това, което трябваше да стори, бе да се откаже от тази забранена афера. Да го изостави и да се съсредоточи върху целта си.

— В какво си се забъркала, дребосък? — попита Елтън, прекъсвайки мислите й.

— Щом искаш да знаеш, тук съм, за да спечеля турнир по карти. И няма нужда да се притесняваш толкова, съвсем скоро ще изчезна.

— Турнир? Хм. Майка ти и баба ти не биха одобрили това, което правиш.

— След като баба бе тази, която ме научи на тънкостите на пикета, мисля, че напълно би ме подкрепила.

— Пикет? — изломоти той. — Не мислиш да ходиш на турнира на Уестли, нали?

Тя извърна глава и се загледа в преминаващите магазини и къщи, преднамерено пренебрегвайки въпроса му.

— Този приятел мами…

— Няма значение — изкрещя тя. — Аз също, а ти винаги си казвал, че в това съм най-добрата. Бих си помислила, че ти от всички хора, най-много ще одобриш изпразването на джобовете на един благородник.

Той се изплю през каретата.

— Ще загубиш и дрехите на гърба си и какво ще правиш след това?

Тя смени темата.

— Как така не си мъртъв? Чух, че са те обесили.

„И жалко, че не са успели“, прииска й се да добави.

Той изсумтя.

— Сигурно си ме оплаквала. Както подобава, предполагам?

Тя прехапа устни. За неин срам, не беше.

— Ако изобщо те интересува, ми бе даден шанс да подобря живота си — господарят ми ме помилва. Получих прошка от краля.

Кралска милост за него? Емалийн поклати глава. Пълна безсмислица.

— Е, недей да гледаш така. Истина е. Господарят ми лично се погрижи. Спаси ме от бесилото и ме освободи.

Емалийн се втренчи в него. Не беше свободен, а луд.

— Искаш да повярвам, че маркиз Темпълтън, това лекомислено конте, те е отървал от бесилото и ти е уредил помилване? Кралско опрощение? — тя се засмя. — Страхувам се, татко, че си си изгубил ума.

— Значи сега съм ти баща. Беше време да си спомниш този факт — каза той, като не звучеше никак щастлив от недоверието й. — Мислех, че ще се радваш да разбереш, че съм измамил скелета с косата.

— Е, за мен е някакво успокоение да науча, че ние с майка ми не сме единствените, които си измамил.

Той се извърна и продължи да кара мълчаливо. Минаха няколко пресечки, преди отново да заговори, макар и да не се обърна.

— Дребосък, ще говоря направо в такъв случай. Когато човек се изправи пред бесилото се променя.

— Така е, а името ми е Емалийн Денфорд.

— Не е това — каза й той. — Помагам на маркиза. Той разчита на мен.

— За какво? Пазаруването? Срещнах го. Той не се интересува от нищо друго, освен кройката на сакото си и поредната си саркастична забележка.

— В него има повече от тези неща…

— И това го казва човекът, който е изпразнил повече портфейли от Дик Търпин^[1].

— Вече не го правя — Елтън леко разтърси юздите.

— Вълкът не си мени козината — каза тя.

— Не намесвай приказките на баба си в това. Аз съм различен човек. И смятам да те видя как излизаш от тази дяволска каша, в която си се забъркала, представяйки се за дама. Ти ще си тази, която ще увисне на въжето, ако не внимаваш.

— Стой настрана от моите работи.

— Независимо дали ти харесва или не, аз съм ти баща и смятам да те наблюдавам. Какво би казала майка ти, ако те видеше така? Тя имаше големи надежди за теб. Твърдеше, че някой ден ще бъдеш порядъчна дама.

Истинска дама, как ли не! Дъщерята на разбойник и…

— Майка не беше… — думите на Емалийн секнаха и тя извърна глава, за да не може той да види сълзите, които напираха да се търкулнат по бузите й. Баща й, разбойникът, често отсъстваше, а майка й, макар да присъстваше тялом, често съзнанието й блуждаеше сред блясъка на висшето общество, сякаш бе живяла там цял живот. А в моментите, когато идваше на себе си и видеше истинската същност на живота си, безумието й се превръщаше в скръб. — Вече я няма и не бих желала да казвам нищо лошо за нея.

Мълчанието се проточи дълго, преди Елтън да проговори.

— Върнах се — каза меко той. — Чух, че е болна и се върнах възможно най-бързо.

— Щом казваш.

— Сложила си й хубава паметна плоча.

При тези думи, тя вдигна поглед. Беше се върнал. Макар твърде късно и очевидно доста след смъртта на майка й, тъй като дълги години, там нямаше паметник. Не и преди Емалийн най-накрая да спечели достатъчно пари през една зима, за да се погрижи гроба на майка й да бъде отбелязан с прилична плоча. От страх, че той може да направи още някое обезпокоително признание, тя попита:

— Как е баба?

Той изсумтя.

— Жива. Постоянно пита за теб. Е, по-скоро ме измъчва заради теб — той погледна през рамо. — Обвинява ме за това, в което си се превърнала.

Тя се изкиска и почти съжали Елтън. Майка му беше истинска вещица, но наистина, Старото мамче, както бе известна в някои кръгове, бе тази, която я научи да играе пикет и пърмийл. И как да печели почти всяка ръка, по начини, които не бяха по-почтени от самата старица.

Те пътуваха мълчаливо и най-накрая Емалийн реши да спре да се преструва, че са се сдобрили.

— Какво искаш всъщност, татко?

— Да те видя на безопасно разстояние оттук. Мога да говоря с негова светлост. Да ти намери работа някъде — почтена.

Емалийн се изправи и хвана резето на вратичката.

— Кълна се, ще скоча от каретата на секундата, ако посмееш…

— Сядай, дребосък — каза той и пришпори конете, за да наберат малко по-висока скорост. — Винаги си била буйна. Няма да те споменавам пред Темпълтън, ако това искаш. Но ще те наблюдавам, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да ти се случи.

— Няма никаква опасност, не и от страна на Седжуик — въпреки че това не бе цялата истина. Сърцето й бе полудяло, но никой и нищо не бе в състояние да промени това.

— О, твоят барон е достатъчно добър човек. Но не вярвам на тези Денфорд.

Денфорд? Емалийн поклати глава.

— Хюбърт и лейди Лилит са досадни, нищо повече.

— Не бих бил толкова сигурен.

Имаше нещо в думите му, което я накара да се поколебае.

— Какво знаеш за Денфорд?

— Наблюдавах ги. И не ми хареса това, което видях.

— Те нямат никакви пари, ако това търсиш. Зависят от Седжуик, той ги издържа.

— Слушаш ли ме, дребосък? Не си търся мишена, грижа ме е за теб.

Тя скръсти ръце върху гърдите си и изпусна едно подозрително „ъ-хъ“. В живота й не бе имало нито ден, в който баща й да не си търси следваща жертва. Бе научила занаята си по неговите стъпки, изхранваше се от уроците, които бе усвоила от него още в най-ранна възраст.

— Ти си също толкова упорита, колкото майка си, но имаш здрава умна глава на раменете си, така че ме изслушай. Този Хюбърт Денфорд е намислил нещо. Последните няколко дни се спотайва около доковете. И сега е там долу. Тръгнал е след нещо и е дяволски решен да си сложи лапите върху него.

Въпреки здравия разум, тя го изгледа косо.

— Какво общо има това с мен?

— Не знам, но е предпазлив. Той е опасен, дребосък, запомни ми думите. Замисля нещо коварно, да знаеш.

„О, това ли е“, помисли си Емалийн, Хюбърт Денфорд опасен? Със сигурност беше подъл, но умен и коварен не бяха думи, които някога би свързала с глупавия братовчед на Седжуик.

Елтън не бе приключил със странните си теории и продължи с думите:

— Господарят ми каза, че си раздразнила лейди Оксли. Че дъщеря й е била готова да ти издере очите — той кратко се изсмя, сякаш е очаквал това от нея. — Маркизът те харесва. Каза ми направо „Елтън, това бе най-приятната вечер, която някога съм прекарвал у лейди Оксли. Войнствената лейди Седжуик постави старата кокошка на мястото й“ — Елтън й се усмихна. — Нарече те „войнствена“, така е. А това е изключително похвално, предвид това, че е излязло от устата на господаря.

Емалийн не виждаше как нещо изречено от суетния маркиз, може да бъде оценявано толкова високо, но продължи да слуша съвета на баща си, когато той продължи.

— Превърнала си лейди Оксли в свой враг, както и дъщеря й, наред с мистър Денфорд. Няма нищо по-лошо от това, гладна и задължена лисица да живее под покрива ти.

Емалийн вдигна поглед към небето. Небеса, беше й дошло до гуша от съдържателните провинциални съвети на баба й. Фактът, че тя сама често цитираше непоправимата майка на баща си, беше без значение.

Но, въпреки поговорките, Елтън бе прав относно Лилит и Хюбърт. Тя бе напълно сигурна, че бе разтревожила Денфорд с пристигането си. Особено, след като си мислеха, че Седжуик и съпругата му са безмерно щастливи през своя втори меден месец и, че биха могли да заченат наследник, който да отнеме позицията на Хюбърт.

Това бе достатъчно, за да направи дори мижитурка като Хюбърт Денфорд опасен.

— Виждам бръчката на челото ти, дребосък, не се коси. Ще ги държа под око. Междувременно, искам да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от Уестли.

Емалийн понечи да се възпротиви.

— Няма да…

— Тук в Лондон не е безопасно за теб, като се има предвид колко от богаташите си изиграла през последните няколко години.

— Какво знаеш за моите… моите… пътувания?

— Опитвах се да те настигна, щом искаш да знаеш. Да те намеря и да се уверя, че си в безопасност — той избърса челото си и отново изцъка с език на конете. — Но имах и други задължения към себе си, така че не ми бе възможно да се погрижа за теб, както исках. Това не означава, че не разбрах за измамите ти — той се изхрачи през каретата. — Херцогиня Шевертън! Тази жена има властта да те обеси. Какво си мислеше, дребосък?

Последният коментар прозвуча по-разтревожено, отколкото някога си бе мечтала да чуе от Елтън. Това се заби в сърцето й и пусна корени на място, което не смяташе, че все още съществува. Там, където вярваше в обещанията на баща си.

Бе прекарала толкова много години, слушайки майка си да се оплаква от скиталческата му природа и случайните му източници на работа като разбойник по пътищата. Тя никога не успя да повярва, че е по-загрижен за тях, отколкото за плячката на някой път в безлунна нощ.

Но ето го пред нея, загрижен и разтревожен. Той я наглеждаше. Следеше Хюбърт, ако можеше да му се вярва. А тя искаше да му вярва, че той съжалява за изгубеното им време. Но не смееше да се надява, че подобна нелепа мечта е възможна.

Не и повече от това, Седжуик някога да повярва, че е дама. Дама, достойна за…

Тя поклати глава при тази мисъл.

— Справям се достатъчно добре… и съм много внимателна.

Сега бе ред на Елтън да изсумти и той го направи с удоволствие.

— Ако внимаваше, никога нямаше да те прострелят в Съри — той спря и я погледна. — Не мислеше, че зная за това, нали?

Тя поклати глава.

— Прекарах три месеца в опити да разбера какво се е случило с теб. Късаше ми се сърцето, докато търсех твоя… твоя… е, няма значение какво търсех.

Емалийн не хареса начина, по който очите й се навлажниха при представата как Елтън я търси. Не искаше да чува и мъчителната болка в признанието му. Той я бе мислил за мъртва.

— Бях горд да разбера, че не си се предала без борба. Макар че, според мен не си се целила много добре. Учил съм те да се прицелваш по-високо, а не в мъжките части.

Емалийн сви рамене.

— В стаята беше тъмно.

Той изсумтя.

— Същата си като баба си. Обичаш да поставяш хората на мястото им, когато ти се удаде възможност. О, дребосък, не знаеш колко се зарадвах, когато чух за момиче, което играело майсторски пърмийл из провинцията. Точно там и тогава разбрах, че не си умряла. Никой не може да го играе по-добре от теб. Но си мислех, че щом веднъж си се измъкнала на косъм, ще бъдеш по-внимателна. Че може би ще се опиташ да започнеш нов живот.

— Така и направих — каза му тя. — И сега съм на самия край. Това ще бъде последната ми игра. След това ще стоя далеч от всичко това. Ще го оставя зад гърба си.

Елтън се изкашля.

— И аз съм казвал същото на майка ти, повече пъти, отколкото бих искал да си призная. Всеки път, когато й обещавах, го мислех сериозно. Но пътищата и картите винаги те примамват. Една последна игра. Тези думи ще те убият някой ден, дребосък.

О, мили Боже! Колко пъти бе чувала Елтън да казва на майка й съвсем същите слова? Да дава същите обещания, на които никой от тях не вярваше.

Но нейната ситуация бе съвсем различна. Това щеше да бъде нейната последна игра. Последният й залог. Ако не заради парите, които щеше да спечели от турнира по пикет на Уестли, то заради Седжуик. Той я бе накарал да повярва в нещо много над това. Че любовта, доверието и вярата, могат да променят човек. Емалийн вдигна поглед към Елтън. Както, най-вероятно, бесилката бе променила баща й.

Но преди да е успяла да каже нещо, той зави към „Хановер Скуеър“ и спря пред номер 17.

— Заповядай, дребосък, точно както обещах. Сега всичко, за което ще те помоля, е, ако попаднеш в беда да ме известиш.

Тя кимна, макар да нямаше намерение да прави нищо подобно. Какво, ако се обърнеше към него за помощ, а промяната, която твърдеше, че се е случила в живота и намеренията му се окажеха нищо повече, освен празни приказки и лицемерие, които бяха част от него точно както прословутата превръзка на окото му?

Симънс отвори входната врата и един от лакеите слезе по стълбите, за да вземе пакетите й и да й помогне да слезе от каретата.

— Благодаря ти — извика тя към Елтън и влезе вътре, без да се обръща назад.

„Ровенето в миналото, няма да сложи вечеря на масата“, обичаше да казва баба й.

И все пак, когато стигна върха на стълбите, тя отправи поглед към него. Но всичко, което видя, бе елегантната карета на Сечфийлд, която се отдалечаваше от площада. Див порив се разбунтува в сърцето й и почти я накара да се втурне след отдавна изгубения си баща, когато един глас от вътрешността на къщата я спря.

— Е, това бе показателна гледка — каза лейди Лилит, слизайки по стълбите. — Така, така. Непорочната лейди Седжуик се разхожда с каретата на маркиз Темпълтън. Чудя се, кой ще бъде благосклонен към теб сега? Ти напълно съсипа добрата си репутация днес, да не споменаваме как това ще злепостави съпруга ти.

Емалийн се стегна. Седжуик! Как изобщо би могла да му обясни това? Може би трябваше просто да последва инстинкта си и да изтича след Елтън. Да приключи с целия този налудничав заговор — преди не само репутацията, а и сърцето й да бъде непоправимо разбито.

Но тогава се случи нещо удивително. Симънс заговори със снизходителен, надут тон, който само един лондонски иконом владее до такова съвършенство.

— Мисис Денфорд, няма нищо преднамерено в начина на придвижване на лейди Седжуик. Тя трябваше да наеме карета за поръчките на лейди Роулинс, тъй като мистър Денфорд вече бе взел екипажа, а лорд Седжуик използва файтона си — Симънс звучеше толкова смутен, сякаш той самият бе попаднал в затруднение. — Вместо да се примиря, че нейна светлост ще се вози в някакъв съмнителен наемен файтон на връщане, аз изпратих бележка до иконома на херцог Сечфийлд, за да се погрижи, ако е възможно, тя да се прибере с каретата на негова милост.

Веждите на Лилит се събраха, докато поглеждаше първо към Симънс, а след това към Емалийн. После се завъртя на пета и закрачи по стълбите, измърморвайки твърде високо:

— Е, ще видим това.

Щом тя вече не можеше да ги чуе, Симънс сам я смъмри.

— Не ми е приятно да го кажа, но мисис Денфорд има право — какво си мислехте, като обикаляхте с каретата на Сечфийлд? Всички знаят, че Темпълтън я използва, а и когато този мъж я кара, изглежда съвсем непристойно.

— Той просто ми предложи превоз до дома, защото имах твърде много пакети — каза Емалийн, докато му подаваше доказателството, чантата с покупки, които бе направила, последвани от палтото и бонето й. — Освен това, не мисля, че маркиз Темпълтън е точно най-развратния мъж в града. Със сигурност не е способен да компрометира нечия чужда съпруга.

— Мадам — каза той, — дори и да е така, не бива да забравяте, че една порядъчна дама никога не би се разхождала с каретата на друг мъж. Дори и безобиден, колкото маркиза. Хората ще помислят… — той отправи недвусмислен поглед нагоре. — Със сигурност хората ще си помислят най-лошото и ще го използват в тяхна полза. Не бих искал да я видя как разказва разни истории на лорд Седжуик.

Емалийн се сви.

— Не знаех — призна тя.

— Е, вече знаете — той кимна към купчината пакети. — Искате ли Томас да занесе нещата на лейди Роулинс?

— Не, няма нужда да го затруднявам. Освен това вероятно аз ще намина, за да видя как е тя този следобед.

— Много добре, милейди — той й се поклони и се зае със задачата да прибере бонето и палтото й.

Емалийн продължи през фоайето, но спря и се обърна.

— Симънс?

— Да, милейди?

— Защо ми помагаш?

— Мислех, че е очевидно — поколеба се той.

Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Не особено.

Симънс изпусна дълбока въздишка.

— Вие сте господарката на този дом, а мой дълг и привилегия е да служа на това семейство.

Тя изви пръст към него, за да го повика да се приближи.

— Симънс, защо ми помагаш? И без празни приказки за дълг към домакинството и така нататък. Да не е, защото ви предложих помощ за проблема ви с пикета?

— Мадам, вие ме обиждате. Помощта ви в подобно затруднение е само част от вашето неповторимо обаяние. Но, щом трябва да знаете, помагам ви, защото…

Горе, лейди Лилит бе започнала да звъни за прислужница, която да я обслужи. Незабавно. Докато острите й викове пронизваха всеки ъгъл на къщата, Хюбърт връхлетя в антрето от задния коридор, като си мърмореше нещо.

Емалийн разбра по измъченото изражение, което незабавно се появи на лицето на Симънс, че Хюбърт бе влязъл в къщата откъм конюшните, през кухнята. Отново. Това бе една от неговите изненадващи проверки на персонала, за да се увери, че те не ограбват добрия му братовчед и да направи предложение за икономия по всяка нередност, която забележеше.

— Симънс, ето те и теб — извика той — Този приятел Томас, отново е сменил недогорелите свещи. Не разбирам защо е нужно да се сменят толкова често. Някой си докарва допълнителна печалба под масата, а?

Емалийн зяпна. Една от привилегиите на иконома бе, че той получава всички остатъци от свещите, тези, които могат да бъдат продадени за претопяване. Бе достатъчно разпространена практика, но това, което Хюбърт намекваше, бе обвинение на дългогодишен семеен слуга в кражба.

Симънс да краде, как ли не! Е, едно добро дело заслужаваше друго, а нямаше съмнение, че тя със сигурност бе длъжница на иконома.

— Братовчеде, аз помолих Томас да смени свещите — каза тя. — Лорд Седжуик не харесва да му дърдорят по средата на вечерта.

Хюбърт стисна устни и отпраши по посока на библиотеката.

— Отиде да изброи отново книгите, ако смея да кажа — измърмори Симънс.

Емалийн едва потисна смеха си.

— Мисля, че каза, че служиш на семейството?

— Да, така е — каза той твърдо — но, милейди, има семейство и семейство.

Емалийн го знаеше прекалено добре. Баща й бе идеалният пример за това. И все пак трябваше да разбере защо икономът бе рискувал толкова много, за да й помогне.

— Но, Симънс, защо аз? Особено, след като знаеш… е, знаеш, че аз не съм…

— Вашето обаяние, милейди — каза й той и леко наклони глава.

Горе, мисис Денфорд все още крещеше с цяло гърло за прислужница, която да отиде да се погрижи за нея. Веднага.

Симънс затвори очи и потръпна. Когато ги отвори, погледът му попадна на нея и обикновено неумолимите му устни се извиха в усмивка.

— Този дом има нужда от господарка. И още по-важно, от наследник.

Емалийн поклати глава. Правилно ли бе чула? Наследник? Полудял ли беше?

„О, не!“, помисли си тя, когато истината я удари по-силно, отколкото ако бе налетяла върху пощенската кола. Симънс не се интересуваше коя бе тя. Вероятно бе много доволен от пристигането й. Той рискуваше всичко, за да може да види Седжуик истински женен. Женен и сляпо влюбен. Да създаде наследник, така че надеждите на Денфорд за титлата да не бъдат толкова… толкова явни. Невестата можеше да бъде довлечена от Нюгейт или Бедлам, или пък право от най-близкия затворнически кораб, но Симънс нямаше да се интересува, стига да можеше да се отърве от Денфорд, веднъж завинаги.

— Но аз не съм… не бих могла… — тя поклати глава към него. Толкова категорично, колкото успя, без да съсипва буйните къдрици, които прислужницата на Малвина бе подредила по-рано през деня. Тя се наведе към него и прошепна:

— Симънс, аз няма да бъда тук достатъчно дълго, за да разреша този проблем.

— Мадам, предстои да разберем това.

Тя отново поклати глава.

— Седжуик не желае съпруга, затова и си е измислил такава. И със сигурност не желае мен.

Симънс отново се усмихна.

— Така ли? Мадам, подценявате се. И въпреки че до сетния си час ще отричам, че съм се съгласявал с нещо, което мистър Денфорд е казал, аз вярвам, че лорд Седжуик е безумно влюбен във вас.