Джейми настоя да останат за вечеря, за да може да се поопознае с Брена. Конър упорстваше да си тръгват. Въпреки всичко, Алек не би позволил жена му да остане разочарована. Той прекрати дискусията, като обърна поканата в заповед.

Никой не се сети да попита Брена за мнението й. Тя беше гладна, естествено, никога не отказваше да хапне, но едва ли щеше да може да преглътне и хапка от страх, че може да се изложи пред новите си роднини. Не беше изключено да направи нещо ужасно, като да разлее напитката си или да изяде прекалено много храна и само Господ знаеше, какво щяха да си помислят за нея.

Тя се приближи до Конър по време на дългия спор, но той не осъзна, че е хванала ръката му, докато не му се наложи да тръгне след брат си, и се наложи да й каже да го пусне.

Когато се наведе към нея, тя предположи, че сигурно ще я целуне, преди да тръгне. Баща й целуваше майка й, почти винаги щом тръгваше на път, и Брена реши, че Конър най-после е започнал да се държи като истински съпруг, затова й хрумна да го улесни.

Той не го очакваше. Преди дори да успее да разбере за намеренията й, устата й се притисна към неговата, само за секунда или две, преди целувката да свърши и тя да се отдръпне.

Брена изглеждаше дяволски доволна от себе си.

Конър бе като ударен от гръм.

Но все пак не направи проблем, за държанието й, защото осъзна, че тя все още не разбира какво е уместно да върши и какво не. Но призна пред себе си, че частта с неочакваните целувки, не го притесняваше особено много.

— Вече ще ми пуснеш ли ръката?

Тя направи каквото й бе наредил и скри ръце зад гърба си.

Алек вече бе достигнал до най-горното стъпало на стълбището и се взираше в гоблена, висящ от тавана. Изражението на лицето му подсказваше, че не е особено доволен. За щастие раздразнението му бе насочено към съпругата му.

— Да не си помисли, че няма да забележа, Джейми? — по гласа му личеше, че е ядосан.

Джейми не показа дори бегъл признак, че се страхува. Тя погледна към съпруга си и извика:

— Да не би да си помисли, че няма да забележа, че любимият ми Уилям виси в конюшнята?

Конър побутна Брена, за да привлече вниманието й, каза й да не се забърква в неприятности, и последва брат си навън.

Само след минута Джейми се извини.

— Моля те, чувствай се като у дома си, докато аз отида да поговоря с готвачката. Ще вечеряме с час по-рано, за да може да се приберете у дома, преди да се е стъмнило. Няма да се бавя.

В секундата, в която остана сама, Брена опита да се приведе в малко по-приличен вид. Изтупа праха от дрехите си, нагласи плисетата на плейда си, приглади косата си назад, и ощипа бузите си, за да им предаде малко цвят. За нещастие, щом привърши, не бе сигурна, че изглежда по-добре.

Искаше й се да не бе толкова нервна и толкова несигурна в себе си. За това винеше Алек Кинкейд. Ръцете й все още трепереха от срещата с брата на Конър, и как за Бога, въобще щеше да седне на една маса с този мъж?

Нямаше желание да привлича вниманието към себе си. Беше решена да не прави никакви грешки, или пък да говори за нещо, с което да привлече вниманието. Затова си направи на ум списък с всички теми, които трябва да отбягва. Първата в списъка й бе Англия. Алек и Джейми вероятно мислеха по същия начин за любимата й родина, както и Конър, което значеше, че сигурно я ненавиждат и, въпреки че според нея това поведение беше невежо и глупаво, тя нямаше намерение да влиза в спор за това с тях.

Списъкът ставаше все по-голям и по-голям, и в крайна сметка, Брена осъзна, че единствената безопасна тема, за която можеха да говорят е времето. Искаше да е перфектна, но като знаеше, че това е невъзможно, в крайна сметка реши, че най-добре ще бъде ако си държи устата затворена, ръцете в скута и да говори само ако я попитат нещо.

Също щеше да отбягва да се доближава или да сяда до Джейми. Конър и Алек не бяха слепи и щяха да забележат колко обикновена е тя, в сравнение с безупречната Джейми. Защото жената на Алек беше много по-красива дори от Рейчъл, а Брена бе смятала, че това е невъзможно.

Искаше й се новите й роднини да вярват, че тя е достойна за Конър. Не знаеше защо мнението им е толкова важно за нея и тъй като никога преди не се бе чувствала толкова нервна, както в този момент, беше сигурна, че точно сега едва ли ще разбере защо мнението им я интересува. До минутата, в която влезе в дома на Кинкейд, тя вярваше, че е достойна за съпруга си, но сега се съмняваше, че Алек и Джейми ще мислят така. Вероятно харесваха брат си и Брена искаше да харесват и нея. Имаше нужда от приятел, с който да поговори, а в очите на Джейми бе видяла такава топлота и добрина, че Брена бе сигурна, че ще й бъде много добра приятелка. Мисълта, че тя самата е неподходяща, я накара да се почувства нещастна. Бе научена да разчита на своите достойнства, а не на недостатъците си, затова си припомни всички свои достойнства. Тя имаше хубави, прави зъби, силен гръб, и крака, които никога не я боляха. Това бяха най-ценните й качества, но много по-важни от физическите дадености бяха скритите съкровища, които притежаваше. Майка й често й бе казвала, че има добро сърце. Също така бе и работлива. А имаше и много пъргав ум, докато не се появи Конър и не я превърна в мрънкащ полуидиот.

Може би не бе напълно беззащитна, все пак. Освен това, сега си бе изградила план, който да следва, и вече се чувстваше по-спокойна. Докато помнеше, че не трябва да си отваря устата и се преструваше на скромна, всичко щеше да бъде наред.

С малко късмет, никой нямаше да забележи, че присъства на вечерята.

Тя огледа залата с интерес. Погледът й веднага попадна на големия гоблен висящ от тавана. Тя се загледа в него, опитвайки се да разбере, защо Алек се бе ядосал толкова много щом го видя. Помисли си, че гобленът е много красив. Краищата му не се бяха похабили с годините, и цветовете му все още изглеждаха ярки.

На него бе изобразен мъж, който Алек нарече Уилям, облечен в тежка кралско синя роба, той носеше корона от скъпоценни камъни и изглеждаше така, сякаш обхваща с поглед цялата зала. Тя не знаеше, кой е този Уилям, но предположи, че е живял преди много години, защото около главата му имаше ореол, което от своя страна значеше, че вече е бил провъзгласен за светец. Навремето наистина трябваше да се постарае да запомни имената на светците и фактите свързани с тях, които изповедникът й разказваше, осъзна тя, и ако можеше сега да я види, той със сигурност щеше да е много разочарован от нея, че не е внимавала по време на лекциите му. Сега изпитваше силно любопитство да разбере, кой е Уилям, но нямаше да попита Алек или Джейми, защото се страхуваше, че ще я помислят за неграмотна. Щеше да почака и по-късно да попита за това Конър. Тя се прекръсти, за да покаже уважението си пред светеца, преди да му обърне гръб, за да огледа останалата част от залата.

Погледът й попадна на оръжията, окачени по стените от двете страни на входа. В центъра на огромната стена имаше два меча с позлатени дръжки и инкрустирани със скъпоценни камъни. На най-големият липсваше един камък, който е бил поставен в центъра на няколко камъка, образуващи чепка грозде.

Всичко беше много впечатляващо, помисли си тя, но и доста странно. Защо някой ще иска да окачва оръжията по стените си?

Вратата на балкона зад главния вход се отвори и едно момиченце, не по-голямо от зрънце, изскочи навън. Детето очевидно току-що се бе събудило от следобедния си сън, защото потъркваше сънено очичките си. Беше облечено в рокличка с цвят на слонова кост и влачеше след себе си плейд, който се стелеше около крачетата му. Момиченцето толкова бързаше да слезе по стълбите, че забрави да махне плейда от крачетата си, докато пресичаше балкона. Вече се беше спънала веднъж, и Брена тръгна към нея, за да й помогне.

Затича, когато момиченцето се спъна за втори път.

— Пусни плейда и ме изчакай да дойда до теб, за да ти помогна да слезеш — извика тя.

Момиченцето не разбра какво й казва Брена. Изглежда не се страхуваше от непознатата, а бе по-скоро любопитно. Тя погледна към Брена през парапета, усмихна й се, но не спря.

Прекалено късно, Брена осъзна, че е направила голяма грешка, викайки момиченцето, защото сега то гледаше нея, вместо да внимава къде ходи. Съвсем скоро щеше да изпадне в беда. Брена се затича нагоре по стълбите, за да я спре.

Но не успя. Малкото момиченце достигна до стълбите, спъна се в плейда и хвръкна във въздуха със силата на камъче изстреляно от прашка.

Брена скочи напред, хвана падащото телце, и го обви с тялото си, за да го задържи близо до себе си. Ударът бе толкова силен, че Брена загуби опора и падна назад, правейки опит да се завърти така, че бедрото, а не главата й, да се удари в каменната стена. Но не успя.

По-късно, Джейми й каза, че се е ударила цели два пъти, преди да падне на площадката в подножието на стълбите, още стискайки момиченцето добре защитено в обятията си.

Брена се възстанови от злополуката, много преди Джейми, но от главата до петите, всичко я болеше. Главата я болеше така, сякаш гореше, но щом се убеди, че малкото момиченце е добре, можа да се усмихне въпреки състоянието си. От челото й капеше кръв, полата й бе съсипана, а от плисетата, които бе направила толкова старателно, не бе останал и помен.

Джейми бе толкова обезумяла от страх, че едва можеше да мисли. Тя седна на стълбите над Брена, взе детето в скута си, и го прегърна силно.

— Мили Боже. Помислих, че и двете ще умрете. Добре ли си, Брена? Не мърдай докато… Какво си мислеше, Грейс? Знаеш, че не трябва да слизаш сама по стълбите… Баща ти толкова пъти ти е казвал да викаш някой от нас, за да ти помогнем да слезеш. Добре ли си, Брена? Отговори ми?

Джейми плачеше, и Брена бе сигурна, че не е чула отговора й. Чувстваше се глупаво да лежи така на земята, като счупена ваза, затова се насили да се изправи на крака, и отново опита да пооправи външността си.

— Брена, не се движи, докато не проверя дали нямаш нещо счупено.

— Добре съм, Джейми.

— Мили Боже, изправила си се?

— Мамо, трябва ли да кажем на татко?

— Не, ние няма да му казваме. Ти ще му кажеш.

Грейс започна да се върти неспокойно в скута на майка си.

— Когато съм готова, мамо? — помоли тя. — Не преди това, нали?

— Защо не забравим за случилото се, Джейми. Беше просто нещастен инцидент.

Грейс явно бе разбрала какво говори Брена, защото се приближи до нея и закима в съгласие.

— Бях толкова ужасена. Видях бебчето ми да пада и сякаш сърцето ми спря. Не можех да стигна до нея преди… — прекалено разстроена, за да продължи, Джейми захлупи лице в шепите си и отново избуха в сълзи.

Брена погали ръката й, опитвайки се да я успокои.

— Стига, стига, не плачи повече. Всичко свърши. Дъщеря ти е жива и здрава, Джейми. Няма дори драскотина.

Тя помогна на Джейми да стане, обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи, и я отведе в залата.

Преди да осъзнае какво прави, Джейми вече стоеше на стола си пред голямата маса. Тя скочи и бутна Брена да седне на свободния стол.

Брена тупна с глух звук на стола и от дясното й бедро по цялото й тяло премина вълна от болка, и й беше нужна цялата дисциплина, която притежаваше, за да се въздържи да не се разплаче.

Джейми най-после забеляза раната на челото й.

— Мили Боже, ти кървиш.

— Само леко порязване. Нищо повече. Моля те седни долу и си поеми дъх. Ти много се изплаши, Джейми.

— Не, трябва да се погрижа за теб. Кълна се в Господ, ще ми отнеме месец, за да се възстановя. Но не и на теб, нали? Завърти си главата, за да мога да огледам по-добре раната. Кървиш ли някъде другаде? Боже, ръцете ми треперят толкова силно, че едва мога да махна косата от лицето ти. Грейс?

— Да, мамо? — малкото момиченце притича през залата, влачейки плейда след себе си. Изглежда гореше от нетърпение да се включи в разговора, докато майка й не й каза какво иска да направи.

— Отиди да доведеш баща си.

Грейс изпусна одеялото си, покатери се в скута на Брена и погледна към майка си.

— Мамо? Не може ли да отида да извикам татко, когато съм готова?

Брена започна да се смее. Звукът стопли сърцето на Джейми, и отново я разплака. Тя хвана ръката на Брена и я стисна нежно.

— Благодаря на Господ, че беше тук. Ако те нямаше, дъщеря ми можеше да си счупи врата. Съпругът ми и аз сме ти задължени до края на дните си.

Брена се изчерви от притеснение.

— Не ми дължите нищо. Сега вие сте мои роднини и винаги ще съм готова да ви помогна с каквото мога. Освен това, всички ние трябва да наглеждаме малките. Нали така?

— Да, така е — съгласи се Джейми. — Ти и аз сме много повече от роднини. Ние сме сестри. Нали така?

— Да, така е — прошепна тя. — Винаги има място за още една сестра в сърцето ми.

Границата, която разделяше двете жени, изчезна, а с нея и всичките притеснения на Брена. Все пак, сестрите нямаше нужда да се впечатляват една друга.

— Мамо, не плачи повече. Не ми харесва да плачеш — помоли се Грейс с треперещ глас.

— Веднага спирам — обеща Джейми. Тя пусна ръката на Брена, пое дълбоко въздух и с опакото на ръката си изтри сълзите си. — Ще пратя някой да намери Конър. Той със сигурност ще иска да види как си.

Брена не искаше да викат Конър също толкова силно, колкото не желаеше и Алек да идва. Просто не беше в състояние да дава дълги обяснения, точно сега, и ако някой от тях, дори си помислеше да я обвини за всичко това, знаеше, че нервите й нямаше да издържат. Още повече, че съществуваше възможност, макар и малка, Конър да покаже загриженост, и тогава със сигурност щеше да се пречупи и да заплаче.

— Държиш се неразумно, Брена. Съпругът ти ще поиска обяснение, веднага щом те погледне.

— Ще се радвам да му обясня всичко, веднага щом се приберем у дома.

— Да не би да се страхуваш от него? — Джейми звучеше така, сякаш дори самата мисъл е абсурдна.

Брена поклати глава.

— Разбира се, че не. Просто знам, че той ще каже нещо, което не трябва и аз няма да успея да се въздържа и ще му кажа мнението си, и преди дори да се усетиш, с него ще си крещим пред Алек. Няма да бъде много приятна гледка. Искам да впечатля мъжа ти, не да го ужася. Освен това, реших да не привличам много вниманието върху себе си. Моля те, спри да се суетиш около мен.

— Ти спаси живота на дъщеря ми, смяташ ли, че Алек ще бъде впечатлен от нещо друго? Защо се чувстваш неудобно, когато някой ти прави комплимент, Брена?

— Защото не съм го заслужила. Направих само това, което трябваше.

— Виждам, че това те притеснява, затова ще оставя тази тема настрани, поне засега. Грейс, любов моя, отиди и поискай някой от слугите да донесе прясна вода и чисти кърпи.

Момиченцето толкова бързаше да помогне, че забрави да вземе плейда със себе си.

Раната на челото на Брена беше малко над лявата вежда. След като я почисти добре, Брена реши, че Джейми е свършила, затова я помоли да й разкаже, как се е омъжила за Алек. Тя обаче предпочете първо да зашие раната.

На Брена, тази идея въобще не й допадна.

— Моля те, не мисли, че съм неблагодарна, но бих предпочела да не си създаваш повече грижи. Чувствам се отлично, наистина. Грейс единственото ви дете ли е?

— Не, имам четири. Мери Кейтлин е най-голямата. Тя вече е омъжена и за нещастие живее твърде далеч. Виждаме я само два пъти в годината. Гидиън се роди преди десет години, а пет години по-късно дойде и Дилън. Грейс е нашето бебче.

— Тя е пленителна и има лицето на ангелче.

— Да, така е — съгласи се Джейми. — Ако си се надявала с тези въпроси да отвлечеш вниманието ми, да знаеш, че не успя. Раната е твърде дълбока, за да я оставя така. Трябва да я зашия, затова можеш да спреш да се правиш на смела. И двете знаем, че те боли.

— Не се правех на смела, просто се опитвах да бъда тактична.

— Това е само загуба на време.

— Може би не си ме разбрала добре. Ако си мислиш, че ще ти дам да се доближиш до мен с игла в ръка, след като сама призна, че трепериш, значи си си изгубила ума.

— Решена съм да го направя, Брена.

— Ти си се побъркала, Джейми.

Очичките на Грейс се разшириха от учудване, докато слушаше спора им. Тя отново се покатери в скута на Брена и внимателно наблюдаваше как двете жени си крещят една на друга. В крайна сметка, Джейми победи в спора. Тя бе по-възрастна, по-силна и имаше двама прислужника на нейна страна. Грейс бе единственият съюзник на Брена. Естествено не й бе от голяма полза. Тя се кискаше щом майка й повишеше глас и си скриваше очичките с ръка, щом Брена започнеше да вика.

— Ще свършиш ли, преди Конър и Алек да се върнат?

— Да.

За щастие удържа на думата си. Брена не издаде и звук, докато Джейми почистваше и зашиваше раната.

— Ще ти остане малък белег. Но голяма част от него може да се скрие с косата ти. Това притеснява ли те?

— Не — каза Брена. — Това, което ме притеснява, е, че спираш да работиш всеки път, щом решиш да ми кажеш нещо. Моля те побързай и свърши с това.

Джейми въздъхна.

— Нямах представа, че си толкова упорита.

След като направи този коментар, тя намокри една кърпа и изми кръвта от косата й. Все още бе на мнение, че Конър ще поиска обяснение в мига, в който зърне жена си.

— Съгласна съм с теб, че ще забележи раната ми, но съм сигурна, че няма да каже и дума, преди да тръгнем към вкъщи. Дори може да изчака до утре, преди да попита. Ако реша да отметна коса и посоча към шевовете, може би ще го накарам да каже нещо, по-рано.

Готвачката се бе приближила към тях, преди няколко минути, и сега поиска от господарката си разрешение да даде едно предложение.

— Да, Илейн? — попита Джейми.

— Защо не се обзаложите?

Брена много хареса идеята. Ако Конър не обърнеше внимание на раната, Джейми щеше да насади пред дома на Конър цветя, за да бъде също толкова приветлив, колкото дома на Алек. Ако обаче съпруга й веднага започне да разпитва за нараняването, по настояване на Джейми, Брена обеща да я посещава поне веднъж в седмицата, без значение какво е времето.

Уточниха и правилата. Нито една от дамите не биваше да прави така, че да наклони везните в своя полза. На Илейн се падна важната задача, да следи никоя от двете да не мами, или да подсказва нещо на мъжете.

Братята чуха веселия им смях още преди да влязат в залата и също се усмихнаха. Алек бе доволен, че жена му се забавлява с гостенката им, а Конър бе облекчен, че Брена не се изнервя в присъствието на Джейми, така, както с Алек.

Брена чу вратите да се отварят и веднага помогна на Грейс да слезе от скута й. Тя стана, обърна се с гръб към съпруга си и се престори, че почиства плейда, който малкото момиченце бе изпуснало. Веднага щом видя, че баща й се запъти към масата, момиченцето изтича в обратната посока. Алек зае мястото си, начело на масата. Джейми седна от лявата му страна. Брена изчака Конър да се настани срещу Джейми, отдясно на Алек и седна до него. Последна бе Грейс, която се настани срещу баща си, в далечния край на масата, където ги разделяше редица от шестнадесет стола. След като издърпа стола по-близо до масата, тя се покатери и седна на него, скръсти ръчички на масата, подпря брадичката си на тях и впери поглед в баща си.

Конър хвърли само бегъл поглед към Брена. Попита я дали всичко е наред, но тя предположи, че просто се интересува дали не е забъркала някаква каша, защото преди да тръгне, изрично я бе предупредил да внимава. Тя само кратко му кимна, показвайки му, че всичко е наред.

— Къде са другите ти деца? — попита Брена.

— Алек им позволи да останат навън с Гейвин и жена му още няколко часа — каза Джейми, преди да се обърне към съпруга си. — Каза ли вече новината на Конър?

— Не, не съм — отговори Алек и се усмихна.

— Добра новина ли е? — попита Брена.

— О, да, Брена — отговори Джейми, — много добра новина.

— Преди няколко часа получих вест, че мащехата ти и сина й, са на път към дома ти, Конър. Те ще стигнат у вас късно тази вечер или рано утре сутринта.

Брена реагира преди съпруга си. Толкова се впечатли от новината, че скочи на крака и едва не преобърна стола си.

— Сега? Майка ти идва, да ни посети, сега?

Конър нежно я бутна отново да седне.

— Мащехата ми — поправи я той.

— Да, разбира се, мащехата ти. Тя идва да ни посети, сега?

— Да, сега, съдейки по това, което Алек току-що каза. Не виждам причина да се паникьосваш. Да не би тази новина да те разстройва?

— Не, разбира се, че не ме разстройва. Просто много се изненадах от това, че в момента, твоята мащеха може да ни чака у дома.

— Но може и да не пристигне до утре сутринта — напомни й Алек.

Конър се обърна към съпругата си.

— Какво ти става, това е добра новина, не лоша.

— Да, добра е — съгласи се тя. — И ще направя всичко по силите си, за да се почувства добре дошла.

— От колко време Еухемия е далеч? — попита Джейми.

— Седемнадесет години — отговори й Конър. — Тя се върна при роднините си, за да помогне на болния си чичо, когато баща ми бе убит. Щом научи за смъртта му, не можа да понесе да се върне у дома.

— Не си я виждал, от толкова много години? — попита учудено Брена.

— От тогава се срещнахме само няколко пъти. Преди години, когато с Алек водехме преговори близо до дома й, спряхме при нея, за да я уважим.

— Тя все още беше в траур — каза Алек.

— Сигурно много е обичала баща ти — прошепна Брена.

— Естествено — съгласи се Конър.

— Трябва да продължи напред — каза Алек. — Оплакването на мъртвите, няма да ги възкреси.

— Но ти ще ме оплакваш, нали Алек? — попита Джейми.

— Разбира се — отговори съпруга й.

— Колко дълго?

Алек не смяташе да започва дискусия, за това колко дълго ще скърби, ако загуби жена си. Дори самата мисъл, че нещо може да се случи с нея го поболяваше.

— Ти няма да умреш. Ясен ли съм? — нареди той с твърд, непреклонен глас.

Само Джейми видя паниката в очите му и побърза да сложи ръка върху неговата, за да го успокои.

— Да, разбира се, че те разбрах. Да не би да забрави да кажеш на Конър и другите новини?

Съпругът й с радост промени темата на разговора. Обърна се към Конър и обясни, че е получил вест от посланика, която бе изпратил при леърда, с чийто земи граничеше. Конър очевидно бе заинтересован от темата и зададе няколко въпроса на брат си. Една тема водеше до друга и много скоро Брена и Джейми бяха напълно забравени от съпрузите си.

Брена се опита да загърби притесненията си от предстоящата среща с мащехата на Конър и се помоли, да не пристигне, преди тя и съпруга й да се приберат у дома. Искаше й се да я посрещне както подобава.

Мислите й секнаха, когато чу, Джейми да говори на малкото си момиченце и да се опитва да я накара да седне до тях. Брена бързо поклати глава към Джейми, страхувайки се, че Грейс, без да иска ще каже нещо, което да привлече вниманието на мъжете и с това да наклони везните в полза на Джейми.

До сега, Брена беше тази, която печелеше облога им, и нито един от мъжете не беше казал и дума за раната й. Тя хвърли изпепеляващ поглед към Джейми, преди да погълне всичката храна, поставена пред нея.

Алек изчака съдовете да бъдат отнесени, преди да се обърне към жена си.

— От известно време се каня да те попитам, защо…

Смехът на Джейми го прекъсна. Той я изчака да се успокои, преди да продължи.

— Как може да намираш въпроса ми за смешен, преди да съм го задал?

— Прости ми, Алек. Какво щеше да ме попиташ?

— Защо, дъщеря ми стои, чак на другия край на масата? Едва мога да я видя от тук.

Всички се обърнаха към Грейс. Малкото момиченце очевидно не се притесняваше от голямото внимание, което й посвещаваха.

Тя се усмихна сладко на баща си и продължи да го гледа.

— Брена, би ли искала да отговориш на Алек?

— Не.

— Не може да отказваш да отговаряш на брат ми — нареди Конър.

— Тя току-що го направи — отбеляза Джейми, преди отново да започне да се смее.

Брена бе убедена, че Джейми нарушава правилата на облога им, защото съзнателно подклаждаше любопитството на мъжете със смеха си. И нямаше никакво намерение да я остави да се измъкне безнаказано.

— Джейми, смятам, че трябва да отидеш в кухнята и да благодариш на Илейн за прекрасната вечеря.

— Ако аз отида, и ти идваш с мен.

— Не е нужно нито една от вас да става — намеси се Конър. — Илейн и двама прислужника ни гледат от другия край на залата. Можете да ги похвалите от тук.

— За Бога, контролирай се — заповяда Алек, защото жена му отново започна да се смее.

Брена скочи на крака.

— Благодаря за прекрасната вечеря. А сега, моля да ме извините.

Без да изчака позволение, тя се насочи към най-близкия изход. Джейми се изправи и забърза след нея.

Конър чу, как жена му обвинява Джейми, че е мамела и едва не изпусна чашата си. Помоли се на господ, Алек да не я бе чул. Тогава Брена спря в средата на залата и се прекръсти, преди да продължи. Алек беше толкова ужасен, че блъсна празната си чаша в масата. Джейми намери представлението изнесено от Брена за невероятно забавно. Смехът й се чуваше дори когато излезе от залата.

Алек изчака слугите да почистят масата и да хукнат след жена му, преди да се обърне към Конър.

— Наистина трябва да се чувстваме обидени.

— Да, трябва. Как мислиш се е наранила Брена, и защо двете се държаха така сякаш нищо не се е случило?

— Има само един бърз начин, по който можем да разберем.

— Как?

Алек се усмихна.

— Грейс?

— Да, тате?

— Ела и седни при баща си.

— Може ли да дойда да седна при теб, когато съм готова?

— Сега си готова, Грейс.

Малкото момиченце наведе глава и тръгна бавничко, сякаш отиваше да я къпят. Конър й намигна, когато мина покрай него.

Алек я вдигна на ръце, целуна я по бузката и я сложи да седне на масата пред себе си. Тогава й заповяда да му каже какво се е случило.

— Дамата крещеше на мама.

— Името й е Брена, Грейс. А сега ми кажи истината.

— Вероятно казва истината — подметна Конър.

— И какво направи майка ти?

— Тя се разплака.

Алек погледна към Конър.

— Нищо от това не те изненадва, така ли?

— Не.

— Тате, и мама крещя.

— Какво си направила, Грейс?

— Нищо.

Алек, дори и за миг не й повярва.

— Какво друго имаш да ми кажеш?

— Дамата се смя, когато мама се разплака отново — тя се зарадва, че си е спомнила още нещо, дори размърда раменцата си от удоволствие.

— Конър, ще се наложи да поговоря с Брена за поведението й. Тя трябва да уважава съпругата ми.

— Няма да й се караш, Алек.

— Дамата не плачеше, тате.

— Нима — каза Алек.

— Мама сложи игла в главата на дамата.

— Как се нарани Брена? — попита Конър.

— Тя падна по стълбите.

— Какво по дяволите е правила на стълбите?

— Конър, няма да получиш никакви отговори от дъщеря ми, ако й крещиш — каза Алек. — Спомни си, че тя е още много малка.

— Доколкото си спомням, ти каза, че това ще стане бързо.

— Лейди Брена каза на мама, че е побъркана.

— Кажи ми, защо е била на стълбите? — заповяда Алек.

— Обичам те, тате.

Подмазването не подейства. Нито опита на детето да се измъкне от ръцете на баща си.

— Отговори ми, Грейс.

— Трябваше да ме хване.

Алек си представи какво точно се е случило. Конър не можеше, защото бе напуснал дома му много преди Грейс да се роди и за това не знаеше, колко пъти детето бе изпадало в опасност.

— Все още не разбирам, как Брена е успяла да изгуби равновесие — каза Конър.

— Грейс, обясни на чичо си, как лейди Брена те е хванала — нареди баща й.

Малкото момиченце потръпна развълнувано, че е получило вниманието и на двамата мъже. Тя стъпи в скута на баща си, вдигна ръчички над главата си и се опита да скочи във въздуха в желанието си да преразкаже случилото се. Алек задържа дъщеричката си и нежно я накара отново да седне.

— Ще ме погубиш, Грейс — каза Алек с треперещ глас.

— Знам, тате. Казвал си ми го и преди. Много пъти.

— Ще погуби и милата ви съпруга, леърд — каза готвачката, като забързано влезе в залата.

Алек се обърна към старата жена.

— Дъщеря ми е паднала по стълбите, нали Илейн?

— Не видях какво точно се случи, леърд, но господарката ми каза, че Грейс е политнала от стълбите с такава скорост, като камък пуснат от кулата. Лейди Брена трябвало да скочи, за да я хване.

— И двете можеха да си счупят вратовете.

— Да, Конър, можеха — съгласи се Алек, преди отново да се обърне към лоялната си прислужница. — Обясни ни, защо съпругите ни не искат да знаем, какво се е случило.

Илейн не можеше да откаже да отговори на въпроса на господаря си и бързо им разказа за облога на жените.

Джейми и Брена се върнаха при тях след няколко минути. И двамата съпрузи се изправиха, щом дамите им влязоха в залата, но след като бяха напълно игнорирани, след минута си седнаха по местата. Алек наля вино в чашите им и изпи своето на една голяма глътка.

Брена бе обещала своята лоялност на Алек в деня, в който се бе омъжила за брат му. Но получи вечната му признателност в минутата, в която Алек разбра, че е спасила дъщеричката му от сериозно нараняване. А щом заяви на Джейми, че трябва веднага да свали гоблена на Уилям, Брена си спечели благодарността и обичта му. Джейми естествено отказа.

— Тогава поне махни тези жълти искри и ореолът от главата му, възможно най-скоро. Не може да изобразяваш Уилям Завоевателя като светец, само защото ти се иска да е такъв. Това е богохулство.

— Уилям ще бъде обявен за светец веднага, щом от църквата се сетят за него.

Брена поклати глава.

— Нищо чудно, че съпругът ти гледа така, сякаш пред него е застанал дявола. Защо, за Бога, си сложила гоблен на бивш английски крал в дома си, който е в Шотландия? Знам, че той няма място тук. Трябва да го свалиш, Джейми. Боже мили, аз се прекръствах всеки път щом минех покрай него и, ако това не е богохулство, не знам какво друго е. Има ли някои шотландски крале, чийто гоблени искаш да окачиш?

— Защо да искам подобно нещо?

— Защо? Защото си шотландка, затова.

— Наистина не знаеш, нали? Брена аз съм родена в Англия, там и израснах.

Думите й направо изумиха Брена. Тя изглеждаше така, сякаш не може да си поеме въздух. Щом видя колко много се разстрои новата й сестра от тази новина, Джейми се разсмя.

— Но ти изглежда обичаш Планините и никой не ми каза, че ти си… — Брена спря, за да се намръщи на съпруга си. — Можеше да ми кажеш.

— Не, не съм очаквала Конър да ти каже. Трябва да приемеш факта, че мъжете тук не обсъждат нищо с жените си, Брена. Но си мисля, че новината ми трябва да те радва, не да те ядосва.

Брена най-после спря да се мръщи на съпруга си.

— Радвам се страшно много. Нищо чудно, че те харесах толкова.

— Ще харесаш и Мери. Алек, осъзнаваш ли, колко съм благословена? Сега вече имам още една сестра, която ще ми е съседка.

— Да, благословена си — съгласи се Алек.

— Конър, Брена трябва да се срещне с Мери възможно най-скоро.

— Може ли да се отбием при нея? — попита с надежда Брена.

— Прекалено късно е да правим още една визита — отговори Конър.

Решена да не остави този въпрос да бъде забравен, тя заобиколи масата и сложи ръце на раменете му.

— Но скоро ще отидем, нали?

— Да.

Тя го погали, за да му покаже, колко много цени съдействието му. Алек се завъртя на стола си, за да не може Брена да види усмивката му. Беше му приятно да види, че е привързана към брат му, но това, което го накара да се усмихне, бе фактът, че Конър се опитва да се държи така, сякаш не му харесва държанието й.

Конър поклати глава към брат си.

— Не си мисли нещо повече, от това, което е всъщност — той се пресегна и отмести Брена, за да не я удари докато се изправя.

Алек кимна.

— Предполагам, че ти не си мислиш, че е нещо по-незначително отколкото е всъщност.

Брена нямаше ни най-малка представа за какво говореха двамата мъже. Алек предвидливо смени темата, преди да е поискала от него да й обясни за какво говорят.

— По-добре бъдете нащрек докато се прибирате.

— Конър винаги е нащрек — каза тя.

— Да, така е — съгласи се Алек, след което се обърна към брат си и отново го предупреди — Дори сега той може да те причаква и то на твоя земя.

— О, Алек, не ми давай напразни надежди.

— Някой ден арогантността ти ще те убие. И двамата знаем, че той ще се опита да си я върне.

Изведнъж Брена осъзна за какво говореха. Тя възкликна тихо, хвана ръката на Конър и прошепна.

— Свинята МакНеър?

Съпругът й се усмихна. С Божията помощ, вече бе започнала да осъзнава, каква щастливка е, че се бе омъжила за него.

— Да, свинята МакНеър.

— Няма да го направиш, нали?

— Няма да направя какво?

Тя се наведе към него, за да може да я чуе.

— Да ме върнеш при него.

Усмивката му избледня.

— Ти как мислиш?

— Няма.

Беглото му кимване й показа, че е направила правилното предположение. Той обви ръка около раменете й и я стисна леко, показвайки й, че е доволен от отговора й.

Тя се опита да скрие раздразнението си. Но й беше трудно, при положение, че сега съпруга й се опитваше да извини поведението й пред брат си.

— Жена ми не целеше да ме обиди. Ако си спомняш, тя е англичанка, и за нещастие не разбира.

— Какво не разбирам?

Отговори й Алек.

— Ние пазим това, което ни принадлежи и защитаваме жените си. Все още не разбираш колко си ценна, нали Брена?

— Не, не разбира — отговори Конър.

— Англичаните също защитават това, което им принадлежи — каза им тя това, което би трябвало да е очевидно. — Бароните са със силно изразено чувство за притежание.

— Тогава защо си тук, момиче? — попита Алек. — Баща ти защити ли те, когато те изпрати при МакНеър?

— Едното няма нищо общо с другото, леърд.

— Каква е разликата? — попита той.

И двамата щяха да си помислят, че баща й е бил воден от алчността си, ако им обясни причините му, и знаеше, че никога няма да може да ги убеди, че милият й баща обича дъщерите си.

— Тук съм, защото така пожелах. Когато попитах съпруга си, дали ще ме върне на МакНеър, просто исках потвърждението му. Вече знаех, че той няма да го направи — защити се тя.

— Защото получи одобрението на църквата и благословията на свещеника ли? — попита Алек.

Той вече кимаше, когато тя каза „не“.

— Конър нямаше да обикаля наоколо да търси свещеник, ако нямаше един наблизо. Много бракове са просъществували и без благословията на църквата.

Конър знаеше, че тя се опитва да бъде дипломатична и се усмихна. Много скоро тя щеше да загуби търпението си и по начина, по който Алек задаваше въпрос след въпрос, Конър знаеше, че брат му е любопитен да я види до къде ще стигне.

Алек беше дяволски доволен от себе си и всеки път, щом тя се изчервеше или заекнеше, докато отговаряше, той научаваше за нея много повече отколкото тя си мислеше.

— Тогава от къде знаеш, че Конър няма да те върне обратно? — попита Алек. — Толкова добре ли го познаваш вече?

— Не, все още не. Разбира се, забелязах колко е упорит — каза тя, като си спомни колко пъти се бяха карали, докато се опитваше да го накара да промени мнението си за нещо, и как той винаги отказваше да се вслуша в думите й. — Както и да е, родителите ми се опитваха да научат всичките си деца да стъпват здраво на краката си. Виждате ли, семейството ми…

— Сега, ние сме твоето семейство.

— Да, но сестрите и братята ми…

Конър отново я прекъсна.

— Алек и Джейми сега са твоите брат и сестра.

— И Райън — напомни Алек.

Конър кимна.

— Да, Райън — съгласи се той. — Мина толкова много време, откакто го видях за последен път, че понякога забравям за него.

— Конър, защо не ми позволяваш да говоря за семейството си.

— Сега ние сме твоето семейство — отново я поправи Конър, но този път по-мило.

Алек разбираше какво цели брат му и напълно го подкрепяше. Конър искаше да помогне на съпругата си да бъде лоялна към него и към хората му, както и да остави миналото зад себе си. Алек си помисли, че Конър не е толкова деликатен, колкото бе той, когато помагаше на Джейми да превъзмогне мъката по роднините си, но не го винеше. В интерес на истината, Конър още не бе способен на деликатност.

Прекалено наранена, за да осъзнае, че съпруга й се опитва да направи така, че да не я боли толкова от раздялата със семейството й, тя реши да излезе навън и да не му обръща внимание поне за няколко минути, като се опита да разбере, защо той е толкова жесток. Трябваше да махне ръцете на Конър от раменете си, разбира се, но когато се опита да го направи, осъзна, че държи плейда на Кинкейд, който бе вдигнала и поставила в скута си по време на вечерята. Тя мушна одеялото под мишницата си с намерението да го остави на стола веднага щом Конър я пусне и се протегна и го побутна, за да го накара да се отмести.

Той не я пусна, а само затегна хватката си.

Опита да се отдръпне, но той не й позволи. Беше напълно безпомощна и той го знаеше. Тя го погледна лошо, за да му даде да разбере какво мисли за поведението му.

Той й намигна.

Алек направи опит да не се разсмее. Погледът, който Брена хвърли на Конър го изуми. Той го разпозна, защото бе същият, който много често му отправяше Джейми, когато умираше да му каже мнението си, но знаеше, че не може, и този поглед гласеше „Само почакай да останем насаме“.

— Все още не си задоволила любопитството ми, Брена.

Тя се опита да се усмихне на леърда, а също и да си спомни за какво говореха. Конър отново й намигна. Какво за Бога, го бе прихванало.

— Брена, отговори на брат ми — нареди Конър.

Господ да й е на помощ, очите му я гледаха толкова нежно. Защо този красив воин трябваше да бъде толкова вбесяващ през цялото време? Тя въздъхна тихо, докато мислеше за това.

— С радост ще отговоря на брат ти.

И двамата зачакаха отговорът й. Алек се смили над нея, преди Конър. Той й припомни темата на разговора им.

— Смяташе да ни обясниш, защо си толкова сигурна, че Конър няма да те върне на МакНеър.

— В действителност е много просто. Аз нямаше да му позволя да го стори.

— Разбира се, че не би му позволила — намеси се Джейми, за да подкрепи Брена.

Алек се разсмя. Реакцията му обърка Брена. Конър не се разсмя, въпреки че се усмихна и тя намери реакцията му също толкова смущаваща.

Конър още се усмихваше, когато я избута навън от залата. Тъкмо се канеше да прогони мислите от ума си, когато тя го попита, защо отговорът й му се е сторил толкова забавен.

— Не бях развеселен. Бях очарован.

— Добре — съгласи се тя — Защо си очарован?

— Защото смяташ, че си достатъчно силна да ми наложиш желанията си.

Джейми застана зад тях и привлече напълно вниманието на Конър, като му каза, че греши.

— Тя не вярва, че е достатъчно силна, за да ти наложи желанията си. Вярвам, че Брена осъзнава, че е достатъчно умна, за да открие начин, по който да получи всичко, което желае.

— Бащите ни не са отгледали невежи дъщери и ще сгрешиш, ако си мислиш, че е така — каза Брена.

— Така ли е, скъпи? — Джейми попита съпруга си, който стоеше зад нея.

Алек се бе научил да се съгласява със съпругата си, особено по въпроси, които са от голяма важност за нея.

— Да, така е.

Конър задържа вратите отворени, за да даде път на жена си. Джейми прегърна силно Брена, после се обърна и обви ръце около Конър, прошепна му нещо в ухото, което го накара да се усмихне и го целуна по бузата.

— Идвайте ни по-често на гости — каза тя на Конър, преди да се отмести, за да могат да излязат.

Очите на Куинлан станаха огромни от недоверие, щом видя господарката си. Тя видя притеснението му, поклати глава и дръпна косата си, за да скрие шевовете. Куинлан не каза и дума.

Всички забелязаха как придържа лявата си страна, докато слизаше по стълбите. Конър се опита да бъде нежен, като я повдигна на коня си, но тя все пак потрепери от болка.

Той отиде да се сбогува с брат си и това я накара за малко да забрави за неудобството си. Почти се изсмя на глас, толкова абсурдни бяха действията му. Вместо да прегърне брат си, или да му стисне ръката, той го потупа по рамото. Алек пък го потупа по гърба. Когато варварския ритуал за показване на привързаност приключи, Конър скочи на коня зад гърба на Брена и обгърна с ръка кръста й.

Наведе се надолу и прошепна в ухото й.

— След една много кратка езда ще си бъдем у дома.

Алек застана до тях и търпеливо зачака жена му да се сбогува и да се прибере вътре, за да намери Грейс. Веднага щом вратата се затвори зад нея, той се обърна към Брена.

— Дъщеря ми много обича плейда си.

— Така ли? — тя се зачуди защо Алек иска да обсъждат одеялото на Грейс.

Той кимна.

— Винаги успява да го различи от останалите. Поне така вярва съпругата ми. Джейми явно е права, защото Грейс винаги разбира ако някой й го смени с друго. Тя обича да се увива в него докато спи. Тази нощ ще й трябва, Брена, или аз и жена ми няма да имаме дори миг спокойствие.

По неразбиращото й изражение, Конър предположи, че тя не може да проумее какво иска от нея Алек.

— Иска да му го върнеш, Брена — каза той.

Лицето й цялото почервеня, щом видя одеялото в ръцете си. Тя едва не изпусна плейда в бързината си да го върне на Алек.

— Не знам как забравих да го оставя на стола. Смятах да го оставя, но после започнахме да дискутираме и сигурно…

Тя спря да опитва да измисли смислено обяснение, щом Алек постави ръката си върху нейната. Той я гледаше така, сякаш искаше да й каже нещо важно, затова тя инстинктивно се наведе леко към него.

— Жена ми ще дойде в началото на седмицата, за да насади цветята ти, Брена.

— Благодаря, леърд.

— Алек благодареше на теб — каза й Конър.

— Разбрах. Благодарих му задето се държа толкова мило с мен.

— Ако не ти бях толкова благодарен, че си спасила дъщеря ми, щях да бъда много недоволен задето вярваше, че Конър и аз няма да забележим, че нещо не е наред. Ние забелязваме абсолютно всичко.

— За две толкова интелигентни жени като вас и двете ни подценихте — каза Конър.

— Да, така си е — съгласи се Алек. Махна ръката си и отстъпи назад. — Осъзнаваш ли, че ние решихме да ти позволим да спечелиш облога, но няма нужда да ни благодариш.

Тя се засмя.

— Вярвате, че сте ме оставили да спечеля? Не смятам така, леърд.

Той повдигна едната си вежда.

— Ние просто се престорихме, че не сме забелязали.

— Така е — съгласи се тя. — И щяхте да сте прави, при положение, че се бяхме обзаложили дали ще забележите или не. Джейми и аз знаехме, че ще забележите.

— А тогава какъв бе облогът — попита Конър, а в гласа му се долавяха весели нотки.

— Джейми бе сигурна, че няма да се сдържите и ще поискате обяснение веднага, щом ме видите. Аз се обзаложих, че няма да обелите и дума и, ако не ме лъже паметта, вярвам, че се случи именно това.

— Едно и също е — започна да спори Конър.

— Нима? — попита тя с невинна усмивка и поглед, който му казваше, че греши.

— Признай си Конър, Брена спечели — каза Алек.

— Да, така е — неохотно се съгласи Конър.

— Джейми ще доведе ли Грейс със себе си, като дойде да насади цветята ми?

— Не. Не позволявам децата ми да напускат пределите на земята ми. Конър, ще яздя със съпругата си. Очаквам да ни посрещнеш.

Алек го потупа отново, за да му покаже своята привързаност, преди да се обърне, за да влезе в дома си. Грейс явно го очакваше пред вратите, защото в мига, в който Алек ги отвори тя изтича до него и измъкна одеялцето от ръцете му.

След като потеглиха, Брена се настани по-удобно в скута на Конър и го прегърна през кръста.

— Съжалявам, че не успях да се сбогувам с Грейс.

— Сега тя е заета да обяснява действията си пред баща си.

— Какво ще й направи? Конър, беше инцидент. Със сигурност Алек няма да я разстрои, нали?

— На нея и на Дилън не им е позволено да слизат сами по стълбите. Алек просто ще напомни на Грейс тази заповед.

— И другите деца ли са толкова вироглави?

— Не. Момчетата са срамежливи с непознатите, но Господ да ти е на помощ, щом веднъж свикнат с теб. По-големи дяволчета са дори и от Грейс.

— Боя се, че тя винаги ще ми бъде любимка.

Конър се стараеше да поддържа разговора, за да не може Брена да забележи воините на Кинкейд, които яздеха зад тях. Не искаше тя да се замисля, защо Алек им е изпратил ескорт. Можеше да се досети, че МакНеър е отговорен за прекалените защитни мерки, които бе взел брат му.

Но знаеше, че е длъжен да се съобрази с Алек. Нищо, че не бе особено доволен от това положение. И Куинлан не бе доволен, но за разлика от леърда си, той дори не се опита да скрие раздразнението си.

— Няма да имам любимо дете от нашите — увери го Брена.

Той нямаше какво да каже по този въпрос. Тя искаше да го накара да продължи да говори с надеждата, че разговорът ще отвлече вниманието й от болката, която превземаше цялото й тяло. Главата й бучеше, а бедрото й отново изгаряше от болка.

Той разбра какво й е в момента, в който се размърда в скута му.

— Напуснах дома на Алек, преди Дилън и Грейс да се родят — каза той. — По-близък съм с Мери Кейтлин, защото я познавам по-добре от останалите. Все пак ще призная, че имам по-специално отношение към Грейс, но това е само защото ми напомня на някой друг.

Тя се опита да го погледне, но той нежно притисна лицето й към гърдите си и тя не можа. Брена го шляпна, за да му покаже колко мрази, когато прави така и го попита на кого му напомня Грейс.

— На едно дете, което веднъж държах в ръцете си.

Нямаше да й каже нищо повече, но бе очевидно, че спомена за това дете му бе много приятен. Нежността в гласа му го доказваше.

— Щастлив ли си, че Еухемия ни идва на гости?

— Да. Но ти не си, нали?

— Разбира се, че съм щастлива — опроверга го тя. — Просто съм малко… притеснена от предстоящата ми среща с нея. Много важно е да спечеля одобрението й — допълни тя. — Тя е твоя майка, все пак, и ще бъде много неудобно, ако не ме харесва.

— Защо?

Тя не можа да повярва, че я пита това.

— Защото трябва да има хармония в домакинството ти и от мен зависи да направя престоя й приятен. Докато е в твоя дом, тя ще е господарката. Сигурна съм, че разбираш това.

— Притесняваш се за глупости. Тя ще те хареса със сигурност.

Тя не изпитваше увереността на Конър, но искаше да спечели любовта на Еухемия. Изминаха няколко мили, през които размишляваше как да се хареса на жената, но скоро избута тревогите от ума си и опита да мисли за прекрасното време, което прекара с Джейми, а не за притесненията кръжащи в главата й.

— Прекрасен ден за разходка, не мислиш ли?

Той не й отговори, но тя не се разсърди.

— Мисля, че би ми харесало да се поразходя малко. Ще е хубаво да си разтъпча малко краката.

— Не — отговорът беше изречен с мек глас, докато той нежно потъркваше брадичката си в главата й. — Ще помогне ли ако те преметна през скута си и те сложа с главата надолу?

Предложението му я ужаси. Представи си се провиснала на коленете му, с глава увиснала на едната страна на седлото му и висящи от другата страна крака, и си помисли, че тогава със сигурност ще умре от унижение.

Колко хубав начин да срещне за пръв път с хората му.

— Не мога да си представя, защо си мислиш, че ще ми помогнеш с предложението си. Много съм си добре, благодаря ти. Просто си помислих, че една разходка ще е много приятна в този прекрасен ден. Забрави, че съм ти го предложила.

Тя поставяше гордостта пред удобството си, точно както бе очаквал от нея. Той мушна ръката си под полата й, за да провери колко сериозни са нараняванията й. Дори си помисли, дали да не спрат, за да я прегледа, но бързо се отказа от тази идея. Да я накара да му сътрудничи, щеше да отнеме поне час, а само след десет минути, щяха да стигнат до границата между земята на Алек и неговата и най-после щяха да са си у дома.

Докосването му бе нежно, но въпреки това, не й хареса. Тя застина напълно неподвижно и прошепна.

— Махни си ръката.

— Доста си се натъртила, нали? Не те ли боли?

— Въобще не ме боли. Моля те, махни си ръката. Засрамваш ме.

Конър не й обърна внимание.

— Един англичанин би показал малко симпатия към жена си — измърмори тя.

— Аз не съм англичанин.

— Не, не си — съгласи се тя. — Мога ли да задам няколко въпроса за дома ти?

— Да.

— Първо, моля те, кажи ми кога ще стигнем до земите ти.

— Погледни към възвишенията отсреща и ще видиш стражите ми, които ни наблюдават.

Тя веднага започна да оправя външния си вид. Прокара пръсти през косата си, за да я подреди, блъсна Конър по рамото, докато избутваше къдриците зад гърба си, пооправи плисетата на плейда си и удари леко лицето си, за да може бузите й да добият по-румен цвят.

— За Бога, какво правиш?

— Удрям се.

Той си каза, че не бива да пита. Но все пак го направи.

— Защото не искам да изглеждам бледа — гласеше отговорът й.

Той поклати глава. Никога не бе чувал нещо по-абсурдно.

— Още много ли има до крепостта ти?

— Много скоро ще сме там.

— Да не би да ми казваш, че живеем близо до Алек и Джейми?

— Да.

— А ще мога ли да ги посещавам толкова често, колкото пожелая.

— Да.

Въодушевлението й я накара да забрави за болката. Той й обясни, че не е построил крепостта в центъра на земята си, а вместо това бе решил да я издигне близо до границата разделяща владенията му с тези на Алек.

Воините на МакАлистър излязоха и приветстваха своя леърд, след като Конър повдигна ръка в знак на поздрав.

— Винаги ли те посрещат така, щом се прибираш у дома?

— Не, само когато съм бил далеч от къщи за по-дълго време.

— От колко време не си се прибирал.

— От почти три седмици.

Какво ли бе правил толкова време? Тя тъкмо смяташе да го попита, когато си спомни за тъмната боя, с която бе покрито лицето му. Този спомен бързо промени решението й. Ако разбереше, че е участвал в набези, хубавото й настроение щеше да бъде съсипано. А тя, от своя страна, щеше да съсипе неговото, защото със сигурност щеше да му каже мнението си за варварските му навици. Брена забеляза как я гледаха стражите му, и дори им се усмихна, но никой не й отвърна. Това я притесни.

— Дали твоите хора няма да ме харесат, защото е трябвало да се омъжа за МакНеър?

— Не.

— Нито един от шестимата стражи, покрай които минахме, не ми се усмихна.

— Разбира се, че не биха направили такова нещо.

— Защо не?

— Защото си моя съпруга. Те те уважават.

— А ако не съм достойна за уважението им.

— Достойна си.

Тя си помисли, че това е най-милото и трогателно нещо, което може да й каже, но тъй като Конър не бе мил и трогателен мъж, тя веднага стана подозрителна.

— Защо?

— Защото те избрах.

— Аз те избрах, забрави ли?

— Обожаваш да спориш с мен, нали?

Тя реши, че въпроса му не заслужава отговор.

— Ще харесам ли домът ти?

— Естествено.

— Нямам търпение да го видя. Прилича ли на дома на Алек? Няма да съм разочарована ако не прилича — добави тя. — Не е нужно да е голям. Голям ли е?

Противоречието й го накара да се усмихне.

— Да, също толкова привлекателен е, колкото и на брат ми.

— Гордееш се с него, нали? Усещам го по гласа ти.

— Предполагам, че да.

— А залата, толкова голяма ли е, колкото на Алек? Нямам нищо против, ако не е.

— Защото нямаш нужда да е голяма.

— Да.

— Със сигурност мога да кажа, че е голяма. Никога не съм си правил труда да я сравнявам със залата на Алек.

— Какво прави домът ти, толкова привлекателен?

— Сигурен е.

Какво общо имаше сигурността с привлекателността?

— Но как изглежда?

— Непревземаем — отговори той.

Явно нямаше да й каже нищо повече. Брена реши да изчака и да види сама.

Той си помисли, че й е казал, всичко, което й е нужно да знае. Въпреки че, според него, домът му бе непревземаем, трябваше да признае, че има още работа по защитната стена. Смяташе да замени дървото с камък, както бе предложил брат му, и да добави още една площадка на северния връх.

Брена възбудено шаваше, докато яздеха сами, а настроението й бе толкова приповдигнато, че не можеше да спре да се усмихва. Но настроението на Конър се помрачи, щом стигнаха до руините на бащиния му дом.

— Кой е живял там? — попита тихо Брена, загледана в овъглените останки на обширната постройка.

— Баща ми.

— Там ли загина?

— Да.

— А ти живял ли си там с него?

— Да.

Ледените нотки в гласа му, й дадоха да разбере, че не желае да бъде разпитван за миналото си. Тя имаше твърдото намерение да узнае всичко, касаещо съпруга й, за да може да разбере, защо е станал толкова твърд, суров мъж. Но знаеше, че трябва да бъде търпелива и разбрана, или той никога няма да отвори сърцето си за нея.

Първо трябваше да му покаже, че може да й има доверие и, евентуално, той щеше да омекне и да започне да й се доверява.

Брена не можеше да откъсне очи, от руините пред себе си. Дори след като го отминаха, тя се облегна на Конър и погледна назад, за да може отново да огледа мястото.

Беше виждала и преди последиците от огъня, но имаше нещо странно в руините на МакАлистър. Отне й няколко минути, за да разбере какво липсва. Изгорелите руини, които веднъж бе виждала, бяха обрасли с бурени. А тези тук, не. Очевидно всичко бе старателно почистено и за това й изглеждаха странно. Защо ли Конър не бе заповядал да ги разрушат? Дали ги беше оставил, за да напомнят нещо на него и на хората му? Търпение, напомни си тя. Скоро щеше да получи отговорите на всичките си въпроси.

Поизправи се и отново се обърна. Сгуши ръката си в свободната му длан, облегна се на него и започна да се моли за душата на баща му. След това добави една и за покойната му майка.

След минута пред погледа й се появи новият й дом. Тогава Брена започна да се моли за себе си. Затвори очи, горещо надявайки се, че това, което е видяла, не е това, което си мисли, че е, но когато събра достатъчно кураж да погледне отново, чудовището, което бе видяла си стоеше там, кацнало на върха на хълма, като ядосан гаргойл.

Господ сигурно й е бил направо бесен, за да я изпрати на подобно грозно място.

Явно бе причинявала много повече тревоги на родителите си, отколкото е подозирала и, като е казвала, че съжалява, очевидно не е изкупувала греховете си.

Стегни се, заповяда си тя. Не господ бе отговорен за тази крепост. Вината бе на Конър.

Тя пое дълбоко въздух и си заповяда да открие нещо хубаво в новия си дом. Внимателно щеше да разгледа крепостта отдолу нагоре и, когато свърши, с помощта на Господ, тя щеше да се усмихва развълнувано.

Крепостта беше гигантска. Това беше хубаво, нали? Да, очевидно беше хубаво, или поне Конър мислеше така.

Също така бе висока. Най-малко три етажа, а може би дори четири, беше й трудно да каже с точност, защото не виждаше никакви прозорци, по които да се ориентира.

До тук бе голяма и висока.

Най-после успя да види и прозорците. Облекчена да ги види, тя се почувства така, сякаш щеше да се разплаче от благодарност. В крайна сметка, нямаше да й се наложи да живее в гробница. Прозорците си бяха точно там, където им бе мястото, просто бяха покрити с грозни кафяви завеси, които много успешно имитираха цвета на засъхналата кал, карайки я да се пита, какво за Бога се крие зад тях. Щеше да ги свали при първа възможност и тогава гледката нямаше да е толкова лоша, нали?

Разбира се, че все още ще бъде зле. И цветята нямаше да помогнат. Щеше да й бъде нужно истинско чудо, за да превърне това чудовище в истински дом.

Но след секунда се засрами от себе си, че толкова се вълнуваше от външния вид. Трябваше да промени отношението си към много неща и щеше да започне, като промени това отвратително място и го превърне в свой дом.

— Брена, нещо нередно ли има?

— Защо?

— Пребледняла си, сякаш не можеш да си поемеш въздух.

Тя каза първото, което й хрумна. За щастие не беше лъжа.

— Домът ти ми отне дъха.

Вероятно трябваше да каже една или дори две мили думи, за да покаже на Конър, че оценява старанието, което е вложил, за да изгради дома си. Той се гордееше с крепостта си и добрата съпруга поне трябваше да се опита да се почувства по същия начин.

— Огромна е.

Той нямаше какво да каже, по повод коментара й.

— Не си спомням някога да съм виждала по-голяма. Също е много висока, нали?

Той отново не каза нищо.

— Готова ли е?

— Питаш дали задната част на крепостта е довършена?

Не, тя дори не се бе сетила за задната част. Искаше да знае дали предната е довършена.

— Така ли е?

— Да.

— Разбирам — каза тя, поради липсата на нещо по-умно за казване. — Крепостният вал е много впечатляващ, не мислиш ли?

— Предполагам.

— Висок е поне петнадесет стъпки. Странно какъв кафеникав цвят е добило дървото, не мислиш ли?

Той обгърна с ръце кръста й, притисна я към гърдите си и се наведе до ухото й.

— Брена?

— Да, Конър?

— Всичко ще бъде наред.

Гледаха се една дълга минута, преди тя да кимне в съгласие. После отправи една молитва за сила, издръжливост и търпение да направи всичко по силите си при тези обстоятелства. Никога преди не се бе отказвала само защото задачата е трудна, въпреки че точно сега й се искаше да го направи. Но нямаше да позволи отчаянието да я превземе. Можеше да постигне всичко, ако се потруди достатъчно и използва ума, с който бог я бе дарил.

Почувства се много по-добре, щом имаше вече изготвен план и след като прекосиха подвижния мост, тя се вгледа в новия си дом с подновен интерес. Усмихна се на държанието на хората му. Също като стражите, и тези воини не й отвърнаха. Но също така не й се намръщиха, нито й обърнаха гръб. Помисли си, че те просто сигурно не знаят как да се държат с нея. С усърдната си работа, трябваше да ги убеди, че е достойна за уважението им.

— Оградил си половината планина, нали?

— Не е планина, а хълм, съпруго.

— Защо има само тридесет колиби зад защитния вал, след като има място за още толкова. Да не би воините ти да тренират зад стените?

— Понякога — отговори той, докато преминаваха покрай стените на замъка.

Брена се опита да обгърне всичко около нея само с един поглед.

Точно преди да достигнат вътрешния двор, Конър даде заповед да спрат. Той слезе от коня и се обърна да й помогне, докато се опитваше да отговаря на въпросите, с които го засипваха мъжете от клана му.

Той пусна жена си, чак когато тълпата ги обгради. Стиснал поводите на жребеца зад гърба си, продължи да се спуска надолу по склона, като мислеше, че Брена върви зад него. Когато някой взе юздите от ръката му, той реши, че Куинлан или Оуен е решил да заведе коня му в конюшнята, за да го почисти, защото те бяха единствените воини, които темпераментния жребец допускаше до себе си.

Мъже и жени се блъскаха напред, за да говорят с леърда си. Брена бе принудена да отстъпи назад, за да не бъде смачкана от развълнуваното множество. Жребецът явно също не бе очарован, да го блъскат от всички страни и се изправи протестиращо на задните си крака. Брена хвана здраво юздите му и го накара да стъпи отново на четирите си крака, преди да е наранил някого, и го принуди да тръгне с нея.

Няколко пъти за малко не бе съборена на земята, а после я избутаха назад, където недоволния кон се опита да я захапе. Обучението, което братята й бяха наложили, сега й помагаше. Тя отказа да се предаде пред заплашителното поведение на животното, хвана по-здраво юздите и силно дръпна главата му, надолу към себе си. След един дълъг миг на борба, между двамата, конят разбра, че няма да успее да се пребори с нея.

Брена го успокои и му даде да разбере, че оценява съдействието му, след което го поведе към конюшните.

Един воин стоеше на стъпалата пред входа и чакаше своя леърд да стигне до него.

— Тук всичко е наред, Конър.

Изведнъж над тълпата настана тишина, и всички се заслушаха в разговора.

— Не съм и очаквал друго, Криспин. Това е и причината да оставя командването на теб, докато ме няма.

Двамата застанаха един до друг и погледнаха тълпата.

— Имам добри новини за теб. Мащехата ти те чака в Голямата зала, за да те приветства.

Конър се усмихна.

— Това наистина е добра новина.

— Любопитството да види жена ти, е подтикнало лейди Еухемия да се върне толкова скоро в земите на МакАлистър.

— И аз мисля така. Смятам, че в това вижда ново начало, а преди си мислих, че щом довърша строежа на новата крепост, тя ще се върне. Добре ли е, Криспин?

— Изглеждаше ми добре — отговори той. — Конър, да се обръщам ли към нея с лейди МакАлистър?

— Разбира се. Тя беше съпруга на баща ми и не се е омъжвала повторно.

— Тя все още е в траур и се облича в черно — каза Криспин. — Има още нещо, което трябва да ти кажа.

— Не може ли да изчака до по-късно?

— Ще искаш да чуеш това, веднага — настоя той. — Леърд Хю изпраща нещо, което е било оставено на границата му. Той настоя, че ще искаш да го видиш. Каквото и да е, ще е тук до час.

— Хю ти изпраща подарък? — попита го Куинлан.

Отговори му Криспин.

— По-скоро съобщение, отколкото подарък. Не успях да измъкна повече подробности от воините му. Бяха доста притеснени и няколко пъти повториха, че техния леърд не е отговорен за това. Било много важно за Хю, Конър да знае, че той не е отговорен.

— В това няма много смисъл — промърмори Куинлан. — Защо не ти казаха, кой го е изпратил.

— Нямаше да ми кажат — отговори Криспин.

— Тогава ще изчакаме и ще видим — каза Конър.

Тогава се усмихна, отмести се, за да направи път на воина да влезе вътре и го потупа по рамото, за да му покаже, че е доволен от него. Куинлан блъсна Криспин с надеждата, че воина ще изгуби равновесие. Криспин се задържа на крака, и се престори на отегчен, но блясъка в кафявите му очи го издаде.

— Изпусна голяма веселба, Криспин. Трябваше да бъдеш там, за да ме видиш как въртя меча. Беше нещо, което си струва да се види, а и щеше да научиш доста.

Криспин се разсмя.

— Нямаше да има нужда дори да докосна меча си, и с голи ръце щях да се справя. Освен това, аз те научих на всичко, което знаеш. Нали така, Конър? — попита той.

— Не обичам да се замесвам в подобни дребнави спорове, но ще призная, че хвалбите ви са напълно безсмислени. Истината е, че аз обучих и двама ви.

Криспин напълно одобри начина, по който леърдът му се измъкна от спора. Наблюдаваше как Конър бавно си проправя път през хората от клана, за да стигне до горната площадка на стълбището.

Очакваше се двамата воини да последват леърда си, защото се бе превърнало в ритуал да сядат от двете му страни на масата, докато се осведомяваше за всичко, което се е случило в клана, по време на отсъствието му.

Но сега, те останаха настрани, за да може другите му воини да го приветстват.

Криспин и Куинлан от време на време поглеждаха през рамо назад. Криспин бе объркан, защото бе видял Конър да минава през подвижния мост и тогава той не бе сам. Защо сега до него нямаше никой?

Куинлан не можеше да спре да се усмихва. Той много добре знаеше, защо леърдът му е сам.

Най-накрая любопитството на Криспин надделя щом Конър тръгна да влиза в крепостта.

— Пътуването ти, беше ли успешно, леърд? — попита той.

— Да — гласеше отговорът на Конър.

— Значи вече си женен?

— Да.

— А къде е булката ти?

Конър предполагаше, че жена му досега е вървяла зад него и, че в момента хората му я приветстват. В интерес на истината, не я бе поглеждал, откакто Криспин започна да му докладва.

Той заоглежда тълпата, търсейки жена си. Забеляза Оуен, който се хилеше като глупак на жените струпани около него. От Брена нямаше и следа.

— Защо не си в конюшнята, за да почистиш коня ми, Оуен? — Конър вече бе прекосил половината вътрешен двор, преди да довърши въпроса си.

— Някой друг го отведе, преди аз да се заема, леърд — обясни Оуен и нервно погледна към Куинлан.

Конър се обърна към приятеля си.

— Къде е жена ми, Куинлан?

— Вярвам, че я остави зад външната стена на замъка.

Тълпата се отдръпна, за да направи път на леърда си. Изразът на лицето му ясно говореше, че не желае повече да бъде приветстван.

Криспин и Куинлан го последваха, но за разлика от него, не бяха намръщени.

— Куинлан, как успя да почистиш жребеца ми, и да се върнеш за толкова кратко време?

— Не съм почиствал жребеца ти — отговори той.

— Тогава сигурно е бил Дейвис? — попита той, мислейки, че главния коняр е дошъл, за да се погрижи за жребеца му.

— Не.

— Тогава кой…

— Някой по-способен от Дейвис отведе упоритият ти звяр.

Конър чу веселите нотки в гласа на Куинлан и разбра, че приятелят му премълчаваше нещо. Спря да се тревожи, че Брена е била оставена сама с жребеца, защото знаеше, че Куинлан няма да е толкова дяволски щастлив, ако имаше и бегла възможност жена му да е изложена на опасност.

— Забрави я, нали, Конър?

— Не. Нищо подобно не съм направил, Куинлан! Кой би се справил по-добре с жребеца ми от Дейвис? Без повече шеги — нареди той. — Не съм в настроение.

— Не се шегувам, но ти все още не ми вярваш. Жена ти се зае с коня.

— Не ти вярвам.

Куинлан се обърна към Криспин.

— Той я забрави — прошепна той.

В мига, в който стигнаха до конюшнята, Конър отвори вратите преди някой от воините да стигне до тях, за да изпълни дълга си.

Главният коняр излезе тичешком. Свали шапката си и се готвеше да приветства господаря си за завръщането му в крепостта, когато Конър го прекъсна.

— Дейвис, жребеца ми тук ли е?

— Да, леърд, и е по-доволен от всякога.

— Тогава явно не си използвал обичайните си методи, за да го почистиш.

— Съпругата ви ми спести усилията. Тя със сигурност има подход към животните, леърд, но съм сигурен, че вече го знаете. За нула време успя да прогони гнева от звяра. Жребеца ви бе щастлив да се остави тя да го заведе в яслата му.

— Къде е лейди МакАлистър сега?

— Срещна жената на Юън, която бе извела детето им на разходка. Мисля, че отиде при нея.

Конър кимна и се отдалечи. Спря само за миг, когато Дейвис извика.

— Добър избор сте направил, господарю.

Брена бе напуснала къщурката на Юън. Когато зачервената майка обясни, че за нея било голяма чест да получи вниманието на господарката си, тя се зае да възхвалява Брена, преди да каже на Конър на къде е тръгнала.

— Настоя да подържи бебето и нямаше нищо против, че още не съм го изкъпала. Тя има специален подход към децата, леърд. Малкото ми момченце по принцип не обича непознатите, но отиде при нея веднага щом я видя. Жена ви е много мило момиче, не е за вярване, че е от толкова скандално място като Англия. Тя побърза да се срещне с Брока, щом видя, че тя я гледа през прозореца на къщата си.

Търпението му почти се бе изчерпало, когато най-накрая откри Брена. Беше напуснала къщурката на Брока и се канеше да почука на друга врата, когато той я спря. Не изглеждаше особено доволна, че го вижда. Конър не можеше да повярва, че малката му жена имаше наглостта да му се мръщи насреща, след всичките грижи, които му създаде.

— Забрави ме, нали? — тя скръсти ръце и продължи да му се мръщи.

Конър въобще не бе впечатлен от начина, по който се опитваше да го сплаши. Той се приближи към нея, карайки я да отметне глава назад, за да го погледне в очите и чак тогава й проговори.

— Няма да ми държиш такъв тон.

Тя не отстъпи назад, както се очакваше от нея, но все пак гласа й бе по-мек, когато му отговори.

— Мога ли да бъда искрена, Конър?

— Не, не можеш. Можеш да ме последваш в крепостта.

Той се обърна да си ходи. Тя дори не помръдна.

— Нима отказваш да ми се подчиниш? — попита той.

— Не, леърд, не отказвам. Чакам.

— Какво чакаш?

— Да признаеш, че ме забрави.

— Не съм направил такова нещо.

— Значи нямаш намерение да ми се извиниш?

Тя видя учуденото му изражение и осъзна, че подобна възможност дори не му е хрумвала. Мили Боже, за да промени Конър от варварин в приемлив съпруг, щеше да има нужда от всеки грам търпение. Все пак днес го бе предизвиквала достатъчно и не смееше да добави каквато и да е критика докато той не се поуспокои. Според нея, това бе добро начало.

Конър обмисляше да метне жена си на рамо и да я отнесе в крепостта, когато тя ненадейно му се усмихна и го хвана за ръката. Той не знаеше на какво се дължи тази промяна, но не я и попита. За днес бе преживяла достатъчно и сега, след като й даде да разбере, че не бива да го предизвиква или да спори с него, той вярваше, че това е добро начало. Знаеше, че ще му отнеме доста време, докато се научи да бъде по-дисциплинирана.

В мига, в който тръгнаха обратно към крепостта, Брена отново забеляза мъжа, който стоеше до Куинлан.

— Брена, за в бъдеще гледай да не ме караш да те преследвам.

Тя кимна в съгласие, защото изглежда съпругът й държеше да се съгласи, и погледна към Куинлан.

— Той ме забрави, нали?

Конър стисна ръката й, за да й даде да разбере, какво мисли за въпроса й.

— Поне така ми изглеждаше, милейди.

— Благодаря, че си му напомнил.

— Не съм — отговори Куинлан и кимна наляво. — Беше Криспин.

Тя се усмихна на воина.

— Благодаря ти, Криспин.

Бе решила сама да се представи на воина, но той изглеждаше леко замаян и тя реши, че вероятно е зает да мисли за нещо друго.

Куинлан се разсмя щом видя изражението на Криспин. Приятелят му изглеждаше доста зашеметен.

— Тя направо ти отнема дъха, нали Криспин.

Воинът кимна. Даде знак на Куинлан да спре, за да могат да останат сами за миг, и последваха Конър и Брена от разстояние.

— Досега не съм виждал Конър да се държи по такъв начин. Никога не е позволявал на някоя жена да си играе с търпението му.

— Тя не е просто някоя жена. Тя е неговата жена. Смятам, че той обича тя да е около него.

Криспин се усмихна.

— Ако беше моя съпруга и аз щях да се радвам да е наоколо. Тя е невероятно красива, не мислиш ли? Не се сещам да съм виждал по-красива жена от нея.

— Конър не го забелязва.

Двамата мъже се засмяха. Брена се обърна и ги погледна.

— Господарката ни не се плаши лесно — в гласа на Криспин се четеше възхищение, когато направи забележката.

— Конър щеше да я стъпче ако беше по-плаха. Помниш ли какво ни е казвал за Изабел?

— Казвал ни е много малко. Не помни добре майка си.

— Така е, но той помни всяка дума, която му е казал баща му.

Криспин кимна.

— Доналд наричал жена си „моята сладка Изабел“. Обичал я е.

— Точно така.

— Но Доналд е предупредил сина си, да не прави същата грешка.

— Конър знае, че само го е предупреждавал да внимава. Ако бе видял начина, по който лейди Брена и той се гледаха един друг, първият път, когато се срещнаха, ще стигнеш до същото заключение като мен.

— И какво е то?

Куинлан погледна към Брена, докато отговаряше.

— Тя ще бъде за Конър неговата сладка любима.

Криспин кръстоса ръце зад гърба си, докато обмисляше казаното от Куинлан. Като своя приятел и той искаше леърда им да намери мир и спокойствие. Но любов? Не беше сигурен, че Конър някога ще изпита подобна емоция.

— Никога не съм те чувал да говориш така.

— Никога не съм виждал Конър да се държи така.

— Как?

Куинлан сви рамене.

— Още от самото начало, между тях прехвърчат искри. Сякаш Конър бе поразен от мълния. Той ще й отдаде сърцето си, защото няма да има сили да го предотврати. Престани да се мръщиш, Криспин. Тя има добро сърце.

Двамата воини продължиха да следват двойката на тактично разстояние, докато Криспин осведомяваше Куинлан за последните новини.

Брена нямаше представа, че двамата воини са я обсъждали, нито, че я наблюдават отблизо. Конър я караше буквално да тича, за да не изостава, но скоро й омръзна. Ненадейно спря. Щеше да му се наложи или да я влачи зад себе си или да я пусне. Тя не му остави голям избор.

— Защо спря?

— Уморих се да тичам.

Усмивката смекчи изражението му.

— Защо не ми каза, да ходя по-бавно?

— Исках да поддържам темпото ти. Не бях осъзнала, колко съм се изморила, този следобед. Сигурна съм, че ще се възстановя, след като вечеряме. Но дали може да си отдъхнем малко, преди това?

Той се приближи до нея.

— Вече вечеряхме, забрави ли? Не е възможно още да си гладна.

Тя се намръщи. Нямаше никакъв смисъл да крие вълчия си апетит от съпруга си.

— Мога да хапна нещо малко — измърмори тя. — Бях малко нервна при запознанството си с Алек и когато седнахме на масата не можах да се концентрирам върху храната. Едва хапнах няколко хапки. Не разбирам, защо се смееш, Конър. Не съм ти казала някаква шега.

Естествено, той не се извини. Съмняваше се, че някога ще го направи. Все пак спря да се смее и тя го оцени високо.

— Ще помогне ли, ако те нося?

Предложението му, въобще не й се понрави.

— И хората ти да помислят, че си се оженил за слабачка? По-скоро ще пълзя.

Тя изправи рамене, издърпа ръката си от неговата и забърза напред. Не стигна много далеч. Той я хвана през кръста и я дръпна пред себе си. Не беше нужно да й казва да се облегне на него. Беше прекалено изморена да се бори, затова се отпусна на гърдите му и въздъхна тихо. Не си позволи дори за миг да затвори очи, защото се страхуваше, че ако го направи ще заспи права. Бог й бе свидетел, случвало й се бе и преди.

— Денят беше тежък.

— Не, не беше.

— Трябва ли да оспорваш, всичко, което ти кажа?

— Просто изразих мнението си. Все още не спорим, Конър. Когато започнем ще видиш разликата. Моля те пусни ме, щом стигнем вътрешния двор. Не искам хората ти да помислят, че не мога да стоя на краката си без чужда помощ.

В раздразнението си, тя прокара пръсти през косата си, и се намръщи, щом докосна раната на челото си.

— Явно никога не казвам това, което трябва. Тук всичко е толкова различно. Не обичам хаоса, но изглежда, че живота ми е в пълен безпорядък, откакто те срещнах. Искам да живеем в мир.

— От сега нататък, ще ти бъде по-лесно.

Тя обаче сякаш не му вярваше.

— Обещаваш ли?

Той се усмихна.

— Обещавам.

Тя се усмихна в отговор и се поуспокои.

Конър не бе сигурен дали нежния му глас или обещанието му я успокоиха.

— Не обичам изненадите — рече тя и се сгуши в него. — Освен, разбира се, ако не знам за тях предварително.

Звучеше прямо и Конър си помисли, че тя въобще не осъзнава, как си противоречи.

— Ако знаеш предварително, няма да е никаква изненада.

— Именно — отговори тя. — Кажи ми, как по-точно нещата ще станат по-лесни?

— Няма да има нужда да се притесняваш, дали ще ми се харесаш. Рядко ще съм тук.

— Не се притеснявам, че трябва да ти се харесам. Но не разбирам, защо ще си тук рядко. Това е твоя дом.

— Да.

— И аз съм тук.

— Осъзнавам това. Ще се виждаме само от време на време.

Най-после стигнаха до вътрешния двор. Беше безлюден.

— Искаш да ми кажеш, че ще си у дома само от време на време? — попита тя и съжали, че гласът й звучи толкова напрегнато.

Умът му бе другаде. Криспин го бе уведомил, че северния му съюзник иска Конър да види нещо, което е било оставено на границата му. Сега бе любопитен и се питаше, какво ли може да е то. Заради живота, който бе водил, той бе подозрителен по природа и сега бе убеден, че изненадата няма да е никак приятна. Той бе търпелив мъж, когато трябваше да се решават важни проблеми, затова още веднъж реши да изчака и да види за какво става въпрос, преди да отвърне.

Въпросът на Брена го измъкна от тези мисли.

— Точно колко често е това, от време на време?

— Веднъж или два пъти в месеца.

— Наистина ли?

— Да.

Колкото повече й казваше, толкова по-малко искаше да чуе.

— Един съпруг трябва да бъде у дома със съпругата си много по-често от един-два пъти в месеца.

— Имам и други важни дела.

Тя се почувства така, сякаш я изоставяше. И най-лошото бе, че бе убедена, че Конър го прави умишлено.

— Защо въобще ще си правиш труда да се прибираш.

Той реши да не обръща внимание на гнева в гласа й.

— Няколко причини ми идват на ум. Най-важната си ти.

Малка част от разочарованието й изчезна.

— Аз? — прошепна тя, надявайки се, че ще си изпроси някакъв комплимент.

— Искам деца.

Прииска й се да го удуши.

— Може вече да си успял.

— Споменът много ме радва.

— Аз си спомням всичко, което си ми казвал. Ожени се за мен, за да нараниш МакНеър и ще се радваш да ме изпратиш в Англия, след като ти родя син. Съмнявам се, че някога ще забравя тези два факта. Причините ти ме карат да се чувствам високо оценена.

— Би ли предпочела да те бях излъгал?

Тя поклати глава.

— Бих предпочела никога вече да не говорим по този въпрос. Вече ми обясни делата си и това, защо ще се отбиеш у дома следващия път щом доближиш земите си. Сега, ако ме извиниш, бих искала да вляза вътре.

— Ще събера хората си и ще те представя, веднага щом Доналд доведе най-младите воини.

— Няма нужда да си създаваш проблеми, Конър. Вече имам една черна точка срещу мен, нямам нужда от втора.

— Каква черна точка? — извика той подир нея.

Стоеше в центъра на вътрешния двор и вниманието му бе насочено към съпругата му. Поведението й бе много смущаващо. Тя бързаше пред него, но не се насочи към стъпалата, водещи към входа на крепостта. Не, тя отиде до средата на стената и сега се разхождаше напред-назад пред кулата.

Беше очевидно, че я е разстроил и въпреки, че знаеше, че вината е негова, не можеше да проумее, какво точно е направил. Целта му бе да я успокои, но една дума бе довела до втора и докато осъзнае какво става, очите й бяха плувнали в сълзи.

Помисли си, че от негова страна бе много мило да й каже, че няма да си е у дома много често. А тя се държеше така, сякаш току-що я бе предал. За Бога, щеше ли да успее някога да предизвика у нея поне една смислена реакция.

— Обясни ми за тази черна точка — заповяда той, когато съпругата му не му отговори.

— Аз съм англичанка, за Бога, и трябваше да се омъжа за МакНеър. Със сигурност разбираш пред какво съм изправена. Освен това, съм непохватна — каза тя. — Бях забравила за това. Какво си направил със стъпалата си? Не ги откривам.

— Те са в другия край на крепостта — отговори й.

— Аз паднах по стълбите на Алек, помниш ли?

Криспин тъкмо бе стигнал до Конър и сега се обърна към своя леърд.

— Милейди е паднала по стълбите?

— Да, така изглежда — отговори той.

Конър щеше да обясни по-подробно, ако не бе видял, че Брена тръгва да заобикаля крепостта от грешната страна.

— Стъпалата са в противоположната посока, Брена.

Тя моментално смени посоката.

— Очаква се да бъдат в средата на сградата, срещу вътрешния двор, всеки знае, че сега това е модно. Тази нощ искам да спя в легло, Конър, не на земята. Има ли легла, вътре?

Най-накрая погледна съпруга си, и щом зърна лицето й, той разбра, че тя няма да понесе да чуе още от плановете му за съвместния им живот. Новината, че ще се прибира у дома само от време на време, явно бе достатъчна да съсипе деня й.

Тя видя, че Куинлан и Криспин са до съпруга й и замени тъжното си изражение с усмивка. Без съмнение, обаче, Конър я превръщаше в зла жена. Само Господ знаеше колко време воините му са я гледали как крещи и беснее като побъркана. И макар да бе прекалено късно да промени мнението им, тя реши да покаже най-доброто, на което бе способна.

— Ще бъде прекрасна вечер, не мислите ли? — извика тя, преструвайки се, че всичко е наред и сякаш не се бе държала като луда жена, само до преди няколко минути.

— Щом смятате така, милейди — отговори й Криспин. — Какво й стана? — тихо попита той Куинлан.

— Заради нас е — отговори му Куинлан. — Вярвам, че току-що ни е забелязала и не иска да разберем, че съпругът й я е обидил.

— Не съм я обидил.

— На мен ми изглежда, точно обратното.

Конър остави приятелите си, и отиде да посрещне жена си.

Тя продължи да се усмихва, дори когато достигна последното стъпало на каменното стълбище и забеляза, че няма площадка, на която да може спокойно да се стъпи. Тя отстъпи крачка назад и хвана дръжката.

Вратата не се отвори. Сигурно бе заключена отвътре или подсилена с желязо или стомана. Тя опита с двете си ръце, напрегна мускулите си до краен предел и най-после успя леко да я открехне. Все пак не достатъчно, за да се мушне вътре, без да бъде смачкана.

Конър й се притече на помощ. Чу я да си мърмори под носа, щом застана зад нея. Той обви ръце около кръста й, притисна я към себе си и посегна над раменете й, за да отвори вратата с едно бързо движение на китката си.

Брена просто не можа да не се възхити на силата му.

— Помислих, че е заключена, затова не приложих по-груба сила — каза тя, за да не може съпруга й да я помисли за слабачка.

— Сега вече е отворена.

Той продължи да я чака да влезе вътре. Но тя все още стоеше облегната на него.

— Не си ли любопитна да разгледаш отвътре?

— Толкова грамадно, както отвън ли е?

— Да.

Страхуваше се, че ще й каже точно това.

— Какво правиш?

Престрашавам се, призна пред себе си, преди да му каже нещо съвсем различно.

— Изграждам си мнение. Ще влизаме ли?

Той завъртя отегчено очи. Брена побърза да влезе през прага, но веднага спря в средата на коридора, докато очите й свикнат с тъмнината. Видя един воин да стои до двойните врати от лявата й страна, кимна му, и започна да се оглежда с интерес. В действителност беше доста зле, но не чак толкова, колкото бе очаквала. Точно срещу себе си видя каменно стълбище и каменна стена от дясната й страна.

Осъзна, че се намира на първия етаж, и предположи, че спалните са на втория. Беше любопитна да види голямата зала, разбира се, но когато закрачи към двойните врати Конър я хвана за ръката и я спря.

— Никога не влизай там — заповяда той, като я повлече към стълбището.

— Защо не?

— Там е спалнята на воините ми с най-висок ранг. Искаш ли да те занеса нагоре по стълбите?

Не й остави време да реши. Вдигна я на ръце и преди да е успяла да му отговори я отнесе до вратата в горната част на стълбището.

Още един воин стоеше на пост пред вратата стъпил на площадка толкова тясна, че трябваше да слезе едно стъпало надолу, за да изпълни заповедта и да отвори вратата. Конър кимна на воина, преди да я отнесе вътре. Той я пусна в средата на коридора и бързо й обясни кое къде е.

Голямата зала бе от лявата страна на коридора, точно над спалнята на воините. Бе доста голяма, но не чак толкова, колкото на Алек Кинкейд, и бе скромно мебелирана.

Точно срещу входа, от другата страна на залата, имаше огромно каменно огнище вградено в стената. Би трябвало огъня да стопли хладния въздух в помещението, но явно нямаше особен ефект. Три прозореца покрити с кафяви грозни завеси, заемаха една от стените, а срещу тях имаше дълга маса с две пейки от двете й страни.

Залата бе толкова приветлива, колкото би могъл да бъде един ковчег. Брена осъзна, че възможно най-скоро трябва да направи някои промени. Първоначално щеше да застеле пода с няколко рогозки и да окачи няколко цветни флага и гоблени по стените. Една хубава покривка, щеше да скрие драскотините по масата, а ако сложеше възглавнички на твърдите пейки, щяха да станат много по-удобни за сядане.

Представи си как би изглеждала залата с тези подобрения и изпита нетърпение да се залови за работа.

— Мога ли да поразместя едно-две неща, Конър? — в ентусиазма си тя плесна с ръце и усмихната зачака позволението му.

— Това е твоя дом, Брена. Можеш да правиш всичко, което поискаш.

— Мога ли да те целуна?

Въпроса й го свари неподготвен.

— Ти ми се сърдеше, забрави ли?

— Не, не съм забравила, но вече ми мина. И ти знаеш защо, нали?

Гласът му се снижи до шепот. Отговори й мило.

— Не, не знам — каза той с весели искри в очите.

— Защото за пръв път стоим заедно в нашия дом, и осъзнах, че сега е точният момент, да започнем отначало. И сега трябва да ме целунеш.

— Не можем да започваме от начало всеки път щом така ти се прииска.

Тя се пресегна и хвана с двете си ръце задната част на главата му, за да го придърпа надолу и да го целуне. Устните й докоснаха неговите в една бърза и нежна ласка, която имаше за цел да го изкуши. Брена искаше да й отвърне на целувката, но когато той отказа да сътрудничи, тя отново притисна устни в неговите.

— Това е ново начало — обясни шепнешком.

Той продължи да упорства, въпреки че всъщност бе престанал да обръща внимание на това, което му говори. Искаше само да се възползва от възбуждащите методи на жена му да се наложи над него.

Брена не бе особено умела, което бе причината, той да бъде толкова доволен от себе си, и когато тя започна да хапе леко долната му устна, за да изкопчи ответна реакция, знаеше, че много скоро ще й позволи да го победи.

Конър я дръпна към себе си, притисна тялото й към своето и бавно поклати глава.

— Не, не можем да започнем отначало.

Очите й блестяха дяволито.

— О, Конър, та ние вече го направихме.

Целувката, която му дари след това, бе коренно различна от предишната. Тази не бе внимателна, а настоятелна, и в секундата, в която тя отвори устата си за него и започна да го вкусва с езика си, той пое инициативата в свои ръце.

Може би се засмя, не си спомняше, защото това бе първият път, в който Брена се опита да го съблазни. Тя все още не подозираше за психическата сила, която притежаваше над него и той се молеше на Господ, никога да не разбере. Тя просто го изкушаваше да вземе това, което иска от нея, и в невинното си флиртуване, му показваше, колко много я привлича в действителност.

Чу тихият й стон, почувства как ръцете й се стягат около врата му, и бе дяволски доволен да осъзнае, че докато той бе запазил пълен контрол над емоциите си, жена му скоро щеше напълно да се отдаде на чувствата си.

Брена бе открита и всеотдайна във всичко, което вършеше. В един свят пропит от лъжи, в който обикновено това, което казваш е силно преувеличено, той се усети силно привлечен от естественото й държание.

Конър нямаше намерение да се отдава на момента, но стана точно така. Неочаквано страстта се разгоря в него и една целувка вече не му бе достатъчна. Искаше я цялата. Тъкмо обмисляше да я качи на горния етаж и да я повали на леглото си, когато тя прекъсна целувката като извъртя главата си настрани. Гласът й бе дрезгав шепот, когато му каза.

— Не сме сами.

— Никой не би си позволил да влезе, без да поиска позволението ми — каза й той и отново се опита да я целуне.

— Някой ни гледа, Конър. Моля те, пусни ме.

Той направи това, което го помоли и се обърна към натрапника.

Еухемия стоеше на най-високото стъпало, водещо към спалните. Само за секунди изражението на Конър се промени.

Той се усмихна с истинска радост, и Брена усети, че също се усмихва, заразена от радостта му.

— Радвам се, да те видя Еухемия — каза той, а в гласа му си пролича голямото уважение, което изпитваше към тази жена.

Коленете на Брена едва не се подкосиха. Не можеше да повярва на това, което току-що чу. Еухемия не можеше да е тук. Тя трябваше да пристигне утре, не днес. Но тя вече бе тук и току-що бе видяла как недисциплинираната жена на доведения й син се хвърля на врата му.

Брена реши, че съпруга й заслужава един силен ритник, задето не си е направил труда де й каже, че мащехата му е пристигнала, но не се поддаде на изкушението, защото искаше жената да я хареса, а не да я презре.

Обикновено първото впечатление е грешно. Брена се опита да си повтаря това, докато се изправяше пред мащехата на Конър. Еухемия изглеждаше доста възрастна. Брена я оприличи на гарван, така облечена цялата в черно и кацнала на най-високото стъпало с прегърбени напред рамене. Погледът, с който наблюдаваше как Конър се доближава до нея, бе напрегнат и пронизителен, почти остър.

Брена инстинктивно се почувства притеснена от жената, но преди да успее да се порицае наум, че се държи като страхливка и съди за старата жена само по външността, тя стана свидетел на невероятното преобразяване на Еухемия. Жената изведнъж се изправи в целия си ръст, като стана почти толкова висока, колкото Конър. Изправи раменете си и заслиза по стълбите с грация и елегантност достойни за кралица.

Усмивката, с която дари Конър, омекоти бръчиците в края на очите й, и никой не би забелязал дълбоките бразди по лицето й. Брена бе пленена от искреността в очите й.

Промяната в старата жена я изуми. Еухемия все още изглеждаше възрастна, разбира се, но не по-стара от собствената й майка. Скръбта очевидно бе оставила жестоките си белези по жената, защото те я състаряваха, повече отколкото бе действителната й възраст. Сигурно бе обичала много бащата на Конър, за да бъде толкова съкрушена от смъртта му. Сивата коса и бръчките покриващи лицето й свидетелстваха за болката, която горката жена бе преживяла.

Сърцето на Брена се преобърна. Искаше да направи всичко по силите си, за да прогони скръбта й. Тогава Конър я повика и тя побърза да застане до него. Когато съпруга й приключи с представянето й, тя направи дълбок поклон пред нея и й каза, колко се радва да се запознае с нея. Усмивката на Еухемия беше покровителствена, забеляза Брена, но все още се чувстваше притеснена.

— Удоволствието е мое — каза й.

Брена отново се изненада, защото гласът й бе като на млада жена и сега, когато я погледна отблизо, осъзна, че мащехата му някога е била много красива жена.

— Ти си причината, да се върна отново у дома — обясни Еухемия. — Нямах търпение да се запозная с жената, която е пленила Конър. От години го моля да си вземе съпруга.

Тя отново се обърна към него.

— Сега трябва да се погрижа и Райън да се задоми. И той като теб се съпротивлява с идеята за брак. Страхувам се, че ще стане старец, преди да си вземе булка.

Брена застана до съпруга си и заслуша как обсъждат здравето и щастието на Райън. Конър поиска да узнае на кого служи доведеният му брат сега, защото бе чул, че вече не е под командването на леърд Ферсън, но Еухемия заобиколи темата, като му каза да говори по тези въпроси със сина й.

— Райън пристигна ли? — попита Брена.

— Не — отговори Еухемия. — Синът ми ще се присъедини към нас утре.

Конър предложи да седнат на масата, за да продължат разговора си. Брена последва съпруга си и се усмихна на начина, по който Еухемия сложи длан върху ръката на Конър и му се усмихна с любов.

Еухемия продължи да говори за Райън още няколко минути и после погледна към Брена, очевидно очаквайки да каже нещо.

Тя избъбри първото, което й дойде на ум.

— Ще се радвам да се запозная с един толкова перфектен мъж — осъзна колко иронично прозвуча изказването й и се ужаси. — Звучите точно като майка ми, Лейди Еухемия. И тя вярва, че синовете й са прекрасни. И е права, също като вас.

Еухемия кимна.

— Радвам се, че ще видя Райън — каза тя. — Минаха повече от шест месеца от последния път, когато ме посети. Невероятно зает е и аз усърдно се опитвам да не се меся в делата му.

— Пътуването до тук трудно ли бе, мадам? — попита Конър.

— Не мога да те лъжа и да ти кажа, че беше лесно — отговори тя. — Но не беше по-лошо от това, което очаквах — добави, гледайки към Брена.

Тя си помисли, че е много мило от страна на Еухемия да включи и нея в разговора.

— От колко време сте далеч от дома? — попита тя.

— Шестнадесет години и три месеца — отговори Еухемия. — Някои сутрини имам чувството, че моя Доналд ме е напуснал едва преди ден, така успявам да се преборя с мъката.

Конър кимна с разбиране. Забеляза сълзите в очите на Еухемия и внимателно смени темата към нещо по-весело. Брена бе щастлива да стои до мъжа си и да го слуша. Една тема водеше до втора и преди да се усетят измина цял час. Брена би била щастлива да стои така цяла нощ, защото спокойствието, настанило се на лицето на мъжа й бе най-хубавата награда. Никога не го бе виждала толкова спокоен и доволен.

Очевидно обичаше тази жена; със сигурност я уважаваше и явно наистина му бе липсвала много.

Мислите й се отправиха към собствената й майка и като си представи деня, в който отново ще я види, очите й се напълниха със сълзи. За да си попречи да се разчувства, тя спря да мисли за роднините си и започна да мечтае, какво би искала да яде за вечеря.

Еухемия потърка гърба си и изрече името на Брена.

— Моля да ме извините, но пътуването до тук ме изтощи. Вече не съм толкова млада и дори кратка езда ме изморява. Смятам да се оттегля за през нощта и ако нямате нищо против ще бъда благодарна да ми изпратят поднос с храна в стаята ми.

Конър веднага скочи на крака, за да помогне на мащехата си.

— Да ви помогна ли да се настаните, лейди МакАлистър? — попита Брена.

— Един от слугите на Конър вече ми помогна, дете мое.

Брена й се поклони и й пожела лека нощ. Конър й предложи да го изчака в залата, докато изпрати Еухемия до стаята й. Разбра, че съпруга й има нужда да остане за малко насаме с мащехата си и нямаше нищо против да изчака.

Той се забави доста време. Когато се върна в залата, коремът й къркореше от глад и така й се спеше, че едва държеше главата си изправена.

Вече й бе станало ясно как се държи съпруга й. Забеляза, че не изпитва никакви затруднения да общува по-продължително с мащехата си, но за сметка на това обръщаше два пъти по-малко внимание на жена си.

— Горе има четири спални, Брена. Кухните са в отделна сграда зад голямата зала, ако някога поискаш да отидеш там.

Той я хвана за ръката и я поведе нагоре по стълбите. Беше благодарна, че стъпалата не са чак толкова стръмни, като тези водещи до спалните на воините.

— Защо тук има парапет, но не и долу? Има ли причина да не построиш такъв?

— Да — отговори той — Наистина ли си гладна?

— Да, бих хапнала нещо. Още не си ми отговорил, защо няма парапет.

— Така е по-лесно да бутнеш воина долу, затова.

Тя си помисли, че се шегува. Но когато Конър не се усмихна, си промени мнението.

— За теб това е много важно, нали?

Той не разбра, че просто го дразни и очевидно сметна, че не е нужно да отговаря на въпроса й.

Когато стигнаха до горния етаж, той посочи тъмния коридор зад нея.

— Там има три спални. Нашата е от другата страна на коридора, точно срещу теб.

Тя нямаше време дори да гъкне. Конър я задърпа надолу по коридора и не спря докато не влязоха в спалнята им. Вратата зад тях се затръшна с глух звук. Вътре бе напълно тъмно. Конър прекоси стаята и дръпна завесите на прозорците, за да влезе малко светлина. Брена въздъхна от облекчение, защото стаята въобще не беше толкова зле, колкото очакваше. Имаше прилично голямо огнище в единия край и легло в другия. От двете страни на леглото имаше ниски ракли, върху които бяха сложени свещи. Освен няколко куки поставени на стената до вратата, нямаше нищо повече за гледане.

Тя побърза да отиде до прозорците, за да види каква гледка се открива от тях, и горещо се помоли да не е нещо отегчително. Щом погледна напред видя първо вътрешния двор, а след това и руините в далечината. Мрачна картина със сигурност, но тъй като не желаеше да живее в миналото, тя отиде до леглото, за да разбере дали е на бучки или е меко.

— Прекрасно легло — отбеляза тя. — Значи това е спалнята ни. Живееш си по селски нали, Конър, без излишен лукс?

— Това тревожи ли те?

— Не — отговори тя — Може ли да се изкъпя?

— Утре ще те заведа на езерото.

— Нека е днес, моля те.

Той отстъпи.

— Ще наредя да ти подготвят банята. Но ще трябва да изчакаш докато стоплят водата в кухнята и я качат до горе.

Тя поклати глава.

— Не искам да създавам проблеми на прислугата ти. Не мога ли да се изкъпя в кухнята?

Той не се изненада, че е проявила внимание, защото вече бе забелязал, че тя поставя грижите за другите пред своите собствени, без значение колко неприятности й създава това. Или колко рани получава, добави той, защото бе поставила сигурността на Грейс пред своята.

— Да, можеш да се изкъпеш в кухнята.

— А може ли и да хапна там?

— Както желаеш.

Той отвори вратата, за да излезе, но се поколеба на прага и се намръщи, като забеляза тъмните сенки под очите й. На слабата светлина те изглеждаха много по-изразени. Почувства се отговорен за изтощението й, защото я бе претоварил и когато съжали, че я е подложил на толкова трудно изпитание, осъзна, че просто не е имал друга възможност. МакНеър и воините му ги преследваха и да я отведе на по-сигурно място бе от по-голямо значение, отколкото нуждата й от сън.

— Искам да си починеш.

— Ти ще си почиваш ли, заедно с мен?

— Да.

— Сега, когато Еухемия е тук, все още ли си решен да заминеш утре?

— Да.

— Мислиш ли, че ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Нямаш нужда от моето потвърждение.

— Ще остане ли с нас, за по-дълго време?

— Надявам се — отговори той, докато отиваше към вратата — Не съм я питал.

— Конър?

— Да.

— Моля те, гледай да не забравиш да изпратиш някой от воините ти да намери Джили.

— Няма да забравя. Имаш ли други въпроси?

Нито грубото му отношение, нито намръщената му физиономия я спряха. Тя изтича до вратата, повдигна се на пръсти и го целуна. Беше много усърдна. Конър обви ръце около кръста й, повдигна я към себе си и също я целуна. Целувката бе много по-страстна отколкото възнамеряваше, но и свърши прекалено бързо за вкуса му, защото Брена се отдръпна от него. Улавяйки объркването в очите му тя извърна глава настрани, за да не види усмивката й и му каза, че може да си върви.

Той вече слизаше по стълбите, когато осъзна, че е бил отпратен.

Куинлан трябваше да му каже, че се усмихва. Воинът искаше да знае, защо леърдът му е толкова щастлив и накара Конър да признае, че няма ни най-малка представа защо.

Колкото и нелепо да звучеше, Брена имаше чувството, че руините от бащиния дом на Конър сякаш се приближават към нея, и без значение къде стоеше в стаята, щом погледнеше навън виждаше само тях.

Не можеше да откъсне очи от потискащата гледка. Знаеше, че баща му е загинал там, но дали Конър е бил свидетел на смъртта му.

Надяваше се, че не, защото не можеше дори да си представи колко болезнено би било да гледа собствения си баща да умира.

Почукване на вратата я спаси от тъжните й мисли. Един воин внесе вещите й, и в мига щом остана сама, тя извади дрехи за преобличане, четката си за коса, две кърпи и забърза навън.

На долния етаж нямаше никой, а отвън не се чуваше и звук. Тази тишина въобще не й допадна. Беше свикнала да бъде обградена от семейството си, прислугата и гостите и знаеше, че ще й отнеме доста време преди да се приспособи към новата обстановка.

Готвачката точно идваше, за да я повика, и отвори вратата в секундата, в която Брена посегна към дръжката. На жената й бяха нужни няколко минути, за да се възстанови от изненадата. Тя слезе няколко стъпала надолу и се представи с толкова тих глас, сякаш изповядваше греховете си пред свещеника и се страхуваше някой да не я чуе.

Казваше се Ада. Беше два пъти по-висока от Брена, изключително закръглена в ханша и с достатъчно сиви нишки в плитката си, за да разбере, че е на доста години.

Нежното й държание и мекия й глас много напомняха на майка й, и Брена веднага я хареса.

Ада беше и много заета, точно както майка й. Щом помогна на господарката си да се потопи в горещата вода, Ада отказа да й даде сапун, докато Брена не й обещае да не си мие косата.

Двете жени се разбираха използвайки комбинация от келтски език и жестове. Ада говореше толкова бързо с плътния си глас, че Брена едва успя да разбере една-две думи от дългата й реч.

Накрая тя посочи шевовете на челото й и буйно поклати глава. Брена заключи, че жената не иска да ги намокри.

Ада не бе забелязала синината на бедрото й, докато не помогна на Брена да излезе от дървеното ведро. Възрастната жена се засуети около нея като квачка и в старанието си да покаже загрижеността си, удари толкова силно рамото на Брена, че едва на я изхвърли извън кухнята.

След като уви новата жена на леърда си в одеяло, Ада поиска да узнае как е получила нараняванията си. Няколко пъти Брена се опита да обясни, но в крайна сметка единственото, което жената разбра, бе, че е паднала по стълби.

Когато се опита да облече дрехите, Ада не й позволи. Тя ги издърпа от ръцете й и ги замени с други. Брена знаеше, че зад всичко това стои Конър, тъй като жената кимаше и повтаряше „леърд МакАлистър“, отново и отново.

Десет минути по-късно Брена бе облечена в бледозлатиста рокля с плейда на МакАлистър отгоре.

Ада настоя да я настани на кухненската маса. Брена не постигна нищо, когато й каза, че няма нужда от помощта й. Жената вече си бе наумила какво трябва да се направи и бе безсмислено да се спори с нея.

Нямаше представа какво й дадоха да яде, но вкуса и аромата бяха толкова прекрасни, че поиска допълнително. Храната и компанията на Ада я освежиха. Все още не бе готова за лягане, затова реши да разгледа отвън, преди да се е стъмнило.

В секундата, в която излезе навън, чу мъжки викове. Звукът изглежда идваше от вътрешния двор. Звучеше така, сякаш се е събрала тълпа и всички се опитваха да говорят едновременно, и Брена бе любопитна да разбере какво се случва. Видя няколко тичащи мъже да се събират в предната част на крепостта със сериозни лица. Тя инстинктивно запристъпва по-предпазливо.

Докато стигне до другия край на крепостта, вътрешния двор бе потънал в тишина. Помисли си, че воините сигурно са продължили напред към билото отсреща, но когато зави и ги видя застанали в кръг, тя спря нерешително. До един воините гледаха към земята в средата на кръга. Сякаш се бяха вкаменили. Забеляза, че трима от мъжете носеха плейдове с различни цветове от тези на МакАлистър. Те бяха единствените, които помръдваха от време на време. Видя ужаса изписан на лицата им, всеки път щом погледнеха към съпруга й. Конър бе в най-далечния край на кръга. Ако бе вдигнал поглед, щеше да я види да стои наблизо, но и той като останалите не откъсваше очи от земята.

В държанието на всички тези мъже имаше нещо нередно.

Тя задържа погледа си върху съпруга си, докато вървеше напред, с надеждата той да погледне към нея, за да й даде знак дали да се приближи или да се върне назад. Каменното му изражение трябваше да я предупреди, но все пак не бе подготвена за гледката, която се разкри пред очите й.

Тя намери пролука между двама воина на МакАлистър, приближи се, повдигна се на пръсти и опита да погледне над рамото на воина пред себе си. Точно тогава един от мъжете се отмести и тя вече можеше да погледне към земята, за да види какво гледат останалите.

Там бяха кървавите останки на животно с въже, увито около врата му, и в първия момент не разбра какво вижда. Тогава забеляза и какво бе останало от сплетената грива и розовата панделка вързана на спретната малка фльонга.

Прозрението я порази като мълния. Жлъч се надигна към гърлото й и излезе през устните й в тих скимтящ звук на болка.

Гледаше своята любима Джили.

Към следващата част или към съдържанието

Джули Гарууд Венчило с варварина (9)

Метаданни

Данни

Венчило с варварина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава осма

Джули Гарууд
Венчило с варварина (9)