Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощ на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King’s Ransom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 74 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Вечерта, когато Бриана се прибра в апартамента, не откри абсолютно нищо необичайно. Най-малкото нищо видимо. Ахмед седеше на дивана и гледаше със свиреп поглед някакъв сапунен сериал по телевизията, където мъж и жена правеха страстна любов в леглото. Звуците, които издаваха смутиха Бриана. Тя заобиколи дивана и по коридора отиде направо в стаята си. Свали си якето и се протегна, схваната от дългите часове седене. Когато се обърна забеляза на вратата Ахмед, който я гледаше с особен израз в очите. Младата жена не подозираше, че при протягането тялото й се бе очертало по много чувствен и възбуждащ начин и беше привлякло погледа на арабина — ценител на жените.

— Какво става? — попита го тя.

— Те премахнаха от телефона функцията „Справочник“ и сега услугата „Информация“ не действа — измърмори той. — Това е твое дело.

Бриана се усмихна.

— Да, така е. Не ти ли харесва? Освен това, тази вечер аз ще спя в моето легло, а ти ще имаш хубаво, ново легло в стаята за гости. Това също аз го направих.

— Не си направила нищо подобно — опроверга я той. — Аз говорих с твоя приятел Ланг. Той изпрати допълнителен креват. Но ти ще спиш на него. От тази вечер, аз съм в тази стая.

— Не, няма! Това е моят апартамент, приятелче, и никой не може да ме изрита от собствената ми спалня!

— Ако не я освободиш, ще стане международен скандал с размери, които не можеш да си представиш — отвърна й самодоволно.

— Ти голям разглезен лигльо!

Той я зяпна.

— Моля?!

— Ланг ми каза, че никой никога не ти е казвал „Не“ през живота ти. Е, добре, време е някой да го направи! Не може просто да влезеш и да завземеш всичко. Нямаш право!

— Имам повече права от теб — възрази той и скръсти ръце пред гърдите си. Заради синята копринена риза, която бе облякъл очите му изглеждаха още по-тъмни. — Обади се на Ланг. Оплачи му се. Той няма да застане срещу мен. Няма да посмее.

— Не давам и един жабешки косъм за това кой си и какво правиш. Аз живея тук и няма да мръдна от мястото си! — беснееше Бриана, а южняшкият й говор подчертаваше нейния гняв.

Ахмед се намръщи.

— Жабешки косъм ли? — поклати глава и промърмори нещо на арабски. — Жабите нямат козина. Луда ли си?

— Да — отговори му тя. — Луда съм. Затова им позволих да ме убедят да ти разреша да останеш тук!

Тъмните му очи се впиха в разяреното й лице, после се спуснаха към елегантно заоблените линии на тялото й, преди да се върнат и уловят стреснатия й поглед.

— На колко си години? — попита той.

— Това не е твоя работа — отвърна притеснено Бриана.

— Мога да разбера.

— Ами, направи го — рече му неуверено. — Сега, ако нямаш нищо против, бих искала да се преоблека, преди да започна да готвя.

— Ако спреш да се оплакваш бихме могли да си поръчаме омар „Термидор“[1] — напомни й той.

— Не обичам омари — промърмори тя. — Поне си мисля, че не харесвам. Но дори и да опитам никога не бих могла да си го позволя.

Ахмед се намръщи.

— Ти получаваш добра заплата.

— Така е — съгласи се тя. — Но не стига за храна като омари, например. Имам по-малък брат, който е в кома, не разбираш ли? — попита го тихо. — Всяко спестено пени отива за неговото удобство.

Мъжът изглеждаше изненадан. Раздвижи се неловко.

— Да, чух за момчето.

— Той означава за мен много повече отколкото твърдят хорските приказки — отговори тя. — Поех грижите за него, откакто се роди, играех с него, хранех го, сменях му пелените… Наложи се, защото майка ни дълго време не беше добре. Но той беше радост, а не бреме. Брат ми е умно момче — добави тя, припомняйки си добрите времена за всички, които имаха стойност и които й помагаха да се бори с безнадеждността и страха. — Един ден той ще стане от леглото и ще играе отново бейзбол.

Ахмед беше развълнуван от неохотната й демонстрация на чувства и разбра, че се интересува от момчето и от нея. Преди никога не е бил любопитен, но сега беше.

— Какво казват лекарите за шансовете му за възстановяване?

— Те говорят възможно най-малко — отговори му младата жена, след като успя да възвърне самообладанието си. — Медицината не може да направи нищо повече. Мозъкът, както знаеш, все още не е достатъчно изследвана територия. Комата е непредсказуема.

— Колко дълго продължава неговата?

— Три години — тя се приближи до вратата и нетърпеливо хвана дръжката. — А сега, ако нямаш нищо против…?

Мъжът се върна в хола, а Бриана затвори вратата след него. Болеше я, когато си мислеше, колко дълго Тад лежи в болничното легло, без да познае някой. Щеше да го види тази вечер, но подобно на всичките други пъти, това ще бъде проява на безсмислена надежда. С течение на времето я обхващаше все по-силна депресия. Преоблече се с джинси, бяла плетена блуза с дълги ръкави и чорапи. Не се среса, нито сложи грим на лицето си. В края на краищата Ахмед не беше гост, когото искаше да впечатли. В най-добрия случай той беше дразнител.

Когато се върна в хола, той беше пуснал телевизора да гърми на новинарския канал. Бриана не му обърна внимание и отиде в кухнята да приготви яденето. Тази вечер ще бъде руло Стефани, помисли си тягостно тя. Бе твърде уморена за приготвянето на подобна вечеря, но така беше от два дни. Погледна към Ахмед и се зачуди как ли щеше да му се стори непознатото ястие.

— Какво кулинарно изкушение планираш за тази вечер? — попита мъжа с примирение.

— Руло Стефани, картофено пюре и зелен фасул — лицето му се изкриви в ужасена гримаса. — Винаги има и супа — продължи тя. Той се намръщи с отвращение, отвърна от нея глава и продължи да гледа в екрана на телевизора. — Защо не се обадиш на ЦРУ да им кажеш, че гладуваш тук? Може би ще ти намерят по-хубаво място за живеене.

Ахмед не отговори, изглеждаше още по-неприветлив от обикновено. Бриана продължи с домакинската работа като си тананикаше тихо. Много лошо, щом предпочиташе да гладува, вместо да яде храна, която консумираха нормалните хора.

— Мисли за вечерята като за етническо проучване върху храната — посъветва го тя, след като сложи всичко да се готви и седна в голямото кресло до дивана. — Американците ядат това всяка седмица.

— Нищо чудно тогава, че страната ви е толкова некултурна.

— Некултурна ли? — попита тя обидена. — А какъв си ти, мистър „Камили в пустинята под шатрата“?

Той я зяпна.

— Аз нямам камили в пустинна палатка!

— Много добре знаеш, какво имам предвид — отвърна тя. — Ти живееш в страна, пълна с камили, шатри и пустиня.

— Ние имаме и градове — каза мъжът. — С опера, симфонични оркестри, театри. Имаме библиотеки и големи университети.

— И пясък, и пустиня, и камили.

Той я изгледа свирепо.

— Ти не знаеш нищо за моята страна.

— А пък ти за моята — отвърна младата жена. — Повечето от нас никога не са опитвали пречистения въздух, който дишате вие, когато сте тук. Пържоли и омари, петзвездни хотели, частен шофьор, лимузини… Мислиш ли, че по-голямата част от хората в моята страна познават някои от тези неща.

Ахмед се намръщи.

— Ти не разбираш. Тези неща ми се полагат по право.

— Получаваш ги твърде лесно — отсече тя рязко. — Трябва да поработиш на минимална работна заплата, да поживееш с остатъците от храната и да шофираш кола, която винаги звучи сякаш има половин картоф натикан в ауспуха. Тогава ще разбереш как живее останалата част от света.

— Всичко, което ме интересува, е как живея аз — каза той просто. — Останалата част от света да се справя, както може.

— Какво егоистично отношение!

— Винаги ще има бедни хора — обясни арабина философски. — Защо трябва да се отказвам от нещо, само защото има хора с по-малко късмет по света?

— Може да се направи нещо, за да се помогне на бедните, като например да намалите заплатата си и да се откажете от някои придобивки на луксозния си живот.

Той протегна дългия си крак. Носеше тесни дънки и гледката на опънатото му на дивана тяло много я смути.

— Моят начин на живот, както го наричаш, ми е по наследство. Не възнамерявам да се отказвам от нищо. Въпреки това, аз направих всичко, което съм в състояние за народа си — обясни, без да обръща внимание на гневния й поглед. — А твоето определение за бедност може да срещне известна съпротива в моята страна. Нашите номадски племена приемат своя начин на живот за удовлетворителен и стоящ много по-високо над духовната бедност, която съществува в градовете ни. Те не се смятат за бедни, независимо, че промишлено развитите западни страни ги определят като такива.

Бриана се намръщи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Очевидно е — в тъмните му очи проблесна насмешка. — Вие си мислите, че като имате големи машини и фабрики, превъзхождате слабо развитите народи.

Никога не се беше замисляла преди по този въпрос.

— Ами… ние. Нима не е така?

— Била ли си в колеж, Бриана?

Когато чу как той произнесе името й, сякаш всичко в нея разцъфна. Произношението му го караше да звучи като музика. Бриана трябваше да се овладее и да помисли, за да си припомни въпроса.

— Не — едва отговори. — Изкарах няколко бизнес курса по машинопис и стенография, с цел да подобря своите умения.

— Когато имаш време и материалното ти положение се подобри, може да се възползваш от няколко курса в областта на социологията и расовото разнообразие.

— Предполагам, че ти имаш висше образование — каза тя.

— Да, имам. Завършил съм Оксфорд.

— С…?

Той се усмихна.

— Със специалност химия и физика. Баща ми беше много доволен от избора ми. Нашите хора са основателите на науката.

— В такъв случай, с твоите познания — каза му дяволито — би могъл по химически начин да сътвориш омар за вечеря.

Ахмед се намръщи. А когато думите й придобиха смисъл, той се засмя. Смехът му, дълбок и плътен, беше много приятен за ушите на Бриана.

— Може би бих могъл, ако разполагам с правилните съставки — размишляваше мъжа.

Съобщение по новините привлече вниманието му и той се обърна да слуша, а Бриана избяга обратно в кухнята.

 

 

След няколко промърморени коментара за липсата на подходящи сребърни прибори, порцеланови съдове и ленени салфетки, което я принуди да го изгледа със заплашителен поглед, Ахмед седна да вечеря с изненадващо удоволствие.

— Не съм опитвал такава храна преди — каза той. — Вкусно е.

— Не трябва да си толкова изненадан. Аз не съм съвсем безнадеждна в кухнята. Майка ми беше чудесна готвачка. Тя ме научи — Бриана вдигна поглед към него. — Майка ти готви ли?

Мъжът се засмя гръмогласно.

— Не. Никога не са допускали нейните ръце да вършат слугинска работа.

Тя почувства думите му като порицание и почервеня.

— Да, но в Америка това не се счита за слугинска работа.

— Моля да ме извиниш, не исках да те обидя — каза изненадващо. — Ти си добра готвачка.

— Благодаря.

Той лапна последната хапка от рулото и отпи с очевидно удоволствие от подсладеното кафе със сметана.

— Ти каза, че никога не са разрешавали да си цапа ръцете — попита тя. — Означава ли това, че майка ти не е жива?

— Как деликатно се изразяваш, Бриана — каза с любезна усмивка. — Винаги питаш тихо и внимателно за нещо, което може да нарани — той остави вилицата си. — Да, тя е мъртва. Също и баща ми. Бяха убити.

Бриана изпусна вилицата си. В настъпилото внезапно мълчание тя издрънча силно върху евтината керамична чиния.

— О, съжалявам — заекна младата жена.

— Случи се отдавна — уточни той. — Все още ме боли, но техните убийци са заловени и екзекутирани.

Всичко това й припомни, че самият Ахмед е мишена на потенциални палачи. Тя направи гримаса, когато погледна към спокойното му лице.

— Не се ли страхуваш?

— Защо да хабя енергия, когато е безсмислено? — попита я. — Ще умра, когато ми дойде времето — той сви рамене. — Съдбата ни е да умрем един ден, нали?

— Ами ако убийците бяха стреляли по мен, аз нямаше да се отнеса толкова небрежно към това!

Ахмед се усмихна.

— Ти си странно момиче.

— Жена — коригира го тя.

Той повдигна вежда, а очите му бяха опитни и мъдри.

— Момиче — поправи я тихо.

Бриана се изправи рязко и засъбира чиниите.

— Направих черешов пай за десерт — каза тя.

— Ах, любимият ми.

— Така ли? — смути се Бриана. — На мен също.

— Имаме нещо общо. Чудя се дали ще намерим и друго?

Тя не му отговори. Ахмед започваше да й влиза под кожата и това много я уплаши. Не беше готова да му позволи да обърне живота й с главата надолу.

Изядоха пая в мълчание. Той се върна при телевизора, а тя разчисти масата и изми чиниите. После отиде да вземе палтото и чантата си.

— Къде отиваш? — попита я, гледайки през рамото си.

— Да видя Тад.

Мъжът се изправи и изключи телевизора.

— Ще те придружа.

— Чакай малко — спря го тя. — Те казаха, че не трябва да напускаш апартамента.

Ахмед облече палтото си, без да й обръща внимание.

— Те ще знаят, че те придружавам и ще ни наблюдават.

Тя отчаяно вдигна ръце.

— Никога не съм срещала човек, така очарован от идеята за собствената си смърт!

Той се присъедини към нея до вратата като пренебрегна нейния вик.

— Тръгваме ли?

Младата жена отстъпи. Трудно можеше да го спре. Мъжът беше висок, едър и в добра физическа форма, ако се съдеше по мускулите, които тя видя по ръцете и краката му.

— Тренираш ли? — попита го изведнъж.

— Във фитнеса ли имаш предвид? Не съвсем. Яздя и обучавам моите коне.

— Ти имаш коне? — Бриана беше впечатлена. — Аз обичам конете. Каква порода са?

— Липициански жребци — каза той.

— Тези огромните, австрийските? Но те не са ли ужасно скъпи?

— Астрономически — забелязал подозрението й се засмя. — Те са на краля — обясни й. — Но той ми позволява да ги обучавам в свободното си време.

— О, разбирам. Колко мило от негова страна.

Ахмед изглеждаше много самодоволен, а в черните му очи танцуваха пламъчета.

— Наистина е така.

Вечерта нямаше да бъде толкова лоша, помисли си тя. Той беше в добро настроение. Но то продължи докато стигнаха до малката й кола. Ахмед спря и зяпна очуканите предни калници, ръждивите петна покрити с кит, подготвени за боядисване на разсрочено плащане. Колата й щеше да е червена един ден, но точно сега беше в оранжево, ръждиво и сиво. Гумите й бяха добри, макар, че на места бяха наръфани. Имаше и малка пукнатина в таблото…

— Очакваш от мен да се возя в това? — възкликна той с ужасено изражение.

— Това е единственият автомобил, който имам — информира го тя.

— Но той е… жалък.

Бриана сложи ръце на кръста и погледна към мъжа.

— Не е! Това е диамант в необработен вид. Просто защото не е съвършен…

— Това е боклук! — прекъсна я рязко. — Защо не си купиш нова кола, вместо да караш този смъртоносен капан?

— Защото това мога да си позволя! — отвърна му гордо. — Мислиш си, че всеки може да отиде в някой автосалон и да си купи нова кола, когато му скимне? Това е най-доброто, което мога да направя и ти нямаш право да ме караш да се срамувам!

Той щеше да й отговори, когато една черна и зловеща на вид лимузина приближи бавно до тротоара и спря пред колата на Бриана. Тя я видя и без да се замисли избута Ахмед зад колата си, дръпна главата му надолу и го прикри с тялото си.

— Какво правиш? — възкликна той, борейки се с нея.

— Ще стоиш ли мирно? — изписка тя. — Ами ако са те?

— ЦРУ ли? — попита той.

— Наемните убийци! — отговори му.

— О! О, разбирам — засмя се мъжа. — Много ласкателно, Бриана.

— Ще държиш ли главата си долу?

Жилестите му ръце я хванаха за кръста и нежно я отблъснаха от него.

— Бриана, виж, cherie[2].

Той обърна лицето й към черната кола, където Ланг, облегнат на задния капак, сякаш се забавляваше. Бриана, изчервена, бързо се отдръпна от Ахмед и приглади разрошената си коса.

Агентът тръгна към тях.

— Здравей, малка лейди — поздрави я провлечено. — Минавах оттук и ви видях с братовчед ти, та си помислих, че може би ви трябва превоз. Проблеми с колата ли имате?

— Да, наистина — съгласи се Ахмед.

— Тогава ще се радвам да ви закарам там, за където сте тръгнали.

Ахмед помогна на Бриана да седне на задната седалка, а той се настани отпред до Ланг. Тя все още кипеше от обидите на Ахмед. Обичаше малката си кола, вдлъбнатините и всичко по нея. Арогантен идиот, мислеше си младата жена, докато свирепо гледаше в тила му.

— Бихте ли ми казали, как така имам братовчед мексиканец като ирландското ми потекло си личи от далече? — попита тя Ланг раздразнено.

— Посредством брак, разбира се — отвърна й засмян, като я погледна в огледалото за обратно виждане.

Бриана беше зачервена, а Ахмед — необичайно тих.

— Мислеше, че ще го застрелям ли? — попита агента, посочвайки към спътника си.

— Не знаех, че си ти — възрази тя. — Просто видях една голяма черна лимузина. Следващия път ще го бутна на улицата — промърмори под носа си. — Той обиди колата ми.

— Това не е кола! — включи се Ахмед в разговора. — Това е консервена кутия на петна.

— Как смееш!

— Извинете — прекъсна ги Ланг. — Но къде отиваме?

— В болницата — каза Бриана.

— Трябваше да се досетя. Ходиш почти всяка вечер — очите му срещнаха нейните в огледалото. — Как мислиш, колко дълго още можеш да издържиш, преди да рухнеш?

— Успях в продължение на почти три години — каза му напрегнато. — И ще продължавам да го правя толкова дълго, колкото е необходимо.

Ланг не каза нито дума повече, но изражението му беше сковано.

Ахмед седеше тихо и размишляваше върху това, което научи за Бриана през целия път до болницата. С изненада откри, че го бе заинтригувала. А не трябваше. Те принадлежаха на различни светове. Тя беше и невинна, колко хубаво! Беше длъжен един ден да се ожени заради наследниците, но те трябваше да са от арабска жена. Тези фантазии трябваше да бъдат потиснати. Те бяха нереални.

Бриана остави Ланг и Ахмед в чакалнята. Само на нея бе позволено да влиза в интензивното отделение, където, както винаги седеше, държеше крехката ръка на Тад и му говореше за времето и как бе прекарала деня си. Тъмните му мигли лежаха върху бледите му бузи, непокорната тъмна коса падаше върху челото му, докато спеше в своето забвение.

— О, Тад, какво ли не бих дала, за да се събудиш — прошепна тя с дрезгав глас. — Бих дала всичко, което имам! — но той не можеше и да й отговори.

Ланг се облегна на стената, като я наблюдаваше през стъклото. До него, съвсем притихнал, стоеше Ахмед.

— Мъчение — каза Ланг тягостно. — Това трябва да е за нея, след като минава през него всеки ден.

— Няма ли други роднини, с които да подели бремето си, за да й олекне? — попита Ахмед.

— Няма никой… само тя и момчето — въздъхна тежко.

— Нали знаеш, че може да бъде уредено медицински сестри да се грижат денонощно за него — каза арабина. — Най-добрите в страната.

— Ахмед, медицинските сестри не могат да излекуват комата — сряза го Ланг.

— Имах предвид, че могат да й помогнат — обърна се, кимайки към Бриана.

— Дори да обградиш момчето с лекари, мислиш ли, че тя ще спре да го посещава? — попита го Ланг.

— Не, прав си. Разбира се, не помислих — погледа му се задържа върху младата жена. — Тя изглежда крехка, но притежава голяма вътрешна сила — обърна се към Ланг. — Знаеш ли как е станало? — попита като посочи към Тад.

— Катастрофа — отговори му агента. — Отивали са на почивка. Автомобил, който се движил с превишена скорост не успял да вземе завоя и ги ударил челно. Колата им се преобърнала. Бащата на Бриана и другия шофьор загинали на място. Брат й изпадал в безсъзнание. Майка й била… — Ланг се поколеба. — Майка й била смъртно ранена — обясни, спестявайки на другия мъж подробностите. — Живяла е до следващата сутрин и починала точно преди да дойде помощта. Ако някой е забелязал колата им дори един час по-рано, тя е щяла да оживее, но мястото е било в ниското и не се е виждало от пътя.

Ахмед се приближи.

— Бриана в колата ли е била през цяла нощ?

— Да. Като в капан. Имала две пукнати ребра и счупена бедрена кост. Може би си забелязал, че от време на време се движи малко непохватно.

— Не, не съм.

— Изпитвала е страшни болки и е загубила малко кръв. Но Тад е бил най-зле. Необходима й е била повече от година терапия, за да забрави преживяния кошмар.

Ахмед я изучаваше мълчаливо.

— Много е смела.

— Да. Тя е една изключителна млада дама.

— На колко години е тя? — взря се той в Ланг.

— На двадесет и две, мисля — очите му се присвиха. — Ако я прелъстиш — предупреди го тихо агента, — ще те намеря. Не ми пука за положението ти или за заповедите на шефовете ми. Ще те накарам да си платиш, ако я нараниш, по какъвто и да е начин.

Ахмед повдигна вежди.

— Влюбен ли си в нея?

— Покровителствам я — поправи го Ланг. — Тя ми е приятелка.

Ахмед леко се усмихна.

— Тя е розова пъпка, чакаща слънцето. Аз трябва да съм слана, за да попаря надеждата й да разцъфне — каза той. — Много по-наясно съм с последствията, отколкото си мислиш. Нямам лоши намерения към нея. Между битките открих, че тя е очарователна компания — заплашително погледна към Ланг. — Ти разбира се няма да й кажеш. Човек не може да си позволи да покаже слабост пред врага.

Скованата стойка на Ланг се отпусна. Той дори се усмихна.

— Не, не може.

Ахмед потупа събеседника си по гърба.

— Видя ли колко бързо скочи да ме защити въпреки враждебността, която изпитва към мен, когато помисли, че си терорист? — разсъждаваше той. — Възхищавам й се.

— Тази тенекия не може да спре дори куршум от малокалибрено оръжие — засмя се Ланг.

— Тя не знае нищо за оръжия, войни и убийства — каза Ахмед. — И никога няма да разбере. Трябва да съм сигурен, че тя няма да поема отново рискове заради мен. Можеше да има трагични последици ако това беше истински опит за покушение над живота ми.

Мъжът звучеше примирено и някак тъжно. Ланг с изненада откри, че причина за всичко това е Бриана. Ахмед беше женкар по свой си начин, но се държеше учудващо покровителствено с нея.

— Държим ви непрекъснато под наблюдение — увери го Ланг.

— Това е добре за нея, за да не може никой да й навреди.

— По-добре да не се налага.

Ахмед се обърна мрачно, а тъмните му очи отправиха заплаха към Ланг.

— Смятам, че благосъстоянието й е не по-малко важно от моето собствено. Разбираш ли?

— Да — отвърна Ланг с лека усмивка. — Но се питам дали ти го разбираш?

Ахмед се намръщи, но преди да успее да разбере странните думи на Ланг Бриана излезе от интензивното отделение. Размени няколко думи с дежурната медицинска сестра и се присъедини към мъжете.

— Някаква промяна? — попита я Ланг.

Тя само поклати глава и сведе очи.

— Може ли да си тръгваме? — попита глухо. — Много съм уморена.

Бележки

[1] Френско ястие състоящо се от кремообразна смес от варено месо на омар, яйчени жълтъци и коняк, напълнена в обвивката на раците и запечено отгоре със сирене. — Б.пр.

[2] cherie — скъпа (фр.). — Б.пр.