Даяна Палмър
Кралско съкровище (11)

Глава 10

Бриана и Тад го изгледаха покрусени. Това накара Ахмед да се почувства зле. Той нямаше представа как ще реагира Бриана, когато узнае какво наистина се очаква от нея. Да се омъжи за чуждестранно длъжностно лице можеше да не е толкова сложно. Но той не беше такъв. Той се подчиняваше на строг протокол и задължения. Щеше ли да бъде доволна тя от такъв труден живот? А може би щеше да го приеме заради Тад? Не искаше да мисли за това сега.

— Отсъствието ми ще е временно — увери ги той. — Има някои неща, с които трябва да се справя.

— Те хванаха хората, които са участвали в заговора, нали? — попита Бриана проницателно.

Той кимна и се взря в ръцете си.

— Единствената ми сестра е една от тях — тя сложи длан върху неговата и склони глава на широкото му рамо.

— Съжалявам — каза искрено.

— Аз също — додаде Тад. — Брей, трудна работа. Защо иска да те убие?

— Сигурен съм, че не го е искала — призна Ахмед. — Мисля, че това е идея на съпруга й, не нейна. Но трябва да разбера.

— Но ти не ми отговори — продължи Тад, сините му очи, толкова приличащи на тези на Бриана, го гледаха, без да мигат.

Широките рамене на Ахмед се повдигнаха и отпускаха.

— Жаждата за власт понякога води до лудост.

— Но ти си висш държавен служител — започна Бриана.

— Трябва да проведа някои телефонни разговори — прекъсна я рязко и погледна към часовника на стената. — Ще ме извините ли? — попита официално.

Тя пусна ръката му неохотно. Той криеше нещо от нея и това я тормозеше.

— Разбира се — отвърна му автоматично.

Той се усмихна за кратко и ги остави. Влезе в средната спалня, за да проведе своите разговори. Затвори вратата плътно зад себе си.

— Това не е всичко — каза Тад. — Той крие нещо.

— Да, знам — Бриана беше притеснена. Не искаше да го покаже, но се издаде. — О, Тад. Надявам се, че това наистина е края на опита за покушение.

 

 

По-късно вечерта хапваха спокойно огромните пици, които Ланг и момчетата донесоха.

— Това е любимата ни храна — отбеляза Ланг, подавайки на Бриана друго парче. — Преживяваме с нея, когато сме в акция. Знаем всички най-добри места.

— Вчера можеше да ни донесеш пица, вместо малките хамбургери — отбеляза едрият агент към Ланг.

Ланг се засмя.

— Заспах с половината хамбургер в ръка — призна той. — Предполагам, защото твърде дълго време не бях спал.

— Горкото момче — каза един от колегите му. — Трябва да си намериш прилична работа.

— Опитах, но само ЦРУ ме взе — възрази Ланг.

Бриана се отпусна, докато слушаше закачките им, но Ахмед остана тих и потиснат. Всички, с изключение на нея знаеха защо е разстроен. Дори неговото положение нямаше да спаси живота на сестра му, ако тя бъде призната за виновна в държавна измяна. Но това не го бе казал на Бриана.

Когато агентите си тръгнаха Тад отиде да спи, дискретно оставяйки Бриана и Ахмед сами. Но между тях се бе появила дистанция. Той седна в креслото срещу нея, като изглеждаше ужасно отдалечен и тъжен. Бе заобиколен от аура, която тя помнеше от ранното им запознанство, когато той и неговото обкръжение пристигнаха за първи път в Райкър Еър. Тогава си бе помислила, че има величествен вид, сякаш неговата длъжност беше от огромно значение и всеки трябваше да се съобразява с това.

— Съжаляваш ли, че ме помоли да се омъжа за теб? — попита тя без заобикалки, а сините й очи бяха притеснени.

Пръстите му лениво галеха меката тъкан на дамаската.

— Не. От всичко, което съм сторил напоследък, това е нещото, за което не съжалявам. Ти си моята радост.

Тя му се усмихна.

— Дълго ли ще отсъстваш?

Той сви рамене.

— Не знам — избягваше да срещне очите й. — Лидерите на преврата трябва да бъдат съдени.

— Да, разбира се, но защо ти трябва да присъстваш там? — попита намръщена. — Нима в твоята страна министрите изпълняват ролята и на съдии?

Мъжът стана от стола и започна да обикаля неспокойно.

— Трябва да прочетеш тези книги — каза като кимна към тях. — Те ще ти помогнат да разбереш моята култура.

— Ще го направя — отвърна му потривайки ръце в дънките си. — Трябва да е много вълнуващо да живееш в близост до пустинята.

— Това като че ли те притеснява — каза тихо и я погледна. — Ще трябва да направиш много саможертви. Може би нямаш желание да ги сториш.

Бриана изглеждаше уязвима. Чувстваше се наранен да я вижда в такова състояние. Тя вече му липсваше. Той се приближи към нея и я привлече към гърдите си като я замая с целувките на гладните си устни, по врата.

— Махни този израз от лицето си! — прошепна грубо. — Не мога да понеса да те гледам такава! Аз мисля само за твоето щастие!

— Тогава спри с опитите си да ме отблъснеш — прошепна тя отчаяно. — В последно време, го правиш непрекъснато.

— Нямам избор — каза й пламенно. Устните му станаха чувствени, когато се преместиха върху лицето й. — Аз те обожавам. Желая те. Ти си моят живот… — устата му намери нейната и я целуна много бавно, с нежност почти болезнено сладка.

Дланите й проследиха линиите на твърдото му лице, докато поглъщаше топлината на изкусната му уста. Неговите ръце се придвижиха по бедрата й и той леко я повдигна, за да я нагласи по извивките на своето тяло, докато я целуваше. Тя започна да стене и се притисна по-плътно. Пръстите му стискаха, подърпваха, галеха и тя потръпна. Той вдигна глава. Очите му блестяха от желание, мрачно пламтяха от копнежи, които едва контролираше.

— Ще ми се отдадеш ли ако поискам? — попита дрезгаво.

— Да — каза тя просто.

Мъжът се взря в подпухналите й устни и в замъглените й очи.

— Не желая нищо повече от това — призна й той. — Но не мога да рискувам детето ни да се роди преждевременно. Когато става въпрос за неговата легитимност, не трябва да има дори намек за скандал.

Главата й беше замаяна, но странния подбор на думи привлече вниманието й.

— Искаш да кажеш, че докато не се оженим, не трябва да забременявам?

Той изстена.

— Точно това имам предвид.

Тя прочисти гърлото си.

— О, забравих. В твоята страна се отнасят много по-строго към целомъдрието на жената, нали?

— Опасявам се, че е така.

Бриана се отдръпна от него и успя да му се усмихне.

— Добре.

Ахмед се опита да диша нормално и се засмя въпреки копнежа си по нея.

— Просто така? Добре?

Тя поруменя.

— Не казвам, че ми е лесно.

— Нито на мен — призна той. — Искам те болезнено много, но ще изчакаме, докато сложим пръстените и разменим клетвите — наведе се и я целуна нежно за последен път. — Лягай си сега. Беше дълъг и труден ден за всички нас.

— Утре ще бъде по-лошо — каза тихо тя. — Теб няма да те има.

— Няма да е за дълго, кълна се! — отвърна дрезгаво. — Това ще бъде най-ужасното мъчение — да се отделя от теб дори за няколко дни.

— Колко мило — каза младата жена със снизходителна усмивка. — Ще планирам специална вечер за твоето завръщане.

— Не прекалено специална ако обичаш — отвърна той. — Имаме репутация, която трябва да пазим.

Тя се протегна към ухото му.

— Тогава ще извикам Ланг да сложи подслушватели в апартамента.

Той издаде заплашителен звук, и тя се разсмя като го прегърна.

Това е раят — да обичаш и да бъдеш обичан. Бриана се надяваше, молеше се, това да продължи. Само да го нямаше лошото предчувствие.

 

 

Ахмед си тръгна на следващата сутрин, придружен от своята свита и Ланг. С Бриана си казаха по едно бързо сбогом, преди да напусне апартамента. Отдели време да прегърне и Тад. В скъпия си костюм, заобиколен от хората си, той изглеждаше чужд и непознат.

— Елегантен е, нали? — попита Тад докато го гледаха през прозореца.

Ахмед се качи в голяма бяла лимузина с двама от придружаващите го мъже, а Ланг седна на предната седалка до водача. Те привлякоха вниманието на хората по улицата, но сега това беше без значение, тъй като опасността бе преминала или поне Бриана се надяваше да е така. Тя, както и преди, се притесняваше за безопасното завръщане на Ахмед в собствената му страна.

— Да, много е елегантен — съгласи се с брат си.

— Мисля, че ще ни хареса да живеем в Саудитска Махара — каза момчето. — Има ли нещо в тези книги за нея?

Тя поклати глава.

— Много малко. Споменава се, че има крал и дават някакво невероятно дълго арабско име за кралското семейство, но няма подробна информация. Не е това, което очаквах — добави. — Тя е доста модерна страна — с индустрия и обществено устройство и жените им имат достатъчно свобода. В действителност са държава от европейски тип.

— С всичките тези пари от петрола, обзалагам се, че е така — отбеляза Тад и седна, тъй като все още бе слаб и лесно се уморяваше.

Бриана бе позвънила на неговия лекар предния ден, за да му запише час за днес. Преживяванията им напоследък бяха доста мъчителни и Тад не бе успял да се възстанови напълно.

— Имаш час при д-р Браун в един — напомни му тя.

— Трябва ли? — изстена брат й.

— Просто предпазна мярка. Скоро излезе от болницата. А вчера беше много труден ден.

— Ахмед ми спаси живота — каза й детето. — Куршумите летяха покрай мен. Господи, надявам се никой да не се опита да го направи отново, когато отидем да живеем при него.

— И аз, Тад — призна сестра му искрено.

Те спазиха часа при доктора, който установи, че момчето се възстановява добре.

 

 

В понеделник Бриана се върна на работа и остави Тад с една медицинска сестра — по предложение на Ахмед. Свободното си време младата жена прекарваше в тревожни мисли за арабина. Той й позвъни два пъти през почивните дни, но разговорите им бяха кратки и неестествени, и тя се почувства потисната. Изглежда и той се чувстваше по същия начин. Никога не го бе чувала да разговаря толкова официално. Разстоянието помежду им нарастваше много бързо, помисли си тя.

А понеделник вечерта, изобщо не се обади. Тад превключваше каналите на телевизора, докато Бриана вяло плетеше малка покривка за масичка за кафе.

— Еха, виж това! — възкликна той, като спря на една от новинарските програми.

Бриана вдигна поглед. На екрана показваха мъже във военни униформи, яхнали коне и някакво шествие на хора от Близкия Изток. В центъра на великолепната официална процесия бе мъж във военна униформа със синя лента през гърдите, отговаряща на сана му, седнал на трон, докато му представяха чуждестранните посланици.

— Ама това е Ахмед — възкликна Бриана. — Увеличи го!

Тад го стори, много бързо.

— … изглежда в много добра форма след опита за убийство. Неговата сестра, принцеса Ясмин, е била задържана няколко дни, за разпит. Имало е съмнения, че и тя участва в заговора. Процесът на съпруга й бил кратък и той бил екзекутиран тази сутрин. Запитан за съдбата на другите заговорници, говорителят на кралския дом Рашид казал само, че те са в процес на разследване.

Картината на екрана се смени — кралския дом, Рашид, Ахмед седнал на трона.

Тад видя уплашеното лице на сестра си. Самият той беше пребледнял.

— Той не е висш служител — каза бавно. — Той е кралят на Саудитска Махара.

Ръцете на Бриана трепереха и плетивото падна разплетено на пода. Крал. Той е крал. Нищо чудно, че беше толкова добре охраняван. Нищо чудно, че очакваше хората да скачат, когато поискаше нещо. Той беше крал.

— Смяташ ли, че наистина е имал точно това предвид, когато те помоли да се омъжиш за него? — попита я Тад, изричайки на глас най-лошите й страхове.

— Как би могъл? — заяви тя. — Той е крал! На него не му е позволено да се ожени за жена от друга страна.

— Кралят на Йордания го направи.

— Преди много години… — поколеба се Бриана — … и при много по-различни обстоятелства. Това… това променя всичко!

Младата жена стана и се втурна в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Тя рухна на леглото, по бузите й потекоха едри горещи сълзи, когато прозря истината. Ахмед се беше забавлявал. Нямаше друго обяснение. Била е развлечение, през времето, което той бе принуден да се крие в дома й, за да не бъде убит.

 

 

Телефонът иззвъня, тъкмо когато се беше успокоила малко. Отиде в хола и поклати глава, когато Тад вдигна. Той веднага разбра посланието, подчертано от зачервените й подути очи.

— Да, тя е… тя е добре, благодаря. Да, и аз, също — гласът му звучеше нервно. Трябва да беше Ахмед. Последва дълга пауза. — Разбира се. Ще й кажа. Разбира се. Ти също — и затвори телефона. — Той каза, да ти кажа здравей. Искаше да знае как сме. Това беше всичко — момчето направи гримаса. — О, сестричке, съжалявам!

Бриана прехапа долната си устна, надявайки се болката да задържи сълзите.

— Аз също — овладя се отново. — Това ли е всичко, което каза?

— Да. Не мисля, че той знае, че сме го видели по телевизията. Нищо не спомена.

— Беше предаване на Би Би Си — каза тя. — Ако е видял камерите, вероятно си е помислил, че предават само за Англия, не и тук — отиде да си налее чаша кафе. То беше студено. Младата жена направи гримаса и го мушна да се стопли в микровълновата печка.

— Той не ни каза нищо — продума детето.

— Знам — погледна към него. — Може би не е знаел как — добави сестра му. — Трябва да е било много трудно за него, да се опитва да живее като нормален човек, когато е свикнал да е заобиколен от слуги и лукс.

— Никога не бях виждал крал — брат й се опита да разведри мрачната атмосфера. — Ще има какво да разказвам на моите приятели, когато се върна в училище, нали?

— Да.

— Не го взимаш много на сериозно? — попита я разтревожено.

— Аз? — засмя принудено сестра му. — Не ставай глупав. Харесвах го много, но не искам да живеем в чужда страна и да привикваме към друг начин на живот, а ти?

— Не — сви рамене детето. — Е, аз бих харесал конете — призна си то. — Ахмед е чудесен човек. Обичаше да говори с мен за наука. И знаеше много.

— Завършил е химия и физика.

— А, това обяснява всичко. И аз искам да отида в колеж, един ден — каза замислено.

Чу се звън от микровълновата фурна и Бриана отиде да извади кафето.

— Ще отидеш — обеща му. Погледът й се плъзнаха по бледото му лице. — Ти си едно ходещо чудо, нали знаеш? Толкова се радвам, че все още те имам.

Той изглеждаше смутен.

— Да. Аз също — погледна предпазливо към нея. — Ти добре ли си?

Тя кимна. Отпи от горещото кафе.

— Ако Ахмед звънне утре, аз, ъъъ, не искам говоря с него. Разбра ли?

— Добре.

 

 

Но Ахмед не се обади нито на следващия ден, нито на по-следващия. Държавните дела, реши Бриана, може би поглъщаха цялото му внимание, след завръщането. Стараеше се да не гледа новинарските канали, но изкушението бе прекалено голямо. Тя търпеше политическите новини, медицинските новости, вестите за бедствия, само за да зърне случайно краля на Саудитска Махара. Веднъж го показаха в национални одежди и със сокол кацнал на ръката му. До него стоеше много красива млада арабка в дизайнерски костюм. Бриана видя как жената го хвана за ръката и почувства огромна болка, когато говорителя добави, че това е вдовицата на най-големият му брат починал преди много години при катастрофа с яхта. Нейното име бе Лилах, не Ясмин, така Бриана знаеше, че това не е сестра му. Той се усмихваше на жената, а тя сякаш му принадлежеше. Това беше последната новина, която Бриана гледа.

Младата жена разбираше, че се държи като идиотка. Ахмед съвсем ясно й бе дал да разбере, че не иска да има нищо общо с нея. Тя трябваше да започне да живее живота си отново. Първата стъпка в тази посока бе да си върне обратно стария апартамент. Сега, когато бяха само двамата с Тад, нямаше нужда от много пространство. За щастие, жилището все още бе свободно и тя успя да го получи срещу стария наем. Тад го хареса повече, защото на същия етаж живееше едно момче, което го боготвореше и като сянка ходеше подире му — Ник, детето, с което Ахмед се беше сприятелил.

Бриана все още беше тъжна, но дните минаваха и тя започна да се радва отново на живота, макар и не както преди. Каза си, че няма от какво да се оплаква — бе имала авантюра с крал и любимото й братче се бе събудило от комата. Какво можеше да иска повече от живота.

В работата беше повишена в асистент на един от вицепрезидентите. Надяваше се да работи с Дейвид Шанън, брата на Мег Шанън Райкър, който бе жизнерадостен и възхитителен човек. Но вместо това, получи място в офиса на вицепрезидента по финансите — Тарант Блеър, свадлив възрастен мъж с жена и четири деца и ум като калкулатор. Това не я удовлетвори. Още по-малко й харесваше начина, по който мистър Блеър я третираше. Той не се съобразяваше с нейното работно време. Караше я да се труди извънредно, без да е необходимо, макар да знаеше, че малкия й брат е сам в къщи. Той имаше достатъчно време да свърши задачите си през деня, но често идваше по-късно и прекарваше много време, разговаряйки по телефона със своя брокер.

 

 

— Как си, Бриана? — попита я Мег Райкър един ден, когато изчакваше в офиса съпруга си Стив за обяд.

— О, добре, много добре — излъга тя. — Много съм доволна от повишението на заплатата.

— Как е Тад?

— Справя се много добре.

— Предполагам, че с удоволствие наваксвате времето, което сте пропуснали?

Бриана се намръщи.

— Правехме го, но новата ми работа изисква много извънреден труд, така че съм доста изморена, когато се прибера вкъщи. Това е предизвикателство обаче, и допълнителните пари са чудесни — и се усмихна.

Мег не бе глупачка, тя продължи да разговаря весело, докато се появи Стив. След като излязоха от сградата, тя дръпна мъжа си настрана.

— Защо Блеър трябва да задържа Бриана след работа, до късно? — попита го безцеремонно. — Нима той не разбира, че наскоро брат й се завърна между живите, да не говорим за това, което тя преживя, докато Ахмед се криеше при нея? Все още не се е възстановила от последиците — добави многозначително.

Райкър се намръщи.

— Блеър изобщо не се нуждае от извънредни часове. Той не е най-натоварения човек от персонала.

— Може ли да провериш? — уговаряше го Мег, като плъзна пръст по копчето на сакото му.

Той й се усмихна, и се наведе да я целуне нежно.

— Да — обеща. — Малка проверка.

Младата жена се усмихна, обожаваше да съзерцава лицето му.

— Затова се омъжих за теб.

— Защото се целувам много добре — съгласи се той и се наведе отново.

— Защото си загрижен за добруването на служителите си — коригира го тя, но думите й заглъхнаха в устата му.

— Точно така.

И до края на обедната почивка не спомена нищо повече. Но когато се върна проведе личен разговор с мистър Блеър и го предупреди това да не се повтаря или ще бъде уволнен. Той не принуди повече Бриана да остава след работа и телефонните разговори с брокера му останаха в миналото.

Три седмици след като Ахмед напусна града Бриана почти се беше възстановила. Беше загърбила цялата ситуация и бе готова да посрещне бъдещето. Имаше един мъж в нейния отдел, който изглежда я харесваше. Искаше й се да може да го насърчи, но не усещаше вълнение в гърдите си, когато я погледнеше. Накъдето и да обърнеше поглед тя сякаш виждаше блестящи черни очи, които се взираха в нея.

Чувстваше се особено разстроена един петък следобед, докато се влачеше към апартамента си, сякаш току-що е загубила последния си приятел.

— Много си тъжна — промърмори Тад. — Честно казано, сестричке, не може да продължаваш по този начин.

— Само съм уморена, Тад — отвърна уклончиво. Усмихна се и отиде в спалнята, за да се преоблече в джинси и широка цветна риза. — Как са уроците? — попита тя, когато се върна в хола при брат си.

— Моят учител каза, че съм умен и жаден за знания — отговори закачливо. — Ако работя много усърдно през останалата част от учебната година, а вероятно и лятото — добави той печално, — ще мога да се върна в класа при съучениците ми, на есен. Те са минали много тестове. Той би искал да го посетиш някой следобед в кабинета му в Бюрото по образование — момчето сви устни. — Човекът е тридесет и осем годишен, ерген и доста приятен на вид. Казах му, че ти си възхитително момиче от типа „без лоши навици“.

— Тад!

— Не съм го казал — призна си и й се усмихна. — Но може да го харесаш.

— Още е рано — каза тя като притвори очи. — Какво искаш за вечеря?

— Макарони със сирене — отвърна детето и я последва в кухнята. — Съжалявам, че така се развиха нещата — каза то. — Знам, че трудно ще преодолееш Ахмед.

Сестра му се вцепени при споменаване името на арабина.

— Не е така — увери го тя. — Много съм добре откакто мистър Блеър реши да си върши работата, вместо да говори цял ден по телефона.

— Забелязах. Хубаво е да си у дома. Но…

Младата жена се обърна и разроши тъмната му коса.

— Харесва ми, че ти си отново у дома. Аз съм щастлива и напълно доволна. Сега се махай от тук и ме остави да сготвя, става ли?

— Добре.

Тад се върна неохотно в хола и седна пред телевизора. Някой звънна на вратата и той отиде да отвори. Бриана предположи, че е Ник. Тя хлопаше с тенджерите и тиганите и не чу развълнувания глас на брат си. Чу отварянето на вратата няколко минути по-късно.

— Ник ли е? — извика през рамо, докато вадеше кифличките от фурната.

— Не — отвърна тихо познат дълбок глас. — Не е Ник.