Габор Васари
Монпти (6)

Глава VI

Ах, Боже мой, колко е смешен животът! Човек съвсем не знае какво да прави с него. Не ти остава време да си блъскаш главата дали би било по-добре тъй или инак. Защото изведнъж се виждаш остарял, слагаш си изкуствени зъби, може би и бандаж, ако си играл твърде много на младини.

Разбира се, в Париж има богати хора, които съвсем не знаят в момента какво да правят с парите си. Глупава идея е била да се измислят пари изобщо. Напечатват весело хартия с всевъзможни картинки и в края на краищата тъй нареждат всичко, че парите съвсем не стигат до някои хора.

Има толкова много млади, енергични хора, които прекарват по-голямата част от живота си да чакат из чакални. Сигурно аз не съм единственият човек на света да мизерствам. Но няма да се оплаквам; общо взето цялата работа е много добре нагласена. Във всеки случай, в предисторическо време, в наредбата на живота е имало известна гениалност. Когато предисторическият човек огладнявал, просто излизал облечен в родния си костюм от косми, отивал в дивите недра на природата и убивал един диплодок^[1], по някой път се случвало и обратното, тъй че диплодокът го убивал. Във всеки случай, един от двамата имал какво да яде.

И после, какво да кажем за любовта! Когато имал нужда от жена, той просто махвал с ръка на някоя предисторическа женска; тогава двамата не философствали твърде дълго: „Ах, фифи, има едно нещо, толкова много бих желал да ти го прошепна на ухото… ще ми позволиш ли?… Не-е-е… но… не е прилично!“ Ах, драги, не, работата се е свършвала скоро, без много приказки. Предисторическият човек не се е интересувал за душевния живот на предисторическата жена, или какво ще стане след девет месеца… „Джони, аз съм в положение, и то само защото си безразсъден и никога нямаш нито една стотинка.“

Предисторическият човек не си е блъскал главата за такива работи, просто си седял пред входа на пещерата и си смилал храната. Не се е тревожел за наем или за сметката за светилния газ; не е знаел какво значи да следиш с разтуптяно сърце през ключовата дупка кой се качва по стълбите: „Този е инкасаторът за светилния газ. Недей да отваряш вратата, идиот такъв!“

А какви жени са били предисторическите жени! Здрави женски животни с тежко тяло, грамадни, силно развити гърди със зърна колкото орех, а бедрата им — три лакти широки. Когато се раздвижвали, костите им пращели. Пъхтели шумно, когато се сношавали в два човешки ръста висока трева, а ichneumnides hymenopteris^[2] щъкали около миризливите им потни тела. (Искам да подчертая тука, надявам се, че на никой учен няма да му дойде на ума да ми пише писмо, да ми обяснява какъв е бил животът в предисторическо време, защото няма да му обърна внимание. Но, във всеки случай, той може да приложи марка за отговор.)

„Ехехехеееее…“ Тъй изревавал предисторическият човек в здрача, след като се задоволявал, застанал на ръба на някоя скала, която иначе не му служела за нищо друго.

Тези времена са минали вече. Очилати мъже с плешиви глави и високи чела дойдоха на света и отбягваха даже и толкова мъничко труд, необходим да се отърсят плодовете на някое дърво. Вместо това, предпочитаха да измислят цивилизацията. Останалото е известно на всички ни.

А сега, да прегледаме какви служби има днес незаети. Няма да приема каква да е работа.

„Седмично списание търси карикатурист“. Това не може да бъде опасно за живота; от друга страна, никога не съм рисувал в живота си. Но пък бил ли съм някога водолаз? Човек не може да избира каквото си харесва. Къде има един молив и малко книга? Във всеки случай, ще се нареди. Карикатурите не зависят от рисуването. Тъкмо неуспешната рисунка е смешна, пък която не е смешна… Че какво смешно има в живота?

Взимам си шапката и веднага отивам в редакцията на въпросното седмично списание. Приема ме един дребен мургав човек с глава като на гущер. Имали нужда от интересни рисунки, а аз трябвало да измислям и шегите за тях. Колкото по-скоро занеса рисунките, толкова по-добре би било.

— Господине, погледнете ме, вие не ме познавате. Рисунките ще бъдат тук днес след обед.

Купувам си едно тесте хартия, мастило, пера и веднага се залавям за работа. В пет часа следобед рисунките са готови.

Работих толкова трескаво, че разлях мастило по цялата покривка на масата. Боже господи, сега ще трябва да купя нов хотел на Муши-очи! Даже в края на краищата ще попадна в затвора за неизправни длъжници — в Париж има и такива институции. Трябва да изпера петното със сапун и вода.

Опитвам се. Петното се разпространява, също като рак. Изпирам цялата покривка. Водата става страшно мръсна. Копринената покривка сигурно никога не е била прана досега. Муши-очи трябва да ми е признателен, но сигурно е толкова стиснат, че няма да погледне тъй на работата.

Покривката се сви, стана малка, много малка. Хубава, мъничка покривчица за маса. Едвам покривам масата. Във всеки случай, вместо нея ще купя по-хубава покривка на безсърдечния Муши-очи, когато ми платят за карикатурите.

Секретарят на редактора ми казва, когато му подавам рисунките, да направя още две, тъй като купували повече, ако имало по-голям избор. С други думи, днес не плащали. Добре, няма значение. Ще пипна парите утре.

До другия следобед успях — работих и през нощта — да приготвя нови двадесет карикатури. Това беше в сряда. Казаха ми да отида в четвъртък да видя какво мислят за рисунките ми.

В четвъртък — ще разправя съвсем накратко — приема ме един пълен господен; брадата му беше толкова дълга, че закриваше вратовръзката му. Той ми връща рисунките презрително. Нямал нужда от тях.

Аз работих цели два дена, за да науча това нещо. Щял да направя по-добре да си стоя вкъщи и да се наям добре с парите, вместо да ги пръсна напразно за хартия, мастило и прочие. Секретарят на редактора ми препоръчва две други илюстровани седмични списания, които искали този тип рисунки. Отивам и там. Без да погледнат карикатурите ми, те знаят вече, че не били подходящи. Много лоша беше идеята ми да стана артист. Но сега няма значение. На връщане вкъщи откривам друго списание и там представям рисунките си. Казват ми да отида и да запитам за резултата след една седмица.

Остават ми пет рисунки — не приеха всички даже и за да ми откажат — сега ги окачвам на стената.

Както и да е, сега си имам вече професия.