Габор Васари
Монпти (24)

Глава XXIV

Слънчевите лъчи струят в стаята и се разбиват в грамофона.

Колко е глупав животът! Да ме бяха питали, изобщо не щях да дойда на света! Или, например, ако имах бавачка, и ако тя ме беше изтървала на пода с главата надолу, сега щях да се веселя с ангелите: „Слушай, ако още веднъж се целиш със златния си лък в очите ми, ще кажа на някой арахангел, и той ще те напердаши по задника с диамантова шибалка.“

Трябва да стана и да стопля какаото. Има още малко останало. Андерсен е прав, както изглежда: спиртът за горене, захарта и какаото са се наговорили да изчезнат тази вечер заедно на разходка.

Докато се обличам, потърсвам си кибрита и намирам пет франка в джоба си. Същински подарък. Ще си купя с тях малко енергия. Тъй като няма да се видя днес с Ана-Клара, ще отида на кино. Да се спрем тука за малко. Киното е необходимост. То подхранва с енергия. Когато някой човек е болен и не може да приема храна отгоре, дават му я отдолу. Тъй е и с киното. Има едно евтино кино в този край; то представя извънредно стари филми, вярно е… но е интересно да видиш повторно, например, някой филм от Зигомар, който те е въодушевявал през ученическите ти години. На връщане у дома човек изкарва цяло пререкание с предишното си Аз. „Е, приятелю, по-лош боклук от този не съм виждал в живота си.“ Хлапакът пък, някогашното ми Аз, върви редом с мене и маха пред носа ми с ръцете си с мръсни нокти: „Не е вярно! Чудесно беше! Файн беше!“… „Чапкънин с чапкънин, да не ми възразяваш! Боклук беше, разбираш ли ти?“ Хлапакът не ме оставя на мира: „Не, не, екстра беше!“… „Махай се, момче, иначе ще ти ударя такъв ритник, че ще хвръкнеш при Зигомар, пък мъчно ще го намериш, защото той е само измислено лице.“

Гледаме и американски филми. Един каубой се бие с индианци да спаси хубава, руса жена. Ако той победи и спечели момичето, аз ще стана богат. Разбира се, той побеждава; тогава аз се връщам у дома сред лунната нощ напълно щастлив. Ако напиша някога филм, всички трябва да отидат да го видят, такова хубаво нещо няма да са виждали в живота си. Само да ми дадат възможност. Но те са идиоти до един! Преди да успея да ги убедя, и аз ще оглупея. Трябва да произвеждам рисунки серийно и да наводня Париж с тях. Тогава парите ще се леят като река. Ще мога да излизам с Ана-Клара. Тя често ми разправя за Робинзоновия остров. Елдорадото на влюбените, където има листи между клоните и човек може да пие кафе горе на дървото. Или може да язди из гората през целия следобед. Много хубави дни има още да дойдат. Ще можем да се срещаме всеки ден, както до сега; и аз ще работя като Ана-Клара. Ще можем и да обядваме заедно всеки ден.

Мислено продължавам да кроя плановете си на терасата в кафене „Дом“. Вече съм страшно богат и тъкмо купувам петия си автомобил, за прислугата на моя замък.

На съседната маса двама господа разговарят на висок глас:

— И защо не искала тя?

— Казвала, че била девствена.

— И това диване се въртяло около нея цели месеци?

— Цяла година!

— Цяла година! От мене да го знаеш, жената не се ли отдаде на един мъж през първите две седмици, никога няма да му се отдаде. Всяка жена го решава още в първия момент: с този мъж ще го направя, с онзи — никога! Но решението винаги се взима още в първата минутка. По-късно тя упорства само колкото да поддържа известна външност. И как ще свърши тази работа?

— Той почнал да се държи груба и тя го напуснала.

— Този простак можеше да го направи много по-рано. Трябва да му е струвало маса пари, смятам.

— Разбира се… богато момче беше!

Веднага плащам и се прибирам вкъщи. Утре ще кажа на Ана-Клара, че трябва да прекъснем всичко между нас. Или, или! Най-сетне, не съм глупак.

Опитвам се да се представя как ще й дам пътя.

Ще я изпратя до тяхната къща и преди да се разделим, ще й кажа:

— Давам ти двадесет и четири часа да си помислиш. Ако не ми станеш любовница до утре вечер, не искам да се виждаме вече. Няма да те оставя да ме водиш за носа!

Лицето й ще бъде уморено. Тя няма да ми се харесва вече тъй много. Тънките й пръсти ще бъдат зацапани с петна от мастило.

— Значи, искаш да ме напуснеш? — Ще стоим пред широките порти на някой голям двор; внезапно студен вятър ще задуха и ще разтрака табелата над нас. — Много ти благодаря, — ще каже тя.

— От седмици насам сме заедно. До гуша ми дойде този фарс, — ще отговоря аз.

— По-добре да ми кажеш искрено и направо. Имаш ли си някоя?

— Не. Отговори на въпроса ми: ще бъдеш ли моя или не?

— Не! — ще отговори тя с почти писък, а табелата над нас ще скърца толкова силно, че ще ме е страх да не падне върху главите ни.

— Тогава махай се от очите ми завинаги, — ще заявя аз. — Vade inpace! Неморална душа!

Аз ще се обърна и ще си тръгна. Най-сетне човек има известна гордост в душата си, дявол да го вземе!

Тъй ще направя. И, още утре ще си потърся нова приятелка.

На улица Сен-Жак нещо меко и чудно се движи пред краката ми.

— Що за дявол е това? — От страх и яд, ритвам го.

Черното нещо полетява в дъга и пада на пътя с писукане от болки. Плъх. Паднал е на гръб и маха с крака във въздуха, като преобърнато автомобилче — играчка, чиято пружина не работи вече. Плъхът цвърти и пищи тъй особено. Най-сетне стъпва на крака и избягва като куршум, изстрелян от пушка.

Застанал съм пред италианския деликатесен магазин.

Плъхът… да, плъхът беше Леон. Напоследък той ставаше все по-опитомен. Когато му давах парче хляб, не избягваше вече тъй бързо, а заставаше на няколко крачки и се залавяше да го яде. Днес сигурно е бил решил да ме причака без никакво плашене. Пък аз взех, че го ритнах…

— Леоне… Ах, Леоне…!

Стоя на място и гледам подир него. Никога няма да го видя вече докато съм жив. Разбих всичката му вяра в човешкия род.

— Леоне…

— Какво правите там?

Двама стражари минават с велосипеди и спират близо до мене.

— Отивам си вкъщи.

— Добре.

— Добре. Лека нощ, господине, госпожо!