Ърнест Томпсън Сетън
Сивата мечка (3)

Залезът

Годините минаваха. Уаб вече не растеше, не беше и необходимо, но за това козината му ставаше все по-светла, а нравът му — по-зъл. Сега владението му наистина беше огромно. Всяка пролет, след като зимните бури унищожаваха оставените от него бележки, той тръгваше да ги подновява. Това беше много естествено, защото оскъдната храна го принуждаваше да обикаля цялото си владение. През този сезон обикновено имаше много разкаляни локви и тъй като зимният му кожух оредяваше и кожата го засърбяваше много, търкалянето в топлата, размекната пръст му беше особено приятно, а леката болка, след като се начесваше до насита, беше едно от големите удоволствия, които познаваше. Така че независимо от причините резултатът винаги беше един и същ: всяка нова пролет бележките се подновяваха. Но ето че в долното течение на Литъл Пайни беше основано ранчото „Полет“ и мъжете скоро се запознаха със „старото страшилище“. Когато го видяха, пастирите решиха, че е по-добре да не му се мяркат пред очите и да го оставят да си гледа работата.

Те не го виждаха твърде често, въпреки че следите и бележките му се срещаха навсякъде. Собственикът на ранчото, ловец по природа, се заинтересува много от Уаб.

Той научи нещо за миналото на старата мечка от полковник Пикет, като сам успя да разбере много повече от онова, което знаеше полковникът.

Той разбра, че районът на Уаб се простира на юг чак до горното течение на Уигинс, а на север до Стинкинг уотър и от Мититси чак до Шошоните.

Освен това откри, че Уаб знае повече за мечешките капани и от някои ловци. Той или отминаваше капаните, или разбутваше примките и измъкваше стръвта, без да доближава капана. Случайно или нарочно, но понякога Уаб затваряше капана с едно от колчетата, които го придържаха. Собственикът на ранчото откри също така, че всяка година точно през най-големите летни горещини Уаб изчезва от своето владение така, както по време на зимния си сън.

Преди много години едно предвидливо правителство беше определило горните райони на Йелоустоун за вечен резерват на дивите животни. В границите на тази голяма страна на чудесата животните нямаше да се преследват и да се плашат. Никакво насилие нямаше да се упражнява, към което и да е животно. Влизането в девствените гори с брадва се забраняваше, а потоците щяха да текат вечно, без опасност да бъдат замърсявани от воденици или от мини. Цялата обстановка щеше да свидетелствува за онова, което е представлявал Западът преди нахлуването на белия човек.

Дивите животни бързо разбраха всичко това. Те скоро опознаха този неограден парк и както всеки знае, започнаха да се държат съвсем различно в свещените му граници. Животните не отбягваха повече хората, не се страхуваха от тях и не ги нападаха. В тази гостоприемна страна те станаха даже и по-търпими едни спрямо други.

Мирът и изобилието са гаранция за добър живот на Земята. Открили ги тук, дивите животни прииждаха в парка от съседните области в такова количество, каквото не може да се види никъде.

Особено много са мечките около хотел „Фаунтин“. На около една миля от него на равно и открито място в гората управителят на хотела е наредил остатъците от храната да се дават на мечките всеки ден. Човекът, който върши тази работа, се е превърнал в главен разпоредител на мечешкия пир. Храната се носи всеки ден, а мечките се увеличават с всяка измината година. Там сега е съвсем обичайно да срещнете по едно и също време около дузина мечки. Те са най-различни — черни, кафяви, светлокафяви, сиви, сребристи, големи и малки, цели семейства и отделни животни, пристигнали от всички околни огромни територии. Животните сякаш разбират, че всякакво насилие в парка е забранено, затова тук и най-свирепите от тях имат примерно поведение. Независимо от това, че тук се скитат десетки мечки и че понякога се поскарват помежду си, нито една от тях не е посягала на човек.

Всяка година те редовно идват и си отиват. Гостите имат възможност да ги видят, а служителите от хотела познават добре много от тях. Те знаят, че мечките се появяват всяко лято по време на краткия сезон, през който работи хотелът, и че изчезват отново, без никой да знае откъде идват и къде отиват.

Един ден през парка мина собственикът на ранчото „Полет“. По време на престоя си в хотел „Фаунтин“ той навести банкетната зала на мечките по време на пир. Няколко черни мечки се хранеха, но към залез-слънце изведнъж се отдръпнаха и направиха място на една огромна мечка със сребриста козина.

Човекът, който развеждаше гостите, каза:

— Това е най-голямата сива мечка на парка. Извънредно е кротка, инак господ знае какво би станало.

Сивата мечка се приближи с тежки стъпки и се извиси на поляната подобна на копа сено.

— За тази мечка ли говорите? — възкликна удивен чифликчията. — Ако това не е Уаб от Мититси, да не ме наричат повече ловец. Това е най-кръвожадната сива мечка из нашия край.

— Не е възможно — отвърна водачът, — мечката идва всяко лято през юли и август. Струва ми се, че живее някъде наблизо.

— Ето къде е отговорът на загадката — отвърна чифликчията. — Точно през юли и август ние губим следите й. Вие сами можете да се убедите. Тя понакуцва със задния си крак, а от предната й лява лапа липсва един пръст. Сега зная къде прекарва лятото. Не предполагах само, че този стар негодяй може да се държи така добре, когато отиде някъде на гости.

Огромната сива мечка ставаше много известна в парка през лятото. Впрочем тя се държа зле само веднъж, и то по време на първото си посещение, преди още да беше успяла да се запознае напълно с реда в парка.

Един ден Уаб се отправи към хотела и се вмъкна вътре през предната врата. Той изправи своя близо десетфутов ръст в хола и посетителите, ужасени, се разбягаха. След това влезе в канцеларията.

— Добре, щом имаш нужда повече от мен от канцелария, преотстъпвам ти я — изрече бързо чиновникът и като прескочи преградата, се заключи в телефонната кабина. Оттам той позвъни на управителя на парка.

— В канцеларията нахлу една сива мечка, изглежда кандидатства за длъжността управител на хотела. Разрешавате ли да стреляме?

— Стрелянето в парка е забранено. Използувайте противопожарния маркуч!

Така и сториха. Мечката изгуби ума и дума от изненада, след това на свой ред се прехвърли през преградата и като топуркаше тежко с лапи и драскаше с нокти по пода, тръгна назад по пътя, по който беше дошла. На минаване през кухнята Уаб отмъкна голямо парче говеждо месо.

Това беше единственият случай, когато Уаб се държа лошо, въпреки че веднъж една друга мечка го принуди да наруши примирието. Това беше голяма женска черна мечка, известна на всички драка. Тя имаше лошо и болнаво мече, с което ужасно се гордееше, толкова много, че непрестанно се спречкваше с другите заради него. А то, като всички разглезени деца, ставаше причина за много неприятности. Много едра и зла, мечката тормозеше всички останали черни мечки. Когато веднъж се опита да изтика стария Уаб, той така я цапна с лапа, че тя се претърколи като футболна топка. Той я последва и вероятно щеше да я убие, защото именно тя беше нарушила примирието в парка, но мечката се отскубна и се покачи на едно дърво, от чийто връх скимтеше тревожно с всички сили нейното нещастно малко мече. Така свадата приключи. Черната мечка започна да отбягва Уаб, а той се прослави като миролюбив и добър. Много хора смятаха, че идваше от някои далечни планини, където не беше виждал и пушки, и капани, та затова не е зъл и отмъстителен.

Всеки знае, че сивите мечки от Битърууд са лоши. Хребетът Битърууд е най-суровата част на планината. Земята навсякъде е разсечена от дълбоки дефилета и е обрасла с гъсти преплетени шубраци.

Там е невъзможно да се минава на кон и човек трудно си служи с пушка, но за това мечките намират разнообразна храна. Ето защо тук винаги има много мечки и много ловци, които зареждат капани.

„Рунтавелките“, така се наричат сивите мечки от Битърууд, са много остроумни и свирепи животни. Една възрастна „рунтавелка“ знае за капаните повече от половин дузина обикновени ловци, а по знанията си за растенията и за корените съперничи с цял институт ботаници. Тя знае със сигурност точно кога и къде може да намери каквато и да е гъсеница или червей. Само от едно полъхване на вятъра разбира дали ловецът, дебнещ по следите й на миля разстояние, си служи с пушка, отрова, кучета, капани или с всичко това, взето заедно. Тя спазва едно основно правило, причина за безкрайни удивления от страна на ловците: „Когато решиш да направиш нещо, върши го бързо и докрай“. Затова когато се срещнат ловец и „рунтавелка“, мечката моментално решава дали да бяга с всички сили, или да се нахвърли отгоре му и да се бие докрай.

Сивите мечки от Бедланд не постъпват така. Те предпочитат да запазят достойнство, изправят се на задни крака и заревават гръмогласно. Така дават добра възможност на ловците да си послужат със своите смъртоносни светкавици. А този род светкавици са много по-страшни от бурята. Хората свикват с рева на животните и с тяхната близост дотолкова, доколкото им стига куражът, но мечките не навикнаха на смъртоносните куршуми, затова и всички сиви мечки от Бедланд са избити.

И така, ловците се убедиха, че не могат да отгатнат как ще постъпи една „рунтавелка“. Знаеха само, че изпълнява моментално своето намерение.

Въпреки всичко тези мечки са разрешили чудесно въпроса за запазването на своя род. Независимо от белите хора те се увеличават в дивите си селения.

Много естествено е дадена местност да не може да издържа неограничено количество мечки. При своето размножаване мечките се изтикват взаимно. Ето защо, когато едно стройно и младо „рунтавелче“ разбра, че не може да остане повече в района, в който му се искаше, то го напусна волю-неволю и се запъти да търси своето щастие из широкия свят.

Мечето беше малко, инак нямаше да го изтикат от района, но то имаше много добра подготовка и достатъчна съобразителност, за да се справи с всяка ситуация.

Как мечето се скита из планината Семън и не му хареса местността, как пътува, докато стигна до оградената с телена мрежа равнина Снейк и, разбира се, не успя да остане там, как чистата случайност го възпря да продължи на изток до Йелоустоунския парк, където можеше да си почине добре, как се запъти към планината Снейк и намери повече ловци, отколкото къпини и малини, как навлезе в Тетонските гори и огледа с отвращение претъпканото с хора селище Джексън Хоул, не се отнася до историята за Уаб. Но когато пресече хребета на Грос Вентър и се прехвърли към изворите на река Грейбули, малкият Рунтавко вече навлезе и в самата история точно така, както във владенията и в живота на сивата мечка от Мититси.

Рунтавко не откри никакви човешки следи, откакто напусна Джексън Хоул. Тук той попада в истинско царство на изобилието. Опитваше от всички деликатеси на сезона и се наслаждаваше на хубавата околност. Изведнъж се натъкна на едно от дърветата, носещо бележка на Уаб. „Пътниче, пази се!“ — гласеше лаконично тя. Рунтавко се изправи на задни лапи. „О, ужас! Каква огромна мечка!“ Бележката, оставена от Уаб, се намираше на една глава и едни плещи по-високо от мястото, до което стигаше Рунтавко. След подобно откритие всяка обикновена мечка би се оттеглила безшумно, но Рунтавко смяташе, че планините са длъжни да му осигуряват храна и подслон. А това място му харесваше. Само дано успееше да не се мярка пред очите на своя много по-голям събрат. Той започна да души около мястото и като внимаваше да не се появи собственикът, лапаше с удоволствие попадналите му вкусни неща.

На една-две крачки от това злокобно дърво се търкаляше стар боров пън. В Битърууд под такива пънове често се срещат гнезда на мишки, затова Рунтавко го катурна, за да провери. Пънът се претърколи и се опря о дървото с бележката на Уаб. Рунтавко все още не мислеше за него. Но точно в този миг неговият хитър мозък роди една мисъл. Мечето обърна глава на една страна, после на друга. Малките му остри очички огледаха пъна и бележката. След това съвсем преднамерено се покатери върху пъна, изправи се на задните си лапи с гръб към ствола и лепна своята бележка поне с една глава над бележката на Уаб. Той търка дълго и силно гърба си о дървото, после забеляза една локва, изтъркаля се в нея, върна се отново при дървото и направи голяма и ясно различима бележка. Лепна я нависоко и я подчерта с нокти, като остави големи драскотини върху кората. Така мисълта стана прекалено ясна — предизвикателство към сегашния владетел от страна на чудовищен завоевател, готов, какво ти, горящ от нетърпение да се бие до смърт за покоряване на тази чудесна страна.

Може да беше случайност, а може би не, но когато скочи, пънът се търкулна встрани. Рунтавко продължи своя път надолу по дефилето, като продължаваше да следи зорко за своя неприятел. Не след дълго Уаб откри следите на натрапника и цялата свирепост на характера му, когато се намираше извън парка, се възвърна.

Един-два пъти Уаб вървя цели мили по следите. Но малкото мече беше пъргаво както в краката, така и в главата и затова не се показа нито веднъж. То обаче навестяваше всяко дърво с бележка от Уаб и ако имаше някаква възможност за мошеничество, лепваше своята бележка по-високо. То влагаше цялата си енергия в това и поставяше голям, ясно различим знак. Нямаше ли възможност да постави такъв знак, не се приближаваше много до дървото, а търсеше друго, подходящо дърво наблизо — с дънер или с камък, върху който можеше да стъпи.

Така Уаб скоро откри бележките на натрапника, поставени високо над неговите. Това очевидно беше някаква чудовищна мечка, с която даже и той комай нямаше да се справи. Уаб не беше страхливец. Решен да се бие до смърт, какъвто и да беше неприятелят, той тръгна да обикаля владението си и да търси нашественика. Ден след ден го търсеше, готов всеки миг за сражение. Ежедневно откриваше следите му и все по-често забелязваше бележките, лепнати високо над неговите. Вятърът често донасяше миризмата му до ноздрите на Уаб, но въпреки това неприятелят оставаше скрит за очите му. Очите на старата сива мечка бяха загубили остротата на зрението си през последните години. На няколко крачки от него предметите изглеждаха на Уаб като сенки. Непрестанно надвисналата опасност не можеше да не предизвика безпокойство у него. Сега той беше стар, а зъбите и ноктите му — изхабени и притъпени. Старите рани го безпокояха повече от всякога и независимо от това, че всеки момент може да се надигне и да се бие с колкото и да е и каквито и да е големи мечки, непрестанното опасение и мисълта, че всеки момент трябва да е готов за бой с това младо чудовище, тегнеха на душата му и започнаха да оказват влияние и върху здравето му.

Рунтавко живееше в постоянен страх, винаги готов да побегне. Той обръщаше непрестанно глава назад и се местеше от едно място на друго, за да избегне срещата с Уаб, която щеше да доведе до неминуемата му гибел. Неведнъж той видя от едно скрито място огромната мечка и се разтрепери от страх да не би вятърът да го издаде. На няколко пъти Рунтавко се спаси само благодарение на дързостта си. Попадна и в задънени клисури. Веднъж успя да избяга, като се покатери на дългата пукнатина на една скала, която се оказа недостъпна за огромното тяло на Уаб. Независимо от всичко Рунтавко продължи с налудничава последователност да бележи дърветата в този район.

Накрая мечето подуши сярната баня и се отправи към нея. И самото то не знаеше защо. Миризмата не го привличаше, но натам водеха следите на истинския собственик. Подтикван от желание да върши пакости, Рунтавко нахвърли кал в извора, а след като откри дървото, о което се беше чесал Уаб, се покатери върху скалата до него и така успя да лепне своята бележка на цели пет фута над бележката на Уаб. После скочи припряно долу, разтича се и продължи да замърсява водата, като същевременно отваряше очите си на четири. Изведнъж някъде от гората под него се разнесе шум. Мечето моментално застана нащрек. Сега шумът се чуваше по-близо, а не след дълго и вятърът потвърди неговото предположение. Уплашен, Рунтавко се обърна и побягна в гората.

Показа се Уаб. Здравето му напоследък се влошаваше. Старите болки отново се появиха. От задния крак преминаха и в дясното рамо, в което все още имаше два куршума. Чувствуваше се ужасно зле. Всяка крачка му струваше големи усилия. Куцайки силно, Уаб се приближи до познатия извор. Изведнъж долови миризмата на своя неприятел и видя следите му в калта. Очите му казваха, че са от малка мечка. Но можеше ли да вярва на премрежения поглед? Носът, безпогрешният нос, му казваше: „Ето ги следите на огромния нашественик“. После видя дървото със собствената си бележка, а там, високо над нея, без съмнение се мъдреше бележката на неговия неприятел. Очите и носът този път бяха единодушни. Нищо повече. Те му съобщиха, че неприятелят е някъде наблизо и че може всеки момент да се появи.

Болката го караше да се чувствува слаб и болен. Сега не му беше до отчаяни схватки. Борбата с подобни странници би била истинска лудост. Затова той се отказа този път от лечението, обърна се и тръгна надолу по посока, далеч от посоката, в която се беше упътил неговият неприятел. За пръв път от своето детство се отказваше от борбата.

Разтреперано като лист, почти залепено за земята, изгубило ума и дума от страх, мечето се беше свило на една полянка между скалите като в същински естествен капан само на петдесетина ярда от извора. Ако беше тръгнал по следите на странника, Уаб щеше да открие малкия мерзавец и да го направи на пихтия. Ако се беше изкъпал в извора, силата и куражът му щяха да се върнат и ако не друго, щеше да открие своя неприятел навреме и неговият по-нататъшен живот щеше да протече по съвсем различен начин. Но той отстъпи. Това беше повратният момент в жизнения път на Уаб, но той, разбира се, не можеше да знае това.

Уаб закуцука надолу край ниските възвишения на Шошоните и скоро усети известната му от години отвратителна миризма. Понеже не беше ходил никога към нея, затова не я познаваше. Миризмата идваше точно оттам, накъдето се беше насочил. Скоро стигна до една малка оголена клисура, осеяна със скелети и с някакви тъмни предмети. Като минаваше край тях, Уаб долови вонята на най-различни животни и разбра, че всички лежат мъртви в тази гола дупка, където не растяха дръвчета и тревици. От една пукнатина в горния край на скалите излизаше смъртоносен газ, невидим, но тежък, който изпълваше малкото дълбоко дере. На долния край преливаше някаква течност. Уаб разбираше само, че вонята го замайва и приспива, затова бързо се измъкна от дерето и с удоволствие напълни дробовете си с чист боров въздух.

След като веднъж беше отстъпил, втората крачка назад се оказа много по-лесна, но резултатът донесе двойно по-голяма беда. Защото, след като владението на сярната баня беше преотстъпено на огромния странник, Уаб почувствува, че най-доброто, което можеше да направи, е да не стъпва повече там. Понякога се натъкваше на следите на своя неприятел и отново го обземаше старата смелост. Той надаваше стария гръмогласен рев и се устремяваше с болезнени куцукания по следата, за да разреши веднъж завинаги този въпрос. Но никога не успяваше да настигне този мистериозен гигант. Ревматизмът се изостри много, още повече че престана и да го лекува. От ден на ден Уаб ставаше все по-неспособен за тичане и бой.

Случваше се да усети приближаването на своя неприятел, когато се намираше на неудобно за битка място. Тогава Уаб отлагаше боя за друг път. Но когато условията бяха благоприятни, все не му се удаваше да го наближи. Добре известно е, че предимството е на страната на онзи, който умее да издебне. Някои дни се чувствуваше толкова зле, че би било истинска лудост да рискува всичко в един двубой, а щом се почувствуваше добре, — странникът като че потъваше вдън земя.

Уаб скоро разбра, че следите на странното животно — се срещат по-често при Уорхаус и на западния бряг на Пайни, най-богатата с храна област. Когато чувствуваше, че не е в състояние да се бие като равен, той, естествено, отбягваше тези места и тъй както много или малко болката не го оставяше никога на мира, той се видя принуден да отстъпи на своя неприятел и най-добрата част от владението си.

Времето минаваше. Уаб мислеше да намине отново към своята баня, но не го направи. Болките станаха нетърпими и той просто окуця както с предната, така и със задната дясна лапа.

Напрежението от дългото очакване на битката го направи неспокоен. Неспокойството прерасна в загриженост, която с отпадане на силите убиваше и смелостта му, както е обикновено, когато смелостта се дължи на физическа сила. Ежедневната му грижа сега се състоеше в това не да срещне и да се бие със завоевателя, а да го избягва дотогава, докато се почувствува по-добре.

Ето как първото отстъпление прерасна в общо отстъпление. Уаб се принуди да слиза все по-ниско по Пайни, за да предотврати евентуална среща. Всеки ден се хранеше по-зле, слабееше и ставаше все по-трудно да побеждава враговете си.

Той живееше и се криеше по долното течение на Пайни, същото място, където едно време майка му го беше завела заедно със сестричката и братчетата. Сегашният му живот почти не се различаваше от живота, който водеше след ужасния ден. Вероятно поради същите, причини. Ако имаше семейство, може би всичко щеше да е по-различно. Като куцукаше една сутрин сред оголените трепетлики и търсеше храна или червиви ягоди, които бяха толкова малко, че не привличаха вниманието даже и на катеричките, той дочу как един камък се търкулна надолу по задния склон и изчезна в гората. Малко по-късно вятърът донесе ужасната миризма. Уаб нагази в ледените води на Пайни и по краката му плъзна остра болка, която го бодна чак в сърцето. Той отстъпи отново. Сега накъде? Като че оставаше само един изход — към новото ранчо. Уаб долови признаци на някаква бъркотия дълго преди да беше зърнал ранчото. Неговият верен приятел, носът, му подшушна: „Назад, назад! Бързо в планината!“ И Уаб се обърна, даже с риск да срещне своя ужасен враг. Той закуцука покрай северния бряг на Пайни, като непрестанно търсеше малките котловинки и дървета. Опита се да се покатери по една скала, която на младини изкачваше на един дъх. Някъде по средата се препъна и се претърколи тежко надолу. Единственият начин беше да заобиколи скалата, защото трябваше да върви напред, само напред. Но къде? Изглежда, нямаше друг избор, освен да предостави целия район на ужасния странник. И като почувствува, доколкото може да чувствува една мечка, че е повален, победен и свален от власт, че е изгонен от собствените му владения от една силна мечка, с която не можеше да мери сили, той кривна по западния ръкав на потока и така жребият беше хвърлен. Силата и бързината изчезнаха от мощните му някога крайници. Изкачването на всеки познат хребет му отнемаше три пъти повече време, отколкото преди. Той хвърляше от време на време поглед назад, за да се убеди, че никой не го следи. Встрани от извора на този малък приток се изправяха голите и сурови Шошони. Там нямаше никакви неприятели. Зад тях се простираше Йелоустоунският парк. Напред, само напред! Но след като прехвърли с треперещи крака и несигурни крачки билото, западният вятър донесе вонята на Долината на смъртта, онази малка долина, където всичко беше мъртво, където и самият въздух беше смъртоносен. Преди вонята го отвращаваше и пропъждаше надалеч, но сега Уаб долови нещо, което го привличаше. Долината на смъртта се намираше на пътя му и той се заспуска към нея. Приближаваше се бавно, докато най-после стигна до самия вход. Един лешояд се спусна и започна бавно да се унася в сън, кацнал върху неначенатия труп на някаква птица. Уаб повдигна побелялата си глава. Така омразната воня сега го привличаше. Във въздуха се долавяше нещо странно и остро. Тялото му копнееше за него. Този въздух успокои болките му и той почувствува, че му се приспива също както в деня, когато дойде за пръв път на това място.

Далеч под него, отдясно и отляво и напред, далеч, далеч, докъдето стигаше погледът, се простираше огромното царство, което някога му беше принадлежало, където беше прекарал годините на разцвета си, където никой не беше дръзвал да се срещне очи в очи с него. Нито едно място на Земята не можеше да се мери по красота с него. Но Уаб не беше мислил за неговата красота. Той съзнаваше, че земята е била добра за живеене, че някога му е принадлежала, но че сега беше изгубена, защото и силата му беше изчезнала, и че търсеше място, където да си почива и където да не го безпокои никой.

Наистина, далеч над Шошоните минаваше пътят, който водеше за Йелоустоунския парк, но той сега му се струваше далеч, страшно далеч, а краят му — неопределен, подобно на дългото неясно пътешествие, което беше предприел. Защо да ходи толкова далеч? В тази малка клисура имаше всичко, което търсеше — и спокойствие, и тих сън. Той разбра всичко това, защото неговият нос, неговият безпогрешен нос казваше: „Тук! Остани сега тук!“

Уаб спря за момент на входа на клисурата и в същия миг изпаренията започнаха своето коварно дело. Пет бяха верните пазачи на неговия живот и най-добрият, най-верният от тях — обонянието, отвори широко вратата, която дълго не беше разрешавала да се отваря. Уаб постоя неуверено още един миг. Неговият телохранител — носът, сега мълчеше. Той беше предал вече своя пост. Вътре Уаб откри обаче нещо друго. Там беше застанал добрият дух на дивите животни и му махаше от малката долинка. Уаб не разбра нищо. Със слабото си зрение той не забеляза нито сълзите в очите му, нито горчивата усмивка на устните му. Той не виждаше и самия него, но чувствуваше настоятелния му зов.

В немощните му гърди нахлу старата смелост. Уаб свърна и пристъпи в малката клисура. Смъртоносните изпарения нахлуха в носа му, в огромния му гръден кош и оттам в мощните крайници. Той полегна кротко върху скалистата безплодна земя и заспа тихо както преди много години край Грейбули в прегръдките на своята майка.