Ърнест Томпсън Сетън
Сивата мечка (2)

Дни на величие

През третото лято от своя живот Уаб стана голяма мечка, въпреки че все още не беше достигнал разцвета. Сега козината му стана много светла, затова Спауот, индианец от племето шошоните, който го преследваше отдавна, го нарече Бялата мечка, или по-кратко Уаб.

Спауот беше добър ловец и когато в горната част на Мититси откри едно от дърветата, на което се беше трил Уаб, разбра, че е попаднал във владенията на голяма сива мечка. Той изследва всички шубраци из долината изгуби много време, преди да му се удаде възможност да стреля. Така Уаб беше ранен много лошо в рамото. Той изрева силно и като че желанието за борба го напусна, затова се отправи нагоре, прехвърли няколко малки хълмчета, докато стигна до едно тихо местенце, и легна на земята.

Познанията му по лекуване на рани бяха чисто инстинктивни. Той лижеше раната и мястото около нея, като търсеше непрестанно спокойствие. При облизването от раната падаше калта, а правеният по този начин масаж намаляваше възпалението. Козината се сплъстяваше върху раната като превръзка и я предпазваше от въздуха, нечистотиите и микробите.

Индианецът обаче го дебнеше по петите. Не след дълго миризмата предупреди Уаб, че неприятелят е наблизо, и той тихичко се придвижи по-нагоре на друго удобно за почивка място. Но индианецът не го остави на мира и там, затова Уаб отново избяга. Това се повтори няколко пъти, докато накрая се разнесе нов изстрел и Уаб отново беше лошо ранен. Той побесня от гняв. Нищо друго не го плашеше така много, както ужасната миризма на човек, желязо и барут, които помнеше от деня, в който изгуби майка си. Сега обаче този страх изчезна. Той тръгна с мъка нагоре из планината, мина под една скала, заобиколи я и се скри зад нея. След малко се появи и индианецът, въоръжен с кама и пушка. Чевръсто и бързо се движеше той по следите, като при всяко кърваво петно злорадствуваше, защото разбираше ужасната болка на ранената мечка. Индианецът се намираше точно под пропуканата скала, зад която чакаше освирепелият от болка Уаб. Упоритият ловец се прокрадваше, като очите му проучваха кървавите петна, оглеждаха гората отпред, но не се досещаше да ги повдигне нагоре към скалата. А Уаб, виждайки олицетворението на безпощадната смърт, която непрестанно го дебнеше по петите, и подуши отново отвратителната миризма, се подпря върху треперещата си и осакатена лапа и остана така, докато настъпи подходящият момент. Тогава с цялата си мощ и с цялата си омраза той нанесе ужасен и съкрушителен удар със здравата си лапа. Без да издаде звук, индианецът падна като подкосен, претъркулна се и изчезна от погледа. Уаб се надигна и тръгна да търси спокойно кътче, където да цери раните си.

Така той се убеди, че спокойствието се постига чрез сила, защото повече не срещна индианеца и по този начин си осигури достатъчно време за почивка и възстановяване на силите.

Годините минаваха както преди, но с тази разлика, че всяка зима Уаб спеше по-малко дълбоко, а всяка пролет се събуждаше все по-рано; вече установяваше, че е станал по-голям, а неприятелите, които се осмеляваха да излязат насреща му — по-малобройни. Когато стана на шест години, той се превърна в голяма, силна и навъсена мечка, неизпитала нито веднъж след онзи злокобен ден в Литъл Пайни сладостта на приятелството и на любовта.

Никой не чу Уаб да е имал някога другарка. Никой не би и повярвал, че изобщо е имал. Любовният период на мечките идваше и си отиваше всяка година, но Уаб винаги си оставаше сам както в своята младост. В нито едно отношение не е хубаво една мечка да е сама. Неговата обичайна навъсеност растеше успоредно със силата му и всеки, който би имал възможност да го срещне, би го нарекъл опасна сива мечка.

Той се засели в дефилето на Мититси още от момента, в който попадна в него, а нравът му се оформи под влияние на безбройните дребни приключения с капаните и с дивите планински съперници. Той не се страхуваше вече от тях, а познанията му бяха съвсем достатъчни, за да избягва успешно капаните. Силната миризма на човек и желязо му служеше като постоянно предупреждение, особено след едно събитие, което го сполетя на шестата му година.

Обонянието, на което вярваше винаги, му подсказа, че в гората лежи убит лос. Уаб тръгна срещу вятъра и скоро откри едрото вкусно тяло, раздрано вече на най-апетитното място. Вярно, тук отново усети онази ужасна миризма на човек и желязо, но тя беше едва доловима, а гощавката — така примамлива! Уаб обиколи лоса, изправи се на задни лапи и го огледа от височината на своя близо десетфутов ръст. После предпазливо пристъпи напред. Почти в същия миг лявата му лапа беше притисната от огромен мечешки капан. Той изрева от болка и започна да се дърпа разярен. Но това не беше бобров капан, а голям четирифунтов мечешки капан, който държеше здраво Уаб за лапата.

Устата на Уаб се запени от гняв. Обезумял, той хапеше капана със зъби. Изведнъж си спомни своите предишни познания. Той постави капана между задните си крака, после стъпи върху двете пружини и ги притисна с цялата си тежест, обаче тя се оказа недостатъчна. Той отмъкна капана заедно с букаите и като подрънкваше из пътя, се отправи нагоре из планината. Непрестанно се опитваше да освободи лапата си, но все не сполучваше, докато едно повалено дърво не му прегради пътя. То се беше опряло така, че можеше да се мине и под него. Дали беше просто щастлива случайност, не се знае, но във всеки случай мечката се мушна под дървото, опря гръб о него и направи нов опит. Стъпил със задните си лапи върху двете пружини и опрял мощни рамене о дървото, Уаб натисна капана с огромна сила. Големите стоманени пружини се огънаха, челюстите се разхлабиха и той освободи лапата си. Така Уаб успя отново да се спаси, независимо от това, че изгуби големия си пръст, който беше почти премазан още когато се затвори капанът.

Сега Уаб отново щеше да лекува болезнена рана и тъй като беше левак — това ще рече, че когато искаше да обърне някой голям камък, се подпираше на дясната си лапа и работеше с лявата, — трябваше за известно време да се лиши от онези лакомства, които може да се намерят само под камъните и падналите стволове на дърветата. Раната зарасна, но Уаб никога не забрави преживяното. Оттогава острата миризма на човек или на желязо, даже и когато не беше примесена с миризма на барут, винаги го вбесяваше.

Големият му опит го научи, че при подушване или при дочуване отдалеч на ловеца най-разумно е да бяга; открие ли го обаче съвсем близо до себе си, трябва да се бие с всички сили. И горските пастири скоро разбраха, че в горната част на Мититси властвува мечка, с която е най-разумно да не се занимава човек.

Един ден след дълго отсъствие Уаб наобиколи долната част на своето владение и с голяма изненада забеляза едно от онези дървени леговища, които хората правят за себе си. Като се завъртя, за да установи откъде духа вятърът, той долови онази миризма, която го караше винаги да беснее. Миг след това до ушите му долетя едно „бум“ и той почувствува, че нещо го рязна в задния ляв крак, който от едно време си беше останал малко неподвижен. Уаб се извърна и забеляза как един човек се завтече към новопостроената къщурка. Ако куршумът беше попаднал в рамото, щеше да е напълно безпомощен. Сега обаче случаят беше друг.

Какво представлява смъртоносната пушка пред могъщите рамене, способни да премятат борови трупи като съчки, пред лапите, които с един удар повалят най-едрия бик в околността, и пред ноктите, които къртят огромни камъни от планинския склон!

Същата вечер, когато приятелят на стрелеца се прибра, той откри своя съдружник до окървавената врата на колибата. Останалата отвън кървава следа и написаната с трепереща ръка бележка върху парче вестник разкри цялата истина.

Това е дело на Уаб. Забелязах го край извора и го раних. Опитах се да се добера до колибата, но той ме настигна. Господи, колко боли! Джек.

Това беше обаче напълно справедливо. Човекът беше нахлул във владенията на мечката, беше се опитал да отнеме нейния живот, но беше загубил собствения си. Приятелят на Джек даде клетва да отмъсти.

Той тръгна нагоре по дефилето, спеше в гората и дебнеше непрестанно мечката; зареждаше примамки и капани и най-сетне един ден дочу трясък, тропот и глухи удари, после един огромен камък полетя надолу по склона към гората и подплаши стадо елени, които се пръснаха мигновено на всички страни. В първия миг Милър помисли, че се свлича земята, но скоро разбра, че това е Уаб, който беше откъртил огромния камък вероятно заради скритите под него две-три мравки.

Вятърът не го издаде, затова, като се взря през гъсталака, Милър забеляза грамадната мечка, която се хранеше. Тя се стараеше да не стъпва на задния си крак и глухо ръмжеше, когато някое невнимателно движение й причиняваше болка. Милър се изправи спокойно и си каза: „Или аз нея, или тя мен!“ После изсвири пронизително с уста. Мечката спря да се храни и наостри уши. Човекът стреля в главата й.

Точно в този миг обаче огромната космата глава мръдна и куршумът й нанесе незначителна драскотина, която я вбеси. Останалото след изстрела облаче дим издаде човека и освирепелият Уаб се хвърли със светкавична бързина към своя неприятел.

Милър хвърли пушката и мигновено се покатери на първото изпречило му се голямо дърво. Уаб напразно изля гнева си върху ствола. Той раздра кората на дървото със зъби и нокти, но не успя да направи нищо на Милър. Дебна го цели четири часа, после се отказа, оттегли се бавно през гъсталака и изчезна от погледа. Милър следеше мечката от дървото, но остана още около час горе, за да се убеди напълно, че наистина си е отишла. След това се спусна на земята, прибра пушката и се отправи към своя стан. Уаб обаче беше по-хитър. Той само се беше престорил, че си отива, защото се върна крадешком и започна да дебне своята жертва. След като човекът се отдалечи толкова от дървото, че не можеше вече да се върне бързо до него, Уаб се втурна по петите му. Въпреки раните се движеше много бързо. Само след четвърт миля… Впрочем Уаб направи точно това, което мъжът се беше заклел да направи с него.

Дълго след това приятелите на Милър откриха пушката и достатъчно доказателства за онова, което се беше случило.

Незаконно построената край Мититси колиба се разпадна на съставните си части. Нови хора не потърсиха в нея подслон, защото никой не се осмеляваше да навлезе в местност, в която примамките бяха твърде малко да заличат лошата й слава и в която властвуваше една ужасна и войнствено настроена мечка.

Когато в горната част на Мититси откриха злато, златотърсачите започнаха да пристигат по двойки, пръснаха се из чуките, зачоплиха земята и размътиха поточетата. Повечето бяха посивели старци, които прекарваха живота си из планините и сами се бяха превърнали в сиви мечки. Златотърсачите чоплеха и дълбаеха навсякъде не за да преживяват, не заради сладки корени, а заради този блестящ прах, който не ставаше и за ядене. Живееха като истински мечки и не искаха нищо друго, освен да ги оставят на мира.

Те като че разбираха Уаб най-добре. Първия път, котата се натъкна на двама златотърсачи, Уаб се изправи на задни лапи и в малките му очи засвяткаха зеленикави пламъчета. По-възрастният мъж се обърна към помощника си:

— Остави я на мира и няма нищо да ни направи.

— Ама че грамада! — възкликна нервно другият.

Уаб щеше да се нахвърли върху тях, но нещо го възпря, нещо особено, без връзка с неговите намерения, което идваше от това, че хората останаха спокойно по местата си, нещо, което както при мечките, така и при хората е по-умно и от най-висшата им мъдрост и което сочи изход дори при най-съмнителните и неясно пресичащи се и криволичещи следи.

Уаб, естествено, не разбра какво си казаха мъжете, но схвана, че тук става нещо по-различно от всеки друг път. Обонянието му отново долови миризмата на хора и желязо, но в нея липсваше онова, което друг път го караше да беснее от гняв и да си припомня черните дни на своето детство.

Мъжете стояха неподвижно. Уаб изръмжа приглушено, отпусна се на четири лапи и продължи пътя си.

Към края на същата година Уаб се натъкна отново на червеноносата чернуша. Колко се беше смалила! Той можеше сега с един удар да я запрати чак през Грейбули.

Черната мечка явно нямаше желание да му предостави тази възможност. Тя се закатери с тлъстото си и тумбесто тяло по едно дърво с такава енергия, че цялата се задъха. Уаб се изправи и достигна на около 10 фута височина. С един замах на огромните си нокти той раздра кораба чак до бялата сърцевина на дървото и направи резки до земята. Черната мечка трепереше и стенеше от ужас при вида на тези страхотни нокти, които раздираха ствола по ужасяващо красноречив начин.

Какво възбуждаше така Уаб при вида на черната мечка? Дали отдавна забравените спомени от горното течение на Пайни или някакви асоциации за гора с изобилна храна?

Уаб изостави разтреперилата се като лист черна мечка високо горе на дървото и без някакво особено обмислено намерение се заклати край горния край на Мититси, после надолу по Грейбули и край Римрок. Няколко часа по-късно се озова в гъсталака на долното течение на Пайни сред познатите му от онова време малини и мравуняци.

Той беше забравил колко чудесна е земята край Пайни: изобилна храна, ни следа от мътещи потоците златотърсачи, никакви дебнещи на всяка крачка ловци, никакви мухи и комари, а безброй широки слънчеви поляни и гостоприемни гори, защитени от високи нрави скали, които спираха студените ветрове. Тук не се подвизаваха никакви сиви мечки, нямаше даже и следа от случайни минувачи, а черните мечки, които се мяркаха тук-там, не влизаха в сметките.

Уаб остана много доволен. Той потопи огромното си тяло в една биволска локва, после се изправи на два крака до едно дърво точно там, където се събираха реките Пайни и Грейбули, и постави върху него своя отпечатък на близо 10 фута от земята.

През следващите дни той се скиташе все по-близо до назъбените върхове на Шошоните и завладяваше нови участъци. Откри маркировките на няколко черни мечки и ако те бяха върху малки изсъхнали дървета, Уаб просто ги поваляше на земята с един замах на гигантската си лапа. Ако дърветата бяха зелени, той слагаше своя собствен печат над чуждия и го правеше ясно видим, като разсичаше кората на дърветата с големите си железни нокти. Черните мечки от дълго време се разпореждаха в гората част на Пайни, затова катеричките се бяха отказали да складират повече запасите си из хралупите на дърветата. Те използуваха за тази цел местата под големите плоски камъни, където черните мечки не можеха да се доберат до тях. Ето защо Уаб установи, че земята е богата. Всеки четвърти или пети камък в боровите гори представляваше покрив на катеричи склад с храни. Ако малкият стопанин се оказваше вътре, когато ги повдигнеше, без да се двоуми, Уаб го цапваше с лапа и го поглъщаше като апетитна добавка към собствените му припаси.

Където и да отидеше, Уаб оставяше визитната си картичка:

„Минувачи, пазете се!“

Имаше я по дърветата на височината, до която успяваше да достигне. По миризмата в полепените косми всеки разбираше, че става дума за огромната сива мечка Уаб.

Ако майка му беше останала жива, Уаб щеше да научи, че добрият през пролетта район може да се окаже съвсем неподходящ за лятото. От натрупания опит той разбра, че промяната на местожителството едновременно с промяната на годишното време е най-доброто нещо. В ранна пролет районите, из които се движат добитъкът и лосовете, са осеяни с трупове на умрели през зимата животни и предлагат пребогата трапеза. В началото на лятото най-много храна се намира из огретите от слънцето склонове, по които растат вкусни корени и дива ряпа. Към края на лятото малинажите край реките пращят от плод. През есента боровите гори дават прекрасна възможност за натрупване на мазнини за през зимата. Така всяка година той разширяваше своите владения. Уаб не само прочисти Пайни и Мититси от черни мечки, но и се прехвърли оттатък билото и уби онзи стар приятел, който някога беше го прогонил от долината Уорхаус. Освен това той държеше на своите владения. Веднъж разгроми стана на едни новаци, които търсеха място за ранчо по средното течение на Мититси. Той разгони конете им и изпотъпка всичко в стана. По този начин всички животни и хората разбраха, че районът от Франк Пик до шошонските върхове е притежание на владетел, който е в състояние успешно да го отбранява. Владетелят се наричаше Уаб от Мититси.

Всяко същество, чиито ограничени сили го поставяха извън възможностите на откритата борба, отстъпваше на Уаб и по остроумие. Уаб никога не забрави това, което беше научил за капаните. За него стана закон никога да не се приближава там, където миришеше на човек и на желязо, и по тази причина никога повече не се хвана в капан.

Уаб продължаваше да води самотен живот, ходеше прегърбен из планините и докато търсеше ежедневната си храна, разхвърляше като черупки и кибритени клечки огромни камъни и стволове на повалени дървета. Горските и полските зверове скоро узнаха за всичко това и се разбягваха от страх при вида на Уаб, преследваното по-рано от всички малко сиво мече. Много черни мечки заплатиха с живота си за провиненията си от онова далечно минало. Много рисове бягаха ужасени пред него и търсеха убежище по дърветата. Ако дърветата се окажеха стари и сухи, Уаб ги поваляше на земята и тогава и дървото, и рисът ставаха на парчета. Даже и гордият със своята красива шия жребец, водач на стадото мустанги, сметна веднъж за разумно да отстъпи пред Уаб. Старите сиви горски вълци, а дори и планинските лъвове изоставяха току-що убитите от тях жертви и с изпълнени от страх сърца бягаха при появяването на Уаб. Прегазеше ли с тромави стъпки чакълестия брод на реката, плахите антилопи се разбягваха като пилци и ако го пресрещнеше тогава някой плещест бик, твърде млад, за да прояви разум, и твърде едър, за да се уплаши, с един-единствен удар на своята гигантска лапа. Уаб натрошваше черепа му и го подреждаше така, както преди няколко години щеше да го подреди него самия бодливата крава.

Природата винаги дарява своите създания както с добри, така и с лоши дни. Тежките мъки в детството на Уаб изградиха неговото мощно тяло. Всички най-обикновени удоволствия в живота на една сива мечка бяха недостъпни за него, но за това природата го беше надарила със сила за двама.

Така минаваха годините. Животът на Уаб не се разведряваше от другарка или от приятели и той се движеше навъсен, като не изпитваше страх от нищо и беше готов за схватки, но желаеше само едно — да го оставят сам, съвсем сам. Уаб изпитваше едно-единствено голямо удоволствие в своя мрачен живот, обвит от ореола на нямащата равна на себе си сила. Това беше дребното, но никога неувяхващо чувство на радост при вида на унищожения неприятел или на разчупените огромни камъни, които също отстъпваха пред неговата удивителна сила.

Всеки предмет има своя собствена миризма за онзи, който умее да я долавя. Уаб изучаваше разни миризми през целия си живот и познаваше повечето миризми в планината. Като че всеки предмет притежаваше собствен глас. Всеки знае, че един добър нос е много по-ценен от очите и ушите, взети заедно. И всеки един от тези безчетни гласове го канеше: „Ето ме!“

Плодовете на хвойната, шипките, ягодите, всички имаха малки сладки гласчета, които зовяха: „Ето ни, ягодки, ягодки!“

Мощният глас на гъстите борови гори се чуваше отдалеч: „Това сме ние, боровете!“ Когато потъваше сред тях, Уаб долавяше и тихите приятни гласчета на кедровите плодове: „Ето ни и нас, орехчетата!“

Духнеше ли вятърът през май, сладките коренчета подемаха в един глас: „Сладки коренчета, сладки коренчета!“

Когато попаднеше сред коренчетата, Уаб долавяше гласчетата им поотделно. Всяко коренче съобщаваше по нещо особено на носа му: „Ето ме, аз съм голямо сладко коренче, сочно и узряло!“ Или чуваше тихо, но остро гласче: „Ето ме и мен, сухото малко коренче, което не става за нищо!“

Есенес широкополите и сочни гъби зовяха със силен глас: „Аз съм голяма и полезна гъба!“, докато отровната аманита мърмореше: „Аз съм аманитата. Остави ме на мира, инак ще легнеш болен!“ Нежните камбанки, избуяли по склона на клисурата, също пееха своя песенчица, нежна като стъбълцата им и изящна като синия им цвят. Но специалистът по миризмите знаеше, че не бива да им обръща внимание, защото те и милиони подобни не представляват интерес за него.

Така всяко живо същество, всяко цветенце, скала, камък и всеки предмет на земята без изключение разказваше своя живот и изпяваше своето кратко минало на неговия нос. Денем и нощем, при мъгла и слънце неговият голям и влажен нос му казваше повечето от онова, което искаше да узнае, като пропускаше незначителните неща. Така Уаб започна все повече да се осланя на него. Ако ушите и очите едновременно му съобщаваха нещо, той им се доверяваше едва след като се обадеше и носът „Да, така е!“

Но това е въпрос, който човекът не може да разбере, защото отдавна е жертвувал унаследеното качество на своя нос пред привилегиите, които му предлага животът в градовете.

Докато приятните миризми за Уаб бяха стотици, на хиляди той не обръщаше никакво внимание; неприятните бяха също доста, но да беснее от яд го караха само няколко.

Той често забелязваше, че щом западнякът духнеше, когато беше в началото на дефилето на Пайни, до него винаги достигаше някаква странна и нова миризма. Понякога той не й обръщаше никакво внимание, друг път му се струваше отвратителна, но никога не тръгна към нея. Други дни севернякът духваше откъм билото и донасяше най-ужасната за него миризма. Тя не приличаше на никоя друга и той гледаше час по-скоро да се отърве от нея.

Бързо преваляха годините на младостта и Уаб скоро започна да чувствува болки в толкова често раняваният заден крак. След някоя студена нощ или продължително влажно време той почти не можеше да си служи с него. Един ден, когато изпитваше остра болка, западнякът свирна през клисурата и донесе до носа му странна вест. Уаб не можа да я разгадае веднага, но тя като че го мамеше: „Ела!“ Същевременно нещо в самия него го подтикваше: „Иди!“ Ароматът на храната примамва гладното животно и отвращава ситото. Човекът знае, че желанието се поражда от нуждата на тялото. И така, Уаб почувствува влечение към онова, което дълго време го отвращаваше. Той тръгна бавно нагоре по една планинска пътека, като от време на време ръмжеше сам на себе си и нанасяше яростни удари по онези клонки, които шибаха лицето му.

Странната миризма се усили. Тя го отведе до мястото, което не беше посещавал досега. Горе над един откос от белезникав пояс имаше тераска със същия цвят, залята от неприятна на вид вода, която се стичаше надолу, а от някаква дупка се виеха изпарения във въздуха. Уаб надигна подозрително нос. Що за странна миризма! После се изкатери до тераската.

В пясъка пред него пропълзя змия, Уаб я смаза с един удар, от който близките дървета трепнаха, а един опрян точно до ръба на склона камък полетя надолу. Уаб нададе мощен рев, който отекна към долината като далечен тътен. После пристъпи към димящата дупка. Тя беше пълна с вода, която едва се поклащаше и изпущаше топла пара. Уаб я опита с лапа и установи, че е топла и приятна. После стъпи с двете лапи. Така малко по малко потопи цялото си туловище и водата от малкото басейнче започна да прелива от всички страни. Накрая Уаб се излегна с цял ръст в топлия или по-скоро горещ серен извор, като почти се задушаваше в зеленикавите води. Над главата му вятърът разгонваше скупчилите се изпарения.

Из Скалистите планини има безброй серни извори, но този се оказа единственият във владенията на Уаб. Мечката лежа така повече от час, след което почувствува, че е достатъчно, привдигна огромното си тяло и се изкатери на брега. Тук усети изключителна бодрост, а тялото си удивително гъвкаво. От неподвижността в задния крак не беше останала и следа.

Уаб отърси водата от рунтавата си козина. Една огряна от слънцето широка издатина на скалата го примами и той се изтегна върху нея да се изсуши. Но преди това Уаб се изправи до едно дърво и постави върху него своя познат на всички знак. Вярно, върху дървото имаше и други бележки, поставени от разни животни, които също използуваха сярната баня за лекуване на своите болести, но какво от туй? От този момент дървото щеше да има следния текст, който беше написан с езика на калта, мечешките косми и миризмата и който можеше да прочете всяко планинско създание:

Банята е моя. Стойте настрани от нея!

Уаб

Уаб лежа по корем, докато гърбът му се изсуши напълно, след това се обърна нагоре с краката и се изви тромаво, докато палещите лъчи на слънцето изсушиха напълно тялото му. Той усети, че сега наистина се чувствува прекрасно. Разбира се, не можеше да каже: „Тази неприятна болест, наречена ревматизъм, ми причинява силни болки, но серните бани ще я излекуват“, но каза: „Чувствувам ужасни болки. Потопя ли се в тази миризлива вода, става ми много добре.“

Оттогава, щом болките започваха, той се връщаше при извора и всеки път излизаше излекуван от него.