Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (3) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

III

Моли нямаше други деца на главата си, затова отдаваше всичките си сили на Съдранко. Необикновено бързо и живо зайче, а така също и силно, то имаше рядко щастлива съдба и се развиваше изключително добре.

Целия сезон Моли го учеше как да маскира следите си, какво да яде и да пие и до какво да не се докосва. Ден след ден тя го обучаваше. Учеше го малко по малко, внушаваше му стотици мисли, които нейният собствен живот или ранно обучение бяха наслоили в нея, и така го въоръжи със знания, които правят възможен живота на зайците.

Застанал близо до майка си в полето с детелина или в гъсталака, той й подражаваше, когато тя пъхаше нос „да подуши по-добре“, дърпаше наръча от устата му или се докосваше до устните му да се увери, че и той се храни със същата трева. Все като й подражаваше, Съдранко научи как да четка с нокти ушите си, как да приглажда козината си, как да чисти със зъби бодилчетата от кожухчето и краката си. Научи също така, че няма друго по-подходящо питие за заека от кристалните капки роса от къпините, тъй като водата, веднъж докоснала земята, положително добива някакъв дъх. Така той започна да изучава живота в гората, най-старата от всички науки.

Когато Съдранко порасна толкова, че можеше вече да излиза сам, неговата майка го запозна с правилата на сигнализацията. Зайците си телеграфират един на друг, като тупкат със задни крака. Звукът се предава надалеч по земята. Едно тупкане на шест фута от земята няма да се чува на 20 ярда, докато по самата земя ще се чуе поне на 100 ярда. Зайците имат много остър слух и долавят това тупкане от 200 ярда, колкото е и разстоянието от единия до другия край на блатото на Олифънт. Едно тупване означава „Внимание!“ или „Замръзване!“. Бавното „туп, туп“ означава „Ела!“, бързото — „Опасност!“, а много бързото „туп, туп, туп“ — „Бягай, ако ти е мил животът“.

Веднъж времето беше чудесно, сините сойки се караха помежду си, сигурен белег, че наблизо няма неприятели, и Съдранко започна да се занимава с нещо ново. Моли сви уши и даде знак за клякане. После избяга далеч в гъсталака и подаде тупкащия сигнал: „Ела!“ Съдранко се завтече натам, но не успя да я открие. Той тупна с крак. Не последва никакъв отговор. Съдранко се зае да търси старателно. Откри дъха на краката й, последва този странен водач, който всички животни познават много добре, а човекът никак, тръгна по следите и откри къде се е скрила. Така той получи първия урок по разчитане на следи и криеницата, на която играеха, се превърна в школовка за истинското преследване, което запълни по-голямата част от по-сетнешния му живот.

Преди да приключи този първи сезон на обучение, той беше изучил всички основни трикове, чрез които един заек успява да живее, и по много въпроси се оказа истински гений.

Беше голям специалист по маскиране на следи, след което скачаше върху някой дънер и замираше на него, както и по движение по стари следи, които правеше неразгадаеми. Всичко това вършеше толкова сполучливо, че не се нуждаеше, от каквито и да е други хитрости. Не беше опитвал, но знаеше как да прилага и „номера с бодливата тел“, нова хитрост от най-висша категория. Занимаваше се и със специални проучвания на пясъка, който унищожава всякаква миризма, проявяваше изключителна опитност в „заблуда на преследвача“, в „прикриване“, в „криволичене“, а също и във „вмъкване в дупки“, която хитрост изисква по-дълго наблюдение, и въпреки всичко никога не забравяше, че „лежането плътно до земята“ е началото на всички мъдрости и че „дивата роза“ е хитрост, на която винаги може да разчита със сигурност.

Той беше обучен да разпознава всички свои неприятели и да ги заблуждава. Защото ястребите, бухалите, лисиците, хрътките, псетата, норките, невестулките, котките, скунксовете, миещите мечета и човекът, всички имат свои собствен начин на преследване. И така, за всяко зло беше научил по един лек.

При приближаване на неприятел Съдранко се научи да се осланя предимно на себе си и на своята майка и после на сойката — „Никога не отминавай предупреждение — сойката — казваше Моли, — тя е беляджийка, бърка се във всичко, краде по всяко време, но нищо не й убягва. Няма да се подвоуми, когато реши да ни навреди, пречи й само дивата роза, но нейните неприятели са и наши неприятели, затова добре е да се вслушваме в нея. Ако кълвачът те предупреди, можеш да му вярваш, честен е, но в сравнение със сойката е глупав. Макар че сойката често лъже, та да може да направи някое зло, по-добре е да й вярваш, когато ти донесе лоши новини.“

Хитростта с бодливата тел изисква здрави нерви и силни крака. Мина дълго време преди Съдранко да се осмели да я приложи, но когато навлезе в разцвета на своите сили, тя се превърна в едно от любимите му удоволствия.

„Играта е чудесна за онези, които умеят да я играят — говореше Моли. — Първо повеждаш право напред кучето, което те гони, позагряваш го малко, като го оставяш а-а, да те хване. После се държиш само на една крачка пред него и го повеждаш с всички сили право към високата ограда с бодливата тел. Виждала съм как по този начин осакатяват много кучета и лисици, а една голяма хрътка направо умря. Виждала съм обаче и не един заек, заплатил с живота си този опит.“

Съдранко разбра твърде рано, че някои зайци изобщо не научават нищо, че „пъхането в дупки“ не е чак такава голяма хитрост, колкото изглежда. Тя може да осигури безопасността на мъдрия заек, но рано или късно се превръща в смъртоносна клопка. Младият заек винаги мисли първо за нея, докато възрастният никога не прибягва до нея, преди да е опитал всичко останало. Така можеш да се избавиш от човека, кучето, лисицата или грабливата птица, но ако неприятелят се окаже пор, норка, скункс или невестулка, дупката носи сигурна смърт.

Из мочурището имаше само две дупки. Едната беше на Слънчевия бряг — суха, заслонена могилка в южния край. Беше открита и обърната към слънцето. В ясни дни сивите зайци правеха тук слънчеви бани. Те се просваха върху ароматните борови иглички, протягаха се в странни котешки пози и се обръщаха бавно, сякаш се печаха и искаха да се опекат еднакво добре от всички страни. Тогава те мигат, дишат тежко и се гърчат като че в ужасни мъки. Независимо от всичко това е едно от най-големите удоволствия, които познават.

Точно под самия връх имаше голям боров дънер. Чудноватите му корени се огъваха над жълтеникавия пясъчен бряг като същински дракони. Под тяхна защита един стар намусен мармот си беше издълбал много отдавна леговище. С всеки изминат ден той ставаше все по-кисел и злонравен, докато веднъж, вместо да се пъхне в леговището, се сдърпа с кучето на Олифънт, и така час по-късно в неговото леговище се настани Моли.

След това дупката в коренаците на бора много хладнокръвно беше завладяна от един самонадеян млад скункс, който с по-малко храброст би се радвал на много по-голямо дълголетие, но си въобразяваше, че даже и въоръженият с пушка човек ще отстъпи пред него. Вместо да държи Моли настрани от леговището, той приключи с царуването си като стар еврейски цар след седем дни.

Другата дупка се намираше в папратов гъсталак, близо до поляната с детелината. Малка и влажна, от нея нямаше кой знае каква полза, освен за крайни случаи. Дело беше също на един мармот, добронамерен и приятелски настроен съсед, но един вятърничав младеж, чиято кожа под формата на камшик усилваше сега тягата на работните коне на Олифънт.

„Просто справедливост — ще рече старецът, — защото тази козина е израснала от крадена храна, която лесно се превръща в енергия.“

Сега сивите зайци оставаха единствените собственици на дупките и гледаха да не се навъртат много около тях, да не би да се образува някаква пътека, която да предаде тези сигурни убежища на неприятеля.

Разполагаха също и с кухото дърво, което, макар и почти повалено, все още се зеленееше; голямото му предимство се състоеше в това, че имаше отвори и от двата си края. Тук дълго време живееше една мечка, самотна стара миеща мечка, чието привидно задължение беше гоненето на жаби и за която се предполагаше, че се въздържа от ядене на месо като старите монаси. Допускаше се обаче много основателно, че чака сгоден случай, та да се подслади с някое зайче. Накрая тя беше убита през една тъмна нощ, когато беше нападнала кокошарника на Олифънт. С чувство на безкрайно удоволствие Моли си присвои нейното уютно гнезденце, без да изпитва и капка съжаление.