Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (2) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

II

Мочурището на стария Олифънт представляваше неравно, обрасло с къпини широко място с мочурливо блато и с поточе, което течеше по средата. Сред него все още стърчаха опърпаните останки на стара гора, а няколко ствола се търкаляха изсъхнали из шубраците. Земята около блатото беше от онези обрасли с върби и с острица местности, които се отбягват от котките и конете, но от които не се боят говедата. По сухите места бяха избуяли с бяло изтравниче и с млади фиданки. Най-външният кръг, граничещ с полята, се състоеше от чудесни млади дървета със смолисти стволове, чиито игли, изпълнени с живот и изправени във въздуха или изпокапали върху земята, предлагаха възхитителен аромат за ноздрите на минувача и задушаваха онези разсади, които искаха да се мерят с тях в нищо неструващата пустош, където растяха.

Докъдето стигаше погледът, се ширеха равни поля и единствените следи на диво животно, пресичали някога тази местност, бяха от една лоша и безсъвестна лисица, която живееше наблизо.

Главните обитатели на блатото бяха зайката и Съдранко. Най-близките им съседи бяха на голямо разстояние, а най-близките им роднини бяха измрели. Това беше техният дом, тук живееха заедно, тук Съдранко получи образованието си, което после му донесе успехите в живота.

Моли беше добра малка майка и го отгледа грижливо. Първото нещо, което научи Съдранко, беше „да лежи долу и да мълчи“. Приключението му със смока го накара да извлече поука от това и той никога не забрави този урок. Той вършеше онова, което му казваха, затова и всичко останало вървеше много по-гладко.

Вторият урок беше „замръзването“. Той произлезе от първи урок и Съдранко го изучи едва когато умееше да бяга.

„Замръзване“ означава да не правиш нищо, а чисто и просто да се превърнеш в статуя. При среща с неприятел добре обученият сив заек спира изобщо да се движи, независимо от това, какво върши, защото обитателите на горите имат окраската на предметите в гората и погледът ги открива само при движение. Така че, когато животните се срещнат случайно, онова, което първо забележи другото, се старае да остане незабелязано чрез „замръзване“ и така си запазва всички предимства, за да избере най-удобния момент за нападение или за бягство. Само онези, които живеят в гората, знаят цената на това качество. Всяко диво животно и всеки ловец трябва да го изучат. Всички животни го правят добре, но никой не превъзхождаше зайката в това отношение. Майката учеше Съдранко на тази хитрост с нагледни примери. Когато бялата пухкава възглавничка, която носеше винаги със себе си, за да има на какво да сяда, се понасяше с подскоци през гората, Съдранко, разбира се, побягваше с всички сили след нея, за да не изостава. Щом зайката спираше и „замръзваше“, естественото чувство да й подражава го караше да върши същото.

Най-добрият урок от всички, които Съдранко научи от своята майка, беше тайната на дивата роза. Тази тайна е много стара и за да я разберете, трябва да чуете първо защо дивата роза се скара с животните.

Преда много-много години розите растели по храсти без тръни. Катеричките и мишките обаче се катерели по тях, добитъкът ги прекършвал с рогата си, опосумът^[1] ги изтръгвал с дългата си опашка, а еленът ги тъпчел с острите си копита. Тогава дивата роза се въоръжила с бодли, та да предпазва своите рози, и обявила вечна война на всички същества, които се катерела по дърветата и имали рога, копита или дълги опашки. Така дивата роза си отдъхнала от всички, освен от сивия заек, който не умее да се катери по дърветата, няма рога или копита и едва ли може да се каже, че притежава някаква опашка.

Всъщност сивият заек никога не бил вредил на дивата роза. Тъй като има толкова много неприятели, дивата роза го взела под свое специално покровителство и затова, когато над главата на бедния заек надвисне опасност, той полетява като стрела към най-близката дива роза, сигурен, че тя е готова да го защити с безбройните си остри и отровни ками.

Така че ето каква тайна научи зайчето от своята майка: „Дивата роза е твоята най-добра приятелка.“

Повечето време през този сезон Съдранко прекарваше, за да запомни профила на землището и лабиринтите на къпините и на дивите рози. Той ги изучи толкова добре, че можеше да обиколи блатото по два различни пътя и никъде да не се отдели на повече от пет подскока от приятелските храсти.

Не след дълго неприятелите на сивите зайци разбраха с възмущение, че хората донасят нов сорт бодлива къпина, която засаждат в дълги редици през цялата околност. Стъблата им бяха толкова здрави, че никое животно не можеше да ги прекърши, и толкова остри, че пробиваха и най-дебелите кожи. Всяка година се появяваха все нови храсти и всяка година положението на дивите животни ставаше все по-сериозно. Зайката обаче не се страхуваше ни най-малко от тях. Неслучайно беше отраснала сред дивите рози. Кучета и лисици, говеда, овце, а даже и самият човек можеха да се одерат на тези ужасни тръни, но Моли ги познаваше, живееше и преуспяваше сред тях. И колкото повече се разпростираха тези къпини, толкова по-безопасна ставаше цялата област за сивия заек. Тази нова и опасна къпина се наричаше ограда от бодлива тел.