Ърнест Томпсън Сетън
Сребърното петънце (2) (Историята на един гарван)

II

Хълмът Шугър Лоуф^[1] се издига самотен в долината на река Дон. Той все още е покрит с гори, които се съединяват с горите на Кесъл Франк. В гората между двата хълма се издига бор, на чийто връх има изоставено ястребово гнездо. Всички ученици от Торонто знаят това гнездо, но никой не е забелязал каквито и да е признаци на живот около него, с изключение на една черна катеричка, която застрелях веднъж на края на гнездото. Гнездото така си и стоеше години наред: раздърпано, старо, рухнало, но колкото и странно да изглежда, то никога не се разпадна, както става с други стари гнезда.

Рано сутринта през един майски ден излязох в гората. Изпокапалите листа бяха толкова влажни, че не се чуваше никакво шумолене. Когато минах под старото гнездо, с учудване забелязах, че от едната му страна се подава навън черна опашка. Ударих силно ствола на дървото и от гнездото излетя гарван. Тайната беше разкрита. Отдавна подозирах, че двойка гарвани гнездят всяка година някъде из боровете. Сега разбрах, че това са Сребърното петънце и неговата другарка. Те живееха в старото гнездо, но бяха твърде умни и не го подновяваха и почистваха всяка пролет. Те гнездяха тук отдавна, макар че въоръжени с пушка мъже и момчета, жадуващи да стрелят по гарвани, минаваха всеки ден под техния дом. Повече не ми се удаде да изненадам стария гарван, макар че го зърнах няколко пъти през моя далекоглед.

Един ден, когато извършвах наблюденията си, видях как един гарван пресече долината на река Дон с нещо бяло в човката си. Той стигна устието на ручея Роуздейл, след което литна до близкия голям бряст. Там пусна белия предмет и се огледа; познах моя стар приятел Сребърното петънце. След малко гарванът вдигна белия предмет — една мидена черупка, тръгна край извора и тук, сред блатната трева, изрови от земята купчинка мидени черупки и някакви други бели блестящи предмети. Той ги нареди на слънцето, обърна ги, вдигна ги един по един с човката си, пусна ги отново долу, после полегна отгоре им, като че бяха яйца, и се позабавлява с тях, попивайки ги просто с поглед като стар скъперник. Това беше неговото „увлечение“, неговата „слабост“. Той, разбира се, не би могъл да обясни защо му харесват, както момченцето не може да обясни защо събира пощенски марки, а девойчето — защо предпочита перлите пред рубините. Във всеки случай очевидно му доставяха удоволствие. След половин час отново зари с пръст и с листа всичко, включително и новия предмет, и отлетя. Моментално отидох там и разгледах неговото имане. Имаше около две шепи предмети — главно бели камъчета, мидени черупки и парченца тенекийки. Сред тях съзрях и една порцеланова дръжка, по всяка вероятност „бисера“ на колекцията. Повече не видях съкровището. Сребърното петънце беше разбрал, че съм го открил, и моментално го беше преместил. Къде, не успях да разбера.

За времето, през което го наблюдавах отблизо, той преживя доста приключения, от които успя да се отърве благополучно. Веднъж бе жестоко изподраскан от един ястреб — врабчар. Често го преследваха и безпокояха кралските мухоловки. Не че му причиняваха кой знае каква беда, но бяха такава шумна напаст, че той избягваше компанията им колкото можеше по-бързо, също както възрастен човек отбягва спора с някое шумно и нахално момченце. Сребърното петънце имаше обичай всяка сутрин да обикаля гнездата на малките птици и да изяжда прясно снесените яйца така редовно, както лекарят посещава своите болни. Не трябва да го виним, понеже ние вършим абсолютно същото с яйцата на кокошките.

Често проявяваше голяма съобразителност. Един ден го видях да лети надолу по дефилето с голямо парче хляб в човката. По това време строяха покрито тухлено корито на потока под него и една част от около 200 ярда беше вече напълно готова. Точно когато гарванът летеше над водата, хлябът падна от човката му, течението го понесе и го скри от погледа му. Птицата се спусна и занаднича в тъмния отвор, след това като че по някакво щастливо хрумване прехвръкна до долния край на тунела и зачака да се появи носеният от течението хляб. Когато го съгледа, гарванът го грабна отново и го отнесе тържествуващ.

Сребърното петънце беше необикновен гарван. В същност беше щастлива птица. Живееше в местност, която въпреки опасностите изобилствуваше от храна. В старото непоправено гнездо отглеждаше всяка година със своята другарка по едно поколение, което впрочем никога не успях да отлича от останалите гарвани. Когато птиците се събираха наново, той пак беше техен признат водач.

Гарваните се събират към края на юни. Младите гарванчета — с къси опашчици, с меки крилца и с пискливи гласчета, приличат на своите родители, с които са почти еднакви на ръст. Те биват представяни на обществото в старата борова гора, тяхна крепост и училище. Тук многочислеността им и високите, защитени клони осигуряват тяхната безопасност и те започват да учат и да овладяват всички тайни на успеха в живота на гарваните. А в живота на гарваните най-малкият пропуск не означава просто, че всичко може да започне отново. Той носи гибел.

Първите една-две седмици след като пристигнат, младите гарвани използуват да се запознаят, понеже всеки трябва да „познава“ лично всички гарвани от ятото. Родителите им междувременно си отдъхват малко след усилията по тяхното отглеждане, защото младите могат вече да се изхранват сами и започват да се редят по клоните на дърветата също като възрастните.

След една-две седмици настъпва сезонът за смяна на перушината. По това време старите гарвани обикновено са раздразнителни и неспокойни, но това не им пречи да започнат обучението на малките, които, разбира се, не са очаровани от наказанията и мъмренията, изсипващи се върху главите им така скоро, след като са били галени мамини дечица. Всичко това, както се казва, е за тяхно добро, а и старикът Сребърното петънце беше превъзходен учител. Понякога като че им произнасяше речи. Не зная какво им говореше, но ако се съди по начина, по който го възприемаха, вероятно е било изключително остроумно. Обученията се провеждаха всяка сутрин и младите птици естествено, се разделяха на две-три отделения в зависимост от възрастта и силата си. През останалата част от деня се хранеха заедно с родителите си.

Настъпването на септември носи големи промени. Гъмжилото от малки глупави гарванчета е станало вече по-разумно. Нежно синият ирис на очите им, белег на глуповатостта, е отстъпил място на тъмнокафявия цвят на възрастните. Те вече са овладели всичко и са научили правилата на бдителността. Познават пушките, капаните, „преминали са специален курс“ по отровни насекоми и по насекоми за ядене. Те знаят, че пълната жена на стария фермер е по-безопасна от нейния 15-годишен син, макар и да е по-едра от него, и се научиха да отличават момчето от неговата сестра. Знаят, че чадърът не е пушка, могат да броят до шест, предостатъчно за малките гарванчета, макар че Сребърното петънце може да брои близо до сто. Опознават и миризмата на барута, научават коя е южната страна на елите, и постепенно започват да се смятат за най-важните гарвани на света. При кацане винаги свиват по три пъти криле, за да се уверят, че всичко е направено, както подобава. Знаят как да дразнят лисицата, докато измъкнат половината от обяда й, а когато кралските мухоловки или градските ластовички се нахвърлят отгоре им — да се пъхат моментално в някой храст, защото е невъзможно да се сражават с тези малки неприятели, както е невъзможно на пълната продавачка на ябълки да хване малките палавници, връхлитащи върху кошницата й. Младите гарванчета знаят всички тези неща, но все още не са „вземали уроци“ по търсене на яйца, понеже и сезонът не е настъпил. Те още не познават мидите, не са вкусвали конски очи, не са и виждали узряла пшеница, не знаят нищичко за пътешествията, най-възпитателното от всички средства. Преди два месеца всичко това и през ум не им беше минавало, но после се позамислиха и зачакаха, докато заякнат.

Септември носи големи промени и за възрастните гарвани. Сезонът за смяната на перушината е отминал. Сега те са с нови пера и се перчат с красивата си премяна. Здравето им отново е добро, а това повишава и тяхното настроение. Даже старецът Сребърното петънце, строгият учител, се развеселява, а младите, отдавна навикнали да се отнасят към него с уважение, започват истински да го обичат.

Той ги възпита добре, научи ги на всички сигнали и команди и сега е истинско удоволствие да ги видите в ранна утрин.

— Отряд първи! — вика старият командир на езика на гарваните и първи отряд отговаря със силен крясък.

— Летете! — и предвождани от него, всички се устремяват напред.

— Нагоре! — и за миг всички политат стремително нагоре.

— Събирайте се! — и всички се събират в плътна маса.

— Пръскайте се! — и те се пръскат като подгонени от вятъра сухи листа.

— Стройте се в колона! — и те се подреждат за обикновен полет в дълга колона.

— Спускайте се! — и всички се снишават почти до земята.

— Хранете се! — и те накацват по земята и се пръскат наоколо да се хранят, докато двама от постоянните часови заемат своите постове — единият върху някакво дърво отдясно, другият върху някакво възвишение в най-отдалечения ляв край. След малко Сребърното петънце се провиква: „Човек с пушка!“ Часовите повтарят този вик и цялото ято изхвърчава колкото може по-бързо към дърветата. След това птиците отново се подреждат спокойно в една линия и се отправят към своята родна гора.

Задълженията на часовите не се поемат поред от всички, а само от определени гарвани, чиято наблюдателност неведнъж е била доказвана и които в същност са постоянните часови. Те трябва едновременно да наблюдават и да се хранят. На нас това ни се струва доста трудно, но всичко си е съвсем естествено. Всички птици приемат организацията на гарваните за най-съвършена.

Най-сетне всеки ноември под ръководството на умното Сребърно петънце птиците се отправят на юг да изучат нови начини на живот, нови страни и нови храни.