Ърнест Томпсън Сетън
Легенда за белия северен елен (2)

II

Всяка пролет, когато елените преминаваха през воденичния яз на Свегум при придвижването си от разположените по-ниско гори до оголения бряг на Утрованд, фосекалът стоеше там и пееше за белия елен, който всяка година все по-настойчиво се налагаше като водач на стадото.

Първата пролет беше малко по-висок от заек. Когато през есента дойде на водопой, гърбът му се извисяваше над скалата, където потокът на Свегум се влива в Утрованд. На другата година едва се промъкваше под недораслата бреза, а на третата седналият на оцветената скала фосекал поглеждаше нагоре към него, а не надолу, когато минаваше край него. Това беше през есента, когато Рол и Свегум тръгнаха към Хойфелд да завардят своето полудиво стадо и да подберат най-силните, та да ги впрегнат да теглят шейни. За белия елен всички бяха единодушни. По-висок от останалите, по-тежък, бял като сняг, с грива, докосваща наветите преспи, с гръден кош като на кон и с рога като разклонен дъб, той беше истински цар на стадото. Лесно можеше да стане и цар на пътищата.

Съществуват два вида дресьори на елени, както и два вида обездвачи на коне. Едните опитомяват и обучават животното и в резултат спечелват смел и приятелски настроен помощник, а другите се стремят да пречупят духа му и получават само навъсен роб, готов винаги да се бунтува и да търси отдушник на омразата си. Не един лапландец и не един норвежец са заплащали с живота си за грубото отношение към своите елени; дните на Рол също бяха преброени. Свегум беше с по-благ характер. На него именно се падна да тренира белия елен. Вървеше бавно, защото мъжкият отхвърляше всички волности на човека, както и на събратята си. Силата, която го опитоми обаче, не беше страхът, а добротата. Когато се научи да се подчинява и започна да се слави по състезанията с шейни, от вида на голямото бяло животно с благ поглед, устремено надолу по безбрежния снежен простор на Утрованд, и с ноздри, изпускащи пара, се излъчваше нещо внушително. Снегът се трошеше отпред като разбиващи се в носа на кораб вълни и шейната, водачът и еленът биваха обгръщани от летящия бял прашец.

После дойдоха панаирът и състезанията по леда. Утрованд отново се оживи. Смръщените околни хълмове отразяваха ехото от веселите подвиквания. Първо се състояха състезанията с елени. Ужасните несполуки на някои от състезателите предизвикваха силен смях. Рол също беше тук с най-бързия си впрегатен елен — висок, тъмен, петгодишен, в разцвета на своите сили. Нетърпелив, по-жесток, отколкото е необходимо, Рол просто тормозеше мрачния си, но великолепен роб, докато в средата на състезанието, току-що осигурил победата си, той нанесе своя жесток удар и потърси убежище под преобърнатата шейна, върху която еленът изля гнева си. Така Рол изгуби състезанието и победител стана младият бял елен, който спечели след това и състезанието от пет мили край езерото. При всяка победа Свегум окачваше по едно малко сребърно звънче на юздата му, така че сега той бягаше и печелеше, съпровождан от весела музика.

После дойдоха и конните състезания — състезания по бърза езда, защото елените бягаха само тръс — и когато окичиха Болдър, коня победител, с панделка, а собственикът му получи кесията с парите, се появи Свегум, понесъл на ръце всички награди.

— Хей, Ларс — обърна се той. — Конят ти е чудесен, но моят Сторбък е по-добър. Да съберем наградите и да се състезаваме за всичко, всеки със своето животно.

Елен срещу ездови кон! Подобно състезание дотогава не беше виждал никой. И двете животни политнаха напред след изстрела на пистолета.

— Хайде, Болдър! Давай, давай, Болдър!

Като пусната стрела излетя красивият кон, а еленът заподскача в по-бавен тръс и остана назад.

— Давай, Болдър! Хайде, Сторбък!

Как крещяха само хората, когато конят скачаше с всички сили напред и печелеше вече състезанието! Той обаче започна да намалява темпото, докато Сторбък постепенно го увеличаваше, бягайки по-бързо и по-бързо! Сега конят се движеше равномерно. Бяха изминали една миля, когато разстоянието между животните започна да намалява. Понито се беше пресилило на самия старт, а Сторбък току-що започваше да бяга и сега се носеше равномерно, бързо, даже увеличаваше бързината си, докато Свегум му подвикваше окуражително: „Давай, Сторбък! Добър Сторбък!“ или го приканваше с леко подръпване на юздите. На мястото, откъдето животните трябваше да започнат да се движат в обратна посока, те бягаха вече едно до друго, след което понито, макар и да го караха добре и да беше подковано, както трябва, се подхлъзна върху леда; от този момент като че от страх да не падне то не напрягаше много силите си и така еленът профуча напред. Понито и неговият стопанин се намираха твърде назад, когато спонтанният вик на всички присъствуващи във Фойлфелд оповести преминаването на белия елен през финала и победата му в състезанието. И всичко това, преди белият елен да беше достигнал разцвета на своите сили и бързина!

Още веднъж през този ден Рол опита да кара елен — този път Сторбък. Те тръгнаха с подходяща скорост, белият елен беше отзивчив на юздата, кротките му очи се премрежваха от дългите клепки. Под влияние на навика да се държи жестоко Рол го удари, без каквато и да е причина. Сторбък се промени само за миг. Скоростта на състезанието се измерваше и четирите крака на животното се носеха напред, когато то спря, спуснатите клепки се повдигнаха и в очите му блесна зелена светлина. Еленът изпръхтя три пъти през ноздрите си. Рол извика, разбра надигащата се опасност, преобърна бързо шейната и се скри под нея. Сторбък се извърна, готов да се нахвърли върху шейната, и започна да души и да рови снега с копита, но малкият Кнут, синът на Свегум, се завлече към него и обви шията му с ръце. Гневът веднага угасна в погледа на елена. Той разреши на детето да го заведе спокойно до старта. Внимавай, водачо! И еленът също може да „гледа на кръв“.

Това беше първото запознаване на белия елен с жителите на Фойлфелд.

През следващите две години той се прослави из цялата околност като елена на Свегум. Приписваха му невероятни подвизи. Той можеше да превози Свегум из дългия шест мили бряг на Утрованд само за 20 минути. Когато лавина затрупа цялото село Холакер, не друг, а Сторбък занесе вестта за помощ до Опдалстоун и се върна отново през дълбокия сняг за седем часа — цели 40 мили, за да прекара ракия, храна и обещание за незабавна помощ.

Когато изключително смелият млад Кнут Свегумсен пропадна в новия тънък лед на Утрованд, викът му за помощ доведе Сторбък, най-добрия от всички негови събратя, готов винаги да се отзове.

Еленът измъкна благополучно давещото се момче на брега и когато преминаха потока Ванд, тролът отново запя:

На добър час, на добър час,

с елена Сторбък в сняг и мраз!

След това изчезна за няколко месеца, без съмнение се спусна в някоя подводна пещера да пирува през зимата, макар Свегум да не вярваше в това.