Ърнест Томпсън Сетън
Легенда за белия северен елен (1)

I

То ту се гмуркаше във водата, ту излиташе отгоре, ту във водата, ту отгоре, докато кошутата — водач на еленовото стадо, пристъпваше по запролетилите се вече брегове. То непрекъснато си пееше за „един бял северен елен и голямото щастие на Норвегия“, сякаш беше надарено с някаква необикновена проницателност.

Когато старият Свегум построи яза по долното течение на Хойфелд, точно над Утрованд, и постави своите воденични камъни, той предполагаше, че е единственият владетел на всичко това. Но преди него беше идвал и друг. И този друг се гмуркаше и изскачаше от бълбукащия поток и пееше песни, които подхождаха както на мястото, така и на времето. Той подскачаше и вършеше много неща, които Свегум отдаваше единствено на щастието — каквото и да е то. Някои казваха, че щастието на Свегум бил един трол^[4], водно вълшебно същество с кафяво палто и с бяла брада, което според желанието си живеело ту на сушата, ту във водата.

Повечето от съседите на Свегум обаче виждаха само един фосекал, малък воден дрозд, който се появяваше всяка година, танцуваше в потока и се гмуркаше в дълбоките места. И, изглежда, всички бяха прави, защото някои от най-старите селяни ще ви кажат, че вълшебният трол може да приема образа на човек или птица. Само че тази птица живя такъв живот, какъвто никаква птица не можеше да живее, и пя песни, неизпети от никого в Норвегия. Тя притежаваше удивително пророчество и виждаше такива неща, които човек не можеше да види никога. Ето защо дроздът строеше гнездото си пред нея, а лемингът хранеше малките си пред самите й очи. А погледът й беше остър. Тъмното петънце върху Сулетинд, което човек едва ли бе забелязал, беше северен елен с полуподменена козина, а замазаното зелено петно на Вандрен — красиво зелено пасище.

О, човекът е толкова сляп и става толкова омразен! Фосекал не причиняваше обаче никому вреда, затова и никои не се страхуваше от него. Той само пееше и понякога в песните му имаше насмешка и пророкуване, а даже и леко презрение.

От върха на брезата той наблюдаваше как потокът Ванд тече край селцето Нистуен, а после се губи в мрачните води на Утрованд, или извисен във висок полет, се взираше през оголеното плато, проснало се на север до Йотунхейм.

Всичко се пробуждаше. Пролетта беше дошла вече в горите; долините пулсираха от живот, от юг прииждаха нови птици, появиха се събудилите се от зимен сън животни и из платата отново щяха да се появят елените, прекарали зимата в разположените на по-малка височина гори.

Великаните на мраза не отстъпваха без бой местата, които толкова дълго бяха под тяхна власт, водеше се люта битка, но бавно и сигурно слънцето печеше и ги прогонваше в техния Йотунхейм. Те спираха във всяка вдлъбнатина и сенчесто място и нощно време се промъкваха обратно в отстъпените места, но претърпяваха все нови и нови несполуки. Ударите им бяха силни, в боя проявяваха упоритост и не една гранитна скала се пропука и се изрони от ударите им в тази дръзка борба, разкривайки разноцветните си багри и проблясвайки меко сред сиво-зеленикавите канари, пръснати в равнината като огромно стадо елени. Такива скали могат да се видят из всяко полесражение. По склона на Сулетинд бяха разпилени на разстояние половин миля. Но знаете ли, те се движеха! В същност не бяха скали, а живи същества.

Макар и безразборно, те се придвижваха напред срещу вятъра. По едно време изчезнаха в една падинка, но после се появиха отново на ръба на отсамния склон в гъсти редици, открояващи се на фона на небето. Забелязахме разклонените им рога и разбрахме, че това са владетелите на тези места — северните елени.

Животните приближаваха към нас; те пасяха като овцете и пръхтяха така, както могат да пръхтят само елени. Всеки елен си намираше местенце и оставаше там, докато опасеше всичко, а след това побягваше пред всички, като чаткаше с копита, и намираше друго място. Така стадото непрекъснато менеше своя ред и форма. Един елен обаче стоеше винаги начело или в челните редици — това беше голяма и грациозна кошута. Както и да се пръснеше стадото, тя винаги оставаше начело и наблюдателят скоро откриваше белези, които говореха за влиянието й върху общото движение — всъщност тя беше водачът. Даже едрите мъжки със своите огромни и облечени в кадифе разклонени рога се примиряваха с този наложен контрол и ако някой от тях, обладан от духа на независимостта, му хрумнеше да поведе нанякъде стадото, той твърде скоро се оказваше неприятно изолиран. През последните една-две седмици кошутата водач оставаше със стадото край линията, до която стигаха дърветата, като всеки ден се изкачваше към голите плата, от които снегът сега се отдръпваше и където вятърът прогонваше еленовите мухи. Тъй като зоната на пасището се беше издигнала, тя я следваше в своята ежедневна паша, а при залез се връщаше в гостоприемната гора, понеже и дивите животни се страхуват от ледения нощен вятър не по-малко от човека. Но сега гората гъмжеше от еленови мухи, докато каменистият склон на хълма предлагаше топли кътчета за нощен бивак, затова гората беше изоставена.

Водачът, на която и да е групи животни вероятно не се „гордее“ с водачеството си, но въпреки това му е неприятно, когато не го следват. При всеки обаче има моменти, когато се стреми към усамотение. Кошутата беше угоена и изкара добре зимата, но въпреки това сега стоеше безжизнена и се суетеше с отпусната глава, докато стадото пасеше край нея и я отминаваше.

Понякога спираше с втренчен поглед и несдъвкан наръч мъх, провиснал от устата й, после се стряскаше и както преди отиваше начело, но все по-дълго гледаше втренчено, а желанието й да остане сама се усилваше. Тя сви надолу да търси брезовата горичка и цялото стадо свърна след нея. Кошутата спря онемяла, с приведена глава; останалите елени пасяха и отминаваха с пръхтене, а тя продължаваше да стои като вкаменена на фона на хълма. Когато всички отминаха, тя се прокрадна тихо встрани — пристъпяше по няколко крачки, оглеждаше се, преструваше се, че пасе, душеше земята, поглеждаше след стадото и оглеждаше хълмовете, а после се упъти надолу към гостоприемната гора.

Веднъж надзърна от склона към един бряг и забеляза друга кошута, която също се луташе сама. Но нашата кошута не се „нуждаеше“ от компания. И тя самата не знаеше защо, но „чувствуваше“ само, че трябва да се скрие някъде.

Тя остана неподвижна, докато другата отмина, после свърна встрани и тръгна с по-бързи и сигурни крачки надолу покрай малкия поток, който обгръщаше ribesten на стария Свегум, докато пред очите й се появи Утрованд. Над яза тя прегази кристално бистрия поток, защото инстинктът у дивото животно да оставя между себе си и онези, от които бяга, течаща вода е много по-силен и сигурен. След това на отсрещния бряг, все още гол, но леко раззеленил се, тя сви встрани, запромъква се между разклонените дървета и се отдели от шумния поток Ванд. Спря на едно възвишение малко по-нататък, огледа се, продължи още малко напред, после се върна и тук, заобиколена отвсякъде от леко оцветени скали и едва нагиздени от пролетта брези, изглежда, реши да отдъхне. Все пак на кошутата не й беше до почивка, защото стоеше неспокойно, прогонваше накацалите по краката си мухи и не обръщаше внимание на наболата трева, мислейки, че се е скрила от целия свят.

Нищо обаче не убягваше от погледа на фосекала. Седнал на една великолепна скала, надвиснала над кошутата, той видя как тя се отдели от стадото, запя, сякаш очакваше всичко това и знаеше, че съдбата на народа може да се промени от онова, което ставаше в тази далечна долчинка. Той пееше така:

Скол! Скол! За норвежкия Скол!

Пей песента за домашния Трол.

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

В Норвегия няма щъркели и въпреки това след един час до кошутата лежеше чудесно малко еленче. Тя четкаше козината му и го лижеше нежно, горда и щастлива, като че това беше единственото малко еленче, което се появяваше на бял свят. Може би през този месец в стадото се бяха родили стотици еленчета, но вероятно нямаше нито едно като него, защото беше снежнобяло, а песента на певеца от оцветената скала редеше:

На добър час, на добър час,

елена Сторбък викам аз.

като че предвиждаше ясно онази роля, която щеше да играе бялото еленче, когато пораснеше.

Случи се още едно чудо. Преди да беше изтекъл нов час на бял свят се появи още едно малко еленче, този път кафяво. Странни неща се случват и жестоки, когато се наложи. След два часа кошутата изведе малкото бяло еленче от мястото, но кафявото вече го нямаше, от него бяха останали само няколко раздърпани парчета месо, примесени с еленова козина.

Майката беше достатъчно умна: по-добре едно здраво еленче, отколкото две хилави. След няколко дни кошутата отново водеше стадото, а край нея подскачаше бялото еленче. Тя се съобразяваше с него винаги, така че всъщност то определяше скоростта на движението на стадото, което беше много удобно за всички майки с малки еленчета. Кошутата беше силна и умна и се гордееше със своята сила, но това бяло еленче беше върхът в разцвета на нейните сили. То често подскачаше пред своята майка, която водеше стадото напред. Рол ги срещна един ден и се разсмя с цяло гърло при вида на преминаващото стадо — стари и млади, пълни кошути и елени с разклонени рога, голямо кафяво стадо, поведено сякаш от малкото еленче.

Те се оттеглиха във високите планини, където щяха да прекарат цялото лято.

— Отиват да се учат от духовете, дето живеят там, където черният Лун се киска из леда — каза Лиф от долното течение на Дейл.

Свегум обаче беше живял непрестанно сред елените и беше на друго мнение:

— Ще ги учат техните майки, така както са ни учили нашите.

Когато настъпи есента, старият Свегум забеляза в далечината неподвижно sno-flack, откроено върху голите кафяви хълмове, но тролът видя елен годинак. Нареждаха ли се елените край Утрованд да пият вода, застиналото отражение чертаеше формите на бялото еленче, макар че то се открояваше ясно на фона на тъмните хълмове и сред останалите елени.

През тази пролет се родиха много малки еленчета, после се пръснаха из обраслата с мъх пустош и повече не се видяха. Едни бяха слаби, други глупави, трети изкапаха из пътя, такъв е законът, а четвърти не изучиха правилата и загинаха. Бялото еленче обаче беше най-силно между тях; не му липсваше и ум, него дължеше на майка си, най-умната сред стадото. Еленчето научи, че тревата откъм огряваната от слънцето страна е сладка, макар че приличаше досущ на онази, набола из тъмните вдлъбнатинки, която не струваше никак. То научи също, че когато копитата на майка му започнат да чаткат, трябва веднага да скача и да бяга, а зачаткат ли копитата на всички елени от стадото, това означава опасност и трябва да се държи близо до майка си. Това чаткане е като пърхането на крилете на патицата, то означава, че всички трябва да се съберат на едно място. Еленчето научи, че там, където тревите накланят своите мъхнати кичурчета, има опасно тресавище, че резкият крясък на тундровата яребица означава, че някъде наблизо има орли, които са опасни както за малките еленчета, така и за птиците. Научи още, че малките кръгли топчета, които приличаха на боровинки, са смъртоносни, че когато мухата вера започне да го щипе, трябва да търси убежище в някоя снежна пряспа и че от миризмите на всички животни може да има доверие единствено на миризмата на своята майка. Еленчето разбираше, че расте. Стана вече на една година и плоските му бедра и плещите се изпълниха, а малките рогца, които набодоха на челото му още когато стана на две седмици, сега се превърнаха в твърди остри шипчета, с които можеше вече да се печелят и битки.

Неведнъж елените надушваха онзи страхотен разбойник на севера, който хората наричат росомаха. Един ден съвсем неочаквано се появи опасната му миризма, а после някаква огромна ръмжаща тъмнокафява топка скочи с всички сили от една издатина на скалата право върху бялото еленче. Очите на еленчето доловиха светкавичното движение на извилата се космата маса, блестящите зъби и очи, пламтящия дъх и жестокостта. Козината му настръхна от ужас, ноздрите се разшириха от уплаха. Преди да побегне обаче, в него се надигна друго чувство — гняв към смутителя на неговия мир, чувство, което заличи целия му страх, изпъна краката му, накара го да изправи войнствено рогцата си. Кафявият звяр се стовари отгоре му с дълбок гърлен рев, но беше посрещнат от острите шипчета на младия елен. Те го прободоха дълбоко, но ударът при сблъсъка беше извънредно силен и повали белия елен; вероятно той щеше на часа да умре, ако неговата майка, винаги наблизо и нащрек, не посрещна нахвърлилото се чудовище. По-тежка и по-добре въоръжена, тя се нахвърли отгоре му и го прикова с рогата си към земята. А бялото еленче също се нахвърли върху него с някакъв демоничен блясък в инак кроткия му поглед. Даже когато росомахата беше вече космата купчина месо и майка му продължи отново да пасе, то се върна, пръхтейки от гняв, и отново започна да боде с рогцата си омразното същество, докато снежнобялата му глава се обагри с кръвта на неговия неприятел.

По този начин белият елен показа, че под спокойната му външност се крие кръвожадно чудовище, че прилича на северняк — груб, недодялан, спокоен, който рядко избухва, но веднъж разгневен, започва да „гледа на кръв“.

Когато елените се подреждаха заедно край езерото тази есен, фосекалът запя своята стара песен:

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

Той като че беше очаквал това, после изчезна нанякъде, но никой не знаеше къде. Старият Свегум го виждаше как прелита над потока така, както птиците летят във въздуха, или как пристъпва по дъното на някое дълбоко блато, също както тундровата яребица се разхожда по скалите, изобщо виждаше, че води живот, какъвто нито една птица не може да води. Сега старецът заяви, че той просто е заминал да прекара зимата на юг. Свегум не знаеше нито да чете, нито да пише. Откъде ли научаваше всичко това?