Ърнест Томпсън Сетън
Снап ^[0] (3) (Историята на един бултериер)

III

Моята следваща среща с Джинджерснап не се различаваше от първата, както може да си помисли някой. Той скочи върху мен, престори се, че нека да ме ухапе, като ръмжеше непрестанно, но това беше дълбоко гърлено ръмжене, и не преставаше да мърда късата си опашчица.

Братя Пенруф бяха сменили няколко хрътки, откакто се видяхме за последен път, и страшно се ядосваха, че нямат никакъв успех с тях. Почти всеки път, когато излизали на лов, кучетата откривали по някой вълк, но не успявали да го убият и хората просто недоумяваха защо става така.

Старият Пенруф сега беше напълно убеден, че „в цялата проклета сюрия няма нито едно по-смело от заек куче“.

На следващия ден тръгнахме при изгрев; същата процесия от чудесни коне и превъзходни кучета — големи бързоноги, жълтеникави, петнисти; имаше само една промяна — малкото бяло куче, застанало близо до мен. Не само всички останали кучета, но и конете, които се приближаваха до него, моментално биваха изненадвани от зъбите му. Снап се скара с всички хора, коне и кучета от околността, с изключение на един бултериер, собственост на хотелиера в Мендоса. Това беше единственото по-дребно от него куче и те станаха много добри приятели.

Никога няма да забравя този ден. Намирахме се на един от онези големи заоблени хълмове, от които се открива чудесна гледка, когато Хилтън, оглеждащ ширналата се пред нас равнина, възкликна:

— Виждам го! Бяга към ручея, Скълк. Прилича на койот!

Най-важното нещо сега беше да се накарат сивите хрътки да видят жертвата си. Това не беше никак лесна работа, тъй като не можеха да си служат с бинокъл, а земята беше обрасла с пелин, избуял над главите на кучетата.

Хилтън обаче подвикна: „Дандър, тук!“ — и се наведе край седлото, като едновременно с това протегна напред крака си. С лек скок Дандър скочи върху седлото и се задържа отгоре, докато Хилтън му сочеше:

— Ето го, Дандър! Дръж, дръж, там!

Кучето внимателно гледаше нататък, накъдето сочеше неговият господар, след това, изглежда, забеляза вълка, скочи с леко скимтене на земята и бързо се устреми напред. Останалите кучета го последваха, като колоната им непрестанно се разтегляше. Ние правехме усилие да яздим колкото може по-бързо, но губехме доста време, защото земята беше насечена от трапове, изровени от прерийни кученца^[1], тук-там камениста и обрасла с висок пелин, така че бързата езда можеше да завърши печално.

Всички изостанахме, най-много, разбира се, аз, защото не бях свикнал със седлото. Няколко пъти съгледахме кучетата, литнали из равнината; те ту изчезваха от погледите ни, хлътнали в някой дол, ту се появяваха отново. Сивата хрътка Дандър беше всепризнатият водач и след като изкачихме едно друго възвишение, пред очите ни се откри цялото бойно поле — койотът бягаше с всички сили, кучетата го следваха на четвърт миля, но все повече го приближаваха. Когато го видяхме отново, койотът лежеше мъртъв, а кучетата седяха задъхани около него, всички, с изключение на два фоксера и на Джинджерснап.

— Закъсняхте за битката — забеляза Хилтън, обърнал поглед към фоксерите. След това потупа с гордост Дандър. — Все пак не стана нужда от твоето кученце.

— Голяма работа! Десет огромни псета срещу един дребен койот — насмешливо подхвърли баща му. — Почакай да попаднем на истински вълк, пък тогава говори.

На следващия ден излязохме отново на лов. Бях решил да видя всичко докрай.

От една височина съгледахме сиво петно, което се движеше. Движеща се бяла точка означава антилопа, червена — лисица, а сива — вълк или койот, които от своя страна се познават по опашките: ако през бинокъла забележите, че опашката е надолу, това е койот, а ако е нагоре — омразният вълк.

Както вчера показахме жертвата на Дандър и той поведе по същия начин пъстрата колона — сиви хрътки, хрътки, фоксери, догове, бултериери, конници. За миг зърнахме картината на преследването. Наистина беше вълк, който сега подскачаше далеч пред кучетата. Стори ми се, че първите кучета не бягаха сега така силно както след койота. Никой обаче не знаеше как ще завърши ловът. Едно по едно кучетата се върнаха при нас и повече не видяхме вълка.

Ловците започнаха да си разменят взаимни обвинения и саркастични забележки.

— Ех! Страхливци, просто страхливци! — промърмори с възмущение бащата. — Много лесно можеха да го настигнат, а той само се извърна към тях и те беж да ги няма. Пфу!

— А къде е оня неземен, безстрашен и героичен бултериер? — попита презрително Хилтън.

— Не зная — отвърнах аз. — Струва ми се, че той изобщо не забеляза вълка. Ако някога го види, обзалагам се, че ще се бие до победа или смърт.

През тази нощ до самата ферма бяха убити няколко крави и ние отново се отправихме на лов.

Той започна почти както последния път. Късно следобед забелязахме на по-малко от една миля сив звяр с вдигната нагоре опашка. Хилтън извика Дандър върху седлото. Последвах примера му и повиках Снап върху моето. Краката му бяха толкова къси, че се наложи да подскочи няколко пъти, докато накрая му помогнах с крак, и той успя да се качи горе, драскайки с нокти. Сочех към вълка и му виках: „Дръж!“ около една минута, докато най-сетне той го видя и се втурна изпълнен с многообещаваща настойчивост след тръгналите вече сиви хрътки.

Този път преследването ни отведе не към обраслото с храсти корито на реката, а към откритата равнина: причините станаха ясни малко по-късно. Всички се изкачихме заедно на хълма в момента, когато на около половин миля пред нас Дандър настигна вълка и го захапа за крака. Вълкът се обърна, готов за бой. По две, по три, кучетата се приближаваха, заставаха в кръг около него и започваха да лаят, докато накрая връхлетя и малкото бяло куче. То не губи времето си в лай, а се хвърли право към гърлото на вълка, но успя да захапе носа му. Десетте големи кучета се нахвърлиха върху вълка и за две минути го довършиха. Ние яздехме много бързо, за да не изпуснем края, и макар и да ни делеше доста голямо разстояние, все пак видяхме добре, че Снап оправда напълно хвалебствената телеграма и моите препоръки.

Сега беше мой ред да ликувам и аз не пропуснах тази възможност. Снап им показа как се ловят вълци, и кучетата на Мендоса най-сетне успяха да убият вълк без помощта на хората.

Две неща обаче помрачиха радостта от победата. Първо, вълкът беше млад, почти вълче. Ето защо така глупаво беше избрал равнината. Второ, Снап беше ранен, вълкът беше остави дълбока рана на плешката му.

Когато вървяхме гордо към къщи, забелязах, че Снап понакуцва.

— Тук! — извиках аз. — Снап, тук!

Той опита веднъж-дваж да се покачи на седлото, но не успя.

— Хилтън, повдигни го малко — помолих аз.

— Благодаря. Предоставям ти сам да се докосваш до тази твоя гърмяща змия — отговори той, защото всички знаеха, че никак не е безопасно да имат работа със Снап.

— Тук, Снап, дръж! — подканих го аз и протегнах дръжката на камшика.

Той я хвана със зъби, аз го повдигнах до предната част на седлото и така го заведох до дома. Грижех се за него като за бебе. Той беше показал на скотовъдците от Мендоса къде е слабото място на техните кучета. Фоксерите може да са добри, сивите хрътки — бързи, руските хрътки и договете — чудесни бойци, но всички те не струват пукната пара без величавата морална сила на смелостта, която никой не проявява така ярко, както бултериерът. В този ден скотовъдците разрешиха вълчия проблем. Лесно ще се убедите в това, ако отидете в Мендоса. Във всяка добра група кучета има и по един бултериер, предимно от снапо-мендоска порода.