Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Snap, The Story Of A Bull-Terrier, 1905 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Дамянов, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2012)
Издание:
Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк
Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева
Редактор: Юлия Илиева
Художник на корицата: Петър Кръстев
Художник-редактор: Михаил Макариев
Технически редактор: Катя Шокова
Коректор: Юлиана Трендафилова
ИК „Земиздат“
История
- — Добавяне
II
Макар и да не пътувах често по служба, есента трябваше да замина. Снап и хазайката останаха сами с мрачни изгледи за бъдещето. От него лъхаше презрение, а от нея страх. И двамата се мразеха много.
Аз продавах бодлива тел в Северните щати. Писмата пристигаха веднъж седмично. Хазайката на няколко пъти ми се оплаква от Снап.
Когато пристигнах в Мендоса, Северна Дакота, намерих много добър пазар за телта. Разбира се, сключвах сделки с големи търговци, но се движех и сред фермерите, за да проуча нуждите им. Така попаднах в кравефермата на братя Пенруф.
Невъзможно е да останете задълго в животновъдна област, без да слушате надълго и нашироко за злодействата на лукавия и кръвожаден сив вълк. Беше минало времето, когато вълците можеха да се тровят, и сега те се бяха превърнали в сериозна напаст за фермерите. Братя Пенруф, както много други разумни скотовъдци, се бяха отказали от отровите и от капаните и бяха започнали да отглеждат разни породи кучета, надявайки се, че така ще извлекат поне малко удоволствие от задължението да изтребват вредителите.
Фоксерите се оказали твърде слаботелесни за решителни схватки, договете пък били тромави, а дивите хрътки не можели да преследват жертвата си, ако не я виждали пред себе си. Всяка порода притежаваше някакъв основен недостатък, но скотовъдците се надяваха да успеят с някоя смесена порода и когато в Мендоса ме поканиха да участвувам в хайка за вълци, останах удивен от голямото разнообразие на кучета. Имаше няколко мелеза, както и чистокръвни кучета, по-точно няколко руски хрътки, които вероятно струваха немалко пари.
По-големият брат — Хилтън Пенруф, „господарят на хрътките“, се гордееше необикновено много с кучетата си и очакваше велики подвизи от тях.
— Сивите хрътки имат нежна кожа за борба с вълци, договете са бавни, ще видиш само как ще полетят във въздуха вълчите кожи, когато се спуснат руските хрътки.
И така, сивите хрътки бяха преследвачите, договете осигуряваха силният тил, а руските хрътки трябваше да изнесат върху плещите си истинското сражение. Имаше и два-три фоксера, на чието остро обоняние се осланяха, в случай че изгубеха вълците от поглед.
Представлявахме знаменито зрелище, когато в този октомврийски ден се придвижвахме между хълмовете на Бедланд. Въздухът беше прозрачен и чист и независимо от късния сезон още нямаше нито сняг, нито слана. Конете кипяха от сили и веднъж-дваж видях как едно-две понита направиха опит да се отърват от ездача.
Кучетата очакваха с нетърпение срещата и ние се насочихме в равнината към едно-две сиви петна, които Хилтън взе за вълци или койоти. Кучетата се понесоха напред със силен лай, но до вечерта, ако не се смяташе раната на плешката на една сива хрътка, нямаше никакви други белези, че са преследвали вълци.
— Според мен, Хил, твоите прехвалени руски хрътки не ги бива за нищо — каза Гарвин, малкият брат. — Ще пусна малкия черен дог срещу глутницата, макар и да е дребен и нечистокръвен.
— Нищо не разбирам — мърмореше Хилтън. — От сивите хрътки не може да убегне нито един койот, да не говорим за вълците. Фоксерите могат да вървят по следа, оставена отпреди три дни, а договете ще се справят даже и със сива мечка.
— Аз мисля — обади се баща им, — че могат да бягат, могат да търсят следи, могат да се справят и със сива мечка, но истината е, че не искат да имат нищо общо с вълците. Цялата проклета сюрия е уплашена, по-добре да не си бяхме давали парите за тях.
Така роптаеха и спореха мъжете, когато на тръгване се сбогувах с тях. Неуспехът като че можеше да се обясни само с едно. Макар че бяха бързи и силни, кучетата се ужасяваха от вълци. Те нямаха достатъчно кураж да се изправят лице срещу лице с тях, затова всеки път вълците успяваха да се изплъзнат. Така моите мисли ме пренесоха при малкото безстрашно куче, с което делях легло вече цяла година. Как ми се искаше сега да е тук. Тогава всички тези тромави гиганти щяха да имат водач, чийто кураж не би го изоставил в критичния момент.
Когато спрях в Барока, получих цяла връзка писма, включително две от моята хазайка; в първото тя пишеше, че „това чудовищно куче се държи безобразно в моята стая“, а в другото, по-настоятелното, искаше веднага да го махна.
„А защо да не го изпратят по влака до Мендоса? — помислих си аз. — Пътят е двадесет часа. Всички ще му се радват. На връщане мога да си го взема.“