Ърнест Томпсън Сетън
Снап ^[0] (4) (Историята на един бултериер)

IV

На следващия ден имаше голям религиозен празник точно тогава се навършваше и една година от моето запознанство със Снап. Времето беше ясно, слънчево и немного студено. Сняг още нямаше. Обикновено мъжете отбелязваха този ден с лов на някакъв дивеч, но сега, разбира се, вълците бяха най-много „на мода“. За всеобщо разочарование Снап все още беше зле. Той спеше както обикновено в краката ми и там сега винаги имах следи от кръв. Снап не беше в състояние да води каквото и да е сражение, но ние решихме на всяка цена да отидем на лов за вълци, затова го подмамихме в една барака и го заключихме в нея, докато заминем. Чувствувах, че е надвиснало някакво нещастие. Знаех, че без моето куче ще се провалим, но не можех и да си представя колко големи щяха да бъдат последиците.

Бродехме по хълмовете на ручея Скълк, когато в избуялия пелин заподскача бяла топка. След малко, като ръмжеше и размахваше късата си опашчица, при моя кон се появи Снап. Не можех да го върна обратно; нямаше да се подчини на подобна заповед, даже и да беше моя. Раната му изглеждаше зле. Извиках го, подадох му пак дръжката на камшика и го вдигнах на седлото.

„Тук — мислех си аз — ще бъдеш на сигурно място, докато се върнем в къщи.“ Да, така си мислех аз, но не и Снап. Хилтън извика: „Дръж, дръж!“, с което ни извести, че е видял вълк. Дандър и Райли, неговият съперник, скочиха едновременно към указаната точка, блъснаха се и паднаха върху обраслата с пелин земя. Снап също беше наблюдавал внимателно и беше съзрял вълка, който се намираше немного далеч от нас, и преди да разбера какво става, скочи от седлото и заподскача на зигзаг в и над пелина, право към неприятеля, начело на цялата сюрия. Той ги води, разбира се, само няколко минути. Големите сиви хрътки забелязаха движещото се петно и познатото шествие отново се заниза из равнината. Ловът обещаваше да бъде интересен, защото вълкът се намираше на около половин миля пред тях, а и всички кучета, изглежда, се бяха заинтересували от него.

— Свърнаха към Мечешкото дере — извика Гарвин. — Да минем отсам и ще излезем пред тях.

Обърнахме се и пришпорихме конете край северната страна на Хълмер, докато преследвачите минаваха по всяка вероятност откъм южната.

Изкачихме се на върха и щяхме вече да се спускаме, когато Хилтън извика:

— Боже мой, ето го! Натъкнахме се право на него.

Той скочи от коня си, пусна юздата и побягна напред.

Аз направих същото. Един огромен сив вълк се носеше срещу нас по откритата поляна. Главата му беше отпусната, опашката изпъната по права линия, а на петдесетина ярда зад него два пъти по-бързо се носеше Дандър, който приличаше на ястреб, литнал току над самата земя. След миг той настигна вълка и отвори уста, но отскочи веднага назад, защото вълкът се обърна към него. Сега те се намираха точно под нас, на по-малко от 50 фута. Гарвин измъкна револвера си, но в един съдбоносен миг Хилтън го възпря:

— Не, не! Да видим всичко докрай.

Само след няколко секунди пристигна и втората сива хрътка, а след нея, едно след друго, и останалите кучета. Всяко беше войнствено настроено, решено да се хвърли и да разкъса сивия вълк на парчета, но въпреки това свиваше встрани и започваше да лае и да подскача на безопасно разстояние. След малко пристигнаха и руските хрътки — чудесни големи кучета. Без съмнение имаха намерение да се хвърлят право върху стария вълк. Но безстрашният му вид, мускулестата му гръд и смъртоносните му челюсти им внушаваха страх дълго преди да го наближат, и те също се присъединяваха към кръга, а в това време разбойникът в средата поглеждаше ту насам, ту натам, готов да се бие с всяко куче поотделно или с всички заедно.

Пристигнаха и договете, дългокраки зверове, всеки един, от които тежеше колкото самия вълк. Дочух запъхтяното им дишане, което преминаваше в застрашително хриптене, докато се носеха напред, изгарящи от желание да разкъсат неприятеля на парчета. Когато го видяха един такъв мрачен, безстрашен, с мощни челюсти, с неизтощаеми лапи, готов, ако се наложи, да умре, но уверен, че няма да загине сам, тези огромни кучета, и трите заедно, както и всички останали внезапно се засрамиха; да, те биха се спуснали веднага, но не сега, нека първо отдъхнат, не че се страхуваха от вълка, о, ни най-малко! Долавях разколебаната им смелост по гласовете им. Те разбираха отлично, че първият, който се хвърлеше върху него, щеше да си изпати сериозно, но засега това нямаше значение, щяха да полаят още малко за кураж.

Докато десетте големи кучета подскачаха около смълчания, но готов за бой вълк, в далечината се дочу пращене и след това с подскоци се появи бяла гумена топка, която след малко прие очертанията на малък бултериер. Снап, най-бавният и последен от цялата сюрия, пристигна запъхтян, толкова запъхтян, че едва си поемаше дъх. Той премина откритото място, устремен право към подвижния кръг около стария разбойник, когото никой не смееше да погледне право в очите. Поколеба ли се? Нито за миг. Той разкъса пръстена от ръмжащи животни и се хвърли право към гърлото на тиранина, който отвърна със своите двадесет ятагана. Но малкото куче скочи отново на крака и трудно мога да кажа какво се случи по-нататък. Всички животни се скупчиха. Струва ми се, успях да зърна как малкото бяло куче се беше вкопчило за носа на вълка. Цялата сюрия кучета ги беше заобиколила и сега нямаше начин да им помогнем. Те обаче не се нуждаеха от помощ. Имаха водач с несъкрушима смелост и когато след малко битката свърши, на земята пред нас лежеше сивият вълк, истински гигант, а на носа му, още вкопчено, стоеше малкото бяло куче.

Застанахме само на петнайсетина фута, готови да се притечем на помощ, за което в същност нямахме възможност. Накрая всичко свърши.

Вълкът беше мъртъв и аз подвикнах на Снап, но той не мърдаше. Наведох се над него:

— Снап, Снап, всичко свърши, ти го уби.

Кучето продължаваше да стои неподвижно и едва сега забелязах двете дълбоки рани на тялото му. Опитах се да го вдигна.

— Остави го, приятелю, всичко е свършено!

Той изръмжа немощно и пусна вълка. Загрубелите мъже приклекнаха около него. Старият Пенруф промърмори с треперещ глас:

— Не бих го дал и за двадесет бика.

Взех го на ръце, извиках го по име и го помилвах по главата. Той изръмжа едва-едва, очевидно за прощаване, защото ме лизна по ръката и замлъкна завинаги.

Върнахме се опечалени в къщи. Носехме кожата на огромния вълк, но това не ни радваше. Заровихме безстрашното куче в хълма зад фермата. До ушите ми долетяха думите на изправения до мен Пенруф:

— За бога, това се казва храброст, истинска храброст! Без храброст и ние не можем да отглеждаме животни.