Ърнест Томпсън Сетън
Снап ^[0] (1) (Историята на един бултериер)

I

Сумракът падаше, когато го видях за пръв път. Рано същата сутрин бях получил телеграма от моя съученик Джек:

Спомняй си за мен. Изпращам ти изключително кученце. Бъди мил с него, напълно безопасно е.

Джек има един такъв характер, че може да ви изпрати адска машина или див пор и да ги нарече „кученце“, затова зачаках пратката с любопитство. Когато пристигна, видях, че има надпис „Опасно“. При най-малкото движение се чуваше силно ръмжене отвътре. Надникнах през телената мрежа и вместо тигърче видях бяло бултериерче. То се опитваше да захапе мен и всеки, който се държеше по-рязко или се намираше по-близо, и почти през цялото време ръмжеше неприятно. Кучетата ръмжат по два начина: ниско и гърлено, което е вежливо предупреждение или изпълнен с достойнство отговор, и силно и остро, което е последната дума преди самото нападение. Като опитен с кучетата смятах, че знам всичко за тях, затова освободих носача, измъкнах универсалния си нож, който заместваше голяма чекия, кама, чук, комплект инструменти и ръжен, специалитет на нашата фирма, и махнах телената мрежа. Разбира се, че познавах добре кучетата. Малката фурия изръмжаваше силно при всеки удар на инструмента и когато обърнах сандъка настрани, се хвърли мигновено в краката ми. Ако едната му лапа не се беше закачила за мрежата и не беше спряла устрема му, положително щях да пострадам; явно кучето не се шегуваше. Скочих веднага върху близката маса, откъдето се опитах да го вразумя. Винаги съм твърдял, че с животните трябва да се разговаря. Убеден съм, че долавят нещичко от нашето намерение, макар и да не разбират думите. Въпреки това кучето ме взе за лицемер и отвръщаше с презрение на всеки мой опит за сближаване. Отначало то зае позиция под масата и се оглеждаше внимателно, да не би да се опитам да спусна краката си. Бях сигурен, че ще успея да го подчиня на волята си, стига да можех да го погледна в очите, но това не ми се удаваше и така си и оставах прикован върху масата. Позволявам си да се полаская, че съм много хладнокръвен човек; в същност аз съм представител на фирма за железарски изделия и по хладнокръвие ние не отстъпваме никому, освен може би на онези любознателни господа, които продават готови дрехи. Извадих пура и запуших, кръстосал крака върху масата, а малкият тиранин под мен продължаваше да дебне долните ми крайници. Извадих телеграмата и я прочетох отново:

Изключително кученце. Бъди мил с него, напълно е безопасно.

Струва ми се, че по-скоро моето хладнокръвие, отколкото любезността ми свърши работа, защото след половин час ръмженето престана. След час кучето не се хвърляше вече и върху вестника, който спусках внимателно, за да проверявам неговото настроение; по всяка вероятност раздразнението, предизвикано от престоя в клетката, позатихваше и когато запуших третата си пура, кучето се отмести, без да бърза, към камината и легна край нея; то обаче не ме беше забравило. Нямах основание да се оплача от неуважение от негова страна. Наблюдаваше ме с едно око, а аз с двете, не него, а късата му опашчица. Завъртеше ли се опашчицата, щях да почувствувам, че съм победител. Тя обаче стоеше неподвижна. Присегнах се за една книга и останах върху масата, докато краката ми изтръпнаха и огънят в камината догоря. Към 10 часа вечерта стана студено, а в 10,30 огънят угасна напълно. Моят „подарък“ се приповдигна на крака, прозя се, протегна се и после се пъхна под леглото, където откри застлана кожа. Преминах леко от масата върху бюфета, оттам върху рамката на камината, та в леглото, съблякох се много тихо и се мушнах под завивките, без да предизвикам никакво възражение от страна на моя повелител. Не бях успял още да заспя, когато чух леко дращене и почувствувах как някой „туп, туп“ стъпва по леглото — отначало по стъпалата, а после нагоре по краката ми. Снап очевидно смяташе, че долу е твърде студено, и беше решил да се възползува от най-доброто, което можеше да му предостави моята къща.

Той се сви в краката ми, което крайно много ме притесняваше. Намислих да се настаня по-удобно, но едва помръднах палеца на крака си и Снап така яростно се впи в него, че ако не беше дебелата вълнена завивка, щеше да ме осакати за цял живот.

В продължение на един час придвижвах краката си малко по-малко, докато накрая се настаних по-удобно и успях да заспя. Няколко пъти през нощта кучето ме събуждаше с яростното си ръмжене, предполагам, защото се осмелявах да мърдам с пръсти без негово разрешение, макар и, струва ми се, веднъж да го направи, защото започнах да хъркам.

Сутринта бях готов да стана преди Снап. Виждате ли, нарекох го Снап^[1], съкратено от Джинджерснап^[2]. Някои кучета трудно се наименуват, а други чисто и просто не се нуждаят от това — те сами избират имената си.

Бях готов да стана в седем. До осем Снап не се приготви, затова станахме едва в осем. Той не се обади, докато разпалвах огъня. Разреши ми да се облека, без да става нужда да правя това върху масата. Когато тръгнах да излизам от стаята, за да приготвя закуската, отправих към Снап следната забележка:

„Снап, приятелю мой, някои биха предпочели да те наложат, но струва ми се, че зная по-добро средство. Лекарите сега обичат да предписват «лечение без закуска». Ще го изпробвам с теб.“

Наистина беше жестоко, но целия ден го оставих без храна. В резултат на това се наложи да пребоядисам отново вратата, по която беше драскал, но вечерта прояви желание да приеме малко храна от ръцете ми.

След седмица станахме вече добри приятели. Сега Снап спеше в моето легло и ми разрешаваше да мърдам с крака, без да се нахвърля върху тях, за да им нанесе сериозни повреди. Системата „лечение без закуска“ извърши чудеса; след три месеца ние станахме неразделни и той оправда напълно определението в телеграмата, с която ми го бяха изпратили.

Снап като че не познаваше чувството на страх. Доближеше ли го някое малко куче, той изобщо не му обръщаше внимание; ако кучето беше по-голямо, той изправяше късата си дебела опашчица и започваше да го обикаля, да рие надменно земята със задните си крака, да поглежда към небето, в далечината, към земята, навсякъде, но не и към въпросното куче, и отбелязваше неговото присъствие, като често ръмжеше пронизително. Ако непознатият не си отидеше веднага, Снап започваше бой, след което изчезваше много бързо. Понякога губеше битките, но от горчивия опит не се научи да се държи по-внимателно. Веднъж, по време на изложението на кучета, Снап пътуваше в една карета, когато погледът му падна върху огромно санбернарско куче, излязло на разходка, чиито размери предизвикаха в гърдите на дребното кученце такъв възторг, че то се хвърли от прозореца на каретата, за да поведе бой с него, но счупи крака си.

Страхът очевидно липсваше в характера му; неговото място беше заето от допълнителния му плам. Снап се различаваше от всички познати ми дотогава кучета. Ако някое момченце хвърлеше например камък върху него, той моментално се втурваше, но не встрани, а върху момчето, а ако момчето повтореше лошата си постъпка, Снап го наказваше; така всички изпитваха страх от него. Само носачът от нашата кантора и аз, изглежда, виждахме доброто у него и единствени бяхме удостоени с високата чест да бъдем негови лични приятели, чест, която постепенно започвах да ценя все по-високо. Към средата на лятото Карнеги, Вандербилт и Астър^[3] не биха могли да съберат достатъчно пари, за да купят и една четвърт от моя малък Снап.