Ърнест Томпсън Сетън
Арно (5) (Историята на един пощенски гълъб)

V

Нямаме средства, с които можем да надникнем в мозъка на гълъба; можем да сгрешим, ако се осланяме на своето въображение относно дълбочината на неговата любов към дома; сигурни сме обаче в едно, че не сме в състояние достатъчно силно да опишем и да оценим тази удивителна, подхранвана от човека любов към домашното огнище, горяща с неугасващ пламък у благородната птица. Наречете я, както щете — прост инстинкт, изработен съзнателно от човека за задоволяване на егоистичните му цели, обяснявайте я, ако желаете, направете й напречен разрез, назовете я погрешно, тя ще продължава да съществува като изумителна неугасваща сила дотогава, докато са живи крилете и малкото смело сърце.

Дом, дом, скъпи дом! Никой не е обичал своя дом по-силно от Арно. Всички изпитания и скърби се стопиха в тази сила, обладала цялото му същество. Нито годините зад решетките, нито последната любов, нито страхът пред смъртта можеха да я отслабят и ако Арно имаше дарба да пее, положително би запял така, както пее героят по време на най-голяма радост. Той изхвръкна и започна да се издига нагоре в кръг, стремително, теглен от единствения инстинкт, на който се подчиняват тези удивителни криле — нагоре, нагоре, във все по-широки и по-високи кръгове, разперил белите изписани с рекорди криле, докато заприлича на бяла точка, нагорен напред, теглен от любовта си към родното огнище, верен на своя дом и на невярната си съпруга. Затворил, както казват, очи, затворил, както твърдят, уши, изличил, както мислим всички, от ума си преживяното през последните две години на живота си, на половината свое съществуване той се носеше стремително в синевата, отпочивайки си като светец в своето собствено съзнание, отдаден напълно на това най-съкровено ръководство. Той беше капитанът на кораба, но кормчията, картата, компасът беше неговият дълбоко вкоренен инстинкт. На хиляда фута над дърветата се чуваше неразбираемо пърхане и с бързината на стрела Арно се носеше на югоизток. Белите проблясъци на крилете се изгубиха и благочестивият похитител от Сиракуза не го видя повече.

Долу из долината се движеше бърз влак. Той беше далеч напред, но Арно го настигна и го задмина също като дива птица, задминаваща плуващ бобър. Той преминаваше високо над долините, после ниско над хълмовете на Ченанго с разлюлените от бриза брегове.

От гнездото си в дъба тихо изскочи ямайски мишелов. Забелязал гълъба, той го беше определил за своя жертва. Арно не се обръщаше нито наляво, нито надясно, не се вдигаше нагоре, не слизаше надолу, не губеше нито един замах на крилете си. Ямайският мишелов чакаше в една теснина, но Арно профуча край него също както елен в разцвета на силите си преминава край чакащата в засада мечка. Към дома! Към дома! Това беше единствената пламтяща мисъл, погълналият всичко стимул.

Замах, замах, замах, светкавично замахваха крилете по познатия вече път. След час съгледа Кетскилс, а след още час летеше вече над него. Стари познати места пробягваха под него и вливаха нови сили в крилете му. Към дома, към дома — пееше без думи сърцето му. Подобно на умиращ от жажда пътник, съгледал отдалеч зелените палми, неговите блестящи очи съгледаха в далечината пушелаците на Манхатън. От върха на Кетскилс се спусна ястреб. Най-бърз от всички грабливи птици, горд със своята сила, горд със своите криле, той се наслаждаваше на достойната си плячка. Безброй гълъби попадаха в неговото гнездо и сега той се рееше на вятъра, заспуска се, като пазеше сили, очаквайки удобния момент. О, колко добре знаеше кога настъпва най-подходящият момент! Надолу, надолу, подобно на летяща стрела се спусна сега той; нито дивата патица, нито соколът можеха да му убегнат, защото това беше ястреб. Върни се, гълъбче, спаси се, заобиколи опасните хълмове! Свърна ли от пътя си гълъбът? Нито на косъм, та това беше Арно. Към дома, дома, дома — беше едничката му мисъл. Като се спасяваше от ястреба, той просто удвои скоростта си; скитникът ястреб се спусна стремглаво, но върху какво? — върху проблеснала светлина и се прибра без нищо. Арно прорязваше въздуха на долината подобно на изхвърлен от прашка камък: първо беше белокрила птица, после петно с трептящо сияние и накрая нищожна точка. Ето милата Хъдсънова долина, добре известния път; не беше ги виждал цели две години! Спусна се по-ниско, тъй като духна северният вятър и разбуни реката под него. Към дома! Дома! Дома! Ето ги вече и градските кули! Дома! Дома! Край големия мост на Поукипси се плъзна над повърхността на реката до самите й брегове. Сега по-ниско, защото вятърът се усили. Ниско, уви! Твърде ниско! Кой зъл дух съблазни ловеца да се спотайва през юни в покрайнините на този хълм? Какъв дявол насочи погледа му върху мяркащото се бяло петно, изплувало от синевата на север? О, Арно, Арно, литнал толкова ниско, не забравяй ловците! Ниско, много ниско минаваш над този хълм. Твърде ниско и твърде късно! Проблясък, изстрел; смъртоносен град литна след Арно, настигна го, изсипа се върху него, но не го повали. От размахващите се криле се посипаха начупени пера с изписани върху тях рекорди. „Нулата“ от морския му рекорд изчезна. Сега се четяха 21, а не 210 мили. О, безсрамен грабеж! На гърдите му се появи тъмно петънце, но Арно продължаваше пътя си напред. Към дома, дома! Опасността остана назад. Той се носеше както преди право към къщи, но изумителната му скорост намаля, а в наранените криле вятърът засвири някак непривично. Петното на гърдите обясняваше намалялата сила, но въпреки това Арно продължаваше да лети право напред. Домът, домът вече се виждаше и болката в гърдите беше забравена. Високите кули на града ясно се очертаваха пред острия му поглед, докато се плъзгаше край високите скали на Джърси. Напред, напред, крилото можеше да отслабне, погледът можеше да се замъгли, но любовта към родната стряха изгаряше все повече.

Той прелетя на завет край високите хълмове, над блещукащата вода, под гнездото на соколите, точно под замъка на пиратите, които надничаха като маскирани разбойници, дебнещи приближаващия гълъб. Арно ги познаваше отдавна. Много непредадени съобщения оставаха в това гнездо, много пера с нанесени по тях рекорди се посипваха по земята. Арно обаче се беше срещал с пиратите преди и сега приближаваше както обикновено, напред, напред, бързо, но все пак не така бързо както преди. Смъртоносното оръжие беше изстискало силите му, беше намалило бързината му. Напред, напред. В уречения миг соколите излетяха като две стрели; силни и бързи, те излязоха срещу едно слабо и уморено гълъбче.

Има ли смисъл да разказвам какво се случи по-нататък? Защо да описвам отчаянието на едно малко смело сърчице, зърнало дълго мечтания дом? Всичко завърши само за минутка. Соколите нададоха зловещ тържествуващ писък. Все още писукайки, те се вдигнаха към своето гнездо, сграбчили в ноктите си едно телце — последните останки от безстрашния малък Арно. Там, на скалите, клюновете и ноктите на пиратите почервеняха от кръвта на героя. Нямащите равни на себе си криле бяха разкъсани, а изписаните с рекорди пера се пръснаха наоколо. Убийците бяха убити на свой ред и крепостта им беше опустошена. И никой нямаше да узнае съдбата на Арно — тази несравнима птица, ако дълбоко сред праха и остатъците на това разбойническо свърталище отмъстителят не намери между другото и един сребърен пръстен — свещения орден на първокласните пощенски гълъби, с многозначителния надпис:

Арно, 2590 С