Ърнест Томпсън Сетън
Арно (1) (Историята на един пощенски гълъб)

I

През една странична врата влязохме в голяма конюшня, която се намираше на Западната 19-а улица. Едва доловимата миризма на добре поддържани отделни боксове се губеше в приятния аромат на сеното. Изкачихме се по някаква стълба и се озовахме в дълго таванско помещение. Южният му край беше ограден и познатото „ку-у, куу-у, рук-ат-а-ку“, примесено с „уирр, уирр, уирр“ на криле, ни даде да разберем, че се намираме в гълъбарник.

Тук живееха знаменити птици и днес предстоеше състезание между 50 млади гълъба. Собственикът на гълъбарника ме покани като безпристрастна страна за съдия на състезанието.

За младите птици това състезание беше тренировъчно. Два-три пъти ги бяха извеждали навън и от кратки разстояния ги бяха пускали заедно с родителите да се върнат у дома. Сега им предстоеше първият самостоятелен полет. Разстоянието от старта, градчето Елизабет, до тук беше сериозно изпитание за техните неукрепнали още криле.

— Работата е в това — обясняваше дресьорът, — че по този начин се избавяме от глупавите птици. Само най-добрите се завръщат, а ние повече и не желаем.

Състезанието имаше и друга страна. В същност то щеше да е между онези птици, които щяха да се върнат. Всички собственици на гълъби, както и няколко съседи любители се интересуваха от един или друг пощенски гълъб. За победителя беше определена награда, а на мен предстоеше важната задача да го посоча. Печелеше не първата завърнала се, а първата пристигнала в гълъбарника птица, защото върналата се близо до своето жилище, но непоявила се незабавно в къщи птица няма качества на писмоносец.

Гълъбите, които пренасят съобщения, се наричат домашари^[1], понеже винаги се завръщат у дома. Те не се отличават с някаква специална окраска, лишени са и от причудливите украшения на показваните по изложбите свои събратя. Домашарите не се отглеждат заради красотата им, а заради тяхната бързина и умствени способности. От тях се изискват привързаност към бащиното огнище и способност да се завръщат безпогрешно при него. Сега се смята, че центърът на чувството за ориентиране се намира в ушния лабиринт на птицата. Няма същество с по-развито чувство за посока от добрия домашар; единствените видими доказателствата това са големите издутини от двете страни на главата, точно над ушите, и великолепните криле, с които птицата се подчинява на благородния импулс за любов към родната стряха. Сега щяха да се проверят умствените и физическите качества на последната група млади птици.

Макар и да имаше много свидетели, сметнах за най-добре да затворя всички вратички на гълъбарника, с изключение на една, която щях да хлопна моментално зад първия пристигнал гълъб.

Никога няма да забравя вълнението през този ден. Предупредиха ме, че „тръгват в 12 часа и че трябва да са тук в 12,30, но внимавайте, идват като вихър. Виждат се едва като връхлетят в гълъбарника“.

Наредихме се край стената от вътрешната страна на гълъбарника и всеки прилепи очи към някоя пролука или полузатворена вратичка, като се взираше нетърпеливо в югозападна посока, когато някой извика:

— Внимавайте, идват!

Приличаха на бял облак, плувнал над покривите на града, който заобиколи някакъв голям фабричен комин, и след две секунди птиците се втурнаха при нас. Появяването на белия облак, пърхането на крилете, всичко стана така внезапно, така бързо, че макар и подготвен, не успях да съобразя веднага какво да правя. Само аз стоях до единствената отворена вратичка. Край мен профуча синя мълния, докосна ме с крайчеца на крилете си и отмина. Едва успях да затворя малката вратичка след нея, когато всички мъже извикаха в хор:

— Арно! Арно! Не ви ли казвах, че ще победи! Милият, само на три месеца, а вече победител! Миличкият ми!

И собственикът на Арно започна да танцува, зарадван не толкова на спечелената сума, колкото на успеха на птицата.

Мъжете насядаха или наклякаха и започнаха да съзерцават с нескрито уважение гълъба, който гълташе жадно водата, а после се обърна към паничката с храна.

— Погледнете очите, крилете! Виждали ли сте някога такива гърди! О, да, той е истински смелчага!

Така бърбореше неговият собственик на утихналите мъже, чиито птици бяха победени.

Това беше първият подвиг на Арно. Той се оказа най-добър измежду 50 чудесни птици; бъдещето му се чертаеше в най-блестящи краски.

Арно получи сребърния пръстен, с който награждават най-добрите птици. Пръстенът носеше номер 2590 С, номер, който и днес говори много на всички, които се занимават с гълъби из целия свят.

При този пробен полет от Елизабет се завърнаха само 40 птици. Почти винаги става така. Някои изостанаха поради слабост, други се отклониха поради глупост. По този прост начин собствениците на гълъби непрестанно усъвършенствуват качествата на птиците. От десет птици пет изчезнаха безследно, а другите пет се завърнаха много късно още същия ден, и то не наведнъж, а поотделно; последният беше един едър и непохватен син гълъб. Работникът в гълъбарника забеляза:

— Ето го празноглавия Синушко, на който заложи Джек. Мислех, че няма да се върне; хич и не ме е грижа за него, според мен гушата му е много голяма.

Големия Синушко, наричан още Ъгловатия, понеже се роди в едно ъглово гнездо, отначало беше показал необикновена жизненост. Макар и всички да бяха приблизително на една и съща възраст, той израсна по-бързо, стана по-едър, а между другото и по-красив, въпреки че познавачите ценяха малко това качество. Синушко явно се гордееше със своето превъзходство и отрано показа склонност към тормозене на своите по-малки събратя. Неговият собственик му предсказваше голямо бъдеще, но Били, работникът от конюшнята, не се доверяваше на неговия дълъг врат, голяма гуша, тромавост и преголям ръст.

— Та може ли гълъб с такива размери да цепи бързо въздуха? Тези дълги крака са страшно тежки, а и врат като неговия е беля работа — мърмореше пренебрежително Били, като почистваше сутрин гълъбарника.