Катрин Артър
Любовни знамения (4)

Четвърта глава

Няколко дни по-късно Джини вече не гледаше така оптимистично на нещата. Тя дори не беше сигурна дали Байрън ще се върне. Бе тъжна и в същото време се ядосваше на себе си.

— Чувствам се, сякаш живея върху кактус — каза тя, когато Порша я попита, защо не иска да отиде с нея в някой магазин и да си купят костюми за бала. — Байрън можеше поне да се обади. Доколкото разбирам, едва ли има намерение да приеме поканата ти.

— Сигурна съм, че ще дойде. А ти щом толкова се притесняваш, защо не му се обадиш?

— Оставих се на твоите космични сили. А може би те не могат да се справят сами? Май не си им дала възможност да се проявят.

— Защото реших да организирам екзотично празненство и да помоля Байрън да те доведе? — Порша се усмихна мило. — Не, скъпа, това беше истинско вдъхновение. Тим беше взел някаква илюстрирана книжка от библиотеката. Един от героите в нея ми напомни за Байрън. Да, работа на небесните сили! Аз съм просто инструмент в техните ръце.

— А пък аз глупачка в техните очи — каза Джини.

Байрън не излизаше от ума й. Искаше да го види, за да се увери, че чувствата й не я лъжат.

— Може да си купя тези смешни дрехи — тя взе един разноцветен костюм със звънчета по ръкавите.

— Не ставай глупава! Какво ще кажеш за този? Ще бъдеш чудесна ориенталска танцьорка — Порша й показваше костюм от златист брокат. — Ще потърсим и подходяща музика.

— Не, благодаря — намръщи се Джини — много е разголен.

— Не се превземай!

— Няма да стане! Не искам да се правя на палячо!

— Добре, че дойдох с теб. Ако беше сама, сигурно щеше да си купиш фередже — тя продължи да разглежда костюмите. — Ето го! — тя победоносно извади дреха от ефирна материя с розови и златисти оттенъци. — Можеш да бъдеш Шехерезада.

— Не е много лош — кисело се усмихна Джини.

— Премери го! — заповяда Порша.

Джини въздъхна, взе костюма и отиде в пробната.

— Как ме намираш? — попита тя, когато се върна.

— Страхотно, само че изглеждаш много тъжна. Но ако Байрън е до теб, сигурно ще засияеш.

— Решихме въпроса с костюмите — каза Джини няколко минути по-късно, облечена отново във всекидневните си дрехи. — Сега трябва да се връщам в клуба.

— Обади се на Байрън довечера! — посъветва я Порша. — Не е полезно за здравето да се живее с притеснения.

— Ще пия витамини — весело отвърна Джини.

След работа тя се качи в старата бричка, която й бяха заели от сервиза, докато ремонтират нейната кола, и пое към къщи.

— Кога ли ще се отърва от теб? — ядоса се тя на таратайката, която се задъхваше по склона. Спря пред дома си, излезе и тръшна вратата. — Никога няма да се изкачиш до къщата на Байрън — погледна към върха на хълма и поклати глава. Нахрани котките и си стопли вечеря в микровълновата печка.

Може би Порша беше права, помисли си Джини и пристъпи към телефона. Не! Не искаше да говори с Байрън. Искаше да го види.

Не можеше да отиде с колата, защото със сигурност щеше да закъса някъде по пътя. Да тръгне пеша? След дългия ден, прекаран на тенис корта, краката и пареха от умора.

— Ще си обуя старите маратонки — реши накрая и тръгна.

Забеляза, че колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-красиви стават къщите. Байрън сигурно е платил доста пари за своя парцел, помисли си тя, като видя имението. Къщата бе разположена толкова навътре, че почти не се виждаше от пътя.

Тя пое по лъкатушещата алея. Изведнъж спря, изумена от красотата на къщата, изникнала сякаш от планинския склон. Имаше веранди на различни нива и огромни остъклени еркери, които й придаваха особена лекота, сякаш бе долетяла и кацнала на хълма. Всичко наоколо беше естествено, диво. Тъкмо за човек с артистичния вкус на Байрън ди Стефано.

Към една от верандите водеше широка стълба. Реши да тръгне по нея и да го изненада.

Горе спря да се наслади на приказната гледка, разкрила се над върховете на дърветата. Сетне забеляза стъклена врата, закрита от нежни завеси с цвят на слонова кост и тръгна бавно към нея. Озова се в голяма стая с камина. Очевидно беше всекидневната. Имаше меки столове и канапета в неутрални тонове, а масите и шкафовете бяха от тиково дърво. Вътре нямаше никой. Тъкмо посегна да отвори вратата и чу гласове. Веднага отскочи назад и се скри. Почувства се неудобно. Не искаше да се натрапва на Байрън, ако не е сам. Трябва да опита да се измъкне надолу по стълбите. Ами ако излязат на верандата…

Гласовете приближаваха. Джини веднага разпозна дълбокия глас на Байрън. Другият беше на жена. Разговаряха на испански. Джини не разбираше нищо, но по тона предположи, че се карат, вероятно за пари, защото няколко пъти се чу дамата „долари“. Навярно бе домашната прислужница. Ами ако е някоя друга? Негова приятелка или… Тя се уплаши да не я открият, че подслушва и заслиза обратно по стълбите, но не успя да се скрие навреме. Стъклената врата се плъзна встрани и нечии стъпки приближиха.

О, боже, мислено изстена Джини. Сърцето й биеше до пръсване. Можеше да опита да се скрие в храстите. Изведнъж я осени нова идея — тя се приближи до някаква врата на приземния етаж и почука. Изчака стъпките горе да се приближат още и отново почука.

— О, ето те и теб — каза тя усмихната.

До Байрън стоеше ослепителна красавица, облечена в елегантен черен костюм. Тъмната й коса бе прибрана назад, подчертавайки съвършените черти на лицето й. В ръка държеше черна чантичка. А Байрън й се стори по-хубав от всякога — с бяла риза и черен панталон, преметнал през рамо сакото си.

Щом видя Джини, той спря стъписан, лицето му пребледня.

— Джини! Каква изненада!

— Аз… Изненадах ли те? — почувства се ужасно неловко, застанала пред елегантната двойка. — Минавах оттук… и реших да ти се обадя — измърмори тя. — Виждам, че излизаш…

— Да. Опитах се да ти звънна преди няколко минути. Страхувам се, че няма да мога да дойда на бала в събота. Налага се спешно да замина за Мексико. По много важна работа… Всъщност личен проблем. Помолих Порша да ти предаде.

— Разбирам — каза Джини. „Важна работа“. Да, сигурно не търпи отлагане. Но „проблем“… звучи нелепо. Тя дори се съмняваше, че й е звънял по телефона. Навярно е оставил тази дреболия на сестра й. Байрън каза нещо на жената. Сигурно й обяснява коя е натрапницата в червения анцуг, помисли си Джини, изпълнена с гняв. Жената й се усмихна — хладно, изискано.

— Джини — каза Байрън, — това е Елиса ди Кордова, сестра на починалата ми съпруга.

О, наистина ли, усъмни се Джини. Значи затова изглеждаше толкова гузен, когато ме видя? Тя се усмихна любезно:

— Кажи й, че много се радвам да се запознаем.

Байрън преведе, жената кимна на Джини и изрече някаква подобна учтивост на испански. Джини се усмихна отново.

— Трябва да тръгвам — обърна се тя към Байрън. — Приятно пътуване.

— Къде е колата ти? — попита Байрън.

— Дойдох пеша. Колата ми е в сервиза, а тази, която ми дадоха в замяна, не може да се качи дотук.

— Лошото е, че моята кола е двуместна.

— Не се тревожи. Аз мога да ходя — отсече студено Джини.

Учтивият разговор започваше да й омръзва. Тя кимна към двамата, обърна се и бързо се отдалечи. Не след дълго колата му я настигна и спря до нея. Джини погледна Байрън и вдигна въпросително вежди.

— Джини, моля те, иди на бала у Порша и се забавлявай. Наистина съжалявам, че не мога да дойда с теб — рече той.

— Не мисли за това — каза Джини. И се махай оттук, преди да съм започнала да крещя, продължи наум мисълта си.

— Не ме гледай така, Джини — каза тихо Байрън.

Джини едва се сдържаше.

— Махай се — процеди тя през зъби в се затича надолу.

След малко колата я задмина.

Тя продължи да тича, докато ферарито се изгуби от поглед, после внезапно спря. Сълзи изпълниха очите й. Край! Свършено бе! Не искаше никога повече да вижда Байрън ди Стефано.

Джини се втурна в къщата, без да си даде труд да затвори вратата, тръшна се в шезлонга и се разрида. Какво бе очаквала всъщност? Трябваше да се досети, че Байрън не е човек, който прекарва живота си сам. Може да се страхува от трайна връзка, но с неговото богатство и слава можеше да притежава всяка жена. Сестра на съпругата му? Ха! Ако беше така, защо не я бе довел да ги запознае. Или може би той се срамува от Джини Комптън — треньорка по тенис от средната класа. Съжалява ли, че й е разказал миналото си? Съжалява ли, че я предразположи и тя да разкаже своето? За какво му е да се обвързва с жена, която е толкова объркана. Елиса ди Кордова сигурно е много по-забавна.

Нещо пухкаво се покатери върху рамото й и я докосна по ухото. Джини посегна и взе шареното котенце.

— О, ти ли си било? И теб няма да получи. Той ще замине нанякъде и ще забрави, че изобщо съществуваш. А ти заслужаваш по-добър дом.

Отвън се чу шум от кола.

Джини бързо изтри сълзите си. Изправи се и видя Порша да влиза през портата. Тим идваше след нея.

— А, значи си се прибрала — изрече задъхано Порша. — Преди малко ти звънях, нямаше те.

— Бях на разходка — каза Джини и се усмихна на Тим, който веднага се заигра с любимото си жълто коте. Слава Богу, вече знаеше какво идва да й съобщи Порша. Нямаше да е хубаво, ако избухне в плач пред Тим, който живееше с илюзията, че при леля Джини винаги всичко е наред. Ако можеше да скрие от Порша подпухналите си очи… Тя стоеше с гръб към сестра си, загледана в племенника си.

— Хайде да влезем и да си направим чай с лед — каза Порша. — Имам да ти казвам нещо.

— Вече разбрах… Но може да си направим чай — каза Джини и тръгна към вратата. — Тим, искаш ля кока-кола?

— Да — зарадва се момчето.

— Разбрала си? — изненада се Порша. — Виждам, че го приемаш спокойно.

— Тревожех се да не би… — тя се втурна в кухнята и най-сетне застана пред Джини. — О, не, не искам отново да изпадаш в униние! Но как разбра?

— Ходих до къщата на Байрън, Той сам ми каза.

— Обясни ми, че е невъзможно да остане — каза Порша. — Предполагам, че един толкова известен художник има ангажименти по цял свят.

— Сигурно и любовниците му са по цял свят. При него беше дошла невероятна красавица. Мексиканка. Говореха си на испански и аз не разбрах нищо, но личеше, че добре се познават — тя пусна по три кубчета лед във всяка чаша. — Имаше наглостта да ми каже, че е сестрата на съпругата му.

— Съпругата му е била мексиканка?

— Да.

— Ами тогава е възможно.

— Възможно е, но е малко вероятно. Той изглеждаше дяволски виновен, когато ме видя — Джини подаде на Тим кутийка с кола.

— Седни! Ти си много разстроена! — нареди Порша, като видя колко силно трепери ръката й.

— Нищо ми няма — отрече Джини, — добре съм. Радвам се, че разбрах всичко толкова рано. Не започвай пак с твоите глупости за небесните сили!

— Добре де — примири се Порша. — Само едно ще ти кажа, бързаш да си изградиш собствена версия, без да знаеш фактите. Може би имаш нужда от психиатър.

— Порша — каза Джини. — Аз съм съвсем здрава. Може да съм била объркана известно време, но вече не съм.

— Добре. Значи ще дойдеш на бала сама и ще се забавляваш и без Байрън. Там ще има други мъже и ти ще се радваш на тяхната компания като всяка нормална жена.

— Не позна — отсече Джини. — Знаеш, че не обичам да ходя сама на приеми.

— Ти изобщо не обичаш да ходиш по приеми. Което съвсем не означава, че ще ти позволя отново да се затвориш в тази празна къща. Не! Ще дойдеш! Поканила съм Сондра и Сам, ще ги пратя да те вземат. Сам е достатъчно силен, ако трябва, и на гръб ще те донесе.

— Не искам да идвам — каза намръщено Джини. Усещаше, че ще загуби битката, защото в подобни ситуации Порша обикновено успяваше да се наложи.

Тя дори бе изпратила вместо нея документите за първия тенис турнир. Джини си мислеше, че тогава постигна победа само защото Порша й бе казала, че ако не спечели, ще разочарова баща им. Тя ли беше мекушава или Порша винаги имаше право?

— Ела да видиш моя костюм — помоли Тим. — Аз ще бъда надзирател на роби.

— Не мога да пропусна такова нещо — усмихна му се Джини. — Ще дойда!

— Добре тогава — каза Порша и се изправи. — Трябва да вървя. В магазина не намерих нищо подходящо за Марк, а искам да бъде облечен като султан.

— Може ли да взема котето вкъщи? — попита Тим с надежда в гласа.

— След бала — обеща Джини.

— Може ли в неделя? — попита Тим с широко отворени очи. — Може ли?

— Ако дотогава му намерим кутия — каза Порша. — Хайде, тръгваме. Още много работа ни чака.

След като Порша и Тим си заминаха, Джини се върна на верандата, облегна се на перилата и се загледа в залязващото слънце. Отново сама. Ненавиждаше ужасната болка, загнездила се в нея. Ако Байрън…

— Престани! — заповяда си тя.

Няма цял живот да плаче за Байрън. Нито пък за Кърт. Трябваше да се опита да бъде като сестра си — да прави планове и да върви напред.

Животът на Порша бе прекрасен, особено след като Тим се появи. Беше се омъжила за Марк веднага след като завърши колежа. Той беше с десет години по-възрастен от нея. Сега Порша бе на трийсет години, само с три години по-голяма от сестра си. Ако Джини не се вземе в ръце в най-скоро време, животът ще я подмине. Тя е общителна, обича да излиза и да се весели. Ще се забавлява отново със или без Байрън. Балът у Порша е идеално място за тази цел. Може би трябва да отиде пак до магазина и да си купи онзи бляскав костюм. Ако разучи някой ориенталски танц, сигурно ще изненада всички.