Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bitter Choice in Shining Splendor, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Зорница Ханджиева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2012)
- Разпознаване и корекция
- cveata (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2012)
Издание:
Ким Стюърт. Дерек
ИК „Слово“, Велико Търново, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-292-0
История
- — Добавяне
IV
Вървеше като пияна по улиците, „Толкова се радвах за тази среща…“
След известно време въздъхна тежко и се спря.
„Не се ли държа идиотски? Защо не се кача на едно такси, да се върна вкъщи и да си взема един горещ душ? Защо… съм такава глупачка… Исках да съм най-сетне насаме с Джеймс, но нищо няма да излезе от тази връзка. Никога няма да можем да останем поне за няколко часа необезпокоявани. Интересно, кой ли ще ни прекъсне другия път, когато се опитаме да прекараме няколко приятни часа. Любовта ще умре от липса на възможности за изживяването й. А ако случайно никой не ни прекъсне, през цялото време ще съм напрегната, дали някой няма да звънне по телефона или направо да нахълта в стаята и няма да мога да се насладя на удоволствието да сме заедно.“
Мина покрай малко бистро. Реши да изпие едно кафе и да размисли на спокойствие. „Може би действах прекалено импулсивно, когато изхвърчах ядосана от жилището на Джеймс? Какво е виновен, че жена му го преследва? Но той разведен ли е или не? Дали обича още съпругата си? Ако е така. Защо не се върне при нея? Каза й точно и ясно по телефона, че има и други лекари, освен него.“
Пушеше цигара след цигара и нервно хапеше устни.
„Може би това обаждане е игра? Възможно ли е разведената госпожа Уелдън просто да се опитва да си върне съпруга?“
Изабел не подозираше, колко е близо до истината. Когато Джеймс пристигна при жена си, тя сама му отвори вратата. Погледна я смаян.
— За човек със счупен крак се движиш дяволски добре — опита се да прикрие яда си с шега.
Лин Уелдън пърхаше като пеперудка. Придърпа бившия си съпруг в апартамента.
— О, скъпи, не бъди такъв! — гласът й трепереше от напрегнато очакване.
Джеймс смръщи чело.
— Лин — каза строго. — Извика ме по спешност.
Тя изкриви хубавата си уста, готова да се разплаче.
— И имах причини. Кракът ми се беше подул. Правих му студени компреси, както ме посъветва. Откъде да знам, че толкова бързо ще ми мине. Винаги съм казвала, че ти си забележителен лекар.
— Това, със студените компреси, може да ти го каже всеки медик. Значи, мога да си вървя.
Лин се нацупи.
— Трябва поне да погледнеш крака ми. Сигурно не се е оправил напълно.
— Е, добре, хайде — нетърпеливо каза Джеймс и тръгна по коридора.
Тя бързо заключи след него. Да извади ключа обаче не успя, защото той се обърна и я погледна с недоумение. Лин се опита да го измъкне зад гърба си.
— Сега отново ме заболя. Ще ми помогнеш ли? — проплака.
Джеймс се върна и я прихвана през кръста. Облегната на него, тя закуцука с изкривено от болка лице към хола.
— Много ли те боли? — попита я загрижено.
— Търпи се — прошепна Лин.
Джеймс я поведе към дивана.
— Не е ли по-добре да отидем в спалнята? — попита тя.
— Не, защо? — погледна я подозрително.
— Там ще виждаш по-добре.
— И тук светлината е достатъчна — отвърна Джеймс кратко. — Хайде, покажи ми къде те боли?
Лин се отпусна на дивана и повдигна крака си с грациозно движение. Той започна да опипва внимателно глезена й.
— Нищо не мога да установя.
— Трябва да провериш по-нагоре.
Силните му дълги пръсти заопипваха прасеца й. Лин се облегна назад и притвори блажено очи.
— Къде те боли, все пак? — гласът му прозвуча дрезгаво и нервно.
— Там, където са сега ръцете ти…
— Тук не е подуто и не откривам нищо обезпокоително.
— Не забелязваш ли, колко са красиви краката ми?
— Лин!
Джеймс пусна рязко крака й, който силно се удари в ръба на дивана.
— О, сега вече ме боли! — изтърва се тя и очите й засвяткаха гневно.
— Нищо ти няма! — извика Джеймс. — Излъгала си ме, само и само да дойда.
— И какво? Толкова ли е лошо?
Лин скочи и се хвърли на врата му.
— Джеймс, скъпи, толкова те обичам!
— Тогава не трябваше да ме напускаш!
— Да, но преди те намирах страшно скучен, признавам си — въздъхна тя. — А междувременно установих, че и другите мъже не са по-различни. Моля те, нека да започнем отначало.
— Не — твърдо отговори Джеймс. — Каквото било, било. Държа да те осведомя, че срещнах една изключителна жена. И ако искаш да знаеш, позвъняването ти бе в най-неподходящия момент. Прекъсна едно твърде приятно занимание. И сега ще се върна при нея. Ако все още желае да ме види… — добави мрачно.
Лин беше бясна, но намери сили да го помоли да остане и да изпие едно уиски с нея.
— Тъкмо ще ми разкажеш повече за новата си приятелка — меко каза тя и се усмихна.
Джеймс се изненада от внезапната промяна в настроението й. Но той не познаваше женските хитрости и се съгласи.
— Е, как е новата ти любов?
Джеймс отново не забеляза, че само се преструва на заинтересувана. Лин добре знаеше, че в много отношения е сляп и глух. Той се отпусна и й заразказва възторжено, каква прекрасна жена е Изабел.
— Защо тогава изобщо дойде при мен, щом твоята Изабел е толкова съвършена?! — избухна Лин.
Сега вече не му убягна ревността й. Усещаше, че тя е на ръба на нервна криза. Понеже до болка познаваше истеричните сцени на бившата си съпруга, не му оставаше нищо друго, освен да избяга.
Без да се обръща, нито да се сбогува, излезе от апартамента й. Навън си пое дъх с облекчение. „Слава богу, отървах се леко!“
Сядайки в колата си, Джеймс се замисли, какво да прави. Искаше непременно да се види с Изабел. „Значи трябва да отида до жилището й. Но там сигурно ще е Хариет, тази капризна, екстравагантна жена, която така ме обърква.“ От една страна го привличаха необикновеното й чувство за хумор и малко грубата й откровеност, а от друга — го плашеха. „При Изабел мога да предвидя как би реагирала. Мога ли наистина?“
Не беше като че ли много наясно. Разбираше раздразнението й, когато Лин позвъни, но не виждаше основателна причина да избяга.
Замислено поклати глава. „Странни същества са жените. Както и да се държиш, все не можеш да им угодиш.“ Понякога си мислеше, че може да мине и без тях, но животът винаги го опровергаваше.
Най-сетне реши твърдо: „Ще отида при Изабел. Дано да ми прости. Може би тази наша втора несполучлива вечер би могла да се спаси.“
Поколеба се за миг, преди да натисне звънеца. След известно време чу шум от стъпки и женски глас попита:
— Кой е?
Беше Хариет! „По дяволите! Тази вечер нищо няма да ми бъде спестено! Беше споменала, че с удоволствие излизала вечер. Какво прави тук?“
Покашля се и оправи с нервно движение възела на вратовръзката си.
— Ами… Джеймс Уелдън.
Вратата широко се разтвори и Хариет се появи с лъчезарна усмивка на перфектно гримираното си лице.
— О, колко е хубаво, че идвате да ме видите!
— Ами… всъщност, търсех Изабел.
— Още не се е върнала — Хариет отвори вратата още по-широко. — Но влезте, моля ви — покани го свойски. — Можете да я почакате тук.
— Ами… всъщност…
Джеймс толкова се притесняваше, че въртеше непрекъснато едно конче на ризата си, докато то не изхвърча.
— Е, хайде, заповядайте — тя го хвана за ръката. — Не хапя. Или така ви изглеждам?
— Ами… не, разбира се, че не.
— Господи, престанете с това проклето „ами“. Лази ми по нервите. Достатъчно сте зрял, за да изпадате в такава паника, когато сте с дама. Но вие сте рак — продължи Хариет с разбираща усмивка, — а раците са такива. Нямат смелост, предпочитат сигурното, познатото, традиционното — тя въздъхна. — Моят Джордж беше същият. Въпреки че много пъти се опитвах да го накарам да направи нещо шантаво. — Отново въздъхна. — Никога не ми се удаде.
Джеймс Уелдън се изпъчи.
— Мисля, че имате грешка представа за мен… — започна той, но Хариет го прекъсна.
— Можете да ми разкажете за себе си. С удоволствие ще изслушам всичко, което се отнася до любимата ми тема — зодиите — но ще ви бъда страшно благодарна, ако ме последвате вътре. Ако искате да ви донеса стол тук, в коридора, и тогава ще си стоим на прага, а вие ще ми доверявате грижите си.
— Не, не — измънка той и тръгна след нея.
Сковано седна на дивана в хола. Хариет му подаде питие и намали музиката от грамофона.
— Така-а, започвай. Можеш всичко да ми кажеш. Познавам добре мъжките проблеми. Ненапразно съм имала пет брака.
— Разбирам, госпожице.
— О, боже! „Госпожице“? Не можем ли да бъдем приятели? Мразя формалностите!
Това не беше вярно. Даваше си вид на нетрадиционна жена, въпреки че за някои неща имаше съвсем тривиални представи.
— Защо не ми викаш просто Хариет?
— Разбира се, Хариет…
Сковаността на Джеймс постепенно отминаваше. Отпи голяма глътка уиски и вече не се притесняваше толкова от нея.
Тя отново започна да говори за любимите си зодии. После премина на тема номер две — съпрузи.
— Ах, ах, само като се сетя за Джони… Беше невероятен мъж.
— Защо се разведе с него? — плахо попита Джеймс.
— Защото тогава не беше толкова прекрасен, колкото е сега в спомените ми — отвърна Хариет.
Погледна го изпитателно.
— А ти защо се раздели с жена си?
— Тя искаше, не аз.
Хариет въздъхна.
— Точно като моя Джордж. Той държеше да останем заедно и просто не можеше да проумее, че това е невъзможно.
Сега беше ред на Джеймс да я изгледа озадачен.
— И защо не беше възможно?
— Не можех да живея повече с него. Беше прекалено скучен, педантичен. Разбира се, имаше своите добри качества, но беше невероятен домашар. Искаше дори деца, представи си само — каза го така, сякаш Джордж я е накарал да скочи от трийсетметрова кула. — Деца! Такова нещо — никога!
— Но защо? — осмели се да вметне Джеймс. — Не е ли нормално да искаш това?
— Възможно е. Но можеш ли да си ме представиш като майка? — засмя се Хариет. — Да бутам детска количка? Аз?
— Трудно ми е — призна си той.
Струваше му се дори немислимо да види тази екстравагантна жена като домакиня и майка.
Тя изпъна ръце и замислено загледа лакираните си в яркочервено нокти.
— Нее. Искам да се наслаждавам на живота, а не да „мухлясвам“ край тенджерата или пералнята. Една жена зодия стрелец е строго индивидуална, пълна с идеи, решителна, а не домашно щурче.
— Точно тези думи изрече съпругата ми, преди да се разделим.
— Така ли? Тя стрелец ли е?
— Не, всъщност, не знам точно… — сконфузи се Джеймс. — Лин също не искаше да бъде кротка домакиня. Страхуваше се да не изпусне нещо от живота, ако остане с мен — въздъхна. — Сега вече прозря, че другите мъже не са нещо по-различно.
— И иска да анулира развода? — възкликна Хариет.
— Да.
— А ти? Какво мислиш? Отново да се върнеш при нея?
— Не… — бавно отвърна той. — Държа на Лин, разбира се. В края на краищата, бяхме заедно толкова години — гласът му стана по-рязък. — Но това, което ми погоди тази вечер, няма никога да й простя.
— Какво е направила? — заинтересува се Хариет.
Джеймс й разказа историята с позвъняването.
— Исках най-сетне да сме сами с Изабел, а пак ни попречиха — хвана се с две ръце за главата и се завайка. — Какво ще стане сега? Не мога да се сърдя на сестра ти, че се ядоса.
Тя се наведе към него и нежно го погали по ръката.
— Бедничкият ми — прошепна. — Жените май доста усложняват живота ти.
— Така е — съгласи се Джеймс.
Хариет звънко се засмя.
— А защо отиде при бившата си съпруга? Нали не си единственият лекар в Ню Йорк.
— Изабел ме попита същото. Но Лин не иска и да чуе за друг.
— Да, да, мъжете зодия рак са силно привързани към семейството.
Той поклати глава.
— Вярваш ли наистина на всички тези глупости, които се пишат?
Хариет избухна.
— Това не са глупости, а самата истина!
— Не мога да повярвам! Как е възможно да разделяш пет милиарда души на дванайсет купчини. Това е лудост! Всеки човек е различен!
— Но в общи линии, хората, родени под един и същи знак, си приличат — упорито настояваше тя.
Джеймс също беше непреклонен. Малко бе останало да се скарат, когато чуха, че някой отключва външната врата.
Той скочи като ужилен.
— Изабел!
В хола влезе една уморена, изтощена, отчаяна Изабел. Вървеше с наведена глава.
— Хариет, защо не си излязла?
— Имам гости, не виждаш ли?
— Моля? — трепна тя.
Джеймс пристъпи към нея и протегна ръце.
— Сърдиш ли ми се още? — погледна я умоляващо като малко виновно дете.
— Ти как смяташ?
— Разбирам те. Опитай се да ми влезеш и ти в положението. Лин е била моя съпруга.
— Мъжете от зодия рак държат на семейството си — повтори за кой ли път Хариет. — Моят Джордж беше същият.
Изабел ядосано махна с ръка.
— Престани с твоите глупости. Не мога повече да ги слушам.
Сестра й се засегна.
— Тогава да си вървя…
— Добра идея — вметна злъчно Изабел.
— Боже мой, държиш се като оскърбена стара мома.
— И защо не?!
Джеймс напрегнато следеше кавгата им.
Хариет се приближи до Изабел и я прегърна.
— Защо все се караме откакто съм дошла, скъпа? Винаги сме се разбирали добре. Какво застана помежду ни?
Изабел погледна Джеймс с укор и наведе гузно глава.
Сестра й тихо се засмя.
— Не се оправдавай с него. Той има вина за нашите препирни, колкото и едно теле.
— Не знам дали да се радвам на това сравнение — обади се Джеймс.
— Е, хайде, Джеймс — Хариет закачливо го сръга с лакът в ребрата. — Не бъди червей.
— Първо съм теле, после червей. Чувствам се като в зоологическа градина.
След тази негови реплика напрежението се стопи.
Всички избухнаха в смях. Изабел възвърна настроението си. Но краткотрайният изблик на веселие бе последван от неловко мълчание. Джеймс поглеждаше ту едната, ту другата.
„Защо Хариет не излезе и не ни остави сами? Изглежда, че ще трябва да се сбогувам. Пък и нямам голямо желание да остана с Изабел, когато сестра й е тук. По дяволите, сякаш всички са против нас. Първо Хариет, после Лин, а сега отново Хариет. Кой ли ще е следващият?“
— Най-добре е да си вървя… — погледна тъжно Изабел.
— Щом искаш — отвърна тя иронично.
Сега вече Джеймс се ядоса.
„Какво си мисли Изабел? Сама би трябвало да разбере, че ситуацията е невъзможна. Не мога да се обърна към Хариет и да й кажа, че ми е много симпатична, но ще направи добре, ако ни остави сами.“
Хариет като че ли прочете мислите му.
— Мисля да поизляза тази вечер — тактично каза тя и се протегна. — И без това цял ден стоях затворена тук. Имам нужда от чист въздух.
Джеймс въздъхна облекчено, но в този момент Изабел се намеси.
— Защо ще излизаш? Скъпа! Джеймс се кани да си тръгва и ще остана сама.
Хариет й хвърли недоумяващ поглед и бе готова да възрази, но изражението на сестра й я накара да си затрае.
— Добре, довиждане…
Джеймс почака известно време да го поканят да остане.
— Чао — отвърна Изабел с пресилено дружелюбен тон.
— Кога ще се видим?
— Е, сигурно ще се намери някоя и друга минутка, в която жена ти няма толкова да се нуждае от теб. Възможно е и да не си е счупила нищо и да е в отлично здраве.
— Не е почтено от твоя страна — каза той и, без да се обръща, излезе.
— Той имаше право, не беше коректна към него — укори Хариет сестра си, когато вратата се затвори след Джеймс.
Изабел въздъхна и се свлече уморено на дивана.
— Бъди така добра и ми налей едно питие — помоли тя. — Но нещо по-силно.
Хариет беше смаяна.
— Откога пиеш така?
— И аз не знам — тихо отвърна Изабел, — във всеки случай, тази вечер имам желание да си сръбна малко повече.
— Добра идея. Съгласна съм. Ще си излеем мъката. Алкохолът развързва езика.
— Твоят няма нужда от уиски.
Хариет съчувствено я погледна.
— Наистина се нуждаеш от едно яко питие. Мисля, че те е стегнала любовна мъка, скъпа.
— Не знам — въздъхна тежко тя. — Заслужава ли един мъж да се терзаеш заради него?
Хариет отиде до барчето и напълни догоре две чаши с уиски. Прибави съвсем малко сода.
— Да донеса ли от кухнята и лед? Или ще го пиеш така?
— Дай го насам — протегна ръка Изабел.
Хариет й подаде чашата и седна срещу сестра си в креслото.
— Сега по твоя въпрос — започна бавно, след като отпи една юнашка глътка. — Да, аз мисля, че си заслужава — погледът й се изпълни с тъга. — Можеш ли да си представиш живота без мъже, любов, секс?
— Не — Изабел й даде празната си чаша, да я напълни отново. — Не, не мога, но трябва да има истински мъже, които са в състояние да направят една жена щастлива, по дяволите!
Хариет донесе уискито.
— Такива мъже има… — отвърна след известно мълчание.
— А защо ние двете не сме ги срещали?! — нервно вметна Изабел.
— Дори и да ги имаш, пак ще си недоволна.
— Защо?
— Защото са дяволски скучни.
— Сама не си вярваш.
— Аз не вярвам, аз знам — отвърна Хариет невъзмутимо.
Остави чашата си на масата и с рязко движение отхвърли червената си буйна коса. За разлика от сестра си, която предпочиташе естествения цвят, тя обичаше промяната. Редовно изненадваше познатите си с някоя и друга краска.
— Искаш ли още едно питие?
Изабел я погледна с леко замъглени очи.
— Да — кимна и блажено се изтегна на дивана. — Започва да ми става хубаво.
— По-често трябва да си пийваш. Тогава излизаш от черупката си.
— Не съм охлюв! — възрази Изабел.
— Наистина ли. Понякога имам чувството, че си. Погребваш се. И когато срещнеш интересен мъж като Джеймс Уелдън, например, проваляш връзката заради своята сдържаност.
— Отиваш твърде далеч — възнегодува тя. — Не съм се впускала никога в подобна любовна авантюра, както с Джеймс. Какво да направя, като не можем да останем сами?
— Трябва да опиташ още веднъж. Срещни се с него утре и елате тук. Готова съм да преспя и някой хотел.
— Безкрайно мило от твоя страна — рече иронично Изабел. — Не, това не ми харесва. Нагласено е и е много прозрачно. Освен това, Джеймс е този, който трябва да направи първата крачка.
— А ако не я направи?
— Тогава няма за какво да говорим — вдигна рамене Изабел.
— О, ти и твоята проклета гордост! Такава си си била винаги. Пропускаш най-добрите си шансове, само защото си толкова твърдоглава.
Хариет хвърли замечтан поглед към барчето. Изправи се и застана насред стаята с празните чаши в ръце, потънала в мисли.
— Спомняш ли си Хък? Чудесен мъж и лудо влюбен в теб. Но ти му отряза квитанциите. Жалко.
Изабел вдигна самодоволно вежди.
— Колко добре постъпих тогава! Хък беше плейбой. Помня как ме водеше на кино и по най-евтините кръчми. Опитваше се да ме целуне, но имаше лош дъх. Само като си спомня, ме втриса.
— Много си прозаична — упрекни я Хариет. — Обичаше те, това е важното. Какво значение има някакъв си лош дъх? Щеше да му подариш подходящи писта за зъби.
— Защо не го задържа за себе си тогава?
Хариет смаяно я изгледа.
— Аз? Но Хък обичаше теб.
— Хък предлага на всяко срещнато момиче женитба. Дебелата Розмарин се съгласи. И, доколкото знам, е бременна за четвърти път.
Хариет се вкамени.
— Ужасно!
— Виждаш ли? — тържествуваше Изабел.
Сестра й се запъти, изпълнена с достойнство, към барчето. Походката й не беше вече толкова сигурна. Изля остатъка от уискито в чашата си и мрачно отбеляза:
— Свърши. Какво ще правим сега?
— Ще пием джин — предложи Изабел.
— Чудесна идея! Понякога наистина имаш моментни проблясъци.
Изабел се изкиска.
— Ако продължаваме така да се наливаме, скоро ще сме напълно пияни.
— Кого го интересува това? Никого…
Хариет се удари бързо по устата. После се разсмя.
— Боже мой, само като се сетя за майката на Джони… На сватбата ни изпразни няколко бутилки шампанско. Джон се опитваше да я удържи, но не успя. Идва най-смешното — на другия ден не си спомняше нищо. За щастие. Защото беше заклета въздържателка.
— Тогава защо изобщо е пила?
— Защото Джон й обясни, че това е нов вид лимонада. Иначе нямаше да позволи на масите да се сервира шампанско. А той не искаше да предлага на гостите си само безалкохолни напитки.
— А Джон беше ли въздържател? — полюбопитства Изабел.
Никога не беше виждала „съпруг номер две“, защото той бе просъществувал едва четири седмици.
— Да, за жалост — въздъхна Хариет. — Ако знаех предварително, нямаше да се омъжа за него.
Подаде й пълна с джин чаша и се отпусна на креслото.
Алкохолът си свърши работата. Изабел се чувстваше странно замаяна, а главата й тежеше като олово. Сякаш отдалеч слушаше пороя от думи, с който сестра й безмилостно я заливаше, и неусетно заспа.