Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bitter Choice in Shining Splendor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Ким Стюърт. Дерек

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-292-0

История

  1. — Добавяне

VI

Когато влязоха в галерията, Катлийн тъкмо обслужваше някакъв клиент. Изабел искаше да заведе Дерек направо в кабинета си, но той спря и с интерес заразглежда картините и скулптурите.

— Имате много интересни предмети на изкуството. Учудващо за една толкова малка галерия.

— Разбирате ли от изкуство?

— Не много — отвърна й тихо.

Но поведението му доказваше противното. Без да се колебае, се спираше пред картините с най-голяма стойност, от които един лаик не би се впечатлил.

Катлийн приближи. Любопитно изгледа Дерек и лицето й веднага се оживи. „Тази Катлийн, не може да види мъж, без да се опита да флиртува с него“ — помисли си Изабел развеселена.

Но младата й помощничка бе разочарована, защото той въобще не й обръщаше внимание.

„Мен ме гледаше по-различно“ — зарадва се Изабел.

— Доктор Уелдън звъня вече три пъти — оповести Катлийн.

Изабел забеляза, как Дерек помръкна.

— Благодаря, Катлийн — отвърна тя и го покани в кабинета си.

— Кой е доктор Уелдън?

Усети, че не искаше да й зададе този въпрос — той просто му се изплъзна от устата. Повдигна вежди и го погледна с насмешка.

— Мой познат.

При думите й изражението му се проясни.

— Един добър приятел — подчерта Изабел.

Остана доволна, че Дерек неспокойно трепна.

„Защо толкова ме радва това? Та той е само един неопитен застрахователен агент, без средства и репутация. Но пък е изключително привлекателен мъж.“

През цялото време се опитваше да намери обяснение за неуспеха му. „Може би просто още не е натрупал достатъчно опит.“

Но при сключването на договора беше потресена от пълното му невежество по всички въпроси от застрахователното дело. Дерек не знаеше най-елементарни те неща — като например, продължителност и цена на полицата.

— Ще ви осведомя по-късно — каза й той уверено, когато го запита за условията на договора.

Тъй като искаше да му спести неудобството, Изабел подписа.

— Имахте ли образование, за да заемете тази длъжност?

— Образование?

— Е, да, вие сам знаете. Преди да продадеш нещо, трябва добре да го познаваш. Това, разбира се, важи и за застрахователните полици.

Той дълбоко си пое въздух.

— Да… имам още много материали вкъщи. Трябва да ги прегледам.

Изабел се изправи.

— Тогава не трябва да отлагате повече — рече сухо. — Как искате да постигнете професионални успехи, след като не можете да отговорите на най-елементарните въпроси, които интересуват клиента ви.

Почти смирено, Дерек й призна, че има право.

Последва я в залата. Още веднъж огледа с нескрит интерес изложените картини. Привличаха го предимно графиките. И изведнъж я изненада с един абсолютно професионален съвет.

— Това — посочи й една графика, — можете да продадете далеч по-скъпо. Най-добре ще бъде да не я предлагате още, а да изчакате. Сигурен съм, че в най-скоро време този художник ще стане голямо име.

Изабел учудено го изгледа.

„Откъде знае тези неща?“

В това време влезе един постоянен клиент. Отиде сама да го обслужи. Дерек остана в задното помещение. Мъжът, известен любител на изящното изкуство, със значителни средства, търсеше някаква специална картина, която от дълго време го интересувала.

Изабел вдигна рамене.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Никога досега не ми се е удало да я закупя на търг. Доколкото знам, в последните години е минала през ръцете на много колекционери, но никога не съм имала шанса да я притежавам. Цената й доста надвишава финансовите ми възможности.

— Жалко — въздъхна разочаровано той. — При вас винаги съм бил прекрасно обслужван. И сега за пръв път трябва да напусна галерията с празни ръце.

Изабел не искаше да го загуби като клиент.

— Мога да проверя на няколко места. Ако сте съгласен с цената… — каза колебливо и го погледна въпросително.

— Много ще ви бъда задължен.

Мъжът спомена една сума, от която косите на Изабел настръхнаха.

— Не — каза тя решително. — При тази цена никога няма да мога да закупя картината. Това е невъзможно. Вече си имах нещо наум, но с тази сума… — вдигна рамене, — безнадеждно е.

Дерек се появи изневиделица и се намеси в разговора:

— Мисля, че мога да ви помогна да задоволите господина, Изабел.

Той издържа изпитателния поглед на клиента.

— Утре мога да доставя на мис Картър желаната картина — леко се усмихна. — Във всеки случай, цената ще бъде малко по-висока от предложената от вас. Не сте новак в тази област и много добре знаете, че за такава цена никога няма да успеете да получите картината.

— Колко ще струва?

Дерек назова една сума.

Мъжът кимна.

— Съгласен съм. Мога ли утре да си я взема оттук?

Когато Дерек потвърди, Изабел се намеси ужасена.

— Но, Дерек, мислите ли наистина, че ще можете да удържите думата си?

Клиентът извади портфейла си и постави на масата пачка долари. Смръщи вежди.

— Обещахте ми вече. Като всеки почтен търговец трябва да изпълните обещанието си.

Тя затаи дъх.

— Господин Томсън… е…

Дерек махна с ръка.

— Не се притеснявайте, мис Картър. Разчитайте на мен. Ще донеса картината още днес. Джентълменът ще може утре да си я вземе.

— Ще бъда тук в началото на работното време — мъжът го погледна изпитателно и добави. — Надявам се, да не бъда разочарован.

Изабел го проследи с поглед докато излезе. После рязко се обърна към Дерек, който разглеждаше една скулптура.

— Какво ще правим сега? — рече му укорително. — Поставихте ме в такава конфузна ситуация! Този господин е мой постоянен клиент…

— Това вече го знам. Затова и направих предложението. Той ще бъде толкова доволен да получи от вас картината, че вече няма да излиза от галерията и през ум няма да му минава да купува от друго място.

Дерек сбърчи чело.

— Поне така се надявам.

— Какво означава това? — нетърпеливо попита Изабел. — Как ще я намерите? Аз се опитвам от месеци. Никога не съм успявала, въпреки че два-три пъти се е появявала на търгове. За съжаление, цената винаги е скачала толкова, че ми е невъзможно да си я позволя. А и цената, която уговорихте с него, е напълно неизгодна.

Ласкава усмивка пробягна през лицето му. Взе ръцете й и започна да я успокоява.

— Ще го направя, Изабел. Разчитайте на мен! Но трябва да изпълните едно мое желание. Ако удовлетворя клиента ви, ще приемете да вечеряте с мен.

Увереният му тон я поутеши.

— Е, добре… — отвърна колебливо. После избухна в смях. — Но в онази закусвалня повече няма да стъпя.

— Не е и нужно — усмихна се и той. И другаде правят хубави хамбургери.

— Харесаха ли ви онези? — Изабел стана неспокойна.

— На вас не ви ли бяха вкусни? Поне така твърдяхте.

— Е, може би съм преувеличила малко — тихо отвърна тя. — Не исках да ви обидя. Вие избрахте заведението.

— Не е вярно, ваша беше идеята.

— Да, но…

— Знам, че мислехте за кесията ми, когато предпочетохте онзи „отличен ресторант“.

Дерек отново се засмя, но лицето му бързо доби сериозно изражение.

— И трябва да призная, че го намирам за прекрасно. Другите жени не биха го направили. Тях ги интересува само, дали мъжът, с когото излизат, има достатъчно пари да финансира желанията им. Вие сте различна, Изабел. Уважавам ви за това.

Думите му я развълнуваха. Стоеше, свела очи към пода. Той все още държеше пръстите й в силните си, нежни ръце. Искаше й се никога да не ги пусне. Близостта и докосването му й бяха толкова приятни.

— Дерек… — каза тихо и се осмели да го погледне. — Не се притеснявайте за обещанието си. Няма значение, дори да не намерите картината.

Очите му излъчваха топлина.

— След един час ще дойда да я донеса — отвърна той. — Вие, разбира се, ще си удържите комисионната. В края на краищата, и за вас трябва да има малка печалба.

Пусна ръцете й и се отправи към изхода.

— След час съм тук — извика през рамо, преди да излезе.

Изабел остана неподвижна няколко секунди, загледана след него.

 

 

Катлийн тактично се бе оттеглила в задното помещение да разопакова току-що пристигнали нови картини, когато забеляза, че Изабел е сама, отиде при нея.

— Великолепен мъж! — възхити се тя. — Той ли е следващият?

Изабел я погледна така изненадано, сякаш не разбра за какво става дума. После звънко се засмя.

— Не, как ти хрумна това, Катлийн?

Момичето дяволито се подсмихна.

— Е, забелязах как го гледаше. Кой е той всъщност? Къде се запозна с него?

— На улицата — кратко отвърна Изабел.

— Ти наистина си полудяла — промърмори Кати. — Първо живееш месеци като монахиня, после изведнъж се влюбваш за три дни, два пъти.

Изабел погледна към телефона. „Да се обадя ли на Джеймс или да чакам той да ме потърси?“

Остро почукване по вратата я откъсна от мислите й.

— Влезте — извика разсеяно.

Катлийн подаде глава през процепа на вратата. Лицето й грейна.

— Той е тук!

— Кой?

— Той, Паули!

— Кой е Паули?

— Как кой? Моят нов любим — тя изглеждаше възмутена, че изобщо има хора, които още не познават Паули, и не знаят, че е влюбена в него.

Изабел се усмихна.

— Ах, Паули се казва, значи. Какво вълнуващо име.

— Много е сладко, нали? — изчурулика Катлийн.

— Като захарен памук — увери я Изабел.

Помощничката й я погледна за миг недоверчиво, после се опита да се засмее. Прозвуча изкуствено.

В този момент чуха някой да вика:

— Катлийн, къде се загуби?

„Е, Паули има поне приятен глас. Иска ми се да видя този екземпляр, който така е завъртял главата на малката.“

Излезе от кабинета си.

Двама млади мъже стояха в предната зала. Единият бе елегантно облечен, а другия изглеждаше като карикатура на студент. Кръгли телени очила „красяха“ напрегнатото му, пъпчиво лице. Тънките му устни бяха здраво стиснати. Оглеждаше с пренебрежение изложените картини.

— Това е шефката ми, Изабел Картър, собственичката на тази галерия — представи я Катлийн.

Момчето с кръглите очила безстрастно заяви:

— Всъщност, картините не са много ценни. Затова пък са скъпи. Тази графика, например, я видях при един вехтошар. Продаваше я на половината цена.

— Когато не са хубави, поне да са скъпи — отвърна Изабел остро и мило се усмихна на другия мъж.

— Не мислите ли и вие така, Паули?

Докато изговаряше името й бяха нужни големи усилия, да не избухне в смях.

Той учудено я погледна.

— Аз съм Дейвид Търнър. Това е Паули — посочи пъпчивия хлапак.

Изабел погледна Катлийн. „Как е възможно такова младо и красиво момиче да се влюби в този всезнайко! Той изобщо не й подхожда. Не може да бъде!“

В този момент Паули строго я попита:

— Кога ще се освободиш, Катлийн?

Тя смутено погледна шефката си.

— Не зная.

Очилаткото извади от чантата си някаква дебела книга и започна да я разлиства. След малко пръстът му се спря на една страница и той зачете с нравоучителен глас:

— „Работното време и работното заплащане трябва да се контролират. Посочената по-долу форма на договор…“

— Добре, стига, Паули — прекъсна го Катлийн. — В шест съм свободна. Ако искаш, можеш да ме почакаш.

Посочи му креслата в другия край на залата.

Изабел едва сдържаше гнева си. „Никой няма основание да ме обвинява, че съм несправедлива работодателка. Най-малко пък Паули. Ако не беше Катлийн, досега да съм изхвърлила този надут тип.“

Не можа да се стърпи обаче да го попита с меденосладък гласец:

— Да ви почерпя с чашка кафенце или предпочитате шампанско?

Другият мъж хвана за ръката готовия за нова тирада Паули.

— Да тръгваме. Ще вземем Катлийн в шест.

Новата й любов не можа веднага да намери подходящ отговор. Но не забрави да й хвърли строг поглед.

— Добре, в шест ще сме пак тук. Тогава спираш. Няма да работиш и секунда повече.

Потупа върху книгата, която още държеше в ръка.

— Тук са правилата на профсъюза. Можем тази вечер да ги научим наизуст заедно. Аз вече знам повечето, но и за теб ще е от полза да ги познаваш — довърши заплашително.

Катлийн кимна със сълзи на очи.

— Добре, Паули, ще ги науча…

Дейвид Търнър се захили.

— А колко прекрасно ще е за теб, Кати, ако по-късно научиш и „Капиталът“ на Карл Маркс. Няма да е проблем. Това са само две книжки от около шестстотин страници. Детска игра за всеки, който иска да се образова, а не да пилее времето си в безделие.

— Правилно — кимна Паули утвърдително.

Беше му убягнала иронията в думите на Дейвид.

Когато излязоха, Изабел облекчено въздъхна. Сълзите на Катлийн бяха пресъхнали. Замечтано гледаше към улицата.

— Не е ли прекрасен?! — прошепна тя.

— Мъж, който знае наизуст комунистическия манифест, е едно малко чудо.

Изглежда, Катлийн бе жертвала чувството си за хумор заради растящата си любов.

— Нали? — промълви захласната. — Никога не съм познавала такъв.

— От тоя сорт наистина няма много — отвърна Изабел.

„И слава богу“ — каза си наум.

Звънът на телефона я сепна. Беше доволна, че монолога на Катлийн бе прекъснат. Вдигна слушалката с надеждата да е Джеймс. Но беше Хариет.

— Скъпа, ще минем да те вземем. Искаме да отидем в музея.

— Кои сте „вие“?

— Аз и Джеймс, кой друг? — невинно отговори сестра й.

— Да, кой друг! — промърмори Изабел и сърдито затвори.