Ким Стюарт
Дерек (5)

V

Бледа светлина нахлуваше през прозорците, когато Изабел се пробуди.

— Къде съм? — промърмори, докато с мъка отваряше очи.

Забеляза празните чаши и препълнените пепелници, простена и се хвана за главата. Погледът й се спря на спящата Хариет. Тя хъркаше! Никога не бе предполагала, че може да хърка. Някак си не й подхождаше.

Стана. Болеше я цялото тяло. Беше спала в неудобна поза. Огледа се и поклати глава.

— Трябва да сме се побъркали. Как сме успели да изпием такова количество алкохол? — въздъхна тежко. — Какво можеш да очакваш от две самотни жени, решили да си удавят мъката…

— Каза ли нещо? — Хариет се размърда в креслото си. — Изабел… — хвана се за челото. — Имам чувството, че скоро ще ми се пръсне мозъкът.

— Нищо чудно. Двете с теб снощи препихме здравата и сега тялото си отмъщава.

— О, ужасно е! — простена Хариет и с мъка се надигна.

Погледна към чашите на масата.

— Алкохол ли? Никога вече! Нито капка! Главата ми, бедната ми глава!

— Отивам в банята и след това ще направя по един доматен сок — предложи Изабел. — Това ще ни помогне.

— Ти си ангел! — Хариет хвана ръката на сестра си. — После и аз ще се изкъпя и ще полегна за още час.

— Можеш да правиш каквото искаш. Отивам в галерията, да видя дали имам някакви ангажименти.

Изабел премълча истинската причина. Надяваше се Джеймс да й звънне. Искаше да се срещне с него насаме.

— Днес щяхме да излизаме — вяло каза Хариет. — Но мисля, че е добре да го отложим за утре.

— Същото си помислих и аз — отвърна Изабел. — В това състояние няма да мога да обикалям из града.

 

 

Малко по-късно тя излезе от къщи. На улицата дълбоко си пое дъх. Въпреки че отровеният от газове въздух на Ню Йорк не можеше да се нарече освежаващ, той все пак й подейства добре след алкохолните изпарения в стаята. Климатичната й инсталация, отново, за кой ли път, се беше повредила.

Нарочно не тръгна по прекия път за галерията. Имаше нужда да се поразходи. Вървеше бавно по тротоара и се наслаждаваше на нежния полъх на вятъра. Изведнъж се спря пред витрината на някакъв антикварен магазин. Там висеше графиката, която толкова дълго бе търсила. Преди няколко седмици бе участвала в търг и бе наддавала за нея, но накрая цената й беше станала прекалено висока и Изабел бе решила, че не си струва.

Сбърчи замислено чело. „Изложената цена няма нищо общо с действителната стойност на картината. Освен това не е възможно подобно нещо да се предлага в антикварен магазин.“

Тъкмо бе решила да влезе и да провери каква е работата, когато вратата рязко се отвори и един мъж буквално излетя отвътре. Подхлъзна се и едва не се строполи в краката й. В последния момент се задържа, но папката му изхвърча на асфалта.

— О! — мъжът погледна Изабел и остана с отворена уста.

— По-добре си приберете нещата, докато не ги е издухал вятърът — каза му тя приятелски.

Той продължаваше да я зяпа.

— Какво? А, да…

„Този нещо не е наред“ — мина й през ума. Въздъхна и започна да прибира документите в чантата му. Непознатият сякаш се опомни. Наведе се до нея и й помогна. Някакъв непопълнен формуляр за голяма застраховка й попадна в ръцете. Видя и много подобни наоколо.

— Искахте да сключите договор за застраховка в магазина? — попита Изабел.

Той продължаваше втренчено да я наблюдава.

Изабел се изнерви. Идеше й да захвърли цялата купчина, която бе събрала, и да си продължи пътя. Нещо обаче я задържаше.

Мъжът изглеждаше толкова нещастен. Подаде му папката и забеляза, че погледът му бе впит все още в нея.

От немай-къде, започна разговор.

— Не приеха ли офертата ви?

— Оферта? Каква оферта? — запъна се той.

— Тази, за застраховката.

Непознатият поклати глава. Накрая сякаш се досети, че не се е държал изискано с дамата до себе си.

Поклони се.

— Много ви благодаря, че ми помогнахте. Ще ми позволите ли да се реванширам? Искам да ви поканя на обяд.

Изабел се засмя. Той изглеждаше така, сякаш му беше трудно да осигури собствената си прехрана. Не че беше облечен лошо. Даже прекалено добре за застрахователен агент. Но правеше впечатление на напълно безпомощен.

— Много мило, мистър…

— Дерек Томсън побърза да й се представи.

— А, мистър Томсън. Много любезно от ваша страна, но това, че съм ви помогнала, не е основание веднага да ме каните на обяд.

Мъжът остана разочарован от думите й.

— Просто нямам късмет днес — промърмори той.

Изабел усети в гласа му пълна безутеха. „Бедното момче, май никак не му върви.“

— Днес сключил ли сте въобще някаква сделка? — попита го състрадателно.

Дерек Томсън поклати отрицателно глава.

— Хм… — Изабел се замисли. Нейната застраховка изтичаше другата седмица. Можеше да сключи нов договор с него. Беше й все едно, в коя компания ще го направи.

— Правите ли застраховки на произведения на изкуството?

Изражението му не беше особено оптимистично, докато кимаше колебливо.

— Добре, тогава можем да подпишем договор.

Лицето му засия.

„Колко се радва и при най-малкия успех.“ Изабел беше трогната. Той наистина изглеждаше като пълен неудачник.

Пак беше вперил очи в нея. Мълчеше.

„Така никога няма да съумее да склони някого да приеме услугите му. Трябва да се запише в курс по риторика. Не би му навредило малко повече дар слово.“

— Ще дойдете ли с мен в галерията ми? Ще ви дам необходимите документи.

— Каня ви на обяд — повтори Дерек Томсън.

Изабел вдигна рамене.

„За самочувствието му сигурно ще е добре да почерпи някоя дама. Мога да си платя обяда. Но това сигурно ще го обиди. Не, нека той ме почерпи, но ще отидем в някои евтин локал.“

— Добре, да вървим.

Младият мъж щастливо се засмя.

„Наистина му подейства добре, че приех поканата.“

Точно на отсрещната страна на улицата забеляза една закусвалня, която нямаше вид на особено реномирана.

Посочи му я с ръка.

— Искате там да обядваме? — Дерек Томсън я гледаше недоверчиво.

После кимна. Пресякоха оживената улица и тръгнаха към нея.

Още от прага ги блъсна в носа острата миризма на прегоряло олио. Дерек се оглеждаше объркано, но Изабел смело направи няколко крачки навътре. Закусвалнята се нуждаеше от срочно основно почистване.

— Нека отидем другаде — предложи Дерек.

— Не — Изабел беше непреклонна.

— Но тук има само хамбургери.

— Обичам хамбургери.

Тя стисна устни. В тази дупка щеше да й е трудно да погълне даже и троха.

Дерек любезно я отведе до една маса. Махна препълнения пепелник. Почакаха малко, но се оказа, че заведението е на самообслужване.

— Наистина ли искате хамбургер?

— Да, да — Изабел се насили да се усмихне.

Той се върна с две чинии. Във всяка — по едно неопределено „нещо“.

— Какво трябва да е това?

— Хамбургер — намръщи се Дерек.

Тя смело захапа „нещото“. Напрегна всичките си сили, за да преодолее отвращението си.

— Вкусно ли ви е?

— Страшно… — Изабел дъвчеше ли, дъвчеше. — Във всеки случай много засища.

Дерек лакомо отхапа от своя хамбургер.

„Нещастното момче, сигурно не е и виждало нещо по-добро. Трябва да се опитам да му помогна. Най-важното за един застрахователен агент са връзките. Ще говоря с всичките си познати. Все някой ще прояви интерес.“

— Искате ли още един? — прекъсна мислите й той.

— Не, благодаря! — ужасена извика Изабел. — Аз… сита съм вече — добави смутено, защото усети, че отговорът й прозвуча малко грубо.

Избърса устата си със салфетка. После си запали цигара. Ароматният дим заличи вкуса на лошата храна.

„Защо правя всичко това? Какво ме засяга този неудачник? Преди половин час дори не подозирах, че съществува. Ако папката му не беше излетяла на улицата, нямаше никога да го срещна. А сега седя в тази дупка и ям отвратителен хамбургер. Това трябва да се нарича съчувствие.“

Но Изабел трябваше да си признае, че Дерек Томсън я привличаше. Не само, че изглеждаше добре, но имаше и странно излъчване. Някакъв момчешки чар притежаваше този мъж. А неговата безпомощност сякаш събуди в нея майчините й инстинкти.

„Хариет сигурно ще намери обяснение в зодията му“ — развеселена си помисли. Сякаш чуваше гласа на сестра си: „Силно изявеното чувство за отговорност често кара козирога да се раздава.“

Но не беше така. В Ню Йорк имаше стотици хиляди нуждаещи се, на които би могла да помогне. Този Дерек Томсън просто си беше един изключително симпатичен мъж.

— Сигурно не сте отдавна в този занаят — започна Изабел.

— В кой? — смутено попита ти. — Ах, застрахователен агент?

Лека хлапашка усмивка премина по красиво очертаните му устни.

— Да, опитвал ли сте на други места?

Дерек Томсън въздъхна.

— Да, „опитал“ е точната дума. Аз съм един неудачник.

— Но нещо трябва да се направи, човек никога не бива да се предава. Какво ще кажете за курс по риторика? Много може да ви помогне при сегашната професия.

Той кимна.

— Имате право.

— Защо не го направите тогава?

— Да, защо? — с безпомощен жест разпери пръсти нагоре. — Не знам. Досега не се решавах.

— Съберете кураж, господин Томсън. Направете го.

— О, моля ви, казвайте ми просто Дерек. Това ще ми вдъхне смелост.

— Не ми се подигравайте! — гласът й прозвуча малко остро.

Лицето му доби сериозно изражение.

— Извинете, нямах такова намерение. Значи, вие ме смятаме за некадърен застрахователен агент?

Погледна я така, сякаш от отговора й зависеше страшно много.

Изабел се почувства притисната до стената. „Можех и да не говоря толкова директно за неговата неопитност.“

— Предполагам, че сте в състояние да постигнете много повече в професията си.

— Ще ми помогнете ли? — направо попита Дерек.

На Изабел й стана неловко под пронизващия му поглед.

„Що за човек е той? В каква авантюра се впускам този път? Ако не внимавам, може да ми увисне на врата и да не успея да се отърва от него.“

— Ще опитам… — отвърна малко колебливо.

Ръката му се плъзна по масата и докосна нейната.

— Това е чудесно, госпожице… — смутено се засмя. — О, още не знам името ви.

— Изабел Картър.

— Изабел! Испанско име! Прекрасно!

Гледаше я в захлас. Неувереността му бавно се стопяваше. Явно се нуждаеше от повече време, докато се отпусне пред непознат човек. Това не беше идеалното качество за застрахователен агент. Едва ли винаги щеше да има възможност да кани клиентите си на хамбургери.

„Не, в тази воняща закусвалня не мога да разсъждавам за природата му. Нито минута повече няма да остана тук. Достатъчно издържах вече.“

Тя решително се изправи.

— Да вървим!

Дерек бързо скочи.

— Както желаете, Изабел.

— Ще отидем в галерията ми. Там ще оформим застрахователната полица.

Очите му грейнаха.

— Много съм ви задължен — каза малко сковано.

Смути се и това отново събуди състраданието й. Дерек Томсън просто се нуждаеше от някого, който да му повдигне самочувствието.

— Ах, глупости — Изабел се помъчи да скрие притеснението си от неговите благодарности. — Имах нужда от застраховка. Защо да не я сключа при вас.

— Ако всеки мислеше като вас…

Той понечи да махне на едно такси. Изабел го спря.

— Няма нужда. Не е далеч от тук. Можем да отидем пеша или с метрото.

Дерек я погледна озадачен. Отново същата лека усмивка се плъзна по лицето му. Изабел, която, съобразявайки се с финансовите му затруднения, вече беше тръгнала напред, нищо не забеляза. Той бавно закрачи до нея, като й хвърляше погледи скришом.

Нещо силно я привличаше в него. Отпъди тази мисъл. „Нали започнах връзка с Джеймс Уелдън! Първо не ми харесва никой мъж. После изведнъж се появяват двама, които страшно ми допадат. Хариет ще се побърка, ако й разкажа. Не че ще се учуди, че са двама, а как може единият да е обикновен застрахователен агент. Да, Хариет обича преуспяващите мъже, които да свалят в краката й любовта и състоянието си. Но аз не! Не мога ли и с мъж като Дерек Томсън да се чувствам толкова щастлива, колкото и с един бизнесмен?“

Тръсна глава.

„О, Изабел, я се съвземи и не си създавай излишни проблеми. Животът ти ги предлага достатъчно!“

— Давам десет долара за мислите ви.

Тя кокетно му се усмихна.

— И за милион нищо няма да узнаете, Дерек.