Деби Макомбър
Нора (3)

Глава трета

— Успял е да ме премести в неговото отделение! — закрещя, като сви юмруци. — Представи си само!

— Но защо?

— За да мога всеки момент да му бъда под ръка, като всички останали.

— Но те не могат да те местят, без да те питат!

Нора продължи припряно да нарежда масата. Почуди се как можеше да мисли за вечеря.

— Очевидно нямам друг избор. Наредиха ми да докладвам на Карън Джонсън утре в седем сутринта.

— О, скъпа!

— Толкова съм бясна, че ми се иска да крещя.

— Каква е тази гюрултия? — попита баща й, който тъкмо влизаше в кухнята.

— Отново този Касиди! — побърза да обясни Стефи.

— Мисля, че няма нужда да се тревожите, защото и без това скоро ще го изпишат — замислено рече той.

Думите му не успяха обаче да успокоят по-малката му дъщеря.

— Няма да е чак толкова скоро! — тросна се тя.

Дейвид се изкикоти тихичко и излезе от кухнята.

 

 

На следващата сутрин Нора отиде направо на втория етаж. Карън беше в сестринската стая и нанасяше данни в картона на някакъв пациент.

— Разбра какво стана, нали? — попита я Карън.

— Да, но това не ме радва — опита да се усмихне на приятелката си.

— Не съм и помислила, че ще си доволна, но какво да се прави, след като Негово Височество издава заповед?

— Буден ли е?

— Да, от няколко часа. Помоли да му се обадиш, щом дойдеш.

— Как е той?

— Физически е по-добре, но още не е укрепнал. Набутан бил в „някаква провинциална болница“, както той любезно нарича нашата, и този факт не подобрявал особено състоянието му. Но на мен ми се струва, че би намерил недостатъци и на Рая. Иска да излезе оттук час по-скоро и няма човек, който да не угажда на желанията му.

Когато Нора влезе в неговата стая, тя нави ръкавите на белия си пуловер, готова за битка. Роуди й се усмихна по момчешки, което я смути и обезоръжи. Не беше очаквала да го завари в добро настроение.

— Добро утро, госпожице Блумфийлд!

— Искам да сте наясно, че не одобрявам действията ви!

— За какво става дума? Та аз само помолих административния директор да ви премести на този етаж. Вие сама ми дадохте името му. Не се ли държите егоистично?

— Аз ли? Дори да съм егоистка, и какво от това?

— Чувствам се самотен. Вие сте единственият човек, когото познавам в целия град. Всъщност наричайте ме Роуди. А аз ще ви казвам Нора, ако не възразявате. Крайно време е да минем на ти.

Тя се замисли, обаче кимна. Въпреки това добави:

— Познаваш сестра ми, а не мен!

— Но аз ти вярвам, Нора. Бог да ми е на помощ, защото не знам защо. Ти призна, че Валери не е знаела за моето състояние до деня на сватбата й. Единственото обяснение е, че си искала да ме запазиш за себе си!

Тя скръсти ръце и въздъхна дълбоко. Случаят бе явно безнадежден.

— След няколко минути ще ти донеса закуската.

Когато се върна, той вече седеше в леглото.

— Имам нужда от помощта ти! — заяви Роуди.

— Изглеждаш достатъчно добре, за да се нахраниш сам.

— Отегчен съм до полуда!

— Тогава прави, каквото правят и другите. Например гледай телевизия — отвърна му троснато тя.

Не желаеше да се замисля дали бившият шеф на Валери се чувства самотен. Беше й изиграл мръсен номер и нямаше намерение да го възнагради за това.

— Моля те, Нора, не ми се сърди! Говоря сериозно!

— И аз не се шегувам! — чувстваше, че няма да устои на чара му, както не бяха успели и другите — като Карън Джонсън например… Но на нея не й се искаше да бъде като тях.

— Кога ще дойдеш пак? — попита Роуди, като се мръщеше на храната.

Препеченият хляб беше студен, маслото — замръзнало, яйцата бяха рохки, а овесените ядки приличаха на каша. Не му завиждаше.

— След малко ще дойде санитарката, за да отнесе закуската.

— Ти и сега можеш да я вземеш!

— Опитай се да хапнеш поне малко — предложи му тя съчувствено.

— Какво? Суровите яйца или овесената каша? Благодаря ти, но няма да стане. Ще мина и без тях!

— Обядът ще бъде по-вкусен!

— Да се хванем ли на бас? — смръщи вежди подигравателно.

Тя излезе от стаята, но след няколко минути отново се върна с две домашно приготвени кейкчета с боровинки. Очите му светнаха.

— Откъде ги намери? — той ги сграбчи така, сякаш Нора щеше да си ги вземе.

— Правих ги снощи и донесох няколко да почерпя колегите на закуска. Да ти е сладко!

— Сладко ми е — първият кейк моментално изчезна в устата му. — Прекрасни са! Мислила ли си някога да продадеш рецептата?

Тя се засмя. Някога ги правеше майка й и рецептата вероятно бе взета от някое списание.

— Засега смятам да не я продавам — отговори Нора.

— Добре, но ако някой ден решиш да го направиш, кажи ми. Между другото, Нора, Кинкейд ще намине следобед, тъй че тази проклета инжекция се отлага.

— Кинкейд ли?

— Моят адвокат. Вчера говорих с него да донесе някои документи за подпис, така че мисълта ми трябва да е ясна. Разбра ли?

— Да, Ваше Височество!

Той се намръщи, ала не каза нищо. Внезапно портативният телефон иззвъня. Роуди го извади от нощното си шкафче. След обичайните поздрави се унесе в дълъг разговор, като пренебрегна присъствието й. Нора сви рамене, взе подноса и излезе.

Сутринта мина бързо и едва в три часа, към края на смяната й, му се обади отново. Беше уморен и без настроение. Адвокатът беше стоял два часа при него.

— Когато си при него, е много по-спокоен — отбеляза Карън на тръгване.

На Нора не й се вярваше, че той се държи по-различно в нейно присъствие. Може би колежката й трябваше да бъде благодарна на адвоката, който е занимавал Роуди със служебни въпроси. Поне когато беше зает, нямаше време да обижда околните.

Изведнъж Нора реши да го види, преди да си тръгне. Той седеше в леглото и нетърпеливо сменяше каналите по телевизията. Очевидно нито едно предаване не му харесваше.

— Никога не съм вярвал, че дневната телевизия е в такова окаяно състояние — промърмори, като я видя. Натисна поредното копче и загаси телевизора. — Надявах се, че ще наминеш, преди да си тръгнеш.

— Как си?

— Ужасно!

— Искаш ли една болкоуспокояваща инжекция?

— Не! По-скоро бих се поразсеял с малко приказки. Ще седнеш ли до мен да си побъбрим?

Нора погледна часовника си, въпреки че нямаше защо да бърза.

— Мога да остана за малко.

— Чудесно! — усмихна й се лъчезарно.

Нищо чудно, че очароваше всичките си подчинени и им вдъхваше доверие. Наистина бе роден за ръководител. Валери работи четири години при него, като посвети таланта и времето си на корпорацията, така че нямаше вече собствен живот. Направи го по желание, вдъхновена от всеотдайността на шефа си.

— Как мина разговора с приятеля ти? — попита Нора.

Той се замисли, сякаш никога не беше смятал Кинкейд за свой приятел.

— Добре, всъщност твърде добре. Успяхме да запазим състоянието ми в тайна от пресата.

— Какво толкова щеше да се случи, ако се разбереше, че си в болница? Карън спомена нещо за борсовите сделки.

— Наистина ли не знаеш? Ако борсовите агенти научат, че не съм добре, биха загубили доверие в корпорацията и акциите биха спаднали с няколко пункта.

— Толкова ли фатално щеше да е това?

— Да! — отвърна без колебание. — Загубата би достигнала милиони долари, а всяка голяма загуба води до намаляване на производството.

Той сигурно се надценяваше или пък беше песимист по характер. Тя се замисли над това. Нито разбираше, нито се интересуваше от бизнес и финанси. Беше оставила световните финансови сделки на способни хора като Роуди Касиди и Валери.

Нора стана и решително се упъти към вратата.

— Наистина ли трябва вече да тръгваш? — попита той с явно разочарование в погледа си.

— След малко ще се върна.

Бяха й необходими няколко минути, за да намери това, което търсеше. Когато се върна, очите му засияха.

— Какво е това? — попита я, като впи поглед в кутията, която тя носеше.

— Нали играеш разни игри?

— Често, но никога не ми е била нужна дъска.

— Това е игра на сила, умение и въображение.

Постави кутията в края на леглото и бавно повдигна капака. Беше приковала изцяло вниманието на пациента.

— Та това е дама! — възкликна той.

— Да! С кои ще играеш — с черните или с белите?

— С черните, за да подхождат на лошото ми настроение.

— Няма да споря с теб.

Двамата подредиха пуловете.

— Обикновено, когато играя, имам навика да се обзалагам за нещо. Това прави играта по-забавна.

— И сега ли ще постъпиш така?

— Да, но този път ще се обзаложим на нещо дребно.

— Например?

— Например на една вечеря.

— Вечеря ли? Искаш да кажеш, след като те изпишат от болницата, нали?

— Напротив! Още тази вечер!

— Какво си решил да правиш? Да поръчаш вечеря за мен от кухнята ли? Ако имаш предвид това, ще се наложи да откажа.

— Нямам никакво намерение да ти поръчвам вечеря от кухнята на болницата, защото смятам да победя.

И той наистина го направи. След втората й загуба, Роуди се облегна на възглавницата, скръсти ръце и й се усмихна самодоволно.

— За вечеря искам крехко телешко месо, печен картоф, зелен фасул и шоколадова торта с три реда сметана, поръсена с кокосово брашно. За предпочитане да е домашна. Имаш ли подходяща рецепта?

Тя отстъпи три крачки от леглото и постави ръце на кръста си.

— Това ли е обичайната ти диета? Нищо чудно, че си кандидат номер едно за инфаркт. Обзалагам се, че не правиш и никакви упражнения.

— Напоследък не — отправи поглед към счупения си крак. — Ще удържиш ли на баса?

— Не съм съвсем сигурна. Ще ти донеса вечерята, но не си прави устата за телешко!

— Не забравяй, че съм от Тексас и са ме закърмили с крехко месце!

— Тогава е крайно време да си провериш холестерина, каубой! Наскоро моят баща претърпя сърдечна операция, която съвсем не беше от леките. Съветвам те да си промениш навиците за хранене още сега!

— Добре, добре, ще се задоволя и с пица. И за да ти докажа колко съм разумен, поръчай я с онези дребни рибки. Ще бъде здравословно, нали?

— Може би с аншоа? Имаш ли представа колко е вредна?

— Човек не може да ти угоди. Говориш или за холестерол, или за други глупости. Преди да си тръгнеш, сигурно ще наредиш да ме оставят на хляб и вода, което практически е храната ми, откакто съм дошъл тук.

Нора се засмя отново.

— Ще приготвя вечеря на татко и ще дойда по-късно с твоята пица — обеща тя.

Когато се прибра вкъщи, баща й я посрещна разтревожен.

— Този път се забави. Да не би да си имала проблеми в болницата?

— Не съвсем.

Не беше сигурна дали да му разкаже всичко за Роуди. Та нали той беше влюбен във Валери? Само дето я ядосваше. Нямаше никакви причини да го харесва.

— Трябва отново да се върна в болницата — съобщи тя, без да дава повече обяснения. Искаше й се да вземе един душ, да си почине малко и да се преоблече.

— Не се тревожи за вечерята. И сам мога да се справя. Хладилникът е пълен. Освен това на обяд си хапнах доста, тъй че не съм гладен.

Нора се замисли. Баща й беше прав. Можеше вече да се справя без чужда помощ. Последното, от което се нуждаеше, бе нейното суетене. Отначало мисълта й се стори почти еретична, ала после се усмихна и се успокои.

 

 

Когато се върна след няколко часа в болницата, цареше тишина. Старшата сестра се усмихна, като я видя да носи кутия с пица.

— Тъкмо се чудех какво си му обещала, че е кротък като агънце цялата вечер — пошегува се Лавърн.

Нора само се усмихна и забърза към стаята му, като крепеше с една ръка пицата.

— Ето ме и мен — съобщи тя от прага.

Роуди седна в леглото.

— Бях започнал да си мисля, че няма да удържиш на обещанието си.

— Една Блумфийлд да не изпълни обещанието си? Никога! — постави пицата на масичката и я доближи до леглото му. — Все пак искам да те предупредя, че тази пица е здравословна.

— Чудесно!

— Гарнирана е с гъби, чушки и лук. Помолих да поставят аншоа само върху половината. Смятам, че трябва да оцениш предвидливостта ми. Не мога да понасям тези лигави малки рибки — отвратителни са!

— Не се тревожи! И без това няма да те карам да ги ядеш! Прекрасно! — сложи си салфетката и се пресегна към пицата. Повдигна едно парченце бавно, притвори очи в блаженство и започна да дъвче. — Великолепна е! Просто е великолепна!

— Искам реванш на дама — каза Нора, като придърпа стола към леглото му. — Когато се нахраниш. Сега победата ще бъде въпрос на лично достойнство.

— Смятай се за победена още отсега! — промърмори бизнесменът с пълна уста.

— Моля?! — усети как започва да се вбесява.

Очевидно и той го забеляза, защото се ухили.

— Само те дразня.

— Значи си готов за атака?

— По всяко време, скъпа!

Не схвана думата „скъпа“ като израз на обич, затова реши да не й обръща внимание. Поне такова беше намерението й…

След като Роуди се нахрани, започнаха да играят. Той непрекъснато я наричаше „скъпа“ и тя се запита какво ли би означавало действително да бъде „скъпа“ за него. Беше упорит и имаше огромно самочувствие, но очароваше всички. Освен това беше мъж, постигащ всичко, което пожелае. Валери Блумфийлд беше едно от малкото изключения. Изведнъж Нора изпита тъга, като си припомни за чувствата му към сестра й.

Заета с мислите си, Нора не успяваше да се съсредоточи върху играта. И преди да се опомни, загуби две игри. Беше допуснала глупава грешка, която й костваше втората игра. Едва тогава се сети, че не се бяха обзаложили на нищо.

— Този път какво ще поискаш? — промърмори, ядосана от това, че се беше оставила толкова лесно да я бие. — Утре сутринта мога да ти донеса още едно кейкче с боровинки…

Роуди се усмихна самодоволно.

— Какво ще кажеш да играем за три от пет игри? — попита тя с надежда.

— Басът си е бас!

— Просто прекаляваш! Нямаше никакъв бас! Е… добре — вдигна двете си ръце в знак, че се предава. — Ти спечели! Не съм убедена колко честно игра, обаче наистина ме би.

— О, май че ставаш раздразнителна!

Тя не можеше да си обясни защо игра толкова разсеяно. Втренчи поглед в дъската и започна да прибира пуловете. Когато привърши, той протегна ръце към нейните, сграбчи ги в своите и я притегли към себе си. Знаеше, че трябва да се възпротиви или поне да направи някакво усилие да се отскубне от него. Но й се стори невъзможно да помръдне, да проговори или да се отдръпне. Успя само да го погледне в очите.

— Смятам да те целуна, Нора Блумфийлд — заяви Роуди с тих глас. — Желая го много повече, отколкото исках пицата…

Тя седеше на края на леглото като хипнотизирана, без да може да помръдне. Сърцето й биеше лудо.

Устните им се сляха и той зарови ръце в косите й, като я притисна страстно към себе си. Тя се изненада от силната тръпка на желание, която премина по цялото й тяло. Притвори очи и възбудата надделя над разума й…

Нора не се усъмни нито за миг, че ако се бе възпротивила, той щеше да я освободи от прегръдката си. Но устните му бяха толкова топли и настойчиви…

Когато най-сетне я пусна, тя моментално се изправи и се отдръпна от леглото.

— Т-това н-не беше честно — заекна от притеснение Нора.

— Не беше честно ли? Защо?

— Ти не постави условията на баса и аз не бях готова за това!

— Имаше ли нужда от предупреждение?

— Не съм… Не съм сигурна — не знаеше как да реагира. — Струва ми се, че трябваше да ме предупредиш — ядосваше се на себе си заради своето объркване.

— Нора, какво има?

— В крайна сметка се оказа, че играта на дама не е била най-добрата идея — отвърна му хладно, като се стараеше да възвърне самообладанието си. Ръцете й издайнически трепереха, когато вземаше дамата. Едва когато една сълза се търкулна по бузата й, усети, че плаче и това я ядоса още повече.

— Нямах намерение да те обидя.

— Тогава защо го направи? Не можехме ли да бъдем само приятели? Защо трябваше да се стига дотук?

— Малко преувеличаваш нещата, скъпа. Съжалявам, ако съм те натъжил. Нямах такова намерение. Няма да се повтори!

Изведнъж й се стори, че такова обещание не й е нужно. Колкото и да не й се искаше да го признае, целувката му й бе харесала.

— Имаме вести от Валери и Колби — извести го тя ненадейно.

— Добре ли прекарват?

— Прекрасно!

— Само след месец сестра ти ще бъде отегчена до смърт. Казах й го, когато ми връчи молбата за напускане. А и тя си го знае.

— Ще си намери друга работа.

— В Орчард Вали?! Не разчитай на това, Нора! Не и с нейната квалификация! Какво би могла да прави тук? Глупава жена — да се остави чувствата да направляват живота й! Очаквах повече от нея!

— Сестра ми направи своя избор. Ако някой е бил глупак, то това си ти, Роуди!

Той сви устни и Нора се изненада, че само преди миг двамата се прегръщаха, а сега се карат.

— Сигурен съм, че тя и този Карлтън ще бъдат много щастливи.

Облегна се на възглавницата и лицето му доби болезнено изражение.

— Казва се Колби Уинстън! — избухна тя.

— Все ми е едно — явно бе раздразнен.

Тя разбра, че се заяжда с нея, защото изпитва болка.

— Ще помоля Лавърн да ти донесе успокоително.

— Нямам нужда от лекарства!

— Направи ми услуга и вземи лекарството!

— Не ти дължа услуга!

Тя се обиди от острия тон и от погледа му, който красноречиво говореше, че иска час по-скоро да се отърве от присъствието й. Напомняше й, че се интересува от сестра й, а не от нея. Настъпи изпълнена с напрежение тишина.

— Добре, ще взема успокоителното, само престани да ме гледаш така, сякаш съм направил нещо ужасно — каза той най-сетне. — Та това беше само една целувка! За бога, да не би никога да не си се целувала?!

Изведнъж Нора разбра защо се чувстваше така, сякаш Роуди Касиди беше първият мъж, който я целуваше и прегръщаше. Като че ли цял живот беше чакала тъкмо този миг, именно този мъж.

Преди да осъзнае какво прави, тя се обърна и изхвърча от стаята.

 

 

На следващата сутрин, когато трябваше да докладва за състоянието на Роуди, Нора изпита страх. Стараеше се да го избягва, но се наложи да го навести.

— Добро утро — поздрави го тя с лъчезарна усмивка.

— Изглежда, че си в по-добро настроение от последния път — наблюдаваше я внимателно.

— Когато ме бият на дама, се ядосвам — отвърна му с фалшива веселост и остави подноса със закуската в скута му.

— Да не би да е от целувката, а не от дамата?

— Овесена каша и рохко сварени яйца тази сутрин — обяви тя, без да обръща внимание на думите му.

— Нора!

Сложи ръка върху нейната и й попречи да си тръгне.

— От дамата е. Напразно се ласкаеш, ако смяташ, че една целувка може да ме разстрои или ядоса. Аз съм голямо момиче.

— Тогава може да опитаме пак…

— Недей да говориш абсурдни неща!

Роуди стисна ръката й по-силно.

— Не е толкова абсурдно, колкото ти се струва. Ти си много мила, Нора Блумфийлд. Човек свиква с твоето присъствие.

Тя се поколеба за миг, защото не знаеше как да приеме думите му — като комплимент или като обида.

— Аз не съм играчка за забавление, Роуди — подчерта тя. — А сега моля да ме извиниш, но имам работа.

— Ще се отбиеш ли по-късно, Нора?

— В случай, че ми остане време.

— Ако донесеш дамата, ще ти дам още една възможност да се реваншираш. Дори ще те оставя да ме биеш, за да получиш от мен това, което желаеш.

— Точно по това се различаваме. Няма нещо, което да желая от теб.

— Ох! — престорено простена бизнесменът и се сви, сякаш тя го беше пробола с нож и той умираше от въображаемата рана.

Нора едва се сдържа да не се разсмее…

Три часа по-късно Карън я издири и й каза:

— Виж какво става с каубоя, Нора. Нещо не е наред.

— Защо пък аз да ходя?

— Ти си единствената, която може да го доближи, без да й откъсне главата.

— Той ли поиска да ме види?

Сестрата се поколеба за миг.

— Да, но не го приемай като комплимент. Изреди много имена, между които на губернатора и на няколко конгресмени. Не бих се учудила, ако някой от тях дотърчи.

Карън не беше преувеличила. В момента, в който Нора приближи стаята му, чу някакви несвързани приказки. Не можеше да се разбере какво ломоти Роуди.

— Какво става, Роуди? — осведоми се тя от прага на стаята.

Вдигна поглед към нея, като постави ръка на мембраната на портативния телефон.

— Изтекла е информация, че съм претърпял самолетна катастрофа и съм в болница — въздъхна той тежко. — Акциите ни вече са спаднали с два пункта. Настъпила е страшна бъркотия.