Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (13)

13.

Военните си отидоха, Будягин отново потъна в мрачните си мисли. Сталин никога няма да му прости миналогодишния им разговор. И все пак Иван Григориевич беше убеден, че насоката на Сталиновата политика крие извънредно трагични последствия и за Съветския съюз, и за световното комунистическо движение. Сталин си е направил погрешни изводи от идването на Хитлер на власт, а и цялата му предишна политика беше открай докрай погрешна. Всички негови прогнози излязоха неверни, стратегията — недалновидна, тактиката — неумела.

Настъплението на фашизма в Германия през двайсетте години изискваше решителен обрат в цялата политика. Трябваше да се образува единен фронт на работническата класа, да се сближим със социалдемократическите партии. Пред лицето на фашистката опасност те заеха твърда антифашистка позиция.

Такъв обрат не бе извършен.

Напротив, от 1929 година, когато Сталин укрепи лидерството си в Коминтерна, непримиримостта към социалдемократите се засили.

Десетият пленум на Изпълкома на Коминтерна през юли 1929 година обяви, че главен враг на революционния пролетариат е социалдемокрацията, че „особена форма на фашизма… е социалфашизмът“ и че пред комунистическите партии стои задачата „решително да се засилва борбата срещу социалдемокрацията, особено срещу нейното «ляво» крило като най-опасен враг“. Затова трябва да се скъсат всякакви връзки с нея, да се разобличи „нейната социалфашистка“ същност.

Този безразсъден екстремизъм облекчи Хитлер в завземането на властта.

През 1928 година за нацистите в Германия бяха гласували 810 хиляди избиратели, а на 14 септември 1930 година, когато германските комунисти откриха огън срещу социалдемократите, за нацистите бяха подадени 6 милиона и 400 хиляди гласове, тоест осем пъти повече.

Смайващият успех на Хитлер на пръв поглед би трябвало да накара Сталин да преразгледа политиката на Коминтерна. Но според Сталин нарастването на популярността на нацизма свидетелствувало единствено за факта, че трудещите се маси загубвали своите парламентски илюзии и неизбежно щели да се присъединят към революционния лагер. И затова най-важна си оставала задачата да се разгроми социалдемокрацията.

Разколническата политика на Коминтерна подкопа немското работническо движение, неговото единство, засили позициите на Хитлер. Равносметката на Сталиновата политика е известна: през януари 1933 година нацистите получиха 11,7 милиона гласове, социалдемократите — 7,2 милиона, комунистите — около 6 милиона. Ако тогава комунистите и социалдемократите бяха образували единен антифашистки фронт, все още би могло да се спаси положението. Но това не бе направено и на власт дойдоха фашистите.

Иван Григориевич си спомня как тогава в Лондон със страх разгръщаше вестниците… Страниците им бяха изпълнени със снимки на Хитлер, на неговите сподвижници, на неговите щурмоваци… Хитлер произнася реч, приема парад, приветства парада, Хитлер с Гьоринг, с Гьобелс, с Рибентроп, с младежи, пред работници. И накрая най-ужасното: президентът на Германия фелдмаршал Хинденбург стиска ръката на Хитлер, поздравява го по случай встъпването му в длъжността райхсканцлер… Хитлер цивилен, с шапка в ръка, тържествено усмихнат, свел глава пред Хинденбург, а Хинденбург, с военната униформа, с пруската каска, с шпагата, огорчено и уплашено гледа новоизпечения ръководител на Германия.

В своята резолюция от 1 април 1933 година Президиумът на изпълнителния комитет на Коминтерна прикри това свое най-страшно поражение с жалките думи: „Установяването на открита фашистка диктатура, разбивайки всички демократични илюзии у масите и освобождавайки масите от влиянието на социалдемокрацията, ускорява темповете на развитие на Германия към пролетарска революция.“ Такава е Сталиновата диалектика! Същата тая „диалектика“ позволи на Сталин да твърди на XVII конгрес, че победата на фашистите била „резултат от измяната на социалдемокрацията спрямо работническата класа“, че „социалдемокрацията разчисти пътя на фашизма“.

Победата на фашистите не ги вразуми, дори не ги обезкуражи. Какво страшно имало? Нали според думите на Мануилски, ръководител на делегацията на ВКП(б) в Коминтерна, „целият опит на световната история ни учи, че най-реакционните правителства са подготвяли най-често най-големите революции“. Излизаше, че фашизмът е преддверие към социалистическа революция.

Дали всички тези разсъждения бяха самозалъгване? Догматикът Мануилски можеше да разсъждава по този начин.

Сталин можеше да говори така, но не можеше и не може да мисли по този начин. Той разбира от политика. Разбира своите поражения, макар че никога не ги признава. На XVI конгрес Сталин бе нарекъл социалдемократите направо „социалфашисти“. „Малцина са днес работниците, способни да повярват на измамната проповед на социалфашистите“, „Най-добрите представители на работническата класа вече обърнаха гръб на «социалфашистите»…“ Така бе говорил… Но какво бе мислил в действителност?… Дали бе мразил социалдемократите? Безспорно. Първо, това е традиционната вражда между болшевиките и меншевиките заради по-широко влияние сред работническата класа. Второ, и то е най-важното: германските социалдемократи бяха с прозападна ориентация, а Сталин винаги бе смятал Англия и Франция за най-важните ни врагове.

Националсоциалистите пък, обратното, те са против Версайската система, тоест против Англия и Франция, и следователно според него имат общи интереси със Съветския съюз. Следователно победата на националсоциалистите в Германия би представлявала победа на антизападните сили в интерес на Съветския съюз. И обратното, победата на социалдемократите би представлявала победа на прозападните сили в ущърб на Съветския съюз.

Тъй че фразата, която Сталин каза миналата година на Будягин: „Ние сме заинтересовани от една силна Германия — като противовес на Англия и Франция“ — не е случайна фраза. Това е същността на неговата политическа линия. Всичко останало е гол брътвеж.

Какво да прави той, Будягин?… Да гледа спокойно как расте, развива се, укрепва фашизмът — най-злият враг на Съветския съюз, на целия цивилизован свят? Или да надигне глас срещу тази политика?…

Иван Григориевич, както винаги, се прибра късно, Лена и Владлен вече спяха, Ашхен Степановна работеше в своята стая. Лектор на ЦК по международните въпроси, тя се готвеше внимателно за лекциите, или както казваше — превеждаше служебната галиматия на човешки език.

Иван Григориевич седна в креслото встрани от нейното малко бюро.

— Ще ядеш ли? — попита Ашхен Степановна.

— Не, хапнах в бюфета.

Ашхен Степановна хвърли яден поглед към бюрото си, към книжата и книгите по него и твърдо изрече:

— Ще трябва да си сменя работата.

— По-конкретно?

— Ще ида в някой музей: исторически, археологически или в Музея на революцията. А може би в здравеопазването…

— Милата ми — засмя се Иван Григориевич, — ти отдавна си забравила медицината.

— Дума да няма. Но имах предвид административна работа. Готова съм да работя всичко, но не и това…

Отново изгледа с омраза бюрото си, взе „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.

— Ето тазгодишното издание — тираж 2 милиона и 111 хиляди. Скоро ще останем само с тази книга, като с Библия. А съчиненията на Владимир Илич се издават в тираж сто хиляди. И вече не можем да го цитираме пряко: можем само да повтаряме онова, което е цитирал другарят Сталин, а най-добре изобщо да не повтаряме, а да цитираме самия Сталин. И да не го тълкуваме. Той сам се тълкувал. Повярвай ми, Иване, стана невъзможно да се работи. Преди лекция съм длъжна да представя в агитационно-пропагандния отдел не конспекта, а пълния текст, проверява го един малограмотен и страхлив сухар, зачерква всяка моя мисъл, оставя онова, което е написано във вестниците, и в същия вид, в който е написано, а аз трябва да повтарям тези думи, тези глупости, тези ругатни и лъжи. И то да ги чета от листа. За какво съм потрябвала тогава? От листа може да чете всеки. Не смея дори да дам оценка на фактите, а нали моята тема е международното положение и нали то се променя всеки ден… А аз отивам да изнасям лекция и разказвам за събития, станали в най-добрия случай преди месец. За случилото се вчера днес съм длъжна да добавям: „Както правилно предвиди другарят Сталин“, „Както точно предсказа другарят Сталин“, „Както правилно бе оценил другарят Сталин.“ А той между другото е предвиждал, предсказвал и оценявал съвършено обратното на случилото се. Та аз говоря пред партиен актив и всеки поне малко от малко начетен човек гледа на мен като на тъпа зубрачка или цинична лъжкиня. А нали все пак от двайсет и пет години съм в партията.

— От двайсет и шест — уточни Иван Григориевич, — преди двайсет и пет години се запознахме, но това не е партиен стаж, тъй че не се прави на по-млада.

Тя се засмя.

— Да, прав си — и пак се натъжи. — Иване, помниш ли Павел Родионов, и той беше в Лондон? Дори не ми се искаше да ти разказвам. Отивам аз в Казан, говоря, на първия ред седи, кой мислиш — Пашка. Усмихва ми се, от колко години не сме се виждали. Пея си каквото ми е написано в листчето и гледам, нашият Павел забил очи в пода. Засрамил се е заради мен. И след лекцията не дойде да се видим, даде ми да разбера, че и без това съм му ясна… Тогава в хотела цяла нощ не спах. Знаеш ли, това беше последната капка.

Иван Григориевич прекрасно си спомняше Родионов, дори някога бе ревнувал Ашхен от него. Пашка също учеше в медицинския факултет и след лекции изпращаше Ашхен до вкъщи. Не от време на време, а всеки ден се лепеше за нея. Веднъж Иван Григориевич ги видя заедно: вървят и се смеят. Ашхен слабичка, само на двайсет и една година. Но после се ожениха и тези изпращания приключиха от само себе си.

Тя беше от богато арменско семейство от Баку, а когато се включи в революционната борба и се свърза с болшевиките, скъса с родителите си, беше луда глава, много безстрашна, фанатично служеше на революцията. Беше умна, знаеше три езика, научи и Иван Григориевич, един ден си говореха на немски, един — на френски, един — на английски.

Работеше с Литвинов, пренасяше в Русия нелегална литература, през Гражданската война беше началник на армейски политотдел, тогава изпратиха Лена в Мотовилиха, при родителите на Иван Григориевич, Ашхен боледува от петнист тиф. Едва я спаси тогава, едва я спаси… С една дума — типична биография на кадрова нелегална болшевичка. Сега кръстосва страната и чете лекции. Но ако вече не издържа, наистина трябва да й потърсят друга работа.

— Защо не се преместиш при Литвинов, още повече че знаеш езици?

— Не! — категорично отказа тя. — Аз няма да провеждам тази политика. Литвинов е пасивен, а виждам какъв курс е взел ТОЙ.

— На двайсет и пети юли ще се открие VII конгрес на Коминтерна — каза Иван Григориевич, — мисля, че трябва да изпратя моята докладна.

Тя рязко се извърна към него.

— Това ще ти струва главата!

— Но ако разсъждаваме така, Ашхен…

Тя го прекъсна:

— Всички разсъждават така. И правилно разсъждават. Изпуснахте момента, скъпи! Всички бяхте загрижени как да не допуснете някого до властта: Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин. И единствено ТОЙ е мислел как той да вземе властта. И я взе. И ще унищожи всеки, който препречи пътя му. Онези, които се изпречваха на пътя му, вече са обречени, ти го знаеш. Вчера между другото арестуваха Тер-Ваганян.

И Тер-Ваганян беше от Баку, тя познаваше семейството му.

— Но той е троцкист — каза Иван Григориевич.

— Бивш, Иване, не забравяй, бивш! Той скъса с опозицията още през 1928 година и тогава го възстановиха в партията. Скъса честно, знам го със сигурност. Но на НЕГО му е все едно — щом макар само веднъж си се изпречвал на пътя МУ, ще бъдеш унищожен. Ще ги унищожи всичките, ще видиш. А ти никога не си се присъединявал към никаква опозиция, в този смисъл биографията ти е абсолютно чиста. И не се подлагай сам на удар. Сега нищо не можеш да МУ сториш. Трябва да се чака.

— Какво?

— Краха на политиката му.

— Но тогава ще бъде късно.

— Не! Ако партийните кадри се опазят, няма да бъде късно. Тогава ще можем да избием властта от ръцете му. Трябва само да се опазим. Себе си и нашите деца. Да, да, децата, не виждам нищо престъпно, нищо антипартийно в това, че хората се замислят за съдбите на децата си. И се държат благоразумно.

Иван Григориевич стана.

— Признавам, Ашхен, не очаквах да чуя от тебе такова нещо.

Тя също стана, строго и решително заяви:

— Принудена съм да ти напомня, Иване, че Владлен е на девет години, а Лена, както научи вчера, очаква дете. Обмисли думите ми.

И излезе от стаята.

Иван Григориевич чу как тя се движи из кабинета му, как разтяга дивана.

Позасмя се. Стар навик и беше на Ашхен: ако беше недоволна от него или не искаше да продължат някой разговор, постилаше му в кабинета.

Влезе при нея, прегърна я.

— Не се сърди!

— Не се сърдя. Но пак ти напомням за децата ти и за твоя бъдещ внук или внучка. Не може да ги жертвуваш така безразсъдно!

Иван Григориевич остана сам.

Ашхен се страхува, както сега се страхуват много хора. Но има ли право той да се страхува? Да, трудни времена, тежки времена. Но трябва да изпълни дълга си, това ще накара и други да изпълнят своя дълг. Сега, когато толкова явно, толкова очевидно се провали Сталиновата стратегия в Коминтерна, когато в резултат на тази стратегия на власт дойде Хитлер, е най-подходящият момент да даде воля на гласа си. Инак Хитлер ще набере такава сила, че Сталин ще бъде принуден да отстъпи, а кой знае докъде ще стигнат тези отстъпки?!

Иван Григориевич се бе надявал, че срещата му със Сталин ще даде някакви резултати. Знаеше, че Сталин отхвърля неговата позиция, но това още не означава, че не се е вслушал в думите му. Той често възприемаше идеите на хора, които после унищожаваше, по-често първо ги унищожаваше, а после възприемаше идеите им. На втори май бе подписан договор за взаимопомощ с Франция, на шестнайсети май бе подписан също такъв договор с Чехословакия. Външно това е противопоставяне на Хитлер. Стратегия ли е или тактика? Във всеки случай тази линия трябва да се укрепи, по този път трябва да вървим.

Дали на VII конгрес на Коминтерна Сталин ще обяви политика на единен фронт, дали ще сложи край на разкола в работническото движение и по този начин ще прегради пътя на фашизма?

Май всичко говори за това. Друг път няма. Цялата пропагандистка машина работи срещу Хитлер. И все пак стратегия ли е това или тактика?

След миналогодишната си среща със Сталин Будягин написа докладна записка до ЦК. Цялата тази година се колеба дали да я изпрати, или да не я изпраща. Разговорът със Сталин му показа, че това няма да даде никакви резултати. И Ашхен смята, че не бива да изпраща докладната.

Ала влизането на СССР в Лигата на нациите през септември миналата година, след като от нея излязоха Германия и Япония, подписването на договорите с Франция и Чехословакия го доведоха до решението да изпрати в ЦК докладната си. На VII конгрес трябваше да бъде изработена политика на единен фронт.

Иван Григориевич отново прегледа докладната. Вече бе махнал от нея някои остри изрази, които биха вбесили Сталин. Тя и сега звучеше рязко, но критиката беше насочена към Германската компартия. Бе споменат Мануилски — прекалено очевидни бяха изказваните от него нелепици. Бе посочил също, че главната опасност за страната е Германия, макар да разбираше как ще реагира на това Сталин.