Джак Ванс
Пнумите (10)

10.

Ураганни ветрове носеха „Ниахар“ право на югоизток, към Кислован. Морето беше почти черно. Огромни вълни подмятаха кораба като черупка и го заливаха с белезникава пяна.

Едно слънчево утро Зап-210 се присъедини към Рейт на носа. Известно време двамата гледаха напред, над разбунтуваното море, където лъчите на Карина 4269 се разпадаха на искри от златиста светлина.

— Какво ни чака там? — попита Зап-210.

— Нямам понятие — поклати глава Рейт. — Да можех да зная.

— Имаш разтревожен вид. Безпокои ли те нещо?

— Не нещо, а някой — един човек на име Айла Гмуреца. Не зная дали е жив или мъртъв.

— Кой е този Айла Гмуреца и защо се страхуваш от него?

— Той е от Сивиш, опасен тип… надявам се да не е вече между живите. Отвлякоха ме, докато спях. Тъкмо сънувах, че му разцепват главата.

— Защо тогава се тревожиш?

Рано или късно, рече си той, ще трябва да й разкажа всичко. Може би подходящият момент бе настъпил.

— Спомняш ли си една нощ, когато ти разказвах за другите светове в небето?

— Да, помня.

— Един от тях е Земята. В Сивиш построих комически кораб с помощта на Айла. Исках да се върна на Земята.

Зап-210 продължаваше да гледа към морето.

— Защо искаш да се върнеш там?

— Защото там съм се родил. Земята е моят дом.

— Ах! — тя замълча и след малко го погледна крадешком.

— Питаш се дали съм с всичкия си — засмя се Рейт.

— Много пъти съм се чудила. Много-много пъти.

— Така ли? — изненада се той, макар че предположението бе негово.

Тя отново се засмя някак тъжно.

— Припомнях си разни твои постъпки. В Убежищата. В горичката на кхорайците. Когато размени змиорките в Урманк.

— Отчаяни действия на човек, притиснат до стената.

— Ако наистина си от Земята, какво търсиш на Тчай?

— Корабът ми катастрофира в котанските степи. В Сивиш се опитах да построя друг.

— Хм… Земята наистина ли е райско местенце?

— Може би. По-важното е, че земните жители не знаят нищичко за Тчай. А трябва да научат.

— Защо?

— Има десетки причини. Най-важната е, че след като дирдирите са нападали веднъж Земята, могат да го сторят отново.

— Имаш ли приятели на Земята? — попита го тя и втренчи поглед в него.

— Разбира се.

— Там в къща ли живееше?

— Може и така да се каже.

— С жена и деца?

— Нямам нито жена, нито деца. През целия си живот съм пътешествал из космоса.

— А когато се върнеш — какво ще правиш?

— Засега не мога да мисля по-нататък от Сивиш.

— Ще ме вземеш ли с теб?

Рейт я прегърна през раменете.

— Да. Ще те взема.

Тя въздъхна с облекчение. След това вдигна ръка.

— Погледни нататък, накъдето грее слънцето. Там има остров.

Споменатият остров от черен гранит беше първият от множеството, набраздило морската повърхност. Навлизаха в район, където вилнееха огромни летящи хищници от непознат за Рейт вид. Четири трепкащи крила подкрепяха кълбо от увиснали розови пипала и централна тръба, завършваща отпред с изпъкнало око. Съществата се носеха по течението на вятъра, издигаха се нагоре, сетне пикираха с главоломна скорост, сграбчваха в движение своята жертва и отлитаха бързо. Неколцина от тях се приближиха към „Ниахар“ и моряците се разбягаха с изплашени викове.

Капитанът, който се бе подал на предната палуба, се засмя с ехидно отвращение.

— Говорят, че това били очите и червата на удавени моряци. Намираме се в Канала на смъртта, тези скали се наричат Зъбите на мъртвеца.

— Как ще го преминем през нощта?

— Не зная — повдигна с безразличие рамене капитанът, — тъй като никога не съм опитвал. Дори денем това е рисковано начинание. Бреговете на всеки от тези острови са обсипани с избелели кости. Виждате ли онази сянка в далечината? Това е Кислован. Ако имаме късмет, утре ще хвърлим котва в Казаин.

Привечер небето се покри с издължени перести облаци и вятърът постепенно се усили. Капитанът насочи „Ниахар“ към залива на една голяма черна скала и го доближи толкова, че носът почти докосваше влажния потъмнял камък. Тук спуснаха котва и „Ниахар“ се поклащаше в относително спокойствие, докато вятърът бързо прерасна в щорм. Огромни вълни прехвърляха черните скали на входа на залива и пръските им достигаха до самите върхове. Морето кипеше и се люшкаше, при един такъв рязък порив на вятъра веригата се скъса и „Ниахар“ заплава свободно из залива.

С настъпването на нощта вятърът утихна. Още известно време морето продължаваше да се вълнува, но при изгрев-слънце то бе съвсем гладко и спокойно и Зъбите на мъртвеца стърчаха над него като древни паметници, забодени в равна стъклена повърхност. Зад тях се виждаше тъмният масив на континента.

„Ниахар“ прекоси Канала на смъртта на собствен ход, по пладне навлезе в един тесен залив и в късния следобед спря до един кей на Казаин.

На пристанището двама дирдирчовеци се приближиха да огледат „Ниахар“. Съдейки по облеклото и маниерите им, бяха безупречни, млади и суетни, с фалшиви антени, които се поклащаха наперено и блещукаха с измамна светлина. Сърцето на Рейт се сви мъчително при мисълта, че са ги пратили да го заловят и хвърлят в тъмница. Ала след като задоволиха любопитството си, дирдирхората се отправиха към вътрешността на града.

На пристанището нямаше никакви формалности. Рейт и Зап-210 си свалиха багажа на кея и без да бъдат проверявани от когото и да било, се отправиха към близката превозна станция. Осемколесна платформа тъкмо се готвеше да потегли през Кислованския провлак, Рейт запази най-луксозната кабина на борда — миниатюрна стаичка с два хамака на третия етаж, с изглед към задната палуба.

Час по-късно моторната платформа закрета към покрайнините на Казаин. Известно време пътят криволичеше по крайбрежните хълмове, осигурявайки чудесна гледка към Канала на смъртта и Зъбите на мъртвеца. На пет мили северно трасето изви към вътрешността. През останалата част от деня се тътрузеха из зеленчукови поля, гори от дървета с белоснежни ябълковидни плодове и редки запустели селца.

Рано привечер спряха в самотна странноприемница, където четирийсет и тримата пътници получиха вечеря. Половината от тях бяха сиви, останалите Рейт не беше в състояние да идентифицира. Двама вероятно бяха степни хора от Котан, а неколцина други приличаха на сасчанци. Двете жълтокожи жени с рокли от черни люспи със сигурност идваха от тресавищата край Второто море. По правило пътниците се стараеха да не обръщат внимание едни на други и веднага след като се нахраниха, се върнаха във фургона. Рейт знаеше, че безразличието им е привидно, всеки от тях бе преценил останалите с проницателност, за каквато той не можеше и да мечтае.

Фургонът потегли рано на заранта и зората ги посрещна на подстъпите към централното плато. Карина 4269 изгря величествено, за да озари огромна савана, обрасла с алувии, дървета бесилки, торбести гъби и туфи бодлива трева.

Така измина този ден, както и четирите след него — пътуване, което Рейт почти не забелязваше заради нарастващата си нервност. В Убежищата, в големия подземен канал, край бреговете на Второто море и дори на борда на „Ниахар“ той бе завладян от странно спокойствие, граничещо с безсилно отчаяние. Но сега залогът отново се покачваше. Той се надяваше, молеше се, копнееше фургонът да се придвижи по-бързо, трепереше при мисълта какво ще открие в складовете на Айла в Сивиш. Почувствала напрежението му, но отдаваща го на други причини, Зап-210 се затвори в себе си и също не обръщаше внимание на околния пейзаж.

А фургонът продължаваше да пъпли през централното плато, спусна се по терасовидните склонове от напукан гранит и се озова в страна, обитавана от племена на враждебно настроени сиви. Все по-често забелязваха признаци за дирдирско присъствие: бетонни бункери и яркочервени кули, охраняващи входа към долината, клисури с непристъпни стени, в които най-вероятно се устройваха ловни излети. На шестия ден пред тях изникна планинска верига — намираха се от другата страна на хълмовете, спускащи се към Хей и Сивиш. Пътешествието бе към своя край. През цялата нощ фургонът боботи по прашен път, озарен от синята и розовата луни. После луните се скриха и небето на изток придоби цвета на засъхнала кръв. Зората настъпи като феерия от тъмночервени, оранжево-кафяви и бежови сияния. Отпред вече се виждаха Айзанският залив и покривите на Сивиш. Два часа по-късно фургонът спря в сивишкото депо до моста.