Емил Андреев
Проклятието на Жабата (2)

Черешата

Тяхната улица в Олм бе стара и стръмна. Тогава още бе калдаръмена. Колко пъти бе падал и охлузвал колената си в нейните камъни! Къщата им бе средно голяма, строена по виенски образец в края на деветнайсти век; дворът — широк, с градина и беседка, с плодни дръвчета и пчели, много пчели. Имаше една висока череша, по чиито клони той се катереше и седеше по цял ден. Приятелите му от махалата искрено му завиждаха, но баба му Милèва не ги пускаше да припарят до двора, камо ли да се качат в черешата. От това дърво започна всичко.

Бе десетгодишен. Един ден, както обикновено, седеше в клоните му и чакаше да се появи тя. Къщата на съседите се издигаше над техния двор, така че прозорецът от който кака Мими всеки ден гледаше с часове, се падаше малко над върха на черешата. Скрит сред листата, той виждаше Мими на пет-шест метра пред себе си. Въобразяваше си, че тя не го забелязва. За него тогава кака Мими беше най-красивото същество в Олм и ако разбереше, че тайно я следи, сигурно никога повече нямаше да му позволи да ходи у тях, за да слушат заедно любимите й „Бийтълс“. Ала той, Мишето, както галено го наричаше тя, искаше да й се наслаждава винаги, когато имаше и най-малката възможност за това — тайно бе най-сладко.

Прозорецът бе широко отворен, а изящното дантелено перде се поклащаше от лекия пролетен ветрец, разнасящ мирис на Дунав, череши и безгрижие. Бе в средата на шейсетте години на двадесети век и неподозиращият Олм тънеше в следобедна дрямка.

Всеки миг тя щеше да се покаже и щеше да се направи, че не го забелязва, доволна че дори това десетгодишно съседско дете оценява по достойнство хубостта й. А бе и красива, и кокетна, и чувствена. Току-що бе завършила прословутата олмска гимназия и трябваше да се готви за кандидат-студентски изпити. Ако влезеше в консерваторията, щеше да се спаси най-малко от три неща: от досадната провинциална атмосфера на клюкарския Олм, от неистовото желание на майка й — оперетна певица в самодейния театър при небезизвестното олмско читалище, която на всяка цена искаше да направи от дъщеря си прочута пианистка, и най-вече от постоянните истеричави крясъци на тантурестия си баща Апостол, който всички в махалата справедливо наричаха Толя.

И Мишо го мъчеха с виолончелото (станало по-късно негова съдба), но той вече бе във ваканция и с радост взе „лавутата“ от мадам Хачуян, така че Мими повече нямаше да го вижда как притичва по улицата, притеснен да не го зърнат пичовете от махалата. Щеше да свири вкъщи, а преподавателката щеше да идва у тях, когато се налагаше. Иначе пичовете му хвърляха голям майтап и ако не беше упоритостта на мама и мадам арменката, баща му — човек с добро селско сърце, отдавна щеше да прояви съчувствие и да го отпише от великата олмска ковачница на музикални таланти, наречена детска музикална школа. Майка му — никога! За тази нейна упоритост сега не знаеше дали да й благодаря или да я проклина. Сигурно трябваше да й е признателен, тъй като тя отдавна не бе между живите. Все пак, когато отидеше при нея, нямаше да пропусне да я упрекне.

Но в средата на шейсетте години нито той, нито Мими, нито дори кумирът й Джон Ленън си даваха сметка какво бе предвидила за всеки от тях снизходителната съдба.

Ето я! Появи се най-после. Колко си красива како Мими, помисли си Михаил Обретенов, затаил дъх и не смеещ да се помръдне, за да не го издадат клоните и листата. А тя рееше поглед към главната улица на Олм, където можеха да се видят само млади хора, тръгнали да се къпят в Дунава, докато техните родители покорно градяха социализма. Зад Мими тъжно виеше хармониумът от Strawberry Fields Forever^[1].

Щеше да запомни тази песен завинаги, а по-късно щеше да я обработи за виолончело и щеше да я изсвири на един от концертите си в „Роял Албърт Хол“. Тогава и не предполагаше, че само преди години там бяха свирили и любимите на любимата му кака Мими „Бийтълс“.

— Мишо, слез от черешата! — провикна се баба Милèва.

О, ужас! Тя го издаде. Собствената му баба, която го бе отгледала и още трепереше над него като над писано яйце, го предаде. Никога не бе я мразил преди това, но тогава пожела смъртта й. Какво направи тая бабичка?! Та Мими разбра тайната му. Край с черешата, край със слушането на „Бийтълс“. Искаше да се срасне с дървото и да стане клон или листо, искаше да изхвърчи в небето и да стане птица или облак, дори искаше да потъне в земята и да се превърне в обикновена буца пръст. От потрес и срам той се изпусна и полетя надолу. Всичко му се завъртя пред очите.

Летеше и виждаше ужаса по лицето на кака Мими, което се обезкървяваше, пребледняваше и — дали от силното слънце или от отражението на листата — леко позеленя. Очите й се разшириха, ококориха се и изпъкнаха. Тя се скри зад изящното дантелено перде, плочата със Strawberry Fields Forever проскърца и спря. Баба Милèва изпищя, а той тупна на земята, изподран, натъртен и малък. Последното нещо, което си спомни бяха изплашените лица на Мими и баба му, надвесени над него. Изпадна в безсъзнание.

По-късно тази случка много пъти му я бяха разказвали и винаги се чудеха как бе останал жив. Защото Михаил Обретенов остана в безсъзнание през целия този безгрижен пролетен следобед, през цялата тревожна нощ и чак призори се освести. Поиска вода и попита: „Кака Мими жива ли е?“

Когато тя дойде, всички вече благодаряха на Бога и тихо ронеха сълзи. Баща му — висок, слаб, с рижи мустаци и изпъкнала адамова ябълка, не плачеше, а утешаваше жена си. Бършейки очи, тя отстъпи на кака Мими да седне до Мишо. В дъното на стаята хлипаше баба му, отдъхваща си вече, че бе прескочил трапа. „Ако се беше случило нещо с тебе — призна му години по-късно тя — на часа щях да се обеся.“

— Как си Мише? — усмихна му се Мими и го погали по бузата.

Лицето й си бе пак така бяло, хубаво и нежно. Нямаше и помен от оная зеленина…

Каква зеленина, какво се беше случило, пита се Михаил Обретенов и бавно започна да се връща назад, вкопчил се здраво в ръцете на Мими, сякаш, ей сега, тя щеше да избяга от него, намразила го завинаги, че така подло и скришом я бе наблюдавал. Разказваха му после, че пак се бил унесъл, но той си знаеше, че не бе така.