Ронда Фрийман
Само една нощ с теб (5)

5

Макс Харлоу не беше се поскъпил нито за пари, нито за усилия, за да направи празника наистина луксозен.

Построеното във форма на буква „Г“ бунгало беше изкуствено осветено от всички страни, за да видят гостите отдалеч къде се провежда тържеството. Пътят до къщата пък се осветяваше от факли, чиито пламъци трептяха в червени, сини, лилави и жълти цветове и правеха чакъла от настилката да проблясва като диамантен.

В помещенията изобилстваха цветя и стайна зеленина, докарани специално предишния ден чак от Калифорния, имаше и изящни фонтанчета, в които малко амурчета разпръсваха още по-изящни водни струи.

Във всички стаи върху посетителите струеше тиха музика, идваща от скритите репродуктори.

Разкошен бюфет с най-отбрани ястия, между които и истински руски черен хайвер, очакваше гладните гости. А в зимната градина сред палмите и вейките на кивитата се беше приютил петчленен оркестър, готов да почне да ги развлича и приканва за танц.

Приятелският кръг на Харлоу практически се състоеше от най-високопоставените десет хиляди жители на Колорадо, но към него се числяха и няколко бизнесмени от Тексас, Ню Йорк, Калифорния и Аризона.

Шарън и Вивиан имаха усещането, че направо се губят сред всички тези високопоставени особи от областта на политиката и финансите, но успяваха да уловят понякога някой възхитен поглед, когато тръгнаха да обикалят стаите, за да се запознаят с разкоша, който Джеръм предлагаше на своята годеница.

Съвсем набързо, но с много вкус и умение Вивиан беше измайсторила вечерните им рокли.

Нейната беше от светлосиня коприна с широка, малко по-тъмна пола от шифон. Горната част беше плътно прилепнала към тялото й и разкриваше коприненомеката кожа на гърдите и изящните й рамене.

Роклята на Шарън беше направена от блестяща черна материя, опасваше съвършеното й тяло и подчертаваше почти предизвикателно всяко нейно движение. Отпред беше закопчана догоре, но затова пък дръзко разкриваше гърба й. С широка сребърна шнола Шарън беше вдигнала високо на тила гъстата си руса коса, откъдето се спускаше водопад руси къдрици чак до кръста.

Двете момичета представляваха наистина вълнуваща гледка. Не една от накичените с диаманти дами, присъстващи на тържеството, с радост би се разделила с украшенията си, за да изглежда, макар и само за един ден така младежки свежа и очарователна.

А самата Бренда се носеше в това време сякаш върху розов облак и, хванала Джеръм под ръка, приемаше с доволна усмивка поздравленията и благопожеланията на гостите.

Преди два дена баща й я беше отвел със самолет в Ню Йорк и я беше облякъл от глава до пети в най-скъпите и изискани бутици. Дори и сега той я глезеше прекалено и Бренда живееше опиянена от щастие, обич и охолство. Вивиан я огледа с възхита.

— Дано винаги бъде така щастлива като днес — въздъхна Шарън, която не се чувстваше твърде добре сред толкова натрапващ се разкош.

Тя предполагаше, че инертността на Бренда само ще бъде стимулирана от целия този разкош, а това един ден можеше да свърши зле.

От друга страна я развеселяваше споменът как Джеръм беше й говорил неотдавна, че искал много деца. Дано поне те съумееха да раздвижат Бренда. Оркестърът изсвири туш.

— Сигурно за да не ги забравят зад палмите — подхвърли лукаво Вивиан и в този момент няколко навярно неженени младежи се втурнаха към двете момичета и ги окупираха, за да успеят да ги ангажират за танца, когато младоженците най-сетне открият бала.

Шарън и Вивиан не можаха повече да седнат. Непрекъснато ги канеха да танцуват и след един час Шарън вече мечтаеше оркестрантите най-после да обявят почивка.

Когато това стана, тя се сбогува, кимвайки на партньора си и се отправи бързо към бара през многобройни аранжирани с цветя и фонтани помещения. Имаше късмет и успя да заеме единственото все още празно столче, върху което се отпусна да отдъхне.

— Една голяма студена кола с малко бакарди, много лимон и още повече лед — даде тя поръчката си на бармана.

— А за мен двойно уиски с много малко лед — прозвуча зад нея гласът на Николас.

— О, господи! — простена нервно Шарън.

В момента искаше само да я оставят на мира.

— Достатъчно е и само Николас или мистър Дъръм — той се засмя и обви ръка около талията й. — Изглеждаш като олицетворение на греха — прошепна й в ухото. — Влудяваш ме.

Шарън извърна глава и погледна право във воднистосините очи на някакъв младеж, който я наблюдаваше с възторг.

— Привет! — поздрави тя мило. — Тук е приятно, нали?

— О… о, да! — заекна младежът и се изчерви. — Наистина е много приятно.

— Ами забавлявайте се тогава на воля — Николас му се изсмя насреща, като ръката му с чувството на собственик обхвана бедрото на Шарън. — А ти сега — заяви той — ще си допиеш колата. Следващият танц е мой.

— Върви по дяволите! — изсъска Шарън, привличайки изненаданите погледи на другите гости. — Извинете ме — измърмори тя примирено след секунда и отпи без желание от питието си.

Да провали сватбата на Бренда със скандал беше наистина последното, което би сторила. А Николас изглеждаше така, сякаш точно това целеше.

Гневът отново се събуди у Шарън. Защо не я оставеше на мира? Наистина ли щеше да осъществи глупавата си заплаха? Е, добре, тази вечер тя щеше да се държи мило и любезно, но няма да се отклони ни на сантиметър от правия път.

„Само да не останем сами“ — помисли си тя с мрачен поглед към ръката му, която продължаваше да стои върху бедрото й.

От този момент нататък Николас не се отдели от нея.

Когато оркестърът даде отново сигнал за танц, той отведе Шарън обратно в огромния хол, от който бяха изнесени всички мебели, за да има достатъчно място за гостите.

Шарън танцуваше, пазейки дистанция, но Николас скоро я притегли към себе си, тъй че тя, здраво притисната до тялото му, беше принудена да се нагоди към движенията му.

Той отново ме насилва, помисли Шарън ядосано. Защо не може да ме остави на спокойствие?

— Бих искал да престанеш да ми се съпротивляваш — пошепна Николас в ухото на Шарън — ръцете му галеха голия й гръб и я караха да настръхва.

„Само да не беше така ужасно чувствен!“ — помисли си тя отчаяно.

— А аз бих искала да престанеш да ме преследваш непрекъснато!

— Никога! — Николас се усмихна с познатия блясък в зениците.

Пръстите му галеха още по-нежно кожата й и Шарън се затрудняваше да диша равномерно и спокойно. Когато вдигна поглед, откри в очите му триумф.

„Окей — каза си горчиво. — Щом искаш така, ще трябва да се преборя с теб със собственото ти оръжие…“

Тя се дразнеше невероятно много, че Николас усеща колко силна е физическата й реакция към него и това накара сетивата й да задействат отново с прецизност.

С лека въздишка главата й се отпусна върху гърдите му. Телата им се движеха, плътно притиснати едно в друго, като Шарън съблазнително поклащаше бедрата и се притискаше към него, тъй че на Николас му секваше дъхът.

— Каква ли дяволия си измислила пак? — прошепна той на ухото й.

Смехът й прозвуча обещаващо.

— Как ти хрумна такова нещо?

Николас потисна лекия си стон, когато тя с ловко движение, на бедрата докосна гениталиите му.

— Възнамерявам тази нощ да те матирам — намигна тя предизвикателно. — Да видим дали ще се отърва от теб по този начин.

Оркестърът беше свършил мелодията. Шарън и Николас ръка за ръка зачакаха следващия танц.

— Наистина ли мислиш, че ще се отървеш от мен, ако най-сетне бъдем заедно? — попита дрезгаво Николас, когато Шарън отново се плъзна в обятията му.

— Ще видим — тя се усмихна. — Може би сега прилагам единствения начин да те довърша окончателно!

Николас я целуна по бузата и се притисна още по-плътно към нея.

— Ако продължаваш в същия дух, ще трябва веднага да идем у дома — заплаши я нежно.

— Ще трябва още малко да запазим приличие — възрази Шарън. — Докато свърши официалната част. А след това…

Тя не довърши намека си, за да разпали фантазията на Николас.

— А след това? — възбудено попита Николас. — Какво ще стане след това?

— Измисли нещо — прошепна Шарън й внезапно го захапа за меката част на ухото.

Николас я оттласна с рязко движение от себе си.

— Да седнем по-добре — каза и я дръпна от танцовата площадка.

Той почти тичаше през стаите, хванал Шарън за ръка. Покрай тихо разговарящите помежду си гости я отведе в малка стая, обзаведена в стила на френските бистра.

Шарън се отпусна задъхана върху един стол и тихо се засмя.

— Ами и ти караш с едно темпо — каза тя с неразгадаем поглед към Николас, който се настани до нея.

Той поръча нещо за пиене на забързан келнер и после се обърна към Шарън.

Тя беше фантастично красива. Всяко нейно движение говореше за скрита чувственост, която Николас се надяваше да успее най-сетне да събуди. Той изпитваше такъв копнеж по тялото й и толкова много искаше да усети кадифената й кожа с дланите си, че чувстваше физическа болка.

Този път Шарън наистина изглеждаше готова да му се отдаде. Колко податливо беше тялото й в прегръдките му.

Пот изби по челото на Николас при спомена за последния танц. И колко нежни, призивни бяха погледите, които му отправяше!

Николас не беше повече в състояние да потиска възбудата си. Устата му пресъхна, дишането му се ускори. Не можеше да се владее, трябваше да обладае Шарън.

Тя се облегна назад и се протегна доволно. Отчетливо се открояваха извивките на тялото й и Николас я загледа втренчено.

— Хайде да си вървим — проговори той с прегракнал глас.

Вече окончателно беше загубил самообладанието си. Та как би могъл истински мъж да остане спокоен при вида на толкова прелъстителна женска красота?!

Шарън го погледна за миг изненадано, после се изправи с усмивка.

Изразът на лицето й не издаваше нищо от бурята, която бушуваше в нея. Какво да прави сега? Николас не изглеждаше склонен да си губи времето напразно, а Шарън пък нямаше намерение да се озове в леглото му.

От северния квартал на Мървин до жилището й имаше четвърт час път. Хвърли скрит поглед към напрегнатото му лице.

Увери се, че той няма да се охлади. Имаше вид на човек, който преследва точно определена цел, и тази цел беше самата тя.

„Отидох твърде далеч — помисли си Шарън с мрачен хумор, докато крачеше с Николас към залата, — сега нищо вече няма да го спре…“

Спасението дойде в облика на Вивиан, която залитна към тях иззад една палма.

Шарън се откъсна от ръката на Николас и изтича към колежката си.

— Какво ти е, Вивиан? — попита тя тихо и я прихвана за ръка, за да й даде опора.

Вивиан изглеждаше зле. Лицето й беше прозрачно бледо, кафявите очи блестяха трескаво, а върху горната й устна се бяха образували ситни капчици пот.

Фотографката се превиваше от болка.

— Ще те откарам у вас — прошепна й Шарън. — Дръж се здраво за мен. Колата е съвсем наблизо.

Вивиан само кимна и се вкопчи в рамото й.

— Какво й е? — чу се гласът на Николас зад двете момичета.

Тази пауза, разбира се, не му се нравеше и Шарън му хвърли умолителен поглед.

— Мисля, че е болна — предположи тя. — Трябва веднага да си легне вкъщи.

— Ако и това не е отново някой долен трик — изръмжа той.

— По-добре си сложи очилата — нахока го Шарън. — С такива неща не се шегуват.

Вивиан скимтеше от болка.

Сега и Николас погледна загрижено момичето.

— Ще ви помогна — реши той.

Взе Вивиан на ръце и я изнесе през вратата.

Когато стигнаха до червената й кола и Николас искаше да постави Вивиан на мястото до шофьора, той неволно я удари в долната част на корема. Тя извика високо и Николас още веднъж предпазливо опипа болното място.

— По дяволите! Шарън, помогни ми да заведа Вивиан до мерцедеса и да я оставя да легне на задната седалка. Трябва веднага да иде в болницата. Много прилича на остро възпаление на апандисита.

Без малко Николас да закара две пациентки в клиниката, защото Шарън се олюля, готова да припадне.

— Не се дръж така — изсъска той. — Не си толкова префинена — наистина съжаляваше, че се отнася така грубо с Шарън, но беше загрижен за Вивиан.

Шарън отново се овладя и след като напъха Вивиан в мерцедеса, Николас подкара с бясна скорост към болницата.

 

 

Когато след една седмица изписаха Вивиан, тя дори беше малко тъжна.

Операцията бе минала успешно и Шарън я беше успокоила, че Николас поема всички разходи. Досега така никой не я бе глезил.

Ежедневно пристигаха цветя от родителите и, от Николас и Джеръм.

Колегите и Шарън също я бяха посещавали всеки ден и й бяха носили сладкиши и други фантастични лакомства.

Очевидно инцидентът не бе помрачил сватбата на Бренда и Джеръм, защото и двамата увериха Вивиан, че са научили едва на следващата сутрин за операцията.

 

 

Шерифът Кейн избърса с въздишка потта от челото си.

Въпреки че септември отиваше към края си, над града все още тегнеше потискаща задуха. Тя предизвикваше агресивност и у хора, и у животни и създаваше прекомерна заетост на служителите му, които даваха наднормени часове.

Само за последната нощ ги бяха повикали десетина пъти заради побой, един избягал бик и някакви смутители на реда.

Такива повиквания обтягаха нервите им, а и напрегнатата атмосфера в участъка не беше кой знае колко по-лека.

Кейн се затътри по коридора, за да си вземе още едно кафе. Разбира се, автоматът отново се беше повредил и настроението му падна още няколко градуса под нулата.

За всякакви глупости в този град се намираха пари, само не и за ремонт на полицейския участък. А Кейн нямаше право дори да се оплаче. Защо кметът Харлоу му плащаше допълнително към мизерната заплата още 3500 долара, в замяна, на което искаше да не го безпокоят с такива неприятни неща като строежа на нов участък или пък с недоволството на служителите.

Харлоу настояваше за абсолютно спокойствие в града.

Заедно с 2500-те долара от Николас Дъръм и около хилядата долара — подкупи от различни градски големци — Дейвид Кейн прибираше в джоба си значителна сума пари, които му осигуряваха един доста приятен личен живот.

В последно време обаче на Кейн не му стигаше времето за този тъй наречен „личен живот“.

В града вреше и кипеше и причината не беше само в необичайната горещина. Кротките граждани на Мървин сякаш бяха обхванати изведнъж от някакъв революционен вирус. Все още тази болест не се проявяваше в открити демонстрации, но това беше само временно, защото неприязънта на мнозинството с всеки изминал ден все по-осезаемо шибаше право в лицето Кейн при обиколката му из града.

Телефонните обаждания на Харлоу и Дъръм доказваха, че шерифът не се заблуждаваше и той почна да се кае, че на времето се беше поддал на щедрите „дарения“ на двамата.

 

 

Кейн седна на бюрото си и подпря глава с ръцете. И тъй, трябваше да отстрани жената на кмета от града, да вразуми някои членове на „Гражданската инициатива“, да попречи на дейността на председателите й Питър Манилоу и Ивенджалийн Милър, както и на онази журналистка от „Мирър“.

Кейн се изсмя злобно. Как си представяха господата всичко това? Той ли трябваше да вади горещите кестени от огъня, които самите те бяха хвърлили вътре?

Да застави Бети Харлоу да напусне Мървин, не беше кой знае какво, но да накара членовете на „Гражданската инициатива“ да млъкнат, това беше трудна работа. Той, Кейн, още преди години беше предупреждавал, че организацията се разраства застрашително. Но предупреждението му беше накарало Харлоу и Дъръм само да се усмихнат снизходително.

Сега вече беше твърде късно да се предприеме каквото и да било срещу тях, но господата бяха прогледнали и се бяха уплашили. И той, Кейн, трябваше да поеме всичко върху себе си.

Това означаваше да действа предпазливо и умно, защото симпатиите на гражданите на Мървин стояха несъмнено на страната на „инициативата“. Лесно можеше да се стигне до открито недоволство, ако Кейн действаше неумело, а това той не трябваше да допусне на никаква цена.

Харлоу страшно мразеше градът му да заема своя позиция, да се нарушават спокойствието и редът.

Той беше толкова горд от факта, че може да се похвали с най-ниския процент престъпления в цялата област и че Мървин се славеше като най-честният град в цял Тексас. Тази слава Харлоу искаше да запази каквото и да костваше това.

 

 

Кейн се изправи отново избърса потта от челото и тила си, която се стичаше на струйки. После протегна лявата си ръка и натисна копчето на пулта пред себе си.

— Лейтенант Кларк да се яви незабавно в кабинета ми! — излая гласът му в микрофона.

Нека и Джим Кларк си наблъска главата над предстоящите задачи, нали и той получава 5% от допълнителната задача, която Кейн вземаше от Харлоу и Дъръм.

Беше дошло времето и Кларк да засвидетелства благодарността си към Кейн. Можеше да започне с Ивенджалийн Милър и Бети Харлоу.

 

 

Шарън вървеше подир келнера през изискания ресторант. Хънтър Суифт и тя често се срещаха тук за обяд, тъй като и на двамата им допадаше спокойната обстановка на заведението.

Беше прекосила почти половината помещение, когато откри Хънтър на една от масите.

Шарън внезапно се закова на място. Видя, че Хънтър не е сам. До него седяха Николас Дъръм и някаква фрапантна брюнетка. Първият й импулс бе да се обърне и си отиде. Не искаше да се среща с Николас.

От първата им среща насам той й беше създавал само безпокойство и тревоги. А опитите му за сближение бяха подействали опустошително върху душевния й мир.

Но после Шарън се успокои и се отправи усмихната към тримата.

Когато се приближи, Хънтър и Николас станаха учтиво. Шарън имаше усещането, че лицето на Хънтър е леко почервеняло. Той я погледна настойчиво.

— Ето те и тебе, скъпа. Вече си мислех, че гонитбата на някоя сензация ще ти попречи да обядваш днес — той се засмя малко нервно и предложи стол на Шарън.

— Може ли да ти представя Арлин Кроуфърт и мистър Николас Дъръм? Арлин, сър, това е мис Шарън Филдинг — млада журналистка.

Шарън дари Арлин със сърдечна усмивка, докато приветства Николас само с кратко кимване. Дори и то надвишаваше силите й, защото присъствието на Николас караше стомаха й да започне да се свива. Тя седна с омекнали колене и се помъчи да прикрие вълнението си.

Арлин Кроуфърт беше изключително атрактивна жена.

Опитвайки се да скрие предпочитанието си, Шарън започна оживен разговор с Арлин.

Но все пак не можеше безкрайно да изключва мъжете.

Николас се подсмиваше доволно.

„Ние сме чисто и просто марионетки! — помисли си Шарън. — А на него му доставя удоволствие да дърпа конците“.

Николас седеше непосредствено до нея и Шарън разбираше, че в негово присъствие ще й бъде трудно да запази що-годе бистра главата си.

— Как си? — попита я с дистанцирана любезност.

— Отлично, откакто не ми тровиш живота — просъска Шарън, но се усмихна любезно за прикритие пред Хънтър.

— Вие се познавате? — каза той, но някак не много учудено.

— Да, вече имахме служебно вземане-даване един с друг — отговори бързо Шарън, преди Николас да може да издаде пред Хънтър някои подробности.

Не искаше да допуска Николас да й проваля новата връзка, макар и да не държеше особено на Хънтър.

Познаваше го от година. Хънтър беше някогашен съученик на Джеръм, който един ден го беше довлякъл на някакво парти в редакцията.

След раздялата си с Джеръм Шарън се срещаше понякога с младия мъж, за да заглуши в себе си крещящата пустота, но той не можеше да се превърне в нещо повече за нея от едно блудкаво приключение.

Хънтър също не си даваше много труд да играе по-голяма роля в живота на Шарън. Стигаха му малкото срещи, при които можеше да се грее на лъчите на нейната популярност и красота. За повече не настояваше и тя му беше благодарна за това.

Хънтър не прояви повече интерес към подробности и се задълбочи в разговор с Арлин, тъй че Шарън нямаше никакъв шанс да се изплъзне от Николас.

Изглежда Хънтър и Арлин си бяха допаднали и по време на чудесния обяд продължиха да разговарят изключително един с друг, докато Николас и Шарън седяха мълчаливо.

— Мислиш ли, че ще им направи впечатление, ако ние двамата се измъкнем оттук? — попита тихо Николас, когато стигнаха до десерта.

Шарън, която и без това беше изгубила апетит поради присъствието му, бутна недокоснатия сладолед далеч пред себе си.

— Хайде да изчезваме — подкани я още веднъж Николас.

Шарън с удоволствие би му дала да се разбере, но за съжаление беше невъзможно в препълнения ресторант, защото щеше да събуди нежелателно внимание. И без това вече беше си имала достатъчно неприятности с Николас.

— Дръж си устата! — изсъска тя и се зае отчаяно да рови с лъжичка сладоледа си, макар че всяка хапка би заседнала в гърлото й.

От време на време поглеждаше към Хънтър, който се забавляваше отлично с Арлин Кроуфърт. Беше наистина учудващо, колко много имаха да си казват двамата след едно толкова кратко познанство.

Николас също наблюдаваше девойката. За разлика от Шарън той изглеждаше доволен от развоя на обяда. Беше седнал удобно на стола си и оглеждаше с вид на победител останалите.

Леко съмнение се зароди у Шарън и тя реши да попита по-късно Хънтър откъде познава Николас.

— Каза ли ти вече Хънтър, че ще работи за мен? — осведоми се привидно невинно Николас и се усмихна с подла усмивка. — За съжаление ще трябва да замине за известно време в клона ни във Филаделфия, но мисля, че няма да имаш нищо против.

Усмивката му стана още по-непоносима и Шарън успя с голямо усилие да се овладее, за да не направи нещо неразумно в гнева си.

Но Николас още не беше приключил със своите подлости.

— Ще го придружи Арлин. Е, той сам ще ти разкаже всичко това.

Шарън беше чула вече достатъчно. Тя пое дълбоко дъх и погледна право в усмихващото се лице на Николас.

— Радвам се, че си си същия — каза тя толкова високо, че можеше да я чуят всички наоколо. — След смешните ти любовни обяснения вече бях почнала да си мисля, че може би си се променил към добро. Сега обаче съм спокойна. Слава богу, че си си останал все същият негодник, все същият покварен до мозъка на костите Николас Дъръм, какъвто винаги си бил — тя стана, кимна бегло към Хънтър и Арлин и понечи да си върви.

Но нещо много силно я накара да сложи капак на казаното дотук.

— Едно нещо би ме интересувало все още, Николас — поде тя с меден гласец и без да понижи тона. — Как си могъл като бебе да изпълзиш от контейнера с боклук?

Шарън не изчака отговора на Николас.

Завъртя се на пета и изтича от заведението, оставяйки неловко мълчание подире си.

 

 

„Защо всяка среща с Николас трябваше да свършва като земетресение с висока степен на поражение?“ — питаше се отчаяно Шарън, докато пътуваше в малката си кола към дома.

Защо Николас продължаваше да я дебне?

Можеше ли един мъж да се чувства наистина толкова наранен, ако някой го е предпазил някога от извършването на глупост?

Но самочувствието на Николас сигурно беше толкова преувеличено, че дори и такива безобидни поражения като в Аспен не му даваха мира, докато не унищожи причинителя им.

„След изпълнението ми в ресторанта мога да очаквам и завеждане на дело за обида на обществено място“ — помисли си Шарън с известна доза мрачен хумор.

Но и това не биваше да я накара да подвие опашка.

Николас Дъръм щеше още често да се сблъсква с бурния й темперамент.

„И един ден ще спечеля!“ — закле се Шарън и натисна така енергично спирачката, че гумите изсвистяха.

 

 

Шарън спря колата малко преди разклонението за Мървин.

Намираше се на възвишение, от което можеше да се види целият Грийн Вали.

Името не подхождаше вече на местността, защото там, където по-рано се гушеха малки ферми и къщички и се виждаха ливади и поля, сега се издигаха до небето огромни фабрични комини и административни сгради.

Върху угарите изникваха производствени халета, а там, където преди беше селището на пенсионерите, сега шетаха багери, за да подготвят терена за фармацевтичния концерн, който в скоро време щеше да се настани тук.

Шарън не възразяваше по принцип срещу прогреса. Знаеше, че нито един фермер не може да живее вече само с дохода от земята си, но което се извършваше тук с Мървин, не беше прогрес, а връщане към феодализма.

Градът беше вече обкръжен от фабрики. Но това вече не стигаше — купуваха се нови земи, за да се построи върху тях ново промишлено предприятие, да се даде простор на някой нов концерн.

Гражданската инициатива не се бореше против изглаждането на фабриките въобще, а против начина, по който те се създаваха.

В едни случаи с помощта на саботажни акции фермерите се довеждаха до фалит, за да им се изкупи земята след това почти без пари. В други случаи пък се унищожаваха безогледно ценни растителни видове. И тогава на гражданите на Мървин се обещаваше прехрана, само и само да продадат парцелите си, макар че отдавна се знаеше, че концерните идваха със своите работници.

Погледът на Шарън се премести към широкото шосе, което водеше в индустриалната зона. Асфалтът блестеше като сребро в светлината на обедното слънце.

Преди шосето представляваше добре отъпкан полски път, който беше обаче прекалено тесен за товарните камиони, докарващи и откарващи суровини и готова продукция.

Съвсем неочаквано за гражданите, преди две години този път бе разширен. При това просто бяха отрязали по няколко квадратни метра земя от дворовете, като досега никой не беше получил никакво обезщетение.

Всички молби бяха изчезнали по мистериозен начин, тъй че повечето от ощетените се отказаха от борбата.

Гражданската инициатива беше открила в чии джобове бяха отишли парите за „откраднатата“ земя, знаеше и имената на съветниците, които се бяха обогатили неимоверно много, и държеше в ръцете си редица доказателства, които щяха да счупят главата не само на кмета Харлоу.

Когато следващия четвъртък вечер се проведеше третото градско събрание за годината, то обещаваше да стане едно от най-бурните от създаването на Мървин досега.

Шарън въздъхна и запали двигателя.

Впрочем стоеше под въпрос, дали събранието щеше да може да се проведе с участието на ръководните членове от „инициативата“. Събитията през последните дни бяха показали, че некоронованите глави на Мървин нямаше да залагат повече на заплахите, а щяха да минат към масирано изнудване.

 

 

Началото на битката бе провъзгласено с едно претърсване, проведено по обяд в колежа „Сент Патрик“.

Точно лейтенант Джим Кларк — малък, жалък подлизурко, когото Шарън презираше от сърце — беше открил в шкафчето на Лорънс Милър около 250 г. чист кокаин.

След протеста на съучениците му и под смутените погледи на учителите Кларк беше отвел шестнадесетгодишното момче подобно на трофей. При това сигурно не беше случайност, че този Лорънс Милър е син на Ивенджалийн Милър — втората председателка на Гражданската инициатива. Но това, разбира се, не беше доказуемо…