Даяна Палмър
Под прикритие (3)

Трета глава

Кири се видя в огледалото и изпъшка:

— Все едно, че съм с пижама, Ланг!

Той отвори вратата на спалнята и се подпря с кръстосани ръце на рамката. Беше облякла каратисткото кимоно, което купиха същия следобед. В него изглеждаше стройна и крехка, но не и респектираща. Имаше прегърбена и отпусната стойка.

— Нека ти обясня нещо — тонът му беше неодобрителен, дръпна се от вратата и застана зад нея. — Първото правило на самозащитата е никога да не изглеждаш уязвима. В природата животните не показват, че са зле до самия край, за да не предизвикат нападение. И с хората е същото. Потенциалният нападател винаги ще забележи някоя лесна жертва.

— Е, аз какво да направя? Да вървя по улицата, чупейки половината дървета с карате?

— Не е лоша идея, ако можеш да се научиш по същия начин да „паркираш“ и нападателя на тротоара. Ако не, по-добре ги отминавай. Знаеш ли, движенията ти са като на току-що пребит човек. Крачи, все едно светът е твой и не се съмнявай, че ако някой ти посегне, можеш да строшиш всяка негова кост. Понякога една поза може да ти спести сума неприятности. Я, се поизправи!

Тя опита — изпънати, раменете й подчертаваха изяществото на стройното й тяло.

— Така. Вдигни глава, не задържай много погледа си на едно лице — може да се изтълкува като покана, но това не значи да навеждаш очи, като че ли се боиш от хората.

— И това се случва — призна тя с плаха усмивка. — Притеснявам се понякога.

— Чудесно! Затова ли се занимаваш с „връзки с обществеността“?

— Колкото да си върша работата, мога да се преструвам. Проблемите идват след това. — Тя въздъхна, като се оглеждаше критично в огледалото.

— От край време си стеснителна с хора, които не познаваш.

Очите му се спряха на меките й устни с розово червило. Спомни си как те се впиваха с жар в него и молеха за повече, отколкото един уважаващ себе си мъж можеше да й даде. За него сватбата не бе желана, а от друга страна чувстваше неудобство да се възползва от момиче като нея преди брака. Той говореше, че ще се ожени за нея и си даваше сметка, че тя иска точно това. Нещата обаче не се получиха. Стана едно, общо взето, злощастно стечение на обстоятелствата. Той и сега не беше горд с изхода, който намери. Вместо просто да й признае, че не иска да се жени, избяга. Най-добрият му приятел несъзнателно му даде повода, от който се нуждаеше. От цялата работа най-много изстрада Кири.

— Но да се върнем на въпроса — той смени темата. — Придавай си целенасочен вид — като че знаеш точно накъде си тръгнала, дори и всъщност да си се загубила. Дръж си брадичката вдигната, гледай в хората, но само колкото да разберат, че ги виждаш. Като отиваш към колата си, приготви ключовете в ръка, а не ги оставяй да седят в чантата до последно. Преди да отвориш вратата, погледни на задната седалка и наоколо; след като влезеш, заключи вратите. Никога не ходи сама из тъмен паркинг или нещо от този род. Жените, които поемат такъв риск, често ги намират мъртви.

Тя потрепери.

— Плашиш ме!

— Точно това искам. Нещата, на които ще те науча, най-малкото могат да ти гарантират, че ще оживееш. Хайде! Вземи си сакото.

— Но аз мислех, че ще тренираме тук — изненада се тя.

— Наистина ли ще ти хареса да те хвърлят направо на дървения под и да падаш на гърба си.

— Как така да ме хвърлят и да падам по гръб? — тя го изгледа гневно.

— Не ти ли казах? В каратето първото нещо, на което те учат, е да падаш правилно. Има да падаш много — и по гръб, и как ли не.

— Ти се шегуваш!

— Мислиш ли? — той й подаде лекото сако, което тя обличаше в хладните пролетни вечери.

Кири го сложи и въздъхна с примирение.

Един приятел на Ланг държеше гимнастически салон. Те влязоха и се упътиха към дългия и дебел тепих край една от стените.

— Не знаех, че си инструктор по карате — отбеляза тя.

— Не знаеш и много други работи — отвърна нехайно той. — Имаш ли представа как да загрееш, да се поразкършиш?

— Да, правя го всяка сутрин.

— Загрей, докато си сложа кимоното.

Той отиде нанякъде с брезентовия си сак и Кири застана на тепиха.

Времето минаваше и тя усети любопитните погледи на някои от хората в салона. Повечето тренираха на уредите. Две млади жени вдигаха щанги, а трета правеше упражнения за гъвкавост.

Шумът в другия край на залата я накара да обърне глава натам. Някой правеше удари с крак и се завърташе с невероятна бързина и грация. Кири спря, за да погледа. Той изпълни удар със скок и целият салон се разтресе в мига, когато кракът му стигна до боксовия чувал. Стъпил на земята, той се извърна със смях и тя изведнъж го позна. Беше Ланг! Очите й погледнаха към колана му — нищо чудно, че беше черен. Черен пояс — отличителен знак за майсторство.

— Най-добре да спрем още сега — каза му тя, останала без дъх. — Никога няма да мога да направя нещо такова.

Той се засмя.

— Във всеки случай, няма да е още днес. Загря ли?

— Така мисля — Кири се намуси и му хвърли един поглед. — Сериозно ли говореше, че ще ме караш да падам?

Мъжът кимна.

— Не се тревожи. Има си начин да падаш правилно. Няма да се нараниш.

Той така си мислеше. Дори само това, че бе толкова близо до него, я объркваше достатъчно.

— Готова ли си да започваме? — очите му попаднаха на ръчния й часовник. — Свали го! Никога не носи бижута на тепиха — опасно е!

— Съжалявам.

Тя свали часовника си и го пусна в джоба на сакото. За пръстени поне нямаше да се тревожи. Не беше носила пръстен, откакто Ланг й бе подарил един със смарагд за рождения й ден преди години. Тя още го пазеше, прибран в едно чекмедже, но никога не го слагаше.

Върна се на тепиха. Той й показа как трябва да се идва там, понеже и това бе ритуал на уважение към партньора. След това мина към строго определените упражнения, които се правеха преди всеки урок по карате. Още преди да я върне на тепиха и да й демонстрира как се пада на лява и дясна страна, тя беше капнала от умора. Цял един час след това се наложи да пада. Веднъж обаче не уцели тепиха и се приземи върху твърдия под на задните си части.

— Нали каза, че няма да се нараня — изпъшка тя, като се разтриваше по удареното място.

— Няма, ако се приземяваш, където трябва — отвърна той. — Гледай накъде политаш! Хайде, падай!

— По кой начин?

— По който искаш.

— Бих искала в една хубава топла вана и после в леглото.

Той се усмихна.

— Умори ли се?

Кири се поколеба, но все пак кимна.

— Добре, тигърче, за днес достатъчно. Внимание! — даде й знак да изпълнят началната позиция. — Поклони се!

Тя направи поклон. Ланг я остави, за да се преоблече отново. Тя се облегна на стената и усети, че е като пребита от изтощение.

На връщане в колата цареше мълчание.

— Какво карате е това? — запита тя. — В последната почивка спомена, че има много видове.

— Ти се учиш на таекуондо; корейско бойно изкуство, при което се набляга на техниките с крака.

— Техники с крака?

— Краката ти са много подходящи — нямам предвид нищо неприлично — допълни той. — Имаш дълги крака, при това силни. Ударите с крак са потенциално много по-опасни от тези с ръка.

— Помислих, че салонът ще падне, когато направи онзи удар със скок, като излезе да си облечеш кимоното — промърмори тя, привидно сериозна.

Той се захили.

— Отначало, като постъпих в полицията, само си поддържах формата. После, докато другите момчета забиваха мадами и ходеха на запои след работа, аз бях в салона и разучавах техниките с въртене.

— Удивително е да те гледа човек…

Тя се опитваше да намери точната дума, за да назове елегантната прецизност на движенията му.

— Четки ли ми правиш? — изсмя се той.

— В никакъв случай!

— Ако упражняваш тези движения, можеш да ги усвоиш — каза мъжът. — Малко ли жени имат черен пояс. Всъщност, по един случай ми партнираше един агент от Управлението, който имаше по-висок дан от моя. Тя ме научи на някои нови неща.

Кири се сви в себе си.

— Така ли? — запита, докато гледаше през прозореца.

Ланг се усмихна вътрешно. Онази жена беше пенсиониран офицер от армията на шейсет години, но защо да разсейва заблуждението на Кири и да й го казва.

— Искаш ли да спрем някъде и да пием кафе? — предложи той.

— Не мога да пия кафе вечер — извини се тя. — Обичам да си лягам преди десет.

Той се навъси.

— Що за живот живееш ти?

Не е много вълнуващ, би могла да му каже, но опита да се оправдае:

— Е, оставам и по до късно, ако има интересен филм.

— Ти си на двайсет и две!

— На двайсет и три — поправи го тя.

— Добре де — двайсет и три, но си твърде млада, за да прекарваш вечерите си сама.

— Не съм казала, че ги прекарвам сама — тросна се тя.

Така си беше. Само че последната среща бе с един току-що разведен мъж, който й разправяше за бившата си жена и плачеше. Преди него имаше един петдесетгодишен ерген, дето искаше да се премести при него. Не й беше провървяло особено с мъжката компания, а най-малко с Ланг. Споменът за него заставаше между нея и дори най-невинното й увлечение по друг.

Той обаче не знаеше истинските подробности. Виждаше Кири в обятията на някой мъж и не беше доволен. Ръцете му стиснаха силно волана.

— Ти нали пушеше — забеляза тя.

— Само понякога — отвърна той. — Почти ги отказах.

— Добре си направил.

Той влезе в паркинга на нейната кооперация. Един автомобил ги последва. Беше син седан. Ланг го видя и рязко обърна своята кола, като я завъртя около предните колела. Подкара право срещу седана и изглежда хич не мислеше да спира. Кири за миг видя лицето му и неговото изражение я накара да се вкопчи в седалката с всички сили.

Явно Ериксън разбра какво му намекват с тази смайваща маневра, защото даде газ и със свистене на гумите изхвърча от паркинга и изчезна надолу по улицата.

— Ще го вземат мътните — каза студено Ланг, след като паркира. — Май трябва просто да му скъсам задника от бой и да го пратя в болница за няколко седмици. Така нещата може да му станат съвсем ясни.

Кири изпадна в смут.

Погледна го изпитателно.

— Не, не трябва да правиш нищо такова! Ще те вкарат в затвора тъкмо, както той иска.

— Малко трудничко ще му е да ме задържи там — изсмя се мъжът. — Имам връзки!

Ръцете й мачкаха малката ръчна чантичка.

— Мислех, че постъпвам правилно, като ти казвам за него.

— Така е — отговори той, — като поработя няколко седмици с теб и ще съжалява, ако те приближи достатъчно.

Тя му се усмихна.

— Така ли смяташ? И какво ще му направя тогава, може би ще падна върху него?

— Добре го правиш, наистина — похвали я той като всеки учител, горд с ученика си.

— Благодаря!

— Ще те изпратя до горе, за всеки случай.

Той излезе от колата, заключи, мина от нейната страна и стисна меката й ръка в своята, когато влизаха в сградата.

Кири чувстваше, че е редно да я отдръпне, докато чакаха асансьора, но не можа да се реши. Връщаше я към първата им среща. И тогава той я държеше за ръка, все още усещаше тръпката.

— Беше ти първата среща и ти беше толкова неспокойна, че трепереше, когато те заведох до вас онази вечер. — Той си спомняше, като гледаше изненаданото й лице. — Пак ли ти чета мислите? — попита я и вдигна ръката й. — Не само ти имаш спомени и не всичките са лоши, нали?

Не му отговори. Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха в празната кабина. Ланг натисна бутона за нейния етаж.

— Можехме да се качим пеша — вторият етаж е все пак! — отбеляза тя.

— Избягвай стълбищата — отговори той сериозно.

— Ха! Разбирам.

— Отнася се не само за вкъщи, но и за работата — добави.

Вратите се разтвориха и мъжът я изпроводи до края на пустия коридор, където беше апартаментът й.

Забеляза, че тя беше приготвила ключовете си в ръка, когато стигнаха. Никакво ровене из чанти и бъркане по джобове. Усмихна се.

— Кири? — извика я той, след като тя отключи. Кири се поколеба, стоеше с гръб към него.

— Искаш ли да завършим вечерта с нещо хубаво? — попита я тихо.

Ръката й се сви конвулсивно около дръжката на вратата — спомни си как се чувстваше, когато я целуваше.

— Не би било разумно.

— Вероятно, не.

Ланг пъхна ръце в джобовете си и облегна рамо на стената до вратата. Тъмните му очи се плъзнаха по силуета й.

— Какво стана навремето с Чад?

Тя го стрелна с очи.

— Как, не знаеш ли? Че той ти беше най-добрият приятел.

— Не и след като ни раздели — възрази той. — Никой ли не ти е казвал, че му избих два зъба?

— Не — каза тя и се сгуши в дрехата си. От израза на лицето му лъхаше хлад.

— Все пак малко късно, нали?

— Поне ми олекна — каза й кратко.

Широкият му гръден кош се повдигна и спадна под фланелената риза, която носеше. Отдолу имаше нещо тъмно. Гърдите му бяха окосмени. Правеше й удоволствие навремето да заравя ръцете и устата в тях.

Кири вдигна очи към широкото му лице и тъгата й се отрази в тях.

— Никога не си ме познавал истински, въпреки че обичаше да ме целуваш — каза му внезапно и се усмихна спокойно. — Може би затова не искаше да ме чуеш, като ти разправях, че Чад скалъпи цялата история.

Мъжът не отговори. Наведе поглед към устните й. Очите му се спряха на тях, докато тя не помръдна нервно и не натисна дръжката на вратата.

— Когато те целунах за първи път, се изненадах от невинността ти.

Стана й неудобно. Пъстрите й очи премигнаха с неприязън.

— Няма нужда да разчопляме стари работи.

— Ако нямаше да ти е за първи път, нещата щяха да се развият съвсем различно — продължи той. — Така те желаех, че не можех да мисля трезво. А ти — старомодна пуританка! Никаква любов преди сватбата.

— И още съм пуританка — изрече тя с гордост. — Моето тяло си е моя работа. Ще правя каквото искам. Ако ми харесва, ще вляза в манастир.

— Нощем не захладнява ли през зимата? — учуди се той.

Тя вдигна вежди.

— Имам си електрическа възглавничка, уважаеми, и се радвам на добър сън. Спя като мъртвец. А ти?

Ланг нямаше здрав сън. От години. Спомените му бяха все от бурни събития и в последните месеци заплашваха да се превърнат в постоянен кошмар.

— Аз, не — призна той честно.

— Не се учудвам — отговори му, — при всичките тези жени!

— Кири…

Нямаше начин да отрече, естествено, че нямаше. Тя сподави ревността си и се усмихна.

— Благодаря ти за урока.

Той замълча, въпреки че не беше в характера му.

— Няма защо — отговори след малко. — Ще го направим пак след три дни. Запомни упражненията и ги прави.

Мисълта й се върна към Ериксън и в погледа й се появи уплаха.

— Не му показвай, че те е изплашил — каза Ланг с рязък тон. — Да не си посмяла да му покажеш. Вдигни брадичката! Погледни го, демонстрирай, че не се притесняваш! Увери се, че има хора с теб, като излизаш от сградата и тук, и на работата!

— Добре.

Той й се усмихна леко.

— Помни, че си мъжко момиче.

— Ще се опитам. Благодаря, Ланг.

— Ще бъда наблизо. Ако имаш нужда, повикай ме.

Кири кимна.

Той се отблъсна от стената и хвърли към нея жаден поглед, преди да се обърне и да се насочи към асансьора.

Кири искаше да го извика. Позната й беше неговата отдалечаваща се фигура, защото всичките тези години бе живяла със спомена за нея. И сега изпитваше болка, като го гледаше да си тръгва. Нищо не се бе променило оттогава.

След като натисна копчето на асансьора, той се извърна и улови втренчения й поглед. Копнееше да я прегърне. Струваше му се, че ще успее да напише цял научен труд по въпросите на психотренинга, докато се справят с Ериксън.

Тя му махна колебливо за сбогом, влезе и заключи вратата след себе си. Трябваше да си наложи да не го желае. Пак щеше да стане същата каша, ако го насърчи. Този път щеше да покаже воля.

Решителността не я напусна цялата нощ. А също и на другия ден — по пътя към работата, въпреки неотлъчното присъствие на онзи проклет седан. Тя погледна право в Ериксън при влизането в „Ланкастър“ и това, изглежда, го обърка. Прав беше Ланг, помисли си тя, наистина номерът мина. Почувства се по-добре за пръв път, откакто бе започнал този кошмар.

Кири се бе заела с организирането на семинар за една местна фирма от бранша за вътрешно архитектурно оформление. Беше уредила специално участие на известен европейски дизайнер в един от най-големите търговски центрове на Сан Антонио, което щеше да съвпадне с конкурс за любителски декорации. Дизайнерът щеше да определи победителите. Кири беше поръчала реклами по местните телевизионни канали и вестници. Отне й много време и сили да уточни и фиксира всички подробности. Към края вече не й бяха останали нерви. За капак на всичко, когато отиваше към колата си, откри и дяволския син седан, от който я зяпаше Ериксън.

Бясна, тя се върна в сградата и набра номера на полицията. Обясни какво е положението на един симпатичен офицер.

— Тази кола в паркинга на фирмата ви ли се намира, госпожице Кембъл? — запита той.

— Ами, не. На улицата, срещу паркинга е.

— Значи на обществено място? Лицето й се сви в недоволна гримаса.

— Да.

Полицаят направи пауза.

— Неприятно ми е да ви го кажа, но законът не забранява на един мъж да стои в колата си, независимо кого заплашва. Ако фактически не ви е нанесъл побой или оскърбил, не можем да направим абсолютно нищо.

— Но той ме преследва! — изговори със стон тя.

— Трябва да се промени законът — отговори полицаят. — И сигурно ще го променят, но в момента не можем и да го пипнем. Обаче, ако ви направи неприлична забележка или ви докосне по някакъв начин…

— Той е бил военен полицай и охрана — прекъсна го тя с потиснат глас, — предполага се, че знае закона.

— Да, госпожо. Съжалявам, предполагам, че сте права. Ако можехме да направим нещо…

— Е, благодаря ви, че ме изслушахте!

Кири затвори и седна с наведена глава. Можеше да извика Ланг, но той би направил — ясно какво. Щеше да бъде добре дошло за Ериксън, ако арестуват Ланг. Трябваше да се овладее. Ако в паниката си направеше някоя глупост, щеше направо да му се поднесе на тепсия.

Но какво й оставаше? Грабна чантичката си и излезе пак до паркинга. Той беше още там. Този път не го удостои с поглед. Влезе в колата, заключи вратите и я изкара на улицата. Един поглед към огледалото за обратно виждане я убеди, че той я следва. Е, този път му приготви изненада. Беше забелязала една патрулна кола. Нарочно се изравни с нея и видя как Ериксън изостава. Значи не беше толкова смел. Когато полицаите завиваха и Кири завиваше след тях. Така се движеха из центъра, с Ериксън на безопасна дистанция зад тях. Тогава тя сви внезапно в една пресечка, без да дава мигач, мина напряко и отново излезе на голямата улица, но зад Ериксън.

Натрапникът я търсеше, но явно не я виждаше. Добре. Успя да го заблуди.

Той зави в една уличка, а тя продължи в обратна посока. Поне временно се отърва от него. Утешение беше все пак, че можа да направи и това.

Паркира при блока, изтича до апартамента си и залости бързо вратата. Едно на нула за мен, Ериксън, помисли си.

След няколко минути телефонът иззвъня. Тя остави да се включи автоматичният секретар, уверена, че е пощурелият Ериксън. Гласът обаче беше на Ланг.

— Там ли си, Кири?

Тя взе слушалката и изключи телефонния секретар.

— Да, тук съм. Здрасти, Ланг!

— Какво, по дяволите, се опитваше да направиш навън, да го провокираш към насилие? — Той беше ядосан. — Не можеш да си играеш на криеница с един луд!

— Ти си ме видял!

— Разбира се, че те видях — измърмори той.

— Да, ама аз не те видях!

— Това е първото правило на следенето — да не те забележат.

— Не знаех, че си ме наглеждал. Благодаря ти, Ланг! — тя се усмихна.

— Аз няма да съм винаги зад теб. Не мога да бъда. Тъй че, моля те, бъди разумна и престани да се опитваш да надхитриш Ериксън. Той не е глупав. Ще разбере какво си направила и ще побеснее още повече. Не ти ли е ясно, че такъв човек не може да понесе жена да го изпързаля. Приема го като предизвикателство.

— О, горкичкият! А аз какво? — разгорещи се тя. — Въобще имам ли някакви права? Мразя да ме следят! — добави гневно. — Обадих се в полицията, а те ми викат, нищо не можем да направим! А ако той ме убие? Тогава дали ще направят нещо?

— Драматизираш, Кири. Успокой се. Помисли: ако искаше да те нарани, щеше да го направи, още когато го уволних. Той само се мъчи да те тормози, да те побърка, да те накара сама да се измъчваш.

— Ти не ми каза това.

— Не го знаех. Поне в началото, а и сега не съм достатъчно сигурен, за да рискувам живота ти и да предполагам какво ще му хрумне. Ще се справиш. Няма да позволя да ти направи нещо.

Спокойната увереност, която звучеше в гласа му, отпусна опънатите й нерви.

— Знам.

— Пък, като приключиш с обучението, ще си в състояние и сама да се оправяш. Утре вечер ще имаме тренировка. Става ли?

Тя въздъхна.

— Става.

— Опитай се да поспиш. Ще поддържаме връзка.

Той затвори и тя се усмихна. Помисли си, че може и добре да се подредят нещата. Само беше малко изнервена, нищо повече.

Телефонът звънна. Тя се разсмя и го вдигна.

— Забрави нещо, отгатнах ли? — каза закачливо.

— Да — обади се един хладен познат глас, — забравих да ти кажа, че днешните номера няма да ти свършат работа пак.

— Остави ме на мира, Ериксън! — изтрещя в слушалката тя. — Нямаш право!

— Ти ме уволни, мръсница надута! Една жена не може да си позволи такова нещо! Дотук беше купонът!

— Слушай какво, негоднико… — кресна тя, но линията вече бе прекъсната.

Тя тресна слушалката, разгорещена от яд. Да го вземат дяволите! Какво да прави сега?